Включено в книгата
Оригинално заглавие
Повесть о Ходже Насреддине, –1956 (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 10 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Леонид Соловьов. Повест за Настрадин Ходжа

Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1983

 

Превод на Книга първа — „Смутителят на спокойствието“: Атанас Далчев

Превод на стиховете на Книга първа — „Смутителят на спокойствието“: Стоян Бакърджиев

Превод на Книга втора — „Омагьосаният принц“: Иван Костов, Райчо Русев

Художествено оформление Веселин Павлов

Редактор Здравка Петрова

Художник Никола Марков

Художник-редактор Веселин Христов

Технически редактор Васко Вергилов

Коректор Мария Теодосиева

 

Книга 1: „Повесть о Ходже Насреддине“, 1940

Книга 2: „Очарованный принц“, 1956

Издательство „Художественная литература“. Ленивградское отделение. Ленинград, 1971 г.


На моя незабравим приятел Мумин Адилов, загинал на 18 април 1930 година от подъл вражески куршум в планинския кишлак Нанай, с благоговение пред неговата чиста памет, посвещавам тази книга.

Той притежаваше неизброимо множество от чертите на Настрадин Ходжа — беззаветна любов към народа, смелост, честно лукавство и благородна хитрост — и когато пишех тази книга, в нощната тишина неведнъж ми се струваше, че неговата сянка стои зад креслото ми и води моето перо.

Той е погребан в Канибадам. Неотдавна посетих гроба му; деца си играеха край могилката, обрасла с пролетна трева и цветя, а той спеше вечния си сън и не откликна на зова на сърцето ми…

И казах му: „За радост на онези, които живеят с мен на земята, ще напиша книга — нека студените ветрове на времето не раздухват нейните листи, нека унилата есен на забравата никога не заменя светлата пролет на моите стихове!…“ И — погледни! — розите в градината още не са оронили цвета си и аз още ходя без бастун, а книгата „Гюлистан“, което значи „Розова градина“, вече е написана и ти я четеш…

Саади

Тази история чухме от Абу-Омар-Ахмед-ибн-Мохамед, който я чул от Мохамед-ибн-Али-Ри-фаа, а той я чул от Али-ибн-Абд-ал-Азис, който я знаел от Абу-Убейд-ал-Хасим-ибн-Селям, който я научил от своите наставници, а последният от тях се позовава на Омар-ибн-ал-Хатаб и неговия син Абд-Аллах — нека аллах бъде доволен от тия двамата!

Ибн-Хазм

„Огърлицата на гугутката“

КНИГА ПЪРВА
СМУТИТЕЛЯТ НА СПОКОЙСТВИЕТО

ПЪРВА ЧАСТ

Разправят също тъй, че един наивник вървял, като държал в ръка юздата на магарето, което водел подире си.

Триста осемдесет и осма нощ на Шехеразада

ПЪРВА ГЛАВА

Трийсет и петата година от живота си Настрадин Ходжа посрещнал на път.

Той прекарал повече от десет години в изгнания, като странствувал от град на град, от една страна в друга, прекосявал морета и пустини, нощувал където завърнел — на голата земя край сиромашки овчарски огън или в тесен кервансарай, дето в прашната тъмнина до сутринта въздишали и се чешели и глухо подрънквали с хлопатарите си камили, или в душна задимена чайхана сред налягали един до друг водоносци, просяци, камилари и разни други бедни хора, които с пукването на зората изпълвали с пронизителните си викове тържищата и тесните сокачета на градовете. Нерядко се подреждал да нощува и на меки копринени възглавници в харема на някой персийски велможа, който същата тая нощ с отред заптиета търсел из всички чайхани и кервансараи скитника и богохулника Настрадин Ходжа, за да го побие на кол… През решетката на прозореца се мержелеела тясна ивичка небе, бледнеели звездите, предутринният ветрец шумолял леко и нежно в листака, на перваза на прозореца почвали да гукат и чистят перата си весели гургулици. И Настрадин Ходжа, като целувал уморената хубавица, казвал:

— Време е. Сбогом, мой несравним бисер, и не ме забравяй.

— Почакай! — отговаряла тя, сключила прелестни ръце около шията му. — Мигар завинаги си отиваш? Но защо? Слушай, тая вечер щом се стъмни, аз пак ще пратя старицата при тебе.

— Не. Отдавна вече съм забравил времето, когато прекарва две нощи подред под една стряха. Трябва да замина, много бързам.

— Да заминеш ли? Мигар имаш някакви неотложни работи в друг град? Къде се каниш да заминаваш?

— Не знам. Но вече съмва, вече се отвориха градските порти и потеглиха на път първите кервани. Чуваш ли — звънтят хлопатарите на камилите!… Долови ли слухът ми този звук, сякаш духове се вселяват в нозете ми и аз не мога да се заседя на едно място!

— Замини, щом е тъй! — сърдито казвала хубавицата, като напразно се мъчела да скрие сълзите, блеснали на дългите й мигли. — Но кажи ми поне името си на сбогуване.

— Искаш да знаеш името ми? Тогава чуй: ти прекара нощта с Настрадин Ходжа! Аз съм Настрадин Ходжа, смутителят на спокойствието и сеячът на раздори, същият, за когото всеки ден викат глашатаите по всички мегдани и тържища и обещават голяма награда за главата му. Вчера обещаваха три хиляди тумана[1] и аз дори си помислих: дали не е по-добре сам да продам собствената си глава за такава хубава цена. Ти се смееш, звездице моя, хайде, дай ми по-скоро устните си за последен път. Ако можех, бих ти подарил изумруд, но аз нямам изумруд — вземи ей това просто бяло камъче за спомен!

Той навличал дрипавия си халат, прогорен на много места от искрите на крайпътните огньове, и тихичко се измъквал. Зад вратата гръмовно хъркал ленивият глупав евнух с чалма и меки чехли с извити нагоре върхове — нехаен страж на най-голямото съкровище в двореца, поверено нему. По-нататък, изпружени по килимите и кечетата, хъркали стражарите, сложили глави на: извадените си ятагани. Настрадин Ходжа се прокрадвал на пръсти покрай тях, хем винаги благополучно, като че през това време ставал невидим.

И пак звънял, димял белият каменист път под чевръстите копита на магарето му. Над света в синьото небе сияело слънцето; Настрадин Ходжа можел да го гледа, без да примижава. Росни поля и безплодни пустини, по които се белеели полузасипани от пясък камилски кости, зелени градини и пенливи реки, мрачни планини и тучни пасбища слушали песента на Настрадин Ходжа. Той отивал все по-далеч и по-далеч, без да се извръща назад, без да съжалява за оставеното и без да го е страх от онова, което го очаквало тепърва.

А в напуснатия град оставал да живее навеки споменът за него.

Велможи и молли бледнеели от ярост, щом чуели името му; водоносачите, камиларите, тъкачите, медникарите и сарачите, които се събирали вечер в чайханите, си разправяли смешни истории за неговите приключения, от които той винаги излизал победител; нежната хубавица в харема често-често поглеждала бялото камъче и го скривала в седефеното ковчеже, зачула стъпките на господаря си.

— Ух! — пухтял и сумтял дебелият велможа, докато смъквал сърмения си халат. — Тоя проклет скитник изтормози всички ни: той развълнува и размири цялата държава! Днес получих писмо от моя стар приятел, уважавания управител на Хорасанска околия. Представи си, щом този скитник Настрадин Ходжа се появил в неговия град, ковачите веднага престанали да плащат данъци, а съдържателите на механи отказали да хранят безплатно стражарите. Нещо повече, този крадец, осквернител на исляма и син на греха, се осмелил да се вмъкне в харема на хорасанския управител и да обезчести любимата му жена! Наистина светът още не е виждал подобен престъпник! Съжалявам, че тоя презрян голтак не се е опитал да се вмъкне в моя харем, защото главата му отдавна щеше да стърчи на върлина насред главния мегдан!

Хубавицата мълчала, само скрито се усмихвала — било й хем смешно, хем тъжно. А пътят все тъй звънял и димял под копитата на магарето. И се носела песента на Настрадин Ходжа. За десет години къде ли само не бил ходил: в Багдад, Стамбул и Техеран, в Бахчи-сарай, Ечмиадзин и Тбилиси, в Дамаск и Трапезунд, опознал всички тия градове и безброй други и навсякъде оставял спомен за себе си.

Сега се връщал в родния си град, в Бухара-и-Шериф, в Благородната Бухара, дето се надявал, скрит под чуждо име, да си поотдъхне от безкрайните си скиталчества.

Бележки

[1] Туман — златна монета в Иран. — Б.пр.