Сидни Шелдън
Пясъците на времето (10)

ГЛАВА ДЕВЕТА

— Не! — извика Лучия.

Кръвта се отдръпна от лицето й. Огледа се, като търсеше начин да избяга, но такава възможност нямаше. И изведнъж, за нейна изненада офицерът се усмихна. Той се наведе към нея и пошепна:

— Баща ви бе добър към моето семейство, синьорина. Може да преминете. Желая ви успех.

Лучия се почувства отмаляла и облекчена.

— Благодаря.

Натисна педала и премина двадесет и петте метра до френската граница. Френският граничен офицер се гордееше, че е познавач на женската хубост, но жената, която премина пред него, положително не беше красавица. Имаше безцветна коса, очила с дебели стъкла, развалени зъби и старомодно облекло.

„Защо италианките не могат да изглеждат така красиви, както французойките?“ — помисли той с отвращение. Подпечата паспорта на Лучия и я пропусна да мине.

Пристигна в Безие след шест часа.

 

 

При първото позвъняване на телефона отговори равен мъжки глас:

— Ало?

— Доминик Дюрел, моля.

— Доминик Дюрел е на телефона. Кой се обажда?

— Лучия Кармине. Баща ми ми каза…

— Лучия! — Гласът му беше сърдечен. — Надявах се да ви чуя.

— Нуждая се от помощ.

— Можете да разчитате на мен.

На сърцето й олекна. Това беше първата добра новина, която бе чувала от дълго време. Изведнъж почувства колко е изморена.

— Трябва да се скрия някъде от полицията.

— Няма проблем. Съпругата ми и аз разполагаме с идеално място, където можете да се скриете за колкото време пожелаете.

Изглеждаше твърде добре, за да е вярно.

— Благодаря ви.

— Къде се намирате, Лучия?

— Аз съм…

В момента в слушалката прозвуча свистене от полицейска късовълнова радиостанция, веднага след което тя бе изключена.

— Лучия…

Тя изведнъж усети нещо нередно.

— Лучия, къде сте? Ще дойда да ви взема.

„Защо има той полицейско радио в дома си? — помисли тя. — И бе вдигнал слушалката при първото позвъняване. Като че ли е очаквал да се обади.“

— Лучия… чувате ли ме?

Тя знаеше с абсолютна сигурност, че човекът от другата страна на линията е полицай. Значи бяха пуснали мрежата за нея. Това позвъняване бе засечено.

— Лучия…

Тя окачи слушалката и излезе бързо от телефонната кабина.

„Трябва да се махам от Франция“ — помисли тя.

Върна се в колата си и взе една карта. Испанската граница беше само на няколко часа път. Тя прибра картата и потегли. Отправяйки се на югозапад към Сан Себастиан.

На испанската граница нещата потръгнаха зле.

 

 

— Паспорта, моля.

Лучия подаде паспорта си на испанския граничен офицер. Той му хвърли бегъл поглед и се канеше да й го върне, но нещо го накара да се поколебае. Той отправи по-внимателен поглед към Лучия и изражението му се промени.

— Само за момент, моля. Ще трябва да го подпечатам вътре.

„Той ме е познал“ — помисли Лучия отчаяно. Видя го да влиза в малката будка и да разговаря оживено с друг офицер, показвайки му паспорта. Трябваше да бяга. Отвори вратата и излезе от колата. Група немски туристи, които бяха току-що уредили формалностите си, се качваха шумно в туристически автобус, спрял до колата й. На предната страна на автобуса имаше надпис „Мадрид“.

— Внимание! — викаше екскурзоводът им. — Бързо.

Лучия погледна към будката. Офицерът, който й бе взел паспорта, викаше нещо по телефона.

— Качвайте се всички, моля.

Без да се замисля повече, Лучия се отправи към смеещите се, бърборещи туристи и влезе в автобуса, криейки лицето си от екскурзовода. Седна на една от задните седалки, като стоеше с наведена глава.

„Тръгвайте! — мислено се помоли тя. — Сега!“

През прозореца Лучия видя, че още един офицер се бе приближил до първите двама и те заедно разглеждаха паспорта й. Сякаш в отговор на молитвата й вратата на автобуса се затвори и моторът бе запален. Секунди по-късно автобусът излизаше от Сан Себастиан, отправяйки се към Мадрид. Какво щеше да се случи, когато граничните офицери откриеха, че е напуснала колата? Първата им мисъл щеше да бъде, че е отишла до тоалетната. Щяха да почакат и след това да изпратят някой да я потърси. Следващата стъпка щеше да бъде да претърсят района, за да видят дали не се е скрила някъде. До този момент десетки коли и автобуси ще са преминали през границата. Полицията нямаше да има представа къде е отишла или в каква посока се движи.

Туристическата група в автобуса очевидно прекарваше добре.

„Защо не? — помисли Лучия с горчивина. — Полицията не е по петите им. Заслужаваше ли си да рискувам останалата част от живота си?“

Тя се замисли за това, припомняйки си сцените със съдията Бускета и Бенито.

„Имам чувството, че ти и аз бихме могли да станем много добри приятели, Лучия… За смъртта на престъпниците.“

И Бенито Патас: „Както в ония времена е. Не можа да ме забравиш, нали?“

Тя бе накарала двамата предатели да платят за греховете си към семейството й.

„Заслужаваше ли си?“ — Те бяха мъртви, но баща й и братята й щяха да страдат до края на живота си. — „Да — помисли Лучия. — Заслужаваше си.“

Някой в автобуса запя немска песен и другите се присъединиха:

— In München ist ein Nof brau Haus, ein, zwei, sufa…^[1]

„За известно време ще бъда в безопасност с тази група — помисли Лучия. — Ще реша какво да правя по-нататък, когато стигна в Мадрид.“

Тя не успя да стигне до Мадрид.

 

 

В оградения със стени град Авила автобусът спря по разписание за закуска и почивка за облекчаване, както деликатно се изрази екскурзоводът.

— Всички излизайте от автобуса — извика той.

Лучия остана на мястото си, като гледаше как пътниците стават и се трупат на предната врата.

„Ще бъде по-безопасно, ако остана тук“ — помисли тя. Но екскурзоводът я забеляза.

— Навън, госпожице — каза той. — Имаме само петнадесет минути.

Лучия се поколеба, след това стана с нежелание и се отправи към вратата.

Когато премина покрай него, той каза:

— Почакайте, моля. Вие не сте от тази група.

Лучия му отправи топла усмивка.

— Не — каза тя. — Знаете ли, колата ми се повреди в Сан Себастиан, а е много важно да стигна до Мадрид, затова аз…

— Не! — извика той. — Това е невъзможно. Това е частна фирма.

— Зная — каза Лучия, — но виждате ли, нуждая се от…

— Трябва да уредите това с управлението на компанията в Мюнхен.

— Не мога. Ужасно бързам и…

— Не, не. Ще ми докарате неприятности. Отивайте си, или ще повикам полицията.

— Но…

Нищо не можеше да го разколебае. Двадесет минути по-късно Лучия гледаше как автобусът се отдалечава по магистралата към Мадрид. Тя бе захвърлена без паспорт и почти без пари, а сигурно вече полицията в няколко страни я търсеше да я арестува за убийство.

Обърна се да види къде се намира. Автобусът бе спрял пред кръгло здание с надпис на фасадата „Автобусна гара“.

„Тук мога да взема друг автобус“ — помисли Лучия.

Влезе в гарата. Тя бе голямо здание с мраморни стени. Из залата бяха пръснати десетина гишета за билети с надписи: Сеговия… Муньогалиндо… Валядолид… Саламанка… Мадрид. Стълбище и ескалатор водеха към долния етаж, откъдето тръгваха автобусите. Имаше сладкарница, където продаваха понички, пасти и сандвичи, увити във восъчна хартия, и Лучия изведнъж усети, че е прегладняла.

„По-добре да не купувам нищо — помисли тя, — докато не видя колко струва един автобусен билет.“

Докато тя се отправяше към гишето с надпис „Мадрид“, в гарата влязоха забързано двама униформени полицаи. Единият носеше снимка. Те минаха от гише на гише и показваха снимката на продавачите на билети.

„Търсят мен. Проклетият екскурзовод ме е издал.“

Семейство новопристигнали пътници се изкачваше с ескалатора. Когато те се отправиха към вратата, Лучия застана близо зад тях и излезе.

Тръгна по калдъръмените улици на Авила, като се стараеше да не бърза, за да не привлече внимание. Сви по Кале де ла Мадре Соледад, улица с каменни здания и балкони от ковано желязо. Когато стигна до Плаза де ла Санта, тя седна на една пейка, за да обмисли следващите си действия. Чужди на нейните проблеми, няколко жени и двойки седяха в парка, наслаждавайки се на следобедното слънце.

Докато Лучия седеше на пейката, една полицейска кола се появи в другия край на площада. Двама полицаи излязоха от нея и се приближиха до една жена, която седеше сама. Започнаха да говорят с нея. Сърцето на Лучия започна да бие бързо.

С туптящо сърце тя направи усилие да се изправи бавно и се отдалечи от полицаите. Невероятно, но името на следващата улица бе „Улица на живота и смъртта“.

„Чудя се дали това е знамение“ — помисли тя.

На площада имаше каменни лъвове с изплезени езици, така реалистично изваяни, че в болното въображение на Лучия те изглеждаха сякаш искат да я захапят. Пред нея имаше голяма катедрала, на чиято фасада бяха гравирани младо момиче и ухилен череп. Самата атмосфера изглеждаше изпълнена със смърт.

Лучия чу звука на църковната камбана и погледна нагоре през отворената градска порта. В далечината, високо на един хълм, се издигаха стените на манастир. Тя се спря и се загледа в него.

 

 

— Защо си дошла при нас, дъще? — попита я меко преподобната майка Бетина.

— Нуждая се от убежище.

— И си решила да търсиш Божието убежище?

„Точно така“ — помисли Лучия.

— Да — започна да импровизира тя. — Това е, което винаги съм искала — да се посветя на живот, отдаден на Бога.

— Това е нещо, което ние всички желаем в душите си, нали, дъще?

„Господи, тя наистина се хвана“ — помисли Лучия радостно.

Преподобната майка продължи:

— Мое дете, трябва да разбереш, че Цистерцианският орден е най-строгият от всички ордени. Ние сме напълно изолирани от външния свят.

Думите й прозвучаха като музика за ушите на Лучия.

— Тези, които влизат зад стените на манастира, приемат обет да не го напускат никога.

— Аз желая да не напусна никога — увери я Лучия.

„Във всеки случай не през следващите няколко месеца“ — помисли тя.

Преподобната майка се изправи.

— Това е важна стъпка. Предлагам ти да помислиш внимателно, преди да вземеш окончателно решение.

Лучия почувства, че случаят й се изплъзва и започна да изпада в паника. Нямаше къде да отиде. Единствената й надежда бе да остане зад тези стени.

— Мислила съм за това — каза Лучия бързо. — Повярвайте ми, преподобна майко, мислила съм само за това. Искам да се откажа от света. — Тя погледна майката игуменка в очите. — Искам да бъда тук повече, отколкото в което и да е друго място на света. — Думите й бяха наистина откровени.

Преподобната майка беше озадачена. Имаше нещо неустановено и объркано в тази жена, което бе обезпокояващо. И все пак каква по-сериозна причина би могло да има за всеки, който иска да дойде в това място, където духът му може да бъде успокоен чрез медитация и молитви?

— Католичка ли си?

— Да.

Преподобната майка взе една старомодна перодръжка.

— Кажи ми името си, дете.

— Казвам се Лучия Кар… Рома.

— Живи ли са родителите ти?

— Баща ми е жив.

— Какво работи?

— Бизнесмен е. В пенсия. — Тя си помисли колко блед и съсипан изглеждаше той последния път, когато го видя и усети силна болка.

— Имаш ли братя или сестри?

— Двама братя.

— Какво работят те?

Лучия реши, че би трябвало да получи колкото е възможно повече симпатия.

— Те са свещеници.

— Чудесно.

Разпитът продължи три часа. Накрая преподобната майка Бетина каза:

— Ще ти намеря легло за през нощта. Сутринта ще получиш указания и когато те приключат, ако все още не си променила решението си, може да влезеш в ордена. Но те предупреждавам — избрала си много труден път.

— Повярвайте ми — каза Лучия искрено — нямам избор.

 

 

Нощният вятър беше мек и топъл. Промъкваше се шепнешком през заобиколената с дървета горска поляна, докато Лучия спеше. Тя беше на гости в красива вила с баща си и братята си. Всички се чувстваха прекрасно до момента, в който един непознат влезе в стаята и каза:

— Какви, по дяволите, са тези хора?

Светлините изгаснаха и в лицето й светна ярък прожектор. Тя се събуди и седна, заслепена от светлината.

Пет-шест души ги бяха заобиколили на поляната. В силната светлина Лучия едва различаваше фигурите ми.

— Кои сте вие? — попита отново мъжът.

Гласът му бе дълбок и груб.

Лучия се разбуди напълно, напрегната до краен предел. Беше заловена. Но ако тези хора бяха полицаи, щяха да знаят кои са монахините. И какво правеха те в гората през нощта?

Лучия пое риска.

— Ние сме сестри от манастира в Авила — каза тя. — Някакви хора на правителството дойдоха и…

Другите сестри вече бяха седнали, будни и ужасени.

— Кои… кои сте вие? — попита Меган.

— Казвам се Хайме Миро.

 

 

Те бяха шестима, облечени с груби панталони, кожени якета, платнени обувки и традиционните баски барети. Бяха тежко въоръжени и на бледата лунна светлина имаха демоничен вид. Двама от тях изглеждаха тежко бити.

Човекът, който се назова Хайме Миро, беше висок и слаб, със свирепи черни очи.

— Биха могли да ги проследят дотук. — Той се обърна към един от членовете на групата. — Хвърли един поглед наоколо.

— Да.

Лучия разбра, че този, който отговори, беше жена. Видя да се отдалечава безшумно всред дърветата.

— Какво ще правим с тях? — попита Рикардо Меладо.

— Нищо. Ще ги оставим и ще продължим — каза Хайде Миро.

Един от мъжете възрази:

— Хайме, това са сестри на Исус.

— Тогава нека Исус се погрижи за тях — отговори сухо Хайме Миро. — Имаме да вършим работа.

Сестрите се бяха изправили вече в очакване. Мъжете се събраха около Хайме, спорейки с него.

— Не можем да позволим да бъдат хванати. Акока и хората му ги търсят.

— Те търсят и нас, приятелю.

— Сестрите няма да се справят без нашата помощ.

Хайме Миро каза твърдо:

— Не. Не можем да рискуваме живота си заради тях. Имаме си свои проблеми.

Феликс Карпио, един от помощниците му, каза:

— Бихме могли да ги придружим през част от пътя, Хайме. Само докато се измъкнат оттук. — Той се обърна към сестрите. — Накъде сте тръгнали, сестри?

Тереза проговори с божията светлина в очите й.

— Имам свещена мисия. Има един манастир в Мендавиа, който ще ни подслони.

Феликс Карпио се обърна към Хайме Миро:

— Бихме могли да ги придружим дотам. Мендавиа е на пътя ни към Сан Себастиан.

Хайме се обърна към него ядосан:

— Глупако! Защо не издигнеш надпис всеки да разбере къде отиваме?

— Исках само да кажа…

— По дяволите! — Гласът му беше пълен с възмущение. — Сега нямаме избор. Ще трябва да ги вземем с нас. Ако Акока ги открие, ще ги накара да проговорят. Те ще ни забавят и ще улеснят Акока и неговите главорези да ни проследят.

Лучия слушаше само с половин ухо. Кръстът беше толкова наблизо. Помисли си:

„Но тези проклети мъже! Лошо разпределяш събитията във времето, Господи, и имаш странно чувство за хумор.“

— Добре — каза Хайме Миро. — Трябва да изберем най-добрия вариант. Ще ги придружим до манастира и ще ги оставим, но не можем да пътуваме като някакъв цирк. — Той се обърна към монахините, без да сдържа гнева в гласа си. — Знае ли някоя от вас къде е Мендавиа?

Сестрите се погледнаха една друга. Грасиела каза:

— Не съвсем.

— Тогава как, по дяволите, очаквате да стигнете там?

— Господ ще ни води — каза твърдо сестра Тереза.

Друг един от мъжете, Рубио Арсано, каза, усмихвайки се:

— Имате късмет — той кимна към Хайме. — Той е дошъл да ви води лично, сестро.

Погледът на Хайме го накара за замълчи.

— Ще се разделим. Ще поемем в три различни посоки.

Хайме извади карта и мъжете клекнаха на земята, осветявайки я с фенерчета.

— Манастирът в Мендавиа е тук, на югоизток от Логроньо. Аз ще се отправя на север към Валядолид, след това нагоре към Бургос. — Той прекара пръст по картата и се обърна към Рубио — висок, приятен на вид мъж. — Ти тръгни по пътя за Олмедо, нагоре към Пеняфиел и Аранда де Дуеро.

— Добре, приятелю.

Хайме Миро отново се загледа в картата. След това погледна към Рикардо Меладо един от мъжете, чието лице бе в рани.

— Рикардо, отправи се към Сеговия, след това поеми по планинския път към Керезо де Абахо, след това към Сориа. Всички ще се срещнем в Логроньо. — Той остави картата. — Логроньо е на двеста и десет километра оттук. Ще се срещнем след седем дни. Стойте настрана от главните пътища.

— В Логроньо къде ще се срещнем? — попита Феликс.

— Цирк „Жапон“ ще има представления в Логроньо следващата седмица — отвърна Рикардо.

— Добре. Ще се срещнем там. На сутрешното представление.

Феликс Карпио се обади:

— С кого ще пътуват монахините?

— Ще ги разделим.

Време бе да сложи край на това, реши Лучия.

— Ако войниците ви търсят, сеньор, тогава може би за нас ще е по-безопасно да пътуваме сами.

— Но не и за нас, сестро — отвърна Хайме. — Сега вие знаете твърде много за нашите планове.

— Освен това — добави мъжът на име Рубио, — сами нямате шанс. Ние познаваме местността. Баски сме и хората на север са ни приятели. Те ще ни помогнат и ще ни скрият от войниците националисти. Сами никога не бихте стигнали до Мендавиа.

„Не искам да отивам в Мендавиа, глупако“ — помисли Лучия.

Хайме Миро каза неохотно:

— Добре тогава, нека тръгваме. Искам до разсъмване да сме далеч оттук.

Сестра Меган слушаше внимателно мъжа, който даваше заповедите. Беше груб и арогантен, но някак вдъхваше чувство на успокояваща сила.

Хайме погледна към Тереза и посочи Томас Ханхур и Рубио Арсано:

— Те ще отговарят за вас.

— Бог отговаря за мен — каза сестра Тереза.

— Разбира се — отговори сухо Хайме. — Предполагам, че така и сте попаднали тук.

Рубио се приближи до Тереза.

— Рубио Арсано на вашите услуги, сестро. Как се казвате?

— Аз съм сестра Тереза.

Лучия се обади бързо:

— Аз ще пътувам със сестра Тереза.

Нямаше начин да се остави да я разделят от златния кръст.

— Добре — кимна Хайме и посочи Грасиела. — Рикардо, ти ще вземеш тази.

— Добре — кимна Рикардо Меладо.

Жената, която Хайме изпрати на разузнаване, се бе върнала при групата.

— Чисто е наоколо — каза тя.

— Добре — Хайме погледна Меган. — Вие ще дойдете с нас, сестро.

Меган кимна. Хайме Миро я очароваше. А жената също й беше интересна. Тя бе тъмна и изглеждаше свирепа, с хищни черти на лицето. Устата й бе като червена рана. В нея имаше нещо твърде сексуално.

Жената се приближи до Меган.

— Аз съм Ампаро Хирон. Дръжте си устата затворена, сестро, и няма да имате проблеми.

Хайме каза на другите:

— Да тръгваме. В Логроньо след седем дни. Не изпускайте сестрите от поглед.

Сестра Тереза и мъжът на име Рубио Арсано бяха вече тръгнали по пътеката. Лучия побърза след тях. Бе видяла, че Рубио Арсано прибира картата.

„Ще я взема, докато спи“ — реши тя.

Техният преход през Испания започна.