Леонид Соловьов
Повест за Настрадин Ходжа (7)

СЕДМА ГЛАВА

Дори за Настрадин Ходжа, който бил видял в живота си много неща, този ден — първият ден от пребиваването му в родината — бил твърде неспокоен и богат на приключения. Настрадин Ходжа се уморил и искал да се скрие нейде на тихо място, за да си почине.

— Не! — въздъхнал той, като видял отдалече множество хора, струпани около едно езеро. — Види се, днес не ми е писано да си почина! Ето, пак нещо се е случило!

Езерото се намирало настрана от Големия път и Настрадин Ходжа можел да мине покрай него, но не бил такъв човек, че да изпусне случай да се намеси в някой спор, скандал или бой:

Магарето, което през дългите години било изучило, до съвършенство характера на господаря си, без да чака заповеди, завило към езерото.

— Какво се е случило? Кого са убили? Кого са обрали? — развикал се Настрадин Ходжа, като насочил магарето си право към центъра на навалицата. — Я се разстъпете! Дайте път! Дайте път!

Когато се промъкнал през тълпата и се приближил до самия бряг на голямото, покрито със зеленикава плесен езеро, той видял нещо необикновено. На три крачки от брега се давел човек. Той ту изплувал, ту потъвал, като изпускал от дъното големи мехури.

На брега се суетели много хора; те посягали към давещия се, мъчели се да го хванат за халата, но за някакъв си половин аршин ръцете им не достигали до него.

— Дай ръка! Дай! Дай! — викали те.

Давещият се сякаш не чувал. Той не им подавал ръка и продължавал равномерно да потъва и отново да изплува. В съответствие с неговите спускания към дъното и изкачвания нагоре по езерото се разливали лениви вълни и с тих плясък облизвали брега.

— Странно! — рекъл Настрадин Ходжа, като наблюдавал това. — Много странно! Каква може да бъде причината? Защо той не подава ръка? Може би е изкусен водолаз и се гмурка на облог, но защо тогава е с халат?

Настрадин Ходжа се замислил. Докато мислел, давещият се успял да изплува още четири-пет пъти, като всеки път оставал на дъното все по-дълго.

— Много странно! — повторил Настрадин Ходжа, като слизал от магарето. Почакай тук — обърнал се той към добичето, — аз ще отида да видя по-отблизо.

През това време давещият се потънал дълбоко и не се показал толкова дълго, че някои от брега почнали вече да шепнат заупокойни молитви. Но изведнъж се показал пак. „Дай ръка! Дай! Дай!“ — завикали хората, като простирали ръце към него, но той ги погледнал със забелени очи и без да протегне ръка, пак се спуснал безмълвно и плавно към дъното.

— Ах вие, недосетливи чудаци! — рекъл Настрадин Ходжа. — Не схващате ли по скъпия халат и по копринената чалма, че този човек е молла или богат велможа? И мигар досега не сте изучили характера на моллите и велможите, та не знаете по какъв начин трябва да ги измъквате от водата?

— Измъквай го по-скоро, щом знаеш! — развикали се хората. — Спаси го, той се показа. Измъкни го!

— Почакайте — отговорил Настрадин Ходжа. — Не съм свършил още речта си. Къде, питам ви, сте срещали молла или велможа, който някога някому да е давал нещо? Запомнете го, о, невежи: моллите и велможите никога не дават нищо, те само вземат. И затова трябва да ги спасявате от водата според характера им. Ето вижте!

— Но ти вече закъсня! — крещели от тълпата. — Той няма вече да изплува!

— Мислите ли, че водните духове така лесно ще приемат при себе си моллата или велможата? Грешите. Водните духове ще се помъчат с всички сили да се избавят от него.

Настрадин Ходжа приклекнал и търпеливо зачакал, като следял мехурите, които се изкачвали от дъното й плували към брега, гонени от лек ветрец.

Най-сетне нещо тъмно взело да се издига от дълбочината. Удавникът се показал на повърхността — за последен път, ако не бил Настрадин Ходжа.

— На! — викнал Настрадин Ходжа, като му мушнал ръката си. — На!

Давещият се конвулсивно се вкопчил в протегнатата ръка. Настрадин Ходжа се намръщил от болка.

И после на брега дълго не можали да разтворят пръстите на спасения.

Той лежал няколко минути неподвижно, обвит с водорасли и полепнала по него зловонна тиня, която скривала чертите на лицето му. После от устата, от носа, от ушите му потекла вода.

— Чантата! Къде ми е чантата? — простенал той и не се успокоил, докато не напипал на хълбока си чантата. Тогава отърсил от себе си водораслите и с пеша на халата избърсал тинята от лицето си. И Настрадин Ходжа се стъписал; толкова грозно било това лице с плосък пречупен нос и извърнати ноздри, с перде на дясното око. Напанагон бил и гърбав.

— Кой е моят спасител? — попитал той със скърцащ глас, като оглеждал стълпените хора с единственото си око.

— Ето го! — загълчали всички, като изтиквали напред Настрадин Ходжа.

— Ела насам, аз ще те възнаградя. — Спасеният бръкнал в чантата си, дето още клъмбуцала вода, и извадил шепа мокро сребро. — Впрочем в това, че си ме измъкнал, няма нищо особено и чудно, аз и сам май щях да изплувам — продължил той със свадлив тон.

Докато говорел, шепата му — от слабост ли, а може би и по друга причина — постепенно се разтваряла и парите с тих звън течали през пръстите му обратно в чантата. Най-сетне в ръката му останала само една монета — половин танга; той с въздишка подал монетата на Настрадин Ходжа:

— Ето ти пари. Иди на пазара да си купиш паница пилаф.

— Тук няма за паница пилаф — рекъл Настрадин Ходжа.

— Нищо, нищо! Ти вземи пилаф без месо.

— Сега ясно ли ви е — обърнал се Настрадин Ходжа към останалите, — че аз го спасих точно според характера му.

И тръгнал към магарето си.

По пътя му го спрял един човек — висок, мършав, жилав, мрачен и неприветлив наглед, с ръце, черни от въглища и сажди, с ковашки клещи в пояса.

— Какво искаш, ковачо? — попитал Настрадин Ходжа.

— Знаеш ли ти — отговорил ковачът, като с яден поглед измерил от глава до пети Настрадин Ходжа, — знаеш ли ти кого спаси в последната минута, след която никой вече нямаше да го спаси? И знаеш ли ти колко сълзи ще се пролеят сега поради твоята постъпка и колко хора ще загубят къщите, нивите и лозята си и ще отидат на пазара за роби, а после — оковани във вериги — ще поемат Големия Тивански път?

Настрадин Ходжа вперил в него учуден поглед:

— Не те разбирам, ковачо! Мигар е достойно човек и мюсюлманин да подмине давещ се човек, без да му подаде ръка за помощ?

— Ами ти какво смяташ, че трябва да спасяваме от гибел всички отровни змии, всички хиени и всяка ехидна ли? — възкликнал ковачът и изведнъж, като се сетил нещо, добавил: — Ама ти тукашен ли си?

— Не! Ида отдалече.

— Значи не знаеш, че човекът, когото спаси, е злодей и кръвопиец и всеки трети човек в Бухара се вайка и плаче заради него!

Страшна догадка се мярнала в главата на Настрадин Ходжа.

— Ковачо! — потреперил гласът му, той се боял да повярва в догадката си. — Кажи ми името на тоя човек!

— Ти спаси лихваря Джафар, проклет да е дано и в тоя, и в бъдещия живот, гнойни язви Да покрият цялото му потомство до четиринайсето коляно! — отговорил ковачът.

— Как! — извикал Настрадин Ходжа. — Какво говориш, ковачо! О, тежко ми, о, какъв позор! Мигар аз със собствените си ръце измъкнах от водата тази змия! Истина е, няма изкупление за такъв грях! О, горко ми, о, позор и нещастие!

Неговото разкаяние трогнало ковача и той поомекнал:

— Успокой се, пътниче, сега вече нищо не може да се направи. Как пък се случи да минеш тъкмо в тая минута край езерото. Защо ли твоето магаре не се заинати някъде, та да се забавиш! През това време лихварят щеше да успее да се удави.

— Магарето ли! — казал Настрадин Ходжа. — Ако се случи да ме забави по път, то е само за да ми очисти дисагите от парите: тежали му, видиш ли го ти. А виж, ако е за да се опозоря със спасението на някой лихвар, няма съмнение: това магаре ще ме докара точно навреме!

— Да! — казал ковачът. — Но стореното не можеш върна. Няма да хвърляме сега лихваря обратно в езерото я!

Настрадин Ходжа се сепнал.

— Извърших нещо лошо, но пак аз ще поправя стореното. Слушай, ковачо! Кълна се, че ще удавя лихваря Джафар. Кълна се в брадата на баща ми, че ще го удавя в същото това езеро! Запомни клетвата ми, ковачо! Не се е случвало да хвърлям думите си на вятъра. Лихварят ще бъде удавен! И когато чуеш за това на пазара, знай, че аз съм изкупил вината си пред жителите на Благородна Бухара!