Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Повесть о Ходже Насреддине, 1940–1956 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- , 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 12 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Boman (2008)
Издание:
Леонид Соловьов. Повест за Настрадин Ходжа
Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1983
Превод на Книга първа — „Смутителят на спокойствието“: Атанас Далчев
Превод на стиховете на Книга първа — „Смутителят на спокойствието“: Стоян Бакърджиев
Превод на Книга втора — „Омагьосаният принц“: Иван Костов, Райчо Русев
Художествено оформление Веселин Павлов
Редактор Здравка Петрова
Художник Никола Марков
Художник-редактор Веселин Христов
Технически редактор Васко Вергилов
Коректор Мария Теодосиева
Книга 1: „Повесть о Ходже Насреддине“, 1940
Книга 2: „Очарованный принц“, 1956
Издательство „Художественная литература“. Ленивградское отделение. Ленинград, 1971 г.
История
- — Добавяне
ДЕВЕТА ГЛАВА
Ала щом се сипнала зората, щом звездите потъмнели и в мрака се откроили неясните очертания на предметите — на мегдана излезли стотици метачи, боклукчии, дърводелци и мазачи; те задружно се заловили, за работа: вдигнали съборените навеси, поправили мостовете, запушили дупките в дуварите, събрали всички трески и чирепи: и първите лъчи на слънцето не заварили в Бухара никакви следи от среднощния смут.
И започнал пазарният ден.
Когато Настрадин Ходжа, наспал се добре в сянката на надгробния паметник, пристигнал на мегдана, той вече целият бръмчал като кошер, вълнувал се в неспирно движение, залят открай-докрай с разноплеменна, разноезична, многоцветна тълпа. „Дайте път! Дайте път!“ — викал Настрадин Ходжа, но и сам трудно различавал гласа си сред хилядите други гласове, защото викали всички: търговци, камилари, водоносци, бербери, скитащи дервиши, просяци, пазарищни зъбовадци, размахващи ръждивите и страшни оръдия на своя занаят. Разноцветни халати, чалми, чулове, килими, китайска реч, арабска, индуска, монголска и още множество разни наречия — всичко това се сливало в едно, люлеело се, щъкало, шумяло и вдигало прахоляк, замъглявало небето, а на мегдана прииждали в безконечни потоци нови стотици хора, разопаковали стоки и присъединявали гласовете си към всеобщия рев. Грънчари звънливо и ситно удряли по гърнетата си с пръчици, хващали минувачите за пешовете на халатите, увещавали ги да послушат и пленени от чистотата на звъна, да купят; в бакърджийската чаршия непоносимо за очите блестял бакърът, въздухът стенел от бърборенето на малките чукчета, с които майсторите изчуквали шарки по подносите и кърчазите, като гръмогласно хвалели изкуството си и хулели изкуството на своите комшии. Златари топели в малки огнища сребро, изтегляли злато, върху кръгли кожени подложки шлифовали скъпоценни камъни от Индия, сегиз-тогиз лек ветрец донасял от съседната чаршия гъста вълна благоухания — там се търгувало с благовонни, розово масло, амбра, мускус и различни подправки; по-встрани се простирала без крайната килимарска чаршия — пъстра, шарена, цветиста, украсена с персийски, дамаски, текински килими, кашгарски постелки, цветни чулове, скъпи и евтини, за прости и за благородни коне.
После Настрадин Ходжа минал през копринарската, седларската, оръжейната и вапцарската чаршия, през пазара за роби, през даракчийницата — и всичко това било само началото на пазара, а по-нататък се нижели още стотици различни чаршии; и колкото по-навътре в навалицата се промъквал с магарето си Настрадин Ходжа, толкова по-оглушително крещели, спорели, пазарели се хората наоколо; да, това бил все същият пазар, знаменитият и несравним бухарски пазар, равен на който нямали по онова време нито Дамаск, нито дори Багдад!
Но ето, чаршиите свършили и пред очите на Настрадин Ходжа се открили дворецът на емира, ограден с висока стена с мазгали и зъбци. Четирите кули по ъглите били изкусно облицовани с разноцветна мозайка, над която дълги години се били трудили арабски и ирански майстори.
Пред портите на двореца простирал шатрите си пъстър табор. В сянката на изподраните нанеси лежали и седели на тръстикови рогозки хора, изнурени от задух ата — сами и със своите семейства; жени люлкали кърмачета, варели яденета в казани, кърпели съдрани халати и одеяла; навсякъде тичали полуголи дечурлига, крещели, биели се и падали, твърде непочтително обръщайки към двореца оная част от тялото, която е неприлично да съзерцаваме. Мъжете спели или се занимавали с различни домашни работи, или разговаряли помежду си, насядали около чайниците. „Ехе! Та тези хора живеят тук не за първи ден!“ — помислил си Настрадин Ходжа.
Вниманието му привлекли двоица: един плешив и един брадат. Обърнати с гръб един към друг, те лежали направо на голата земя, всеки под своя навес, а между тях за едно тополово колче била вързана бяла коза, толкова мършава, че сякаш ребрата й всеки момент можело да пробият олисялата й кожа. Тя с жаловито блеене глождела колчето, изядено вече наполовина.
Настрадин Ходжа бил много любопитен, затова не се сдържал и попитал:
— Мир вам, жители на Благородна Бухара! Кажете ми, отдавна ли се числите към циганското съсловие?
— Не ни се подигравай, о, пътниче! — отговорил брадатият. — Ние не сме цигани, ние сме не по-лоши мюсюлмани от тебе самия!
— Щом сте добри мюсюлмани, защо не си седите дома? Какво чакате тук, пред двореца?
— Чакаме справедливия и милостив съд на емира, нашия владетел, повелител и господар, който затъмнява с блясъка си самото слънце.
— Така! — рекъл Настрадин Ходжа, без да крие насмешката си. — Й отдавна ли чакате справедливия и милостив съд на емира, вашия владетел, повелител и господар, който затъмнява с блясъка си самото слънце?
— Чакаме вече шеста седмица, о, пътниче! — намесил се плешивият. — Ето този брадат любител на съдебни дела — да го накаже аллах, шейтанът да постеле опашката си на ложето му — този брадат любител на съдебни дела е мой по-голям брат. Баща ни умря и ни остави скромно наследство, ние си поделихме всичко освен козата. Нека емирът реши на кого от нас трябва да принадлежи тя.
— Но къде се намира имуществото, което ви се е паднало в наследство?
— Ние обърнахме всичко в пари; нали трябваше да платим на съчинителите на тъжби, и на писарите, които приемат тъжбите, също трябваше да платим, и на стражарите трябваше да платим, и на много други още.
Плешивият изведнъж скочил, спуснал се към един мръсен бос дервиш с островърха шапка и с черна издълбана кратуна на бедрото.
— Помоли се, свети човече! Помоли се съдът да завърши в моя полза!
Дервишът взел парите, почнал да се моли. И всеки път, когато изговарял заключителните думи от молитвата, плешивият хвърлял в кратуната му нова монета и го карал да повтори всичко отначало.
Брадатият неспокойно се надигнал, затърсил с очи из тълпата. Не след дълго забелязал втори дервиш, още по-мръсен, по-окъсан и следователно още по-свят. Тоя дервиш поискал прекалено много пари, брадатият почнал да се пазари, ала дервишът, като поровил под шапката си, извадил оттам цяла шепа едри въшки и брадатият, убеден в светостта му, се съгласил с цената. Като поглеждал тържествуващо по-младия си брат, той отброил парите. Дервишът паднал на колене и почнал гръмогласно да се моли, като заглушавал със своя бас тънкия гласец на първия дервиш. Тогава плешивият, обезпокоен, дал още пари на своя Дервиш, а брадатият — на своя, и двамата дервиши, в старанието си да се надвикат, закрещели така високо, че аллах, сигурно заповядал на ангелите да затворят прозорците в чертозите му от страх да не оглушее. Козата глозгала тополовото колче, блеела жаловито и провлачено.
Плешивият й хвърлил половин наръч детелина, но брадатият закрещял:
— Прибери си мръсната смрадлива детелина от моята коза!
Той захвърлил детелината далеч настрана и сложил пред козата гърне (трици.
— Не! — злобно извикал плешивият брат. — Моята коза няма да яде триците ти.
Гърнето отлетяло подир детелината, счупило се, триците се смесили с прахта на пътя, а братята вече се търкаляли в яростна схватка по земята, като се обсипвали с удари и проклятия.
— Двама глупаци се бият, двама мошеника се молят, а козата през това време издъхва от глад — рекъл Настрадин Ходжа и поклатил глава. — Хей вие, добродетелни и любещи се братя, погледнете насам. Аллах реши по своему вашия спор и си прибра козата!
Братята се опомнили, пуснали се и дълго стояли с окървавени лица, разглеждали умрялата коза. Най-сетне плешивият рекъл:
— Трябва да се одере кожата.
— Аз ще одера кожата! — бързо се обадил брадатият.
— Защо пък ти? — попитал вторият; голото му теме почервеняло от ярост.
— Козата е моя, значи и кожата е моя.
— Не, моя е.
Настрадин Ходжа не сварил да вметне дума и братята пак се затъркаляли по земята и нищо не могло да се различи в това хъркащо кълбо, само за миг се подал мръсен юмрук със стиснато в него снопче черна коса, от което Настрадин Ходжа заключил, че по-големият брат е изгубил значителна част от брадата си.
Като махнал отчаяно с ръка, Настрадин Ходжа тръгнал по-нататък.
Насреща му се изпречил един ковач с клещи в пояса — същият, с когото Настрадин Ходжа разговарял предния ден при езерото.
— Здравей, ковачо! — радостно извикал Настрадин Ходжа. — Ето че се срещнахме, макар че не успях да изпълня клетвата си. Какво правиш тук, ковачо, мигар и ти си дошъл на емирския съд?
— Само че ще има ли полза от тоя съд? — мрачно отговорил ковачът. — Аз дойдох с тъжба от, ковашката чаршия. Дадоха ни да храним петнайсет стражари три месеца, но мина вече цяла година, а ние си ги храним, храним и търпим големи загуби.
— А аз дойдох от вапцарската чаршия — намесил се някакъв човек със следи от боя по ръцете и лице, по-зеленяло от отровните пари, които дишал всеки ден от, изгрев до залез. — Донесох точно такава тъжба. Дадоха ни на изхранване двайсет и пет стражари, търговията ни западна, доходите ни съвсем намаляха. Може би емирът ще се смили и ще ни освободи от този непоносим хомот.
— Но защо сте се опълчили срещу горките стражари! — възкликнал Настрадин Ходжа. — Така де, те не са най-лошите и най-лакомите сред жителите на Бухара. Вие безропотно храните самия емир, всичките му везири и сановници, храните две хиляди молли и шест хиляди дервиши — защо нещастните стражари трябва да гладуват? И мигар не знаете поговорката: там, където си е намерил прехраната един чакал, веднага ще се завъдят още десетина. Не разбирам недоволството ви, о, ковачо и вапцарю.
— По-тихо! — рекъл ковачът и се озърнал.
Вапцарят гледал укорно Настрадин Ходжа:
— Ти си опасен човек, пътниче, и думите ти не са добродетелни. Нашият емир е мъдър и много милостив…
Той не се доизказал, защото завили тръби, гръмнали барабани, целият пъстър табор се люшнал, раздвижил се — и тежко се отворили обкованите с мед порти на двореца.
— Емирът! Емирът! — разнесли се викове и народът от всички страни се втурнал към двореца, за да види своя повелител.
Настрадин Ходжа заел най-удобното място в първите редици. Изпърво от портите, изтичали глашатаите:
— Сторете атът на емира! Сторете път на светлейшия емир! Сторете път на повелителя на правоверните!
Подир тях изскочила стражата, като блъскала с тояги наляво и надясно по гърбовете и главите на любопитните, които били прекалено близко; в тълпата се образувал широк проход и тогава излезли музикантите с барабани, флейти, дайрета и карнаи; след тях идела свитата в коприна и злато, с криви саби и кадифени ножници, обсипани със скъпоценни камъни; после прекарали два слона с високи кичури пера на главите; най-сетне изнесли разкошна украсена носилка, в която под тежък сърмен балдахин се бил излегнал самият велик емир.
Тълпата забоботила, зашумяла насреща му; сякаш вятър минал по целия мегдан и народът се проснал ничком, както го изисквал емирският указ, който повелявал верноподаниците да гледат своя владетел раболепно и непременно отдолу нагоре. Пред носилката тичали слуги и постилали килими на пътя; отдясно на носилката вървял дворцовият мухобиец с ветрило от конски опашки на рамото, а отляво сериозно и важно крачел наргилджията на емира с турско златно наргиле в ръцете. Стража е медни шлемове, щитове, копия, арбалети и оголени саби завършвала шествието; на самата опашка карали две малки пушкала. Всичко това било огряно от яркото пладнешко слънце; тр пламтяло в скъпоценните камъни, греело по златните и сребърните накити, отразявало се с ярък блясък в медните щитове и шлемове, сияело върху бялата стомана на извадените ножове… Но в огромната, просната ничком тълпа нямало нито скъпоценни камъни, нито злато, нито сребро, нито дори мед — нищо, което би могло, радвайки сърцето, да гори и свети под слънцето — само, дрипи, сиромашия и глад; и когато пищната процесия на емира се движела през морето от мръсен, неук, изоставен и окъсан народ, на човек му се струвало, че някой тегли през жалка окъсана дреха тънка и единствена златна нишка.
Високата, застлана с килими дъсчена площадка, отдето емирът трябвало да излее своята милост върху предания му народ, била вече оградена от всички страни от стражари, а Долу, на лобното място, се суетели джелатите, които се готвели да изпълнят емирската воля; опитвали гъвкавостта на пръчките и здравината на тоягите, накисвали в легени кожени многоремъчни камшици, издигали бесилка, точели секири и забивали в земята заострени колове. Разпореждал се началникът на дворцовата стража Арсланбег, който се славел със свирепостта си далеч извън пределите на Бухара; той имал червено лице, дебело тяло и черна коса, брадата покривала целите му гърди и се спущала над корема, гласът му наподобявал камилски рев.
Той щедро раздавал удари с юмруци по зъбите, ритници, но изведнъж целият се изпънал и затреперил от раболепие.
Носилката, която плавно се люлеела, се изкачила на дъсчената площадка и емирът, повдигнал балдахина, показал на народа лицето си.