Сидни Шелдън
Пясъците на времето (35)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

Рано на другата сутрин те стигнаха покрайнините на Нанкларес, малко селце на запад от Виториа. Видяха една бензиностанция с гараж, в който механик поправяше кола. Влязоха вътре.

— Добър ден — каза механикът. — Какъв е проблемът?

— Ако знаех — отговори Хайме, — щях сам да я оправя и да искам пари за това. Тази кола е безполезна като муле. Ломоти като бабичка и няма мощност.

— Прилича на жена ми — ухили се механикът. — Мисля, че имате проблем с карбуратора, сеньор.

Хайме сви рамене.

— Не разбирам нищо от коли. Това, което знам обаче, е, че утре имам много важна среща в Мадрид. Може ли да я поправите днес следобяд?

Механикът каза:

— Имам две поръчки преди вас, сеньор, но… — Той остави края на изречението да увисне във въздуха.

— С радост ще ви платя двойно.

Лицето на механика светна.

— Добре ли ще бъде за два часа?

— Чудесно. Ще хапнем нещо и ще се върнем в два.

Хайме се обърна към другите, които слушаха разговора с учудване:

— Имаме късмет. Този човек ще ни оправи колата. Да отиваме да ядем.

Излязоха от колата и последваха Хайме по улицата.

— Два часа — каза механикът.

— Два часа.

Когато се отдалечиха, Феликс каза:

— Какво правиш? На колата й няма нищо.

„Освен че полицията вече я търси — помисли Меган. — Но те ще търсят на шосето, не в гараж. Това е хитър начин да се отървем от нея.“

— До два часа ще сме си отишли, нали? — попита Меган.

Хайме я погледна и се ухили.

— Имам телефонен разговор. Почакайте тук.

Ампаро го хвана за ръка.

— Ще дойда с теб.

Меган и Феликс ги видяха да се отдалечават. Феликс погледна Меган и й каза:

— Вие и Хайме се разбирате добре, нали?

— Да — отговори тя и почувства стеснение.

— Той е труден човек. Но е с голямо достойнство и смелост. Има голямо чувство за отговорност. Няма друг като него. Казах ли ви как спаси живота ми, сестро?

— Не, бих искала да чуя.

— Преди няколко месеца правителството екзекутира шестима борци за свобода. За отмъщение Хайме реши да взриви язовира при Пуенте ла Рейна, на юг от Памплона. В града имаше щаб на армията. Влязохме през нощта, но някой ни беше издал на Групата за специални операции и хората на Акока хванаха трима от нас. Бяхме осъдени на смърт. Цяла армия би била нужна, за да се нападне затвора, но Хайме измисли начин. Той освободи биковете в Памплона и в суматохата успя да измъкне двама от нас. Третият бе пребит до смърт от хората на Акока. Да, сестро, Хайме Миро е много специален човек.

Когато Хайме и Ампаро се върнаха, Феликс попита:

— Какво става?

— Ще ни вземат приятели. Ще ни закарат до Виториа. След половин час се появи камион, покрит с брезент.

— Добре дошли — каза весело шофьорът. — Скачайте вътре.

— Благодаря ти, приятелю.

— За мен е удоволствие да ви помогна, сеньор. Добре е, че позвънихте. Проклетите войници гъмжат навсякъде като бълхи. Опасно е за вас и приятелите ви да сте на открито.

Качиха се отзад на камиона и той потегли на североизток.

— Къде ще отседнете? — попита шофьорът.

— При приятели — каза Хайме. Меган си помисли:

„Няма доверие на никого. Дори и на някого, който му помага. Но как би могъл? Животът му е в опасност.“

Помисли си колко ужасно трябва да е за Хайме да живее под тази сянка, бягайки от полицията и армията. И всичко това, защото вярваше в един идеал толкова много, че желаеше да умре за него. Какво бе казал? „Разликата между патриота и бунтовника зависи от това кой е в момента на власт.“

 

 

Пътуването беше приятно. Тънкият брезент на камиона създаваше чувство за сигурност. Меган си даде сметка колко страх бе изпитвала, докато се движеха през откритото поле, знаейки че ги преследват.

„А Хайме живее в такова напрежение непрекъснато. Колко е силен.“

Говореха си с Хайме и разговорът течеше леко, сякаш винаги са се познавали. Ампаро Хирон седеше, слушайки ги, без да каже нищо, с безизразно лице.

— Когато бях момче — каза Хайме на Меган, — исках да стана астроном.

Меган полюбопитства.

— Кое ви накара да…

— Бях видял майка ми, баща ми и сестрите ми застреляни, как убиват приятелите ми и не можех да понеса това, което ставаше на тази кървава земя. За мен звездите бяха избавление. Те бяха на милиони светлинни години. Мечтаех някой ден да отида на тях, бягайки от тази ужасна планета.

Тя го гледаше мълчаливо.

— Но не може да се избяга, нали? В крайна сметка всички трябва да поемем отговорността си. Затова се върнах на земята. По-рано мислех, че една личност няма значение. Но сега зная, че това не е вярно. Своята роля са изиграли Исус, Мохамед, Ганди, Айнщайн, Чърчил. — Той се усмихна кисело. — Не ме разбирайте погрешно, сестро. Не се сравнявам с никого от тях. Но посвоему аз правя това, което мога. Мисля, че всички трябва да правим това, което можем.

Меган си мислеше дали думите му съдържаха определен смисъл и за нея.

— След като изоставих звездите, следвах инженерство. Научих се да строя здания. Сега ги взривявам. Иронията е, че някои от зданията, които взривявам, са строени от мен.

На свечеряване стигнаха Виториа.

— Къде да ви заведа? — попита шофьорът.

— Може да ни оставите тук на ъгъла, приятелю.

Шофьорът кимна.

— Добре. Продължавайте справедливата борба.

Хайме помогна на Меган да слезе от камиона. Ампаро гледаше с искрящи очи. Тя не му позволяваше да докосва друга жена.

„Тя е курва — помисли си Ампаро. — Хайме се е наточил за тази кучка. Е, това няма да продължи дълго. Скоро ще открие, че не струва. Той има нужда от истинска жена.“

Тръгнаха по странични улици, като се оглеждаха. След двадесет минути стигнаха до едноетажна къща, сгушена в една тясна уличка и заобиколена от висока ограда.

— Ето я — каза Хайме. — Ще останем тук през нощта и ще тръгнем утре сутринта по тъмно.

Влязоха в двора и се отправиха към входа. Хайме се справи бързо с ключалката и всички влязоха вътре.

— Чия е тази къща? — попита Меган.

— Задавате много въпроси — каза Ампаро. — Трябва да благодарите, че ви оставихме жива.

Хайме я погледна.

— Тя доказа правото си да задава въпроси. — След това се обърна към Меган. — Това е къщата на един приятел. Сега сте в страната на баските. Оттук нататък пътуването ни ще бъде по-лесно. Навсякъде ще имаме другари, които ще наблюдават и ще ни защитават. Ще бъдете в манастира в други ден.

Меган почувства лек хлад, примесен с тъга.

„Какво става с мен? — зачуди се тя. — Разбира се, че искам да се върна. Прости ми, Господи. Молех се да ме върнеш у дома под твоята закрила и Ти го изпълни.“

— Огладнях — каза Феликс. — Нека проверим в кухнята.

Тя бе пълна с провизии. Хайме каза:

— Той ни е оставил много храна. Ще ви направя чудесна вечеря. — Усмихна се на Меган. — Мисля, че я заслужаваме, нали?

Меган каза:

— Не знаех, че мъжете готвят.

Феликс се засмя.

— Баските мъже се гордеят с готвенето. Очаква ви голяма гощавка. Ще видите.

Докато му помагаха, подавайки му продуктите, Хайме приготви ястие от печени зелени чушки, тънко нарязан лук, домати, яйца и шунка, опържени заедно.

Когато ястието почна да се готви, Меган каза:

— Мирише много вкусно.

— О, това е само ордьовърът. Ще ви направя едно известно баско ястие.

„Не каза за нас — забеляза Ампаро. — Той каза за вас. За кучката.“

Хайме изряза на ивици едно пиле, посипа го със сол и пипер и го запържи в горещо олио, докато в отделен тиган започна да готви лук, чесън и домати.

— Ще ги оставим да врат на слаб огън за половин час.

Феликс бе намерил бутилка червено вино. Той подаде чашите.

— Червеното вино от Ла Риоха. Ще го харесате. — Предложи чаша на Меган. — Сестро?

Меган бе вкусвала вино за последен път при причастие.

— Благодаря — каза тя.

Бавно поднесе чашата към устните си и отпи една глътка. Беше чудесно. Отпи още една глътка и усети топлината да се разлива по тялото й. Чувстваше се великолепно.

„Трябва да се наслаждавам на това, докато мога — помисли тя. — Скоро ще свърши.“

По време на вечерята Хайме изглеждаше необикновено съсредоточен.

— Какво те безпокои, приятелю? — попита Феликс.

Хайме се поколеба.

— Имаме предател в движението.

Последва тягостно мълчание.

— Какво… какво те кара да мислиш така? — попита Феликс.

— Акока. Твърде плътно е по следите ни.

Феликс сви рамене.

— Той е лисицата, а ние сме зайците.

— Има нещо повече от това.

— Какво имаш предвид? — попита Ампаро.

— Когато щяхме да взривяваме манастира при Пуенте ла Рейна, Акока беше информиран. — Той погледна Феликс. — Той постави капан и хвана тебе, Рикардо и Замора. Ако не бях закъснял, щях да бъда заловен заедно с вас. И виж какво се случи в хана.

— Ти чу чиновника да се обажда в полицията — забеляза Ампаро.

Хайме кимна.

— Правилно. Защото имах чувството, че нещо не е наред.

Лицето на Ампаро бе мрачно.

— Кой мислиш, че е?

Хайме поклати глава.

— Не съм сигурен. Някой, който знае всичките ни планове.

— Тогава нека променим плановете си — каза Ампаро. — Ще се срещнем с другите в Логроньо и ще прескочим Мендавиа.

Хайме погледна към Меган.

— Не можем да направим това. Трябва да заведем сестрите до манастира им.

Меган го погледна и си помисли: „Той вече е направил достатъчно за мен. Не бива да го поставям в по-голяма опасност от тази, в която вече е.“

— Хайме, аз мога…

Но той знаеше какво иска да каже тя.

— Не се тревожете, Меган. Всички ние ще стигнем там благополучно.

„Той се е променил — помисли си Ампаро. — В началото не искаше да направи нищо за никоя от тях. Сега е готов да рискува живота си за нея. И я нарича Меган. Вече не сестро.“

Хайме продължаваше:

— Има поне петнадесет души, които знаят плановете ни.

— Трябва да открием кой е — настоя Ампаро.

— Как ще го направим? — попита Феликс, като подръпваше нервно краищата на покривката.

Хайме каза:

— Пако е в Мадрид и проверява нещо за мен. Разбрали сме се да ми телефонира тук.

Той хвърли за момент поглед към Феликс, след това погледна встрани.

Това, което не каза, бе, че не повече от пет-шест души знаеха точния маршрут, по който се движеха трите групи. Вярно бе, че Акока затвори Феликс Карпио. Също бе вярно, че това можеше да осигури идеално алиби за Феликс. В подходящ момент би могло да му се организира бягство.

„Само че аз го измъкнах първи — помисли Хайме. — Пако проверява за него. Надявам се, че ще се обади скоро.“

Ампаро стана и се обърна към Меган:

— Помогнете ми с чиниите.

Двете жени почнаха да разчистват масата, а мъжете влязоха в хола.

— Монахинята… добре се справя — каза Феликс.

— Да.

— Харесваш я, нали?

На Хайме му беше трудно да гледа към Феликс.

— Да, харесва ми — каза той и си помисли: „И ти ще я предадеш, заедно с нас.“

— А вие с Ампаро?

— Направени сме от един и същи материал. Тя вярва в делото толкова, колкото и аз. Цялото й семейство беше избито от фалангистите на Франко. — Хайме стана и се протегна. — Време е да си лягаме.

— Не мисля, че ще мога да спя тази нощ. Сигурен ли си, че има предател?

Хайме го погледна и каза:

— Сигурен съм.

 

 

Когато сутринта Хайме слезе долу за закуска, Меган не можа да го познае. Лицето му бе тъмно, носеше перука и мустаци и беше облечен в неугледни дрехи. Изглеждаше десет години по-стар.

— Добро утро — каза той.

Гласът му, излизащ от това тяло, я стресна.

— Това е къща, която използвам от време на време. Тук пазим някои неща, които са ми необходими.

Той го каза небрежно, но това подсказа на Меган какъв живот водеше той. Колко още други къщи и дегизировки му бяха нужни, за да оцелее? Колко други рисковани ситуации бе преживял, за които тя нищо не знаеше? Спомни си колко безмилостни бяха мъжете, които нападнаха манастира и си помисли:

„Ако хванат Хайме, няма да проявят никаква милост към него. Бих искала да зная как да му помогна.“

Главата й бе пълна с мисли, за които нямаше основание да ги има.

 

 

Ампаро приготви закуската: пушена солена треска, козе мляко, сирене и горещ гъст шоколад. Докато ядяха, Феликс попита:

— Колко време ще останем тук?

Хайме каза небрежно:

— Ще тръгнем, когато се стъмни.

Но той нямаше никакво намерение да остави Феликс да използва тази информация.

— Трябва да свърша някои работи — каза той на Феликс. — Ще се нуждая от помощта ти.

— Добре.

Хайме повика Ампаро настрана.

— Когато се обади Пако, кажи му, че ще се върна скоро. Да ти съобщи това, което има да ти казва.

Тя кимна.

— Бъди внимателен.

— Не се притеснявай. — Той се обърна към Меган. — Вашият последен ден. Утре ще бъдете в манастира. Сигурно очаквате с нетърпение да отидете там. Тя му хвърли продължителен поглед.

— Да.

„Не с нетърпение — помисли Меган, — с тревога. Бих искала да не изпитвам тревога. Ще се откъсна от всичко това, но до края на живота си ще се питам какво се е случило с Хайме, Феликс и другите.“

Меган стоеше, гледайки как Хайме и Феликс излизат. Усещаше напрежение между двамата мъже, което не разбираше.

Ампаро я разглеждаше и Меган си спомни думите й: „Хайме е твърде много за вас.“ Ампаро каза рязко:

— Оправете леглата. Аз ще приготвя обяда.

— Добре.

Меган се отправи към спалните. Ампаро я наблюдаваше, след това влезе в кухнята.

В течение на един час, докато работеше, Меган се опитваше да се съсредоточи върху чистенето, стараейки се да не мисли за това, което я тревожеше.

„Трябва да не мисля за него“ — казваше си тя.

Но това не беше невъзможно. Той бе като природна сила, помитайки всичко по пътя си.

Започна да работи още по-усърдно.

 

 

Когато Хайме и Феликс се върнаха, Ампаро ги чакаше на вратата. Феликс изглеждаше бледен.

— Не се чувствам много добре. Ще си полегна за малко.

Видяха го да изчезва в спалнята.

— Обади се Пако — каза Ампаро възбудено.

— Какво каза?

— Има някаква информация за тебе, но не иска да я обсъжда по телефона. Ще изпрати някого да се срещне с тебе. Този човек ще бъде на селския площад по обяд.

Хайме се намръщи, замисляйки се.

— Не каза ли кой ще бъде?

— Не. Само че е спешно.

— По дяволите. Аз… няма значение. Добре. Ще отида да се срещна с него. Искам да следиш Феликс.

Тя го погледна изненадана.

— Не разб…?

— Не искам той да използва телефона.

Тя разбра.

— Мислиш, че Феликс е…

— Моля те. Просто направи това, което ти казах. — Той погледна часовника си. — Почти обяд е. Сега тръгвам. Ще се върна след един час. Внимавай, скъпа.

— Не се тревожи.

Меган чу гласовете им.

„Не искам той да използва телефона.“

„Мислиш, че Феликс е…“

„Моля те. Просто направи това, което ти казах.“

„Значи Феликс е предател“ — помисли Меган. Тя бе видяла, че влиза в спалнята си и затваря вратата. Чу Хайме да излиза.

Меган влезе в хола.

Ампаро се обърна.

— Свършихте ли?

— Не съвсем. Аз…

Искаше й се да попита къде бе отишъл Хайме, какво щяха да правят с Феликс, какво щеше да стане след това, но не искаше да обсъжда това с тази жена.

„Ще почакам, докато се върне Хайме.“

— Свършвайте — каза Ампаро.

Меган се обърна и се върна в спалнята. Мислеше си за Феликс. Той изглеждаше толкова дружелюбен и сърдечен. Той бе задавал толкова въпроси, но сега тази проява на дружелюбност придобиваше друго значение. Брадатият мъж търсеше информация, която да предаде на полковник Акока. Животът им беше в опасност.

„Ампаро може да се нуждае от помощ“ — помисли Меган. Отправи се към хола, но се спря.

Чу глас, който казваше:

— Хайме току-що излезе. Ще бъде сам на една пейка на главния площад. Дегизиран е с перука и мустаци. Вашите хора няма да имат проблем да го хванат.

Меган замръзна на място.

— Той отива пеша, така че ще му отнеме петнадесет минути, за да стигне там.

Меган слушаше с растящ ужас.

— Не забравяйте нашата уговорка, полковник — каза Ампаро по телефона. — Обещахте да не го убивате.

Меган се върна в хола. Беше шокирана. Значи Ампаро е предателят. И бе изпратила Хайме в капан.

Отстъпвайки тихо, така че да не я чуе Ампаро, Меган се обърна и изтича през задната врата. Нямаше представа как ще помогне на Хайме. Знаеше само, че трябва да направи нещо. Излезе през вратата на двора и тръгна по улицата, движейки се колкото е възможно по-бързо, без да привлича внимание. Отправи се към центъра на селото.

„Моля те, Господи. Нека стигна навреме“ — молеше се Меган.

 

 

Разходката до селския площад бе приятна. Над страничните улици се извисяваха дървета, но Хайме не обръщаше внимание на това, което го заобикаляше. Мислеше си за Феликс. Той бе за него като брат. Беше му се доверил напълно. Какво го бе превърнало в предател, който подхвърля живота им в опасност? Може би пратеникът на Пако ще даде отговора.

„Защо Пако не можеше да го съобщи по телефона?“ — питаше се Хайме.

Наближаваше селския площад. В средата на площада имаше фонтан, заобиколен от дървета и пръснати по земята клони. Деца играеха на гоненица. Двама старци играеха с топки. На пейките стояха пет-шест души, наслаждавайки се на слънцето, четейки, дремейки или хранейки гълъбите. Хайме пресече улицата, движейки се бавно по алеята и седна на една от пейките. Погледна часовника си точно когато часовникът на кулата започна да бие дванадесет часа.

„Хората на Пако трябва да идват“ — помисли той.

С крайчеца на окото си Хайме забеляза полицейска кола да се приближава на отсрещния край на площада. Погледна в другата посока. Втора полицейска кола се приближи. От нея излязоха полицаи, които тръгнаха към парка. Сърцето му заби бързо. Беше капан. Но кой го е поставил? Пако, който е предал съобщението, или Ампаро, която му го съобщи? Тя го бе пратила в парка. Но защо? Защо?

Нямаше време да мисли за това сега. Трябваше да избяга. Но Хайме знаеше, че в момента, в който се опита да побегне, ще го застрелят. Можеше да се опита да ги заблуди, но те знаеха, че той е там.

„Трябва да измисля нещо. Бързо!“

 

 

Меган наближаваше парка. Когато стигна в края му, го обхвана с един поглед. Видя Хайме, седнал на пейка, и полицаите, които се приближаваха от двете страни на парка.

Умът й работеше трескаво. За Хайме нямаше изход. Тя минаваше покрай една зарзаватчийница. Пред нея вървеше жена, която буташе детска количка. Жената се спря, остави количката до стената на магазина и влезе вътре. Без да се колебае нито секунда, Меган хвана дръжката на количката и се отправи към парка.

Сега полицаите вървяха покрай пейките и разпитваха хората, които бяха седнали. Меган си проправи път покрай полицаите и се приближи до Хайме, бутайки пред себе си детската количка.

Тя извика:

— Света Богородице! Ето къде си бил, Мануел! Търсих те навсякъде. Омръзна ми вече. Обеща да боядисаш къщата тази сутрин, и си седнал в парка като милионер. Майка ми беше права. Ти си мързеливец. Въобще не трябваше да се омъжвам за теб.

На Хайме му беше достатъчна част от секундата. Той се изправи на крака.

— Майка ти е специалист по мързеливците. Тя се е омъжила за такъв. Ако беше…

— За кого говориш? Ако не беше майка ми, бебето ни щеше да умре от глад. Ти не носиш никакъв хляб вкъщи…

Полицаите се бяха спрели, следейки спора.

— Ако това беше моя жена — промърмори един от тях, — бих я върнал на майка й.

— До гуша ми дойде от тебе, жено — изрева Хайме. — Предупредих те вече. Когато се върнем вкъщи, ще ти дам да се разбереш.

— Браво на него — каза един от полицаите.

Хайме и Меган излязоха от парка, карайки се шумно, като бутаха пред себе си детската количка. Полицаите отново насочиха вниманието си към мъжете, седящи по пейките.

— Паспорта, моля?

— Какъв е проблемът, господин полицай?

— Няма значение. Покажете ми документите си.

Навсякъде из парка хората вадеха портфейлите си и показваха документи, за да докажат кои са. По едно време се чу детски плач. Един от полицаите се огледа. Детската количка бе изоставена в ъгъла.

Двойката съпрузи, които се караха, бяха изчезнали.

 

 

След тридесет минути Меган влезе през главния вход на къщата. Ампаро крачеше нервно нагоре надолу.

— Къде бяхте? — попита Ампаро. — Не би трябвало да напускате къщата, без да ми кажете.

— Трябваше да се погрижа за нещо.

— Какво? — попита подозрително Ампаро. — Вие не познавате никого тук. Ако вие…

Влезе Хайме и кръвта се отдръпна от лицето на Ампаро. Но тя се овладя бързо.

— Какво… какво стана? — попита тя. — Не ходи ли в парка?

Хайме каза спокойно:

— Защо, Ампаро?

Тя го погледна в очите и разбра, че всичко е свършено.

— Какво те накара да се промениш? — попита я Хайме.

Тя поклати глава.

— Не съм се променила. Ти си се променил. Загубих всичко, което обичах в тази глупава война, която водите. До гуша ми дойде от кръвопролития. Можеш ли да понесеш да чуеш истината за себе си, Хайме? Ти си толкова лош, колкото правителството, срещу което се бориш. По-лош, защото те искат да въдворят мир, а ти не искаш. Мислиш, че помагаш на страната си? Ти я рушиш. Ограбваш банки, взривяваш коли, убиваш невинни хора и мислиш, че си герой. Обичам те и някога вярвах в тебе, но… — Гласът й затрепера. — Това кръвопролитие трябва да спре.

Хайме се приближи до нея. Гледаше с леден поглед.

— Би трябвало да те убия.

— Не — извика силно Меган. — Моля те! Не можеш да го направиш.

Феликс бе влязъл в стаята и слушаше разговора.

— Господи! Значи тя е била. Какво ще правим с тази кучка?

Хайме каза:

— Ще трябва да я вземем с нас и да я държим под око.

Той постави ръце на раменете на Ампаро и тихо каза:

— Ако се опиташ да ни изиграеш още един номер, обещавам ти, че ще умреш. — Отблъсна я от себе си и се обърна към Меган и Феликс: — Да се махаме оттук, преди да са пристигнали нейните приятели.