Сидни Шелдън
Пясъците на времето (19)

ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА

Алън Тъкър пристигна в Авила един ден след разговора си с Елън Скот. Беше продължителен полет и Тъкър би трябвало да е изтощен, но вместо това бе възбуден. Елън Скот не бе жена, отдадена на капризи.

„Има нещо странно зад всичко това — помисли той. — И ако играя добре играта си, имам усещането, че може да се окаже много доходно за мен.“

Той си запази място в хотел „Куатро Постес“ и попита служителя на рецепцията:

— Има ли някоя редакция на вестник наблизо?

— Надолу по улицата, сеньор. На две пресечки оттук, вляво. Ще я намерите лесно.

— Благодаря.

Докато вървеше по главната улица, наблюдавайки как градът се съживява след следобедната си почивка, Тъкър мислеше за мистериозното момиче, което бе изпратен да доведе. Това сигурно беше нещо важно. Но важно защо? Спомняше си думите на Елън Скот:

„Ако е жива, върнете я при мен. Не бива да споделяте това с никого.

Не, госпожо. Какво да й кажа?

Просто й кажете, че един приятел на баща й иска да я види. Тя ще дойде.“

Тъкър намери редакцията. Вътре имаше пет-шест души зад бюра и той се обърна към един от тях:

— Извинете, бих искал да видя главния редактор.

Мъжът посочи към един офис.

— Там вътре, сеньор.

— Благодаря.

Тъкър се отправи към отворената врата и погледна вътре. Зад едно бюро седеше мъж на около тридесет и пет години и съсредоточено редактираше материал.

— Извинете — каза Тъкър. — Може ли да поговоря с вас за момент?

Мъжът вдигна поглед.

— С какво мога да ви услужа?

— Търся една сеньорина.

— Всички не сме ли такива? — усмихна се редакторът.

— Тя е била оставена в една селска къща наблизо, когато е била бебе.

Усмивката се стопи.

— О, тя е била подхвърлена?

— Да.

— Преди колко години е било това, сеньор?

— Преди двадесет и осем.

Младият човек сви рамене.

— Било е преди моето време.

„Вероятно няма да е лесно“ — помисли Тъкър.

— Можете ли да ми посочите някого, който е в състояние да ми помогне?

Редакторът се облегна назад в стола си, замисляйки се.

— Всъщност мога. Бих ви посъветвал да говорите с отец Берендо.

 

 

Отец Берендо седеше в кабинета си с одеяло върху тънките си крака и слушаше непознатия.

Когато Алън Тъкър свърши с обяснението си за какво е дошъл, отец Берендо каза:

— Защо искате да знаете за това, сеньор. Това се е случило преди толкова години. Какъв е интересът ви към това?

Тъкър се поколеба, подбирайки думите си внимателно.

— Нямам право да кажа. Мога само да ви уверя, че няма да направя нищо лошо на жената. Ако бихте могъл само да ми кажете къде е къщата, в която е била оставена…?

 

 

Селската къща. В паметта му почнаха да се връщат спомени от деня, в който семейство Морас бяха дошли при него, след като бяха завели малкото момиченце в болницата.

— Мисля, че умира, отче. Какво да правим?

Отец Берендо телефонира на приятеля си дон Мораго, шефа на полицията.

— Мисля, че бебето е било подхвърлено от туристи, които са били на посещение в Авила. Бихте ли проверили хотелите и хановете, за да разберете, дали някой е идвал с бебе, а си е заминал без него?

Полицията прегледа регистрационните картони, които бяха задължени да попълват всички хотели, но нямаше резултат.

— Сякаш детето е било пуснато от небето — бе казал Дон Мораго.

Той нямаше представа колко близо е до разрешаването на загадката.

Когато отец Берендо занесе детето в сиропиталището, Мерседес Анхелес бе казала:

— Има ли бебето име?

— Не зная.

— Имаше ли одеяло или нещо друго с име върху него?

— Не.

Мерседес Анхелес погледна бебето в ръцете на свещеника.

— Е, ще трябва да й дадем име, нали?

Скоро бе прочела един сантиментален роман и бе харесала името на героинята в него.

— Меган — каза тя. — Ще я наречем Меган.

След четиринадесет години отец Берендо бе завел Меган в Цистерцианския манастир.

 

 

След толкова много години този непознат я търсеше.

„Животът винаги върви по пълен цикъл — помисли си отец Берендо. — По някакъв странен начин той се развива по завършен цикъл за Меган. Не, не Меган. Това бе името, дадено й от сиропиталището.“

— Седнете, сеньор — каза отец Берендо. — Имам много да ви кажа.

И той му разказа.

Когато свещеникът свърши, Алън Тъкър остана безмълвен, размишлявайки. Трябваше да има много сериозна причина за Елън Скот да проявява интерес към бебе, изоставено пред селската къща в Испания преди двадесет и осем години. Жена, наречена сега Меган според свещеника.

„Кажете й, че един приятел на баща й иска да я види.“

Ако си спомняше правилно, Байрън Скот и неговите съпруга и дъщеря бяха загинали в самолетна катастрофа преди много години някъде в Испания. Би ли могло да има връзка? Алън Тъкър почувства нарастваща възбуда.

— Отче… бих искал да вляза в манастира и да я видя. Много е важно.

Свещеникът поклати глава.

— Страхувам се, че е твърде късно. Манастирът бе нападнат преди два дни от агенти на правителството.

Алън Тъкър го погледна изненадано.

— Нападнат? Какво се случи с монахините?

— Те бяха арестувани и закарани в Мадрид.

Алън Тъкър се изправи.

— Благодаря ви, отче.

Смяташе да хване първия самолет за Мадрид. Отец Берендо продължи:

— Четири от монахините са избягали. Една от тях е била сестра Меган.

Нещата се усложняваха.

— Къде е тя сега?

— Никой не знае. Полицията и армията ги търсят.

— Разбирам.

При обикновени обстоятелства Алън Тъкър би позвънил на Елън Скот и би я информирал, че е стигнал до задънена улица. Но целият му инстинкт на детектив му подсказваше, че тук имаше нещо, което оправдава понататъшното разследване.

 

 

Той поръча телефонен разговор с Елън Скот.

— Има усложнение, мисис Скот.

Той повтори разговора със свещеника. Последва продължително мълчание.

— Никой ли не знае къде е тя?

— Тя и другите бягат, но няма да могат да се крият дълго. Полицията и половината испанска армия ги търсят. Когато се появят, аз ще бъда там.

Ново мълчание.

— Това е много важно за мен, Тъкър.

Алън Тъкър се върна в редакцията на вестника. Имаше късмет, беше още отворено. Той каза на редактора:

— Бих желал да прегледам архива ви, ако ми разрешите.

— Търсите ли нещо определено?

— Да. Имало е самолетна катастрофа.

— Преди колко време, сеньор?

— Преди двадесет и осем години. Хиляда деветстотин четиридесет и осма година.

Необходими му бяха петнадесет минути, за да открие това, което търсеше. Заглавието изскочи пред него.

САМОЛЕТНА КАТАСТРОФА УБИВА ПРЕЗИДЕНТ НА КОМПАНИЯ И СЕМЕЙСТВОТО МУ

На първи октомври 1948 година Байрън Скот, президент на Скот Индъстриз, неговата съпруга Сюзън и едногодишната им дъщеря Патриша загинаха в самолетна катастрофа, изгаряйки в пламъците…

„Улучих целта! — Сърцето му затуптя лудо. — Ако е това, което си мисля, че ще бъда богат човек… много богат.“