Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Mortalis (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fraternity of the Stone, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

ИК „Кронос“, София, 1999

ISBN 954-8516-02-0

История

  1. — Добавяне

ЧАСТ ОСМА
Наказанието

Братството на камъка

Женският глас, който Дру чу в слушалката, беше сух, професионален, педантичен:

— Добро утро. Корпорация „Риск аналисис“.

Дру се обаждаше от една телефонна будка на улица „Бойлстън“, малко по-надолу от градската библиотека на Бостън. Успя да потисне гнева си и изрече с официален равен глас:

— Господин Ръдърфорд, моля.

— Съжалявам, в момента има делова среща. Мога да ви свържа със заместника му.

— Не. Трябва да говоря лично с господин Ръдърфорд.

Дру замълча, изчаквайки отговора й. Телефонната будка заглушаваше грохота от уличното движение отвън. Беше 10 часа преди обед.

— Разбирам — каза телефонистката. — В такъв случай защо не ми оставите вашето име и телефон? Господин Ръдърфорд ще…

— Не ми е възможно. Програмата ми е много объркана и не знам в кой момент къде ще бъда. По-добре е да го потърся отново.

Както и беше очаквал, телефонистката не намери нищо необичайно в това. Гласът й се оживи:

— Разбира се. Обадете се към единадесет и петнадесет, ако ви е възможно. Тогава ще можете да говорите с него.

— Надявам се.

— Името ви?

— Само му кажете, че въпросът е спешен.

Затвори телефона. Излезе от будката и погледна към ясното студено октомврийско небе, след това се загледа в преминаващите коли по улица „Бойлстън“. Присви очи. Помисли си, че няма да чака дълго. Пъхна ръце в джобовете на новото си палто и тръгна по улицата. Да, всичко си идваше на мястото. Чувстваше го. Със сърцето си. Дори връщането му в този град не беше случайно. Бостън — гробовете на родителите му, оттук започна всичко. А сега идва и краят. Скоро. Много скоро.

Заедно с Арлийн и отец Станислав вчера бяха пристигнали от Пенсилвания. Сменяха се на волана, за да могат да поспят. По-точно, що се отнасяше до Дру — да се опита да поспи. Рамото го пробождаше, в главата му се въртяха тревожни мисли и не го оставяха на мира. Беше им обяснил какво имаше предвид. Планът му ги разтревожи.

Преди минута беше казал на телефонистката, че програмата му е объркана. Беше излъгал. Разписанието му беше съвсем точно. Същото важеше за Арлийн и отец Станислав. По неговия план в този момент Арлийн трябваше да се намира близо до една административна сграда отвъд Чарлз Ривър в Кеймбридж. Отец Станислав трябваше да е в северните покрайнини на града, за да разучи местоположението на една къща в залива.

Дру отмерено крачеше по улица „Бойлстън“, а гневът му се надигаше все повече и повече. Скоро, много скоро всичко щеше да свърши.

 

 

Хората, които работят в разузнавателните служби, рядко напускат по собствено желание. Вярно е, че някои от тях го правят, след като преживеят някакво разочарование, но повечето биват принудени или помолени да напуснат. Оказали се извън играта, дълго не могат да свикнат с нормалния свят около тях. Привикнали на тайни, интриги и опасности, те търсят начини да задоволят потребностите си от всичко това. По правило избират една от следните три възможности:

Първата е да приемат предложението на някоя международна корпорация, която иска да има в съвета на директорите човек от разузнаването. Такъв един експерт според нея може да бъде от голяма полза, ако се наложи да се решава някакъв проблем в кризисни, но доходни райони. Тази тактика се оказа много полезна, например в Чили, когато в началото на седемдесетте години президентът Салвадор Алиенде, марксист по убеждение, се опита да национализира американските холдингови компании в тази страна. Дисидентите извършиха държавен преврат. Усилено се говори, че са били финансирани от американски корпорации и инструктирани от бивши служители на ЦРУ. Алиенде се самоуби.

Втората възможност е да приемат предложение за сътрудничество в така наречените военни мозъчни тръстове, където знанията на висши служители от разузнаването допълват данните от компютърни анализи — коя световна сила и при какви обстоятелства каква тактика ще използва, за да разруши останалите.

Третата възможност е да откажат първите две предложения и да започнат да работят самостоятелно. По-точно — да учредят своя компания, в която да създадат мрежа по подобие на тази в разузнаването. В началото тя не е свързана с правителството. Служи само на частния сектор, а целта й, както и в първия случай, когато бивш разузнавач става член на съвета на директорите, е да консултира големите компании относно вечно променящите се зони на влияние в света. Опасно ли е или не дадена компания да започне проучвателни сондажи за нефт в страната X? Да построи обогатителна фабрика за мед в страната У? Фабрика за поташ в Z? Очакват ли се саботажи на антиамерикански фракции? Какви са настроенията сред берачите на банани тук, сред докерите там? Ще вдигат ли стачка? Имат ли покритие слуховете за държавен преврат? Ами влошеното здраве на някой от купените диктатори? Колко ще живее? Кой ще го замести?

Такива частни разузнавателни организации са изключително доходоносни, финансират се от световноизвестни компании, дори правителства. Корпорацията „Риск аналисис“ е един типичен пример в това отношение. Седалището й е в Бостън. Собственост е на господин Ръдърфорд, когото Дру наричаше с друго име.

Дру отново си припомни за Янус.

 

 

— Господин Ръдърфорд, моля.

В единадесет и петнадесет, както му бяха казали, Дру набра номера. Този път от друга будка, на улица „Фалмът“. Мислено си представяше какво правят в момента Арлийн и отец Станислав — тя в административната сграда в Кеймбридж, свещеникът в имението в залива Масачузетс.

„Да, развръзката наближава“ — мислеше си той и чакаше.

— Вие ли се обаждахте в десет? — запита телефонистката.

— Да. Във връзка с един спешен въпрос.

— Момент, моля. Господин Ръдърфорд ви очаква. Ще ви свържа.

Дру чу изщракване.

— Да, моля.

Гласът отсреща беше така познат, така приятелски и делово подканващ, че му прилоша.

— На телефона господин Ръдърфорд.

Дру трябваше да впрегне цялото си умение, за да отговори със същия дружелюбен тон:

— Отдавна не сме се виждали. Как си?

— Моля? Извинете, не разбрах кой е.

— Хайде, хайде. Да не би да не ме позна по гласа?

— Не, не съвсем.

— Разочароваш ме. Един роднина, когото не си виждал отдавна…

— Роднина, когото не съм виждал отдавна…?

— Как си, чичо? Приятно ми е да те чуя отново.

— Чичо ли? — гласът звучеше все по-озадачено. — Нямам никакви племенници.

— Да, наистина. Всъщност не съм ти точно племенник. Имам предвид, че нямаме кръвна връзка. Но те считам за мой роднина. А и така ти казвах, „чичо Рей“.

Мъжът отсреща задиша учестено.

— Боже мой! Не, не може да бъде. Дру! Ти ли си, Дру?

— А-ха. Точно аз. Аз и никой друг.

— Не мога да повярвам — Рей избухна в смях. — Дру! Защо не ми каза веднага?

— Типично в мой стил — засмя се Дру. — Исках да те изпитам. Помниш ли как ме спаси от истинския ми чичо и семейството му? А после ме заведе в Хонконг?

— Дали си спомням? За бога, спортисте, шегуваш ли се? Как мога да забравя? — Рей отново се смееше. — Но от толкова години не сме се чували. Какво става с теб? Къде се покри?

— Ами, точно там е работата.

— Моля?

— Затова ти се обаждам — Дру едва-едва преглътна.

— Хайде, Дру, казвай какво има? Нещо не е наред ли?

— Наистина не ми е приятно да те занимавам с моите проблеми, но не знам към кого друг бих могъл да се обърна. Загазил съм, чичо Рей. Имам нужда от помощта ти.

— Загазил си?

— Да, много лошо. Едни хора се опитват да ме убият.

— Чакай, чакай. По-добре не говори повече. В момента съм на вътрешен телефон, който е чрез централа и може да се подслушва. Май че често се случва и ако въпросът е толкова сериозен, по-добре да не рискуваме. Ще се преместя на друг, по-сигурен телефон.

— Много добре. Веднага ще ти позвъня отново. Почакай, ще си извадя листче и химикалка. Кажи ми номера.

— Той е…

Рей започна да диктува номера, но спря.

— Не, няма да стане. По-добре аз да ти позвъня. Един клиент ще идва в единадесет и тридесет. Не мога да отложа този ангажимент. Но бързо ще приключа с него. Половин час, не повече, след това ще ти позвъня.

— По обяд ли?

— Дори и по-рано, стига да успея. Стой наблизо. Продиктувай ми номера.

Дру му го каза.

— Чудесно. А сега се успокой. Ще ти позвъня веднага, щом се освободя. Не е трябвало да се притесняваш, че ще ме занимаваш с твоите проблеми. Повярвай ми, радвам се, че ще мога да ти помогна.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб — Дру горчиво преглътна отново.

— Нали съм ти чичо.

— Е, да.

— Само не се притеснявай.

— Добре, чичо Рей. Благодаря ти.

— Хайде, сега. Няма за какво да ми благодариш.

 

 

От прикритието си Дру наблюдаваше пицарията по-долу на улицата и телефонната будка до нея, чийто номер беше дал на чичо Рей.

В дванадесет без десет забеляза хората, които наблюдаваха мястото, въпреки хаоса на уличното движение и тълпите от пешеходци. Точно по обяд всички сновяха забързано нанякъде, затова тези, които не бързаха, правеха впечатление. Грешката не беше тяхна. Нямаха друг начин да наблюдават будката, освен да се разхождат бавно. Пък и нямаха много време, за да обмислят добре операцията. Една жена, застанала на ъгъла, поглеждаше често-често към будката. На отсрещния ъгъл някакъв мъж току си гледаше часовника, като се правеше, че чака някой закъсняващ приятел, но очевидно будката беше по-важна от закъсняващия приятел. Клиентът на едно такси все не идваше. Камионче с няколко антени обикаляше района. Момче от пицарията, което изпълняваше поръчки по домовете, не се интересуваше много от изстиващите пици в кутиите.

Без съмнение имаше и други. Дру отбеляза добрата организация на операцията, въпреки малкото време, с което разполагаха. Добра, но несъвършена.

Всичко му стана ясно. Наблюдателите го чакаха да излезе от прикритието си по обяд и да отговори на позвъняването на „чичо“ си. След това, мислеше си Дру, ще го нападнат, докато говори с чичо Рей по телефона. „Ще ме убият на улицата. Или може би ще ме завлекат в камиона и ще ме убият тайно някъде. Вероятно момчето от пицарията ще го направи.“

Дру стисна юмруци и напусна скривалището си, като се насочи в западна посока, по улица „Белведере“, далеч от пицарията.

 

 

— Господин Ръдърфорд, моля.

Въпреки школувано спокойния си тон, Дру вътрешно трепереше от бушуващия в гърдите му гняв.

— Ужасно съжалявам — отговори телефонистката. — Господин Ръдърфорд…

— А, не. Слушайте ме внимателно. Обаждах се в десет, след това в единадесет и петнадесет. Сигурен съм, че господин Ръдърфорд иска да разговаря с мен отново. Само му кажете, че търся чичо Рей.

— Трябва да съм се объркала. Господин Ръдърфорд е тук — каза след кратка пауза тя.

Почти веднага чу бодрия приятелски глас:

— Дру, къде си, по дяволите? Звънях на номера, който ми даде, но никой не вдигна. Започнах да се притеснявам! Случило ли се е нещо?

— Ти кажи. Представяш ли си как се изненадах, като видях ударния отряд?

— Ударен отряд ли? Какво?

— Веднага си засякъл къде се намира будката, чийто номер ти дадох. Виж какво, Рей, да не си губим взаимно времето. Когато всички нишки започнаха да водят към теб, си казах: „Не може да е Рей. Той ми е приятел. Живяхме заедно седем години. Той ме прибра, когато никой друг не ме искаше.“ Прибра ме, така си беше.

— Не разбирам какво искаш да кажеш. Винаги съм те чувствал така близък.

— Зарежи тия приказки. Не можеш да ме развълнуваш. Затова си казах, че не трябва да правя прибързани заключения. Но не исках да се окажа и глупак. Реших да те изпитам. Едно телефонно обаждане с молба за помощ, отправена към човек, който се е грижил някога за теб, щеше да свърши работа. Дадох ти шанс да докажеш, че си ми приятел. Но какво излезе, чичо Рей? Ти сбърка.

— Почакай за момент.

— Не, ти почакай. Вече съм сигурен в предположенията си. А сега искам от теб обяснение. Защо, за бога, защо? Знам, че използва това, което се случи с родителите ми, за да ме вербуваш за „Скалпел“.

— Престани, Дру. Нито дума повече.

Разярен, Дру продължи:

— По онова време точно това исках. Да отмъстя за тях. Почти съм готов да ти простя, но нападението над манастира?

— Казах ти да спреш! Телефонът може да се подслушва! Не мога да обсъждам такива въпроси по…

— Добре, ще ти се обадя пак. Тогава гледай да си на подходящ телефон. Дай ми номера.

Рей му го продиктува. Дру го накара да повтори, като си записваше.

— Накрая още нещо — каза Дру. — Искам след като затвориш да напуснеш кабинета, да минеш покрай приемната и да погледнеш към фоайето.

— За какво е всичко това?

— Сам ще видиш. След като надзърнеш във фоайето, мисля, че ще трябва да се обадиш вкъщи. В северния край на града, нали? Имението в залива?

— Откъде знаеш толкова?

— И аз имам разузнаване. Просто прави това, което ти казвам. Знам, че се опитваш да засечеш откъде се обаждам, затова затварям. Ще ти се обадя до петнадесет минути. От друго място.

— Не, почакай!

Дру прекъсна. Позвъни на Арлийн, която очакваше това обаждане в една будка отвъд Чарлз Ривър в Кеймбридж. Будката беше близо до административната сграда, в която корпорация „Риск аналисис“ ползваше под наем част от петия етаж.

По-рано тази сутрин отец Станислав беше закарал с кола Дру и Арлийн да огледат мястото около сградата. Бяха избрали телефонната будка и си бяха записали номера й. Арлийн трябваше да чака Дру да й се обади след десет часа и да й докладва как вървят нещата. Той това и правеше, като й звънеше периодично. Тя имаше готовност, затова бързо вдигна слушалката.

— Всичко наред ли е?

— Никакви проблеми — отговори тя.

— Тогава натисни бутона.

Той излезе от телефонната будка. Насочи се в северна посока към авеню „Комънуелт“, като се подсмихваше с мрачно задоволство, представяйки си развоя на събитията в момента. Бутонът, който каза на Арлийн да натисне, беше на радиопредавател. Той беше свързан с детонатор, поставен в пазарската чанта, оставена от Арлийн във фоайето на петия етаж на административната сграда, извън помещенията, наемани от „Риск аналисис“.

Чичо Рей, учуден защо трябваше да излиза във фоайето, сигурно вече беше забелязал чантата. При малко повече късмет можеше дори да я види да избухва.

Но взривът щеше да бъде съвсем слаб. Дру не искаше да нарани никого, въпреки че със сигурност хората щяха да се разтревожат. Инцидентът несъмнено щеше да им причини известни неудобства. Бомбичката щеше да изпълни помещението с дим и такъв ужасен мирис, че вероятно щеше да се наложи да се евакуира целият етаж, дори цялата сграда.

Като капак на всичко Арлийн трябваше да се обади на пожарната, на полицията, на бърза помощ, на отдела за обезвреждане на бомби. Сигурно вече го беше направила. На улицата пред сградата щеше да настъпи хаос — полицейските и пожарни коли щяха бързо да пристигнат със запалени фарове и пуснати сирени. Движението щеше да се обърка в най-натоварените часове. Дру все повече се изпълваше от задоволство. Такава каша ще настъпи. Страхотна лудница.

Но това не беше всичко. След като приключеше с горните обаждания, Арлийн трябваше да позвъни и на отец Станислав, с когото също се чуваха периодично, както с Дру. Той беше в селото, близо до имението на чичо Рей.

 

 

Още при първото иззвъняване Рей вдигна слушалката.

— Ах, ти, кучи сине! За какъв, по дяволите, се мислиш?

— Въздържай се малко.

— Да се въздържам ли? Започваш да ме вбесяваш. За бога, каква воня. Стени, килими, мебели, всичко е пропито от нея. Никога няма да я забравя. Ще трябва да преместя тоя проклет офис!

— Какъв е тоя език? Обади ли се вкъщи?

— И това е твоя работа, копеле такова! Някой е взривил бомба в предния ми двор. Не като тази воняща бомбичка, а бомба!

— Сигурно е някоя банда от околността — каза Дру с леден глас.

— От околността, значи? Но за какъв се мислиш, по дяволите?

— Не ме разочаровай, чичо Рей. Мисля, че посланието беше много ясно. Бесен съм. Ти ме предаде. Не само с този ударен отряд, който ми изпрати. Предчувствах такъв развой на нещата. Имам предвид, че си ме използвал от самото начало. Записа ме в „Скалпел“, като се възползва от обстоятелствата. Само дето забрави да ми кажеш още нещо по това време, а? Че ти си организирал „Скалпел“, че ти си я ръководил.

— Нямам намерение да се оправдавам. Наистина обичах родителите ти. Баща ти ми беше най-добрият приятел. А и двамата жадувахме за отмъщение.

— Но ти отиде твърде далеч. Не се задоволяваше само да отвръщаш на нападенията на наемни убийци и терористи.

— Същите, които убиха и родителите ти. Спомняш ли си?

— Не отричам. И аз съм убивал. Заради родителите си. Но на теб не ти стигаше да изтребваш разни бесни кучета. Искаше ти да диктуваш бъдещето, като преценяваш кои държавни ръководители са ти по вкуса. В Иран шахът управляваше с помощта на специални отряди и стаи за мъчения. Но ти реши да не го отстраняваш. Вместо това се опита да убиеш неговия заместник.

— Аятолахът е невредим.

— Върни се малко назад. Откъде да знаеш, че ще се случи така? Играеше си на дядо Господ. Бедата е, че провалих удара. Това важи и за теб. Много сгреши, като ме изпрати да унищожа първо онова американско семейство, бизнесмена, който се опитваше да мели брашно с Аятолаха. Признавам, че добре го беше замислил. „Скалпел“ щеше да има безупречно алиби. Ако Аятолахът бъдеше убит по същия начин, както и онова американско семейство, и отговорността се поемеше от някаква несъществуваща радикална иранска секта, то никой не би си помислил, че истинският извършител е тайна американска организация. Перфектен план, според твоите извратени разбирания. Но ти сам го провали. Трябваше да изпратиш някой друг. Когато видях убитите от мен родители и момченцето, което оцеля, също като мен, което щеше да страда от същите кошмари…

— Говори смислено!

— Съвсем смислено ти говоря. Разбрах, че съм се превърнал в същия този маниак, когото преследвах. И което беше още по-лошо за теб, бях намерил своята вяра. Вече никой нищо не можеше да ми нарежда. А можех да разкажа и за „Скалпел“. Ето защо трябваше да бъда ликвидиран. За да не представлявам заплаха за твоите велики планове.

— Чуй ме, Дру. Нещо не ти е съвсем ясно. Трябва да има някакво недоразумение.

— Ти така мислиш. Ти си този, който не разбира в момента! — Дру с усилие се опитваше да се овладее.

— Повярвай ми, Дру, не проумяваш колко важно е…

— Да, прав си. Не проумявам. Защо, след като си ме мислил за мъртъв, си използвал моя двойник да върши разни мръсотии, като се представя за мен? Защо ти е бил този двулик Янус, който да тероризира църквата?

Но чичо Рей не отговори.

— Зададох ти въпрос! — извика в слушалката Дру.

— Не — пое си въздух Рей. — Дори и по този телефон, който е сравнително безопасен, не мога да ти отговоря.

— Рано или късно ще отговориш — побесня Дру. — Разбери! Онази воняща бомбичка в офиса ти и взривът у вас… Чудиш се защо го направих, нали? За да ми обърнеш внимание. Бомбичката в офиса можеше да бъде истинска бомба. Можеше да те вдигне заедно с целия ти персонал във въздуха и да идете по дяволите. А взривът у вас? Можеше да бъде и по-силен! Можеше да избухне насред проклетата ти къща и то когато си вътре! Нищо, следващия път, може би. Събери целия си кураж! Брой секундите! Имам намерение да ти покажа какво представлява твоят враг, чичо Рей. Ще ти изнеса един светкавичен курс по тероризъм. Този път ще бъдеш от страната на жертвите.

— Не, изслушай ме!

— Ще ти се обадя пак.

 

 

— Но — Арлийн беше озадачена.

— Какво „но“? Какво има? — запита Дру.

Отец Станислав също беше учуден и чакаше отговора му.

Бяха си уредили среща при църквата на „Парк стрийт“. Оттам отидоха с кола до „Бейкън Хил“. Един човек от хората на отец Станислав в Opus Dei беше уредил да наемат къща там за няколко дни. В момента се бяха разположили около блестяща кухненска маса от стъкло и метал. Цялата къща беше облицована с дъбова ламперия.

— Не разбирам — подхвана отново Арлийн. — Щом си казал на Рей, че имаш намерение да взривиш дома и офиса му, той ще постави охрана. Освен това няма да ходи там.

— И аз така мисля — кимна в потвърждение Дру.

— Но това не прави ли задачата ни по-трудна?

— Напротив, по-лесна. Поне така се надявам. Опитвам се да му избягам с едни гърди напред. Още от самото начало знаехме, че няма да бъде така лесно — просто да отидем и да го хванем. Той непрестанно е по петите ми след онази история в манастира. Би било много глупаво от негова страна, ако междувременно не си е подсилил охраната в случай, че открия кой ме преследва и реша да започна аз да го преследвам. Познавам го отлично, повярвайте ми. Не е глупак.

— Е, добре — Арлийн разпери ръце. — Това ми е ясно. Съгласна съм. Ако се бяхме опитали направо да го заловим, щяха да ни убият. Но защо го предупреди да очаква и други бомби?

— Исках да отслабя отбраната му, да отвлека вниманието му в много посоки. Повече охрана около дома му означава по-малко около него самия. Права си. Ще бъде така невротизиран, че няма да се появява на споменатите места. Но това е много добре. Ще ограничим движението му. Ще постигнем същия ефект, все едно че сме поставили взрив в тях. А сега искам непрекъснато да го атакуваме по различни начини. Всяко нападение да бъде по-сериозно от предишното. Да се появяваме там, където най-малко ни очакват. И все по-начесто. Да приложим основните принципи на тероризма.

— Но защо? — Арлийн се измъчваше, като гледаше неприкритата му радостна възбуда от това, че ще тероризира Рей.

Той избягваше въпросителния й поглед.

— Май не разбирам какво искаш да кажеш.

— Аз разбрах — намеси се отец Станислав. — Мисля, че иска да знае докъде ще доведе всичко това. Каква е крайната ти цел, да го убиеш ли?

— Трябва да се докопаме до него. Трябва да ни отговори на някои въпроси — каза напрегнато Дру, като избегна отговора.

— Да разберем какво е станало с Джейк — добави Арлийн.

— И накрая? — настоя отец Станислав.

И двамата се втренчиха в Дру.

— Но, честно — каза отецът.

Изчакваха отговора.

Дру си пое въздух.

— Не знам — отговори Дру и се загледа намръщено в неприветливото си отражение върху блестящата стъклена повърхност на масата. — В продължение на толкова години отмъщавах на разни негодници, които въплъщаваха онези, които убиха родителите ми. Исках да ги накарам да разберат как се чувстват жертвите им. По-късно се оттеглих, изпълнен с отвращение. Дадох си клетва под кръст, че никога повече няма да се занимавам с убийства. А сега, ето ме отново на арената. Истината ли? Как бих могъл да ви я кажа? Днес се почувствах изведнъж така, както в доброто старо време.

Дру гледаше втренчено отец Станислав. Очите му пламтяха.

— Дори Бог понякога се гневи — каза отецът. — Ако наистина има за какво. В случая твоята кауза е справедлива. Ти защитаваш църквата и искаш да прекратиш зачестилите атаки срещу нея в последно време, да откриеш какво се е случило с Джейк. Тази кауза наистина е справедлива. Бог ще прости праведния ти гняв.

— А аз дали ще мога да си простя?

Телефонът иззвъня и ги изплаши. Дру и Арлийн се спогледаха с безпокойство, а отец Станислав пресече кухнята и отиде до поставения на дъбовата ламперия на стената телефон.

— Ало?

Някой отсреща говореше, а той слушаше.

— …и с ваша помощ. Deo gratias.

Протегна се за лист и молив.

— Добре — спря да записва. — Вашата църква трябва да е удовлетворена.

Затвори и се обърна към Дру и Арлийн.

— Моите хора очевидно нямат тези възможности като чичо Рей. На него му бяха необходими само двадесет минути, за да открие откъде се обаждаш. А на нас ни отне няколко часа, за да разберем къде е този безопасен телефон, който той ти даде.

— Знаете мястото? — запита Дру.

Отецът кимна в отговор.

— Както се досещаш, не е в офиса на „Риск аналисис“. През два блока е, на същата улица. Магазин за цветя. Но не е номера за делови контакти на магазина, а частен телефон. Няма го в указателя.

— Дали е там сега?

Свещеникът поклати глава.

— Не, но се обажда периодично, за да поддържа връзка със своя екип. Вероятно още претърсват района, ако случайно си там все още. Успяхме да засечем и проследим едно от обажданията му — отец Станислав постави лист хартия на масата. — Доколкото мога да преценя, Рей се намира точно там.

 

 

Късно през нощта Дру се разхождаше около блоковете. Това беше луксозен жилищен квартал на Кеймбридж. Дру беше близо до целта, но не толкова, че да го забележи охраната на чичо Рей. По същата причина — да не привлича внимание — не трябваше да стои на едно място и да чака, а да се движи насам-натам, все едно, че си прави среднощна разходка. Движението му помагаше да се предпазва от студа. Когато минаваше под уличните лампи, забеляза, че дъхът му замръзва. Студена тръпка премина през тялото му, той вдигна качулката на палтото си и продължи да се разхожда с ръце в джобовете, въпреки че беше с ръкавици.

Беше след полунощ. Рядко минаваха коли или пешеходци, тук-там зад осветените прозорци на великолепните апартаменти все още имаше живот. Дърветата бяха голи, вятърът беше отвял листата им.

Чу шум от двигател, погледна назад и видя иззад ъгъла фарове на лека кола. Идваше към него. На слабата улична светлина успя да забележи, че колата беше черен Олдсмобил. Позна профила на отец Станислав зад волана. Колата спря до него и той бързо се качи.

Отоплението беше пуснато. Дру свали ръкавиците си и постави ръце върху топлата решетка на парното.

— Къщата, която търсим, е на ъгъла — каза отец Станислав. — Заобиколена е от висок зид. Собственост е на негов приятел.

— Има ли осветление в градината?

— Не, никакво. Но цялата къща свети.

— Е, разбира се. Като пламък — примамка за мушиците. В случай, че го открия. Има ли охрана?

— Не видях. Но нямах и възможност да разгледам добре, защото не трябваше да спирам колата. Входът за леки коли е с широка метална врата. Затворена е, но зад нея забелязах няколко коли.

— Охраната сигурно е скрита някъде и дебне някой да се покаже над стената, привлечен от тъмнината в градината. Може би тогава пускат осветлението.

— Така ще да е — каза отец Станислав. Зави край ъгъла и спря в най-тъмния участък.

Една спортна кола — Дру не разбра какъв модел беше — спря зад тях. От нея излезе някой, запъти се към Олдсмобила и отвори вратата. Арлийн влезе вътре.

— Проверих къщата, както и ти. Не видях никаква охрана.

— Какво ще кажете? Да рискуваме ли? — запита Дру.

Гледаха се без да мигнат.

— Време е.

Дру се обърна към пълна с бутилки дървена каса, поставена на задната седалка. Вътре нямаше газирана вода, а нещо много по-силно.

 

 

Съдържанието беше бензин, примесен с течен перилен препарат. Гърлото на всяка една от бутилките беше запушено с тампон. Това беше домашно приготвен напалм. Горящият бензин щеше да залепне за всяка повърхност, до която достигнеше.

Разделиха бутилките поравно. Всеки сложи по осем в сак. Слязоха от колата и отидоха до ъгъла. Отец Станислав продължи направо, като прекоси улицата, а Арлийн и Дру завиха надясно. Като стигнаха до следващия ъгъл, се спогледаха.

— Внимавай — каза Дру с внезапно обзела го тъга в гласа. „Какво я караше да прави!“

— Когато всичко това свърши…

Дру замълча. Не гореше от желание да чуе продължението.

— Ти и аз трябва да си поговорим за много неща — каза тя. Уличната светлина се отразяваше в напрегнатия й поглед.

Знаеше какво има предвид Арлийн, но тъгата му ставаше все по-силна и не знаеше как да й отговори. Нямаше време да помисли.

— Непрестанно мисля за теб — каза тя.

Той все още не намираше думи да й отговори. Но не устоя на целувката й. Без да му мисли много, той също я целуна и я притисна до себе си.

— Добре. Когато свърши — с мъка си поемаше въздух, — ще поговорим.

 

 

Като стъпваше внимателно, придържайки сака, Дру вървеше по потъналата в мрак улица зад къщата, към която се бе запътил. Мина покрай две неосветени къщи и се запровира покрай живия плет и някакви храсталаци, за да не върви по тротоара. Очите му бързо привикваха към все по-плътния мрак и за миг зърна алеята, успоредна на улицата, по която бе дошъл. Отвъд алеята имаше висока три метра стена, която се издигаше между него и задния двор на къщата.

От това място виждаше само горните етажи, защото стената му пречеше. Но както беше казал отецът, в цялата къща лампите бяха запалени. Дру не гледаше към светлината, за да не попречи на ориентацията си в тъмнината. Внимателно разглеждаше алеята. Забеляза, че беше покрита с чакъл. Изпитателно гледаше по-прикритите кътчета, където някой би могъл да се крие. Съществуваше опасност Рей да е поставил постове извън стените, въпреки че Дру много се съмняваше в това. Имаше една много основателна причина да не го прави — някой съсед можеше да ги забележи и да се обади в полицията. Имаше и още една причина — силите на Рей бяха разпръснати, някои в офиса, други в имението му, затова би трябвало да е концентрирал останалите от охраната в границите на имота, като ги разположи по най-подходящ начин, така че никой да не може да проникне откъм стената.

„Както и да е. Не е лошо да взема предпазни мерки“ — мислеше си Дру. Освен това, като погледна светещия циферблат на часовника си, видя, че има още една минута, докато Арлийн и отец Станислав заемат позициите си. Можеше да я използва, за да провери още веднъж алеята.

В къщата зад гърба му неочаквано светна прозорец. Дру бързо се мушна под клоните на една ела. Почувства миризмата на смола. Вдигна поглед нагоре към светлинката и заоглежда прозореца през еловите иглички. Беше на втория етаж. Завесите бяха спуснати. За секунди му се мярна силуетът на човек, който стоеше неподвижно отстрани. Видя, че сянката се наведе, като че ли натисна нещо и изчезна. Светлината угасна.

Дру се чудеше каква е тази стая. Дали не е банята? А силуетът може да е бил на мъж, който се облекчава. Каквато ще да е. След като човекът не погледна навън, нямаше причина да се тревожи.

Отново насочи вниманието си към стената. От отсрещната страна със свистене излетя нещо като запалена факла, падна пред къщата и избухна. Последва второ огнено свистене. След малко трето.

Докато беше изследвал внезапно светналия прозорец, останалите бяха заели позициите си от двете страни откъм предната част на къщата. Минутата беше изминала. Те бяха започнали да хвърлят бутилките с напалм. Отпред, отляво, отдясно на къщата — всичко експлодираше в пламъци. Предварително бяха изчислили, че ще им трябват тридесет секунди, за да хвърлят по осем бутилки. Можеше да им отнеме и по-малко време: внезапният приток на адреналин ускоряваше страшно много движенията. След тридесет секунди ефектът от изненадата щеше да изчезне и трябваше бързо да напуснат района. Охраната на Рей щеше да изскочи със заредени оръжия от прикритието си и да започне да претърсва.

Беше ред на Дру. Наведе се да извади бутилка, но замръзна на мястото си. До стената имаше някой. Една сянка се отдели от нея, точно където беше най-тъмно. Успя да различи човек, който държеше оръжие със заглушител. Плъзна поглед нагоре по стената, където се отразяваха светлините от пламъците.

Свистенето ставаше все по-силно и пронизително. Шестнайсетте бутилки бяха хвърлени отпред и отстрани. Експлодираха още преди да паднат на земята. Топлината от горящия тампон възпламеняваше напалма и бутилката избухваше, разпръсквайки страшната смес. По план къщата трябваше да пламне от всички страни, ако всеки беше изпълнил своята част от задачата. Но Дру се беше втренчил в мъжа с оръжието, който внезапно се бе появил до стената. Храстите прикриваха Дру. Но ако не беше светналият преди малко прозорец, щеше да налети право върху мъжа и да бъде вече мъртъв.

Изненадан от експлозиите, постовият рязко се обърна и хукна по алеята към предната част на къщата.

Инстинктът за самосъхранение подсказваше на Дру да се възползва от този шанс и да избяга. Но той не го направи. Планът предвиждаше експлозии от всички страни, така че ако чичо Рей беше в къщата, да се почувства като в капан, обграден отвсякъде, напълно уязвим. Дру си пое няколко пъти дълбоко въздух, като атлет, който се приготвяше за скок, излезе изпод елата, извади бутилките от сака и бързо ги запали. Яростно започна да ги хвърля — една, две — като се стремеше да ги хвърля колкото може по-навътре.

Три, четири.

Запращаше ги с все сила, но не сваляше очи от алеята. Бутилките продължаваха да експлодират — пет, шест. Пламъците свистяха. Оттатък се чуха мъжки викове.

Седем.

Сърцето му биеше до пръсване. Запали осмата. В няколко къщи наоколо светнаха прозорци. Отблясъците от пламъците и запалените лампи го накараха да се почувства уязвим, лишен от прикритието на тъмнината.

Привлечен от експлозиите в задния двор на къщата, мъжът с оръжието дотича обратно. Както бягаше по алеята, той видя Дру и спря. Насочи пистолета си към него.

Дру нямаше време да извади своя. Единственото оръжие, което имаше, беше бутилката. Пламъкът наближаваше течността.

Мъжът се прицели. Дру запрати бутилката по него и се наведе, за да се прикрие под елата. Заслепен от пламъка на летящата към него бутилка, мъжът стреля, но не улучи.

Бутилката се удари в чакъла, точно пред него. Стъклото се разби с трясък в камъните, издигна се стена от пламъци, които му препречиха пътя. Мъжът се олюля назад, вдигна ръце, за да предпази очите си, но загуби равновесие и падна, заслепен от силния блясък. Превъртя се, за да загаси попадналите върху него искри. Удряше с все сила полепналите по палтото му огнени езици. Запищя ужасен.

Дру изскочи от прикритието си. Докато тичаше между къщите видя един мъж по пижама да отваря с трясък една странична врата.

— По дяволите, какво става?

Дру скочи върху него, избута го обратно вътре и продължи да тича по улицата. Зад себе си чуваше нарастващата суматоха, пращенето на пламъците, викове, стрелба, въпреки че не знаеше дали е насочена срещу него. Заревото от пламъците се отразяваше в небето.

Едва дишайки от преумора и напрежение, пресече някаква улица, като продължаваше да тича. Ризата му беше залепнала от пот. Прескочи една ограда, зави надясно и хукна по тротоара. Сви наляво по алеята, хвърли поглед назад, без да спира, но се удари в някакъв варел. Преодолявайки болката, продължи да тича.

В далечината завиха сирени.

 

 

Най-после стигна до мястото на срещата, залитайки от умора. Наложи му се да използва обиколен път. Губеше ценно време, за да се скрие всеки път, когато видеше фарове или човек, който му се струваше, че претърсва района. Пристигна на паркинга, където трябваше да се чакат. По план Арлийн и отец Станислав трябваше бързо да изпълнят задачите си и след като се уверят, че никой не ги преследва, да отидат с колите си дотам и да чакат Дру. Той трябваше да е стигнал пеша дотам, още преди час. Двете коли, които видя на паркинга, не бяха тези, които чакаше.

Спря се изтощен. Дали не бяха заловили Арлийн и отец Станислав? Или и те бяха принудени като него да бягат напосоки, без да успеят да използват колите си и да пристигнат навреме за срещата? А може и да са били там по предварителното разписание, да са го чакали и накрая благоразумно да са решили да си тръгнат преди полицията да започне да претърсва района.

При тази ситуация той трябваше да пресече един от двата моста наблизо и да се прибере в къщата на „Бейкън Хил“ от другата страна на реката. Ако тя все още беше безопасна. Ами ако Арлийн и отецът бяха арестувани? Ами ако…?

„Не, не може да бъде“, ядоса се той на себе си. Нито Арлийн, нито отец Станислав биха проговорили. Освен ако не използват лекарствени средства, за да ги принудят.

Потрепери, облян в пот. Осветиха го фарове на кола откъм сградата вляво. Изопна се от напрежение, размишлявайки трескаво дали да избяга или да изчака да види дали е Арлийн.

Фаровете се насочиха право към него.

„Ако е ченге, по-добре да продължа да вървя напред“ — мислеше си Дру. Държеше се съвсем естествено, все едно, че една от колите на паркинга беше негова.

Колата се приближаваше. Дру застана нащрек. Обърна се, за да я разгледа. Въздъхна с облекчение, като видя Арлийн в спортната кола. Тя спря и той се качи. Почувства се добре в затопленото купе и се отпусна.

— И ти си един ухажор — Арлийн изключи от скорост. — Вече си мислех, че си ме пратил за зелен хайвер.

Въпреки шеговития тон, гласът й издаваше загриженост. Тя се наведе към него и го докосна.

— Извинявай, но първо трябваше да пробягам този маратон.

— Оправдания, все оправдания.

Той не можа да се въздържи и отговори на прегръдката й.

— Но вече съм тук. А ти добре ли си?

— Добре, че краката ми са дългички. Наложи им се да потичат тази вечер. Пропуснах часа на срещата. Всъщност пристигнах едва преди двадесет минути. Помислих, че нещо ти се е случило или пък си дошъл навреме, хванало те е страх да чакаш и си тръгнал. Изтеглих се встрани, като очаквах полицията да дойде всеки момент.

— Помислих те точно за полицейска кола — погледна я той. — Благодаря ти. Пое такъв риск като ме изчака.

— Тихо. Искаш да ми благодариш ли? Монах или не, стой мирно без да се съпротивляваш.

Тя го целуна по устата — една нежна, приятна и изпълнена с любов целувка.

В тази пълна с изненади нощ тялото му се подчини на порива. Но изведнъж се опомни и се дръпна назад.

— Беше толкова отдавна — той мъчително отметна глава. — Много неща се случиха. Дал съм обет за безбрачие.

— Това означава само, че не можеш да се ожениш. А аз не ти го и предлагам. Ще ти дам време да помислиш.

Той я погледна втренчено.

— Нищо не мога да ти обещая.

— Да, знам.

— Мисля, че съм откровен с теб.

Тя включи на скорост и подкара колата.

— Къде е отец Станислав? Или вече тръгна към къщи?

— Раниха го — отговори сухо тя.

— О, боже!

— Жив е. Изгуби много кръв. Доколкото успях да видя, куршумът е минал през рамото, без да засегне някой важен орган. Това беше и една от причините да закъснея. Трябваше да го откарам някъде, за да му окажат помощ.

— В болница ли? Полицията ще…

— Не, той се обади на един от неговите хора. Дадоха му адреса на някакъв лекар и изпратиха някой да прибере колата му.

— Отец Станислав и неговите хора — повтори с възхищение и благодарност в гласа Дру.

— Стимулът им да вършат всичко това е много силен.

— Да, да спасят душите си.

Тя зави на един ъгъл. Дру видя моста, по който трябваше да минат, преди да стигнат до къщата, която бяха наели.

— Ами ако полицията е направила блокада?

— Е, ще им кажем истината.

Той се изненада.

— Че сме били на онзи паркинг и сме се целували — поясни тя. Очите й игриво проблясваха. — Е, нещо подобно.

 

 

Женският глас в слушалката беше все същият — сух, педантичен, професионален.

— Добро утро. Корпорация „Риск аналисис“.

— Господин Ръдърфорд, моля — произнесе Дру. Обаждаше се от една будка в Чарлзтаун, недалеч от паметника Банкър Хил.

— Съжалявам, но господин Ръдърфорд днес няма да идва в офиса.

— Имах такова предчувствие. Ще можете ли да му предадете нещо?

— Не съм много сигурна…

— На чичо Рей? Ще му кажете ли, че племенникът му иска да говори с него?

Усети напрежение в гласа й.

— Да, той спомена, че очаква да се обадите. Остави един номер, където можете да го търсите.

— Отлично. Очаквам с нетърпение да си поприказваме.

Тя му продиктува номера.

— Ако се чуете с него в следващите няколко минути, кажете му, че ще му се обадя веднага щом…

Телефонистката го прекъсна.

— Господин Ръдърфорд помоли да ви предам, че програмата му за днес е много напрегната. Ще можете да го намерите само в четири следобед. Ако се обадите по-рано или по-късно, няма да бъде там.

Дру затвори и усети, че го заболя главата. Арлийн стоеше до него. Зад тях туристите разглеждаха паметника Банкър Хил.

— Е?

Дру й обясни и й показа номера.

— Четири часа. Добре, какво има? Защо се мръщиш?

— И аз не знам още. Има нещо. Наречи го предчувствие. Все едно, че някой иска да те изработи.

— Да, естествено е да иска да ти го върне.

— Но защо ще ми остави цял ден на разположение, за да проуча къде се намира този телефон.

Загледа се в безгрижно разхождащите се туристи.

— Може би съм прекалено предпазлив, но по-добре да не висим около тази будка повече.

Тръгнаха по булеварда.

— Не му се обаждай, ако нещо те тревожи.

— Трябва.

— Защо?

— За да му кажа, че искам да се срещнем.

Тя се обърна към него силно изненадана.

— Да се срещнете ли? Той ще ти устрои клопка.

— Разбира се. Но аз изобщо няма да отида. Ще измисля нещо и ще уредя нова среща. И на нея няма да отида. Междувременно ще измисляме разни начини, за да го държим под напрежение и да го изнервяме все повече и повече. А можем и да направим такава среща, че той самият да падне в собствения си капан. — Дру не успяваше да прикрие безпокойството си. — Този нов номер, който ми даде… И да му позвъня точно в четири… Какво ли замисля?

— Прав си. Той е сигурен, че ще откриеш местонахождението му.

Дру изведнъж спря и я погледна.

— Май че разбрах. Той иска да ме подмами на това място. Мисли, че ще се опитам да го нападна.

— И хората му ще те убият.

Дру поклати глава.

— Не. Оставил ни е твърде много време, за да се досетим за подготвяния капан. Каквото и да е намислил, не ще да е това. Тактиката му е добра — успя да ни обърка. Преминахме в отбрана. Казах ти. Не е глупак.

 

 

Към обяд на Бейкън Хил пристигна един камион. Двама мъже помогнаха на отец Станислав да слезе от него. Свещеникът беше блед, ръката му беше привързана към рамото. Мъжете му помогнаха да изкачи стъпалата. Щом влезе вътре, не издържа и се свлече в ръцете им. Те внимателно го положиха на дивана.

Една жена на средна възраст влезе след него. По-скоро приятна, отколкото красива, със старомодна прическа и без грим, тя беше със синьо палто и сив вълнен костюм. След като мъжете излязоха без да кажат нито дума, тя обясни, че е тук, за да се грижи за свещеника.

— Раната не е опасна, но той скоро отново ще има нужда от успокоително — каза тя. — А освен това винаги съществува опасност от инфекция.

Тя носеше медицинска чанта. Дру забеляза, че жената не си каза името, но нито той, нито Арлийн я попитаха. Те помогнаха на отец Станислав да се качи до спалнята, настаниха го удобно и го оставиха да поспи.

— Какво изключително телосложение — каза жената, когато се върнаха в хола. — Поляк е, предполагам. От здрава славянска порода. Има само лека треска.

— Скоро ще трябва да го събудим.

— Страхувам се, че не трябва — каза жената рязко.

— Нямаме друг избор.

— Аз решавам — тя застана с гръб към стълбите, сякаш да попречи на Дру да се качи отново горе. — За какво искате да говорите с него?

Внезапно го осени идея. Спомни си как отец Станислав се беше обърнал към бизнесмена в църквата в Пенсилвания и каза:

— Бог с вас.

— И с вас.

— Deo gratias.

— Вие сте един от нас — с облекчение въздъхна жената.

— Не съвсем, но нещо такова. Шест години принадлежах към ордена на картузианците.

— В Ню Хемпшир.

Дру разбра, че тя го изпитва.

— Не, във Върмонт.

— Картузианците са живи светци — усмихна се тя.

— Но не и аз. Аз съм грешник.

— Всички сме грешни, не е ли така? Но Бог разбира човешката слабост.

— Трябва да говорим с отец Станислав и да се свържем с неговия човек в телефонната компания. Необходимо ни е да открием местонахождението на един телефонен пост.

Жената протегна ръка.

— Дайте ми номера.

— Но…

— Ако само това ви интересува, няма нужда да будите отеца. Аз ще го уредя.

Дру примигна озадачен.

— Да не би да си мислите, че случайно съм изпратена тук? — попита жената. — Дайте ми номера.

Дру й го даде.

Тя отиде до телефона, набра някакъв номер и заговори с приятен глас. Не им оставаше друго, освен да чакат. В два часа телефонът иззвъня.

Жената го вдигна. Само слушаше какво й говорят, след това каза „Deo gratias“ и затвори. Обърна се към Дру.

— Обществен телефон близо до статуята на Пол Ревер и църквата Олд Норт.

— Обществен телефон ли?

— В Норт Енд — отговори жената.

— Но…

Арлийн се издаде напред от шезлонга, на който седеше.

— Какво става?

— Обществен телефон, близо до статуята на Пол Ревер. Място за туристи — разсъждаваше Дру и усети, че стомахът му се свива на топка. — И чичо Рей ни даде цял ден на разположение, за да го открием. Нещо има тук. Той не би се осмелил да използва такъв телефон. На твърде открито място е. Винаги бихме могли да разберем, че крои нещо. Никога няма да отиде там. Но ще разположи хората си в района, в случай, че се появим ние.

— Което означава, че и ние няма да се появим — каза Арлийн.

— Точно така. Но той е обмислил и този вариант. Не, иска да използва този телефон по други причини. Някой ще вдигне слушалката, но не Рей. Ще ми даде нов номер. Този телефон е само междинен. По-добре да тръгваме.

— Не — настоя Арлийн. — Ще остана тук докато не ми кажеш какво става.

— Уловка е. Сигурен съм, че е капан. Но не е това, което очакваме. Това е висша математика. Той води играта. Но вече знам какво е намислил. Обучавали са ни едни и същи хора по едни и същи правила. Използвах същия номер в…

Дру потръпна при този спомен.

— Ако не ми обясниш какво става…

— Когато се качим в колата. Побързай.

Дру се обърна към медицинската сестра.

— Имаме нужда от стая с преходна стъклена врата, за да мога да виждам какво става вътре. На по-отдалечено място. В стаята трябва да има телефон.

— Аз… — жената се замисли. — Не, почакайте малко. В приземния етаж на местната енория има една кухня с летяща стъклена врата, за да могат хората, които влизат и излизат да се виждат и да не се удрят в нея. Там има и телефон.

— Дайте ни адреса.

Жената му го каза и Дру си го записа.

— Обадете се там и помолете всички да напуснат. Нямаме много време до четири часа — Дру погледна часовника си.

— За какво? — запита Арлийн.

— За да купим един магнетофон. И, Господ да ни е на помощ, една мишка.

 

 

Тази мишка беше бяла — за разлика от неговия Стюарт, който беше сив. Дру я купи в кафез. Плати на продавача и запита:

— Имате ли нещо сладичко за нея?

— Сладичко за мишки ли? — пълният мъж с оредяла коса и изцапана престилка вдигна озадачено вежди.

Някакъв папагал изкрещя в ъгъла.

— Разбира се. Каквото обичат най-много. Някакво лакомство.

— Лакомство ли? — мъжът изгледа Дру сякаш беше луд. — Хей, слушай, мога да ти пробутам нещо, но не искам да мамя клиентите си. Няма нужда да харчиш много пари за храна за мишки. Ей това тука е евтино и хранително, а на тях и без това им е безразлично. Какво, по дяволите, ти разбира една мишка от тия работи.

— Ще яде каквото и да му дадеш, нали?

— Да, само че тази специално е женска.

— Добре. Искам най-доброто за нея. Искам да се натъпче с най-хубавата храна, която някога е вкусвала. Цената не ме интересува.

— Както кажете. Вие плащате. Погледнете вдясно. Тук на този рафт имам нещо, което ще е върхът за нея.

Дру плати още десет долара и излезе от магазина за животни като в едната си ръка носеше чантата с храната, която тежеше пет фунта, а в другата кафеза с мишката.

През това време Арлийн чакаше в колата си със запален двигател.

— Много е сладка. Лично аз никога не съм се отвращавала от мишки. Измисли ли й вече име?

— Малкия Стюарт втори — тъжно отговори той.

Тя изведнъж се досети.

— По дяволите — погледът й стана сериозен. — Извинявай, правех се на интересна.

Дру затвори вратата като притискаше кафеза до себе си.

— Няма нищо. Рей да му мисли.

 

 

Дори и в три и половина следобед залязващото есенно слънце не проникваше в приземния етаж на енорията. Пречеше му църквата от същата страна. Стаята откъм запад тънеше в мрак. Всичко беше пропито от влага. Дру усети хладината, която идваше от бетонните стъпала. Спря, докато заглъхне ехото от стъпките му.

Настъпи тишина.

Хвърли бърз поглед към наредените в дълги редици маси, покрити с мушама, миришещи на социални обеди — боб, хот-дог, картофена и сурова зелева салата.

Арлийн бързо слезе след него като държеше кутията с магнетофона.

— Има ли някой тук? — извика Дру.

Гласът му отекна в тишината.

— Добре.

Мишката цвърчеше в кафеза си.

Като се ориентираше в мрака, Дру посочи към една остъклена врата вдясно.

— Това тук трябва да е кухнята. Дано само жената да си спомня добре и да има телефон.

Наистина имаше телефон. Когато Дру отвори летящата врата и запали лампата, веднага го видя — беше на едно рафтче между печката и хладилника, който тихо бръмчеше.

— Да видим — той вдигна слушалката, чу свободен сигнал и си отдъхна.

Седна до кафеза с мишката, която дращеше по него, и отново си погледна часовника.

— По-малко от двадесет и пет минути. Магнетофонът работеше като го пробвахме в магазина.

Взе кутията от Арлийн, извади го и постави микрофона. Работеше. Продиктува нещо и върна лентата.

— Прилича ли на моя глас? — запита с тревога Дру.

Не звучеше много като естествения му глас.

— Намали го малко — каза Арлийн.

Дру изпълни съвета й и отново пусна записа.

— Така вече е добре. Съвсем като твоя глас. Тази играчка е цяло богатство.

Дру пренави лентата.

— Петнадесет минути. Време е да нахраним нашата приятелка.

Отвори чантата с храната и изсипа дребните парченца през отворите на кафеза. Мишката полудя от възторг.

— Отлично — каза Дру. — Нахрани се добре.

Избърса потта от челото си.

— А сега? Да монтирам дистанционното управление.

Извади един кабел от картонената кутия, пъхна го в магнетофона, а другият край прекара по пода през люлеещата се врата до тъмния хол. Кабелът не пречеше на вратата да се затваря. Прикачи контролното табло на дистанционното управление за края на кабела. Светлината, която проникваше през остъклената врата на кухнята, му помогна да разгледа положението на копчетата — старт, стоп, пауза, запис. Кимна с глава.

— Десет минути. Дали не сме забравили нещо?

— За всеки случай не е зле да провериш дистанционното — посъветва го Арлийн.

Дру го изпробва. Работеше.

— А сега остана само едно.

Не се наложи Арлийн да пита какво беше това нещо, защото Дру допълни:

— Да се помолим.

 

 

В четири часа Дру вдигна слушалката на телефона в кухнята. Като че ли някой го беше стиснал за гърлото. Скоро щеше да разбере дали се лъжеше. Всичко зависеше от логическите предположения, които беше направил.

„А ако Рей беше стигнал до същите заключения?“

Дру загледа втренчено телефона. Беше черен на цвят, със старомодна шайба. Почувства прилив на сили и набра номера, който му бяха дали в корпорацията. Звукът от набирането зловещо пронизваше слуха му. Погледна към Арлийн, протегна ръка и хвана нейната. Релето включи. Дру чу сигнала за звънене на другия край на жицата — близо до статуята на Пол Ревер в Норт Енд. Някой почти веднага го вдигна. До Дру достигаше шума от уличното движение.

Груб глас каза:

— Ало?

— Господин Ръдърфорд, моля.

— Кой?

— Чичо Рей. Търси го племенникът му.

— Защо не казахте веднага? Няма го тук.

— Но — Дру се престори на учуден. — Казаха ми да го потърся в четири.

— Неочакван ангажимент. Можете да го потърсите на… — дрезгавият глас продиктува номера. — Успяхте ли да запишете?

Дру повтори.

— Отлично — каза гласът. — Ама добре ни позатопли снощи! Милото ми сладурче.

Мъжът затвори.

Дру се облегна на рафта.

— На прав път ли сме? — запита Арлийн.

Той потвърди.

— Рей никога не е имал намерение да ходи на този телефон. Той е само междинно звено. Сега трябва да позвъня на друг номер.

— Както предполагаше. Но може и да грешиш за следващото обаждане и да не се окаже това, което мислиш. Ако Рей е измислил всичко само от предпазливост? Знаел е, че ще открием местонахождението на първия телефон, затова го е използвал само като междинен. Само една предпазна мярка. Сигурен е, че няма да можеш да локализираш втория преди да свърши разговорът и той да си тръгне.

От нервното напрежение го боляха мускулите.

— Възможно е да си права. Но не мисля, че всичко е толкова просто. През шестдесет и осма един човек на име Ханк Далтън ме научи на този трик. Веднъж дори го използвах. Срещу някакъв професионален убиец от Червените бригади. А чичо Рей е шеф на Ханк Далтън. Трябваше да се досетя, че ще се опита да ми приложи номера.

Дру замълча.

— Да приемем, че съм прав. Нищо не губим, дори и да греша.

— Но, ако си прав… — тя замислено поклати глава.

— Да не губим време. Рей гори от нетърпение да му се обадя. Не мога да го карам да чака.

Дру постави магнетофона до телефона. С трепереща ръка приближи кафеза до магнетофона. Мишката ядеше лакомо, бузите й се издуваха, устата й беше пълна, дъвчеше, изпаднала в екстаз.

— Надявам се, че си така щастлива, както изглеждаш — каза Дру и се обърна към Арлийн. — По-добре иди в хола.

Тя излезе през люлеещата се врата.

Впери поглед в листчето хартия, постави показалеца си върху първата цифра и набра номера. Изчака телефонът от другата страна да звънне. Рей явно беше решил да му се поразходи по нервите, защото не вдигна веднага. След четвъртия сигнал Дру вече се чудеше дали изобщо някой ще вдигне.

Едва на петото звънене някой отговори.

— Ало?

Дру мълчеше.

— Ало, Дру? Хайде, спортисте, кажи нещо! Очаквах те.

Без съмнение този път на телефона беше чичо Рей.

Като се стараеше да не вдигне шум, Дру много внимателно върна телефонната слушалка обратно върху рафтчето като постави микрофона откъм магнетофона, а другия край приближи към мишката.

Съвсем слабо чуваше гласа на Рей в слушалката.

— Нямам търпение да се срещнем и поговорим, Дру. Да си изясним онтошенията.

Но Дру излезе от кухнята. Отвън в мрачния хол, където го чакаше Арлийн, взе дистанционното управление и включи магнетофона. Вратата беше доста солидна и Дру едва чуваше записа. Но нямаше и нужда. В микрофона на слушалката звукът щеше да бъде достатъчно силен.

Чичо Рей, искам да се видим. Бих могъл да вдигна във въздуха всичко, което имаш, но това няма да ми помогне да получа отговор на въпросите, които ме интересуват. Нужно ми е… — долиташе гласът от записа.

Дру наблюдаваше кухнята през стъклената врата, но не гледаше нито магнетофона, нито телефона. Беше насочил цялото си внимание върху мишката.

…да видя изражението ти, копеле. Тези проклети твои очи, които непрекъснато ме лъжат, когато се опитваш…

Дру светкавично спря записа, защото от ушите на мишката беше бликнала кръв. Тя подскочи конвулсивно, бялата козинка около гушката й беше станала алена. Дру издърпа края на жицата, която свързваше дистанционното управление с магнетофона, и напрегнато прошепна: „Хайде, по-бързо“. Последвалият трясък в кухнята го зарадва.

— Падна ли? — запита Арлийн.

Надникна през вратата и кимна.

Дру почувства внезапна слабост в коленета. През стъклената врата видя разбития на пода магнетофон.

— Това беше — промърмори Дру. — Успяхме. Рей също трябва да е чул трясъка.

— А сега вече не чува нищо — каза тихо Арлийн.

— Мисли си, че съм мъртъв — произнесе Дру със същата интонация. — Този трясък от магнетофона, който е чул… Вероятно си е помислил, че съм паднал, държейки в ръка телефона.

Дру беше научил този номер с телефона от Ханк Далтън в Колорадо през 1968. Това беше начин да убиеш някого от разстояние, по телефона. Ако операцията се подготвеше добре, никой не би могъл да се досети как е била убита жертвата. Далтън го наричаше „метода на свръхзвуковия куршум“. Нужно беше човек да разполага със съвършена електронна техника, с помощта на която да предаде свръхчестотен сигнал, който пробиваше тъпанчето на човек, достигаше до мозъка и моментално убиваше.

Точно така беше убита мишката в кафеза, поставен до приемащия край на слушалката.

Най-естествено би било убиецът веднага да затвори телефона. Но Дру подозираше, че чичо Рей е измислил нещо ново като допълнение на метода. Дру се постави на мястото на Рей, който беше чул шум от падане и вероятно беше решил, че това е племенникът му. Какво щеше да направи след това?

Дру разсъждаваше така: „Ще продължи да слуша какво става. Ако не съм бил сам, около мен ще се чуят викове за помощ. Ако не чуе нищо?“ Дру се съсредоточи още повече. „Ще приеме, че съм бил сам, когато съм му позвънил. На негово място аз щях да поискам да се уверя, че моят враг действително е мъртъв.“ Дру се мъчеше да се досети какво ще предприеме Рей. През последните два часа умът му усилено беше работил и то много добре, както се оказа. Почувства нов прилив на сили.

„Ако телефонът остане отворен, Рей може да проследи местонахождението ми. Ако не чува никакви гласове, ще реши, че нищо не го заплашва и ще изпрати хора да се уверят, че съм мъртъв. Ще иска да прибере и тялото, което е много важно за него. Полицията мисли, че аз съм Янус. Ако Рей възнамерява да използва «Янус» за прикритие и на други убийства, не може да остави на други да намерят тялото ми.“

Дру отвори летящата врата много старателно, като внимаваше да не изскърца. Все така предпазливо пристъпи към телефона.

Чу гласа на Рей: „Вече минаха пет минути. Нищо ли не се чува?“

Някой друг отговори: „Нищо.“

„Добре, продължавайте, за всеки случай. Мисля, че си заслужава да опитаме. Да започнем проследяването“.

Дру тихо излезе от кухнята. В мрачния хол направи знак на Арлийн да го последва. Отдалечиха се на безопасно разстояние, за да не ги чуят и спряха.

— Ето ти хартийката, на която записах втория телефон. Намери уличен апарат и се обади вкъщи. Нека хората на отеца да открият мястото.

— А ти? — тя взе листчето.

— Най-добре да остана, в случай, че хората на Рей пристигнат по-рано, отколкото ги очакваме.

— И ако дойдат?

— Не знам как ще стане точно. Като начало ще огледам хола, за да открия някакво подходящо скривалище. Върни се веднага щом разбереш адреса. Бъди много предпазлива. Нека хората на отеца да отидат да разучат мястото.

— Дру — промълви с уплаха в погледа тя.

Импулсивно, без да се замисли, Дру се подчини на порива си и я целуна.

Те се прегърнаха за момент в мрака.

— По-добре да тръгвам — тихо каза Арлийн.

— До скоро — глухо отговори Дру.

— Боже, дано!

Беше изкачила половината стълби, спря, обърна се, погледна го и продължи. Холът отново потъна в тишина.

Дру се изненада от обзелото го тревожно непознато чувство. Самота. Необяснимо защо очите му се навлажниха. Ами ако не я видя повече?

 

 

Малко преди шест, когато есенното слънце беше почти залязло и холът в приземния етаж тънеше в мрак, Дру чу вратата горе на стълбището да се отваря със скърцане. Беше се скрил между някакви стари столове под стълбището. Отначало помисли, че Арлийн се връща и изпита неочаквана радост. Но вратата се затвори, а този, който беше влязъл, не слезе надолу. Дру напрегнато чакаше.

Знаеше, че Арлийн ще стъпва предпазливо и първо ще огледа дали всичко е в ред. А можеше и да изчаква Дру да й се обади. Но той не биваше да го прави.

Вече бе изминало доста време, откакто вратата се затвори, така че Дру се чудеше дали всичко не е било само фантазия на уморения му мозък, но изведнъж чу отново шум. Леко, съвсем леко (дали не му се беше сторило само) някой стъпи върху бетонното стъпало. И спря.

Дру беше заел удобна позиция между натрупаните метални столове. Ханк Далтън винаги повтаряше на учениците си, че трябва да помислят и за това: „Не знаете колко дълго може да ви се наложи да изчаквате. Затова винаги се разполагайте добре. В противен случай може да се издадете, ако решите да протегнете изтръпналия си крак например.“

Въпреки удобната позиция тялото го болеше от напрежение. Някой направи още една стъпка, но по стъпалата отдясно. Дру затаи дъх.

Да, шум, но не оттам, откъдето очакваше. Идваше от противоположния край на хола, който беше съвсем тъмен. Би могло да бъде и полъх на вятъра в прозореца или някоя напречна греда на тавана. Долови го отново и този път беше сигурен — лека, предпазлива стъпка върху бетонния под.

В стаята имаше не един, а двама натрапници. Малко след като Арлийн бе тръгнала, Дру разгледа внимателно приземния етаж и забеляза тази втора стълба. Тя нямаше изход с врата най-горе, за разлика от другата, която бяха използвали с Арлийн, затова не й обърна достатъчно внимание. Едва сега осъзна, че е трябвало да разучи дали не води към партерния етаж. Усещаше кръвта, която пулсираше във вените му. Трябваше да се досети и да провери партера. Сега беше ясно, че вторият преследвач е влязъл през някакъв друг вход, който Дру не бе забелязал. Докато вниманието му е било насочено към вратата на стълбището в дясно, онзи се е промъкнал по стълбите в другия край на стаята.

„Добре, двама“ — мислеше си Дру. „Щом знам къде са, ще ми бъде по-лесно да се справя с тях.“ Насочи вниманието си отново към стълбите вдясно. На най-долното стъпало видя сянка на човек. Изведнъж се досети. Първият беше само за примамка. Да привлича внимание. Ако някой го нападне, партньорът му ще изскочи, за да го предпази.

Тихите стъпки на втория преследвач не се чуваха. Скрит зад столовете в тъмното, Дру наблюдаваше сянката, която внимателно си проправяше път към прозореца. Това беше мъж, който държеше пистолет със заглушител. Спря пред люлеещата се врата.

Преди да заеме позицията си, Дру беше вдигнал кафеза с мишката много внимателно, осъзнавайки, че всеки звук щеше да се чуе в отворената слушалка. После го беше скрил някъде в хола. Същото беше направил и с магнетофона. С кутията му покри телефона.

Когато преследвачът влезеше в кухнята, нямаше да забележи нищо обезпокоително. Щеше да помисли, че телефонът и тялото трябва да са някъде наоколо. Заедно с партньора си щяха да продължат да търсят.

Дру си мислеше: „Не трябва да предприемам нищо, докато и двамата не ми дойдат на мушка едновременно.“

Този, който беше до вратата на кухнята, се осмели да погледне вътре през стъклото. Бързо се отдръпна назад. След десетина секунди надзърна отново.

Сянката в другия край на хола се придвижи напред към партньора си до кухненската врата. И този имаше пистолет със заглушител. Застанаха от двете страни на вратата. Единият връхлетя вътре, другият се спусна след него. За миг преди вратата да се затвори, Дру ги видя двамата заедно един до друг, с гръб към него и пистолети, насочени към срещуположните ъгли на кухнята.

Сега!

Излезе от скривалището си. Стисна маузера в ръка и се приготви, като приклекна в тъмнината. Както можеше да се очаква, онези изобщо не разговаряха помежду си. Щяха да останат безмълвни, докато не се убедят, че са в безопасност.

„Сега, докато са заедно, трябва да ги прострелям и двамата“ — мислеше си Дру. „Но не да ги убия. Трябват ми живи, за да ми кажат къде е Рей. Така ще ги подредя, че ще ми запеят. Ще ме молят дори да им задавам още въпроси.“

Вратата се отвори. Двамата мъже излязоха навън. Дру ясно различаваше силуетите им на фона на проникващата през стъклото светлина. Този път бяха обърнати с лице към хола. Единият направи жест към другия да провери лявата страна, а той се зае с дясната.

— Не мърдайте! — изкрещя Дру, готов за стрелба.

Искаше да им заповяда да хвърлят оръжието. Но внезапно… в тишината отекна изстрел. Оглушителният гръм дойде от противоположната страна на хола. Дру залегна на бетонния под. Второ свистене прониза слуха му. Дру стреля, но не в посока на изстрела, а срещу двамата мъже, застанали като мишени пред кухненската врата. Те се спуснаха да потърсят някакво прикритие, но проникващата през стъклото светлина ги издаваше. Дру отново стреля. Двамата извикаха и паднаха. Дру се превъртя няколко пъти по земята, защото се страхуваше, че проблясъците от изстрелите са го издали. Надигна се леко и заоглежда наоколо. От мястото, където бяха паднали двамата, отправи поглед към снайпериста в другия край на хола, но не можа да го види.

Изведнъж някой запали лампите. Дру примигна, внезапната светлина му причини болка. Здраво стисна клепачи, както го бяха учили, след това бързо отвори широко очи, за да могат зениците му да се адаптират. Беше объркан, но готов за стрелба. Като погледна наоколо, видя, че се намира сред някакви маси, недалеч от тялото на единия мъж, проснат на пода до стълбите. Той не помръдваше. От гърдите му шуртеше кръв. Пистолетът беше паднал близо до ръката му.

„Но как, по дяволите…?“

Когато погледна двамата на пода, по гърба му полазиха тръпки. Единият все така лежеше бездиханен. Другият се гърчеше и стенеше, като притискаше корема си. После бързо обърна поглед натам, откъдето бяха дошли двата изстрела. Чудеше се кой беше убил снайпериста.

Чу стъпки по бетонните стълби — неясни и бавни. Беше присвил очи и напрегнато се целеше, без да може да види кой слизаше.

Показа се една обувка, после и другата. Стисна пистолета. Тъмни панталони. Дру се прицели. Непознатият спря. Чу се слаб дрезгав глас:

— Дру? Добре ли си?

Веднага позна славянския акцент. Отец Станислав.

— Добре ли? — Дру нервно си отдъхна. — Надявам се.

Свещеникът се изкашля. Бавно и мъчително слезе по стъпалата. Лявата му ръка беше привързана към гърдите. В дясната стискаше пистолет. Залитна и се облегна на стената. Пое дълбоко въздух.

— Но вие не изглеждате добре — загрижено каза Дру.

— Как казваха по филмите? Само повърхностно нараняване? Само — притвори очи отецът. — Но дори и с болкоуспокояващи, пак ме боли.

— Мислех, че вие поляците сте здравеняци — Дру насила се засмя.

Отец Станислав с мъка стоеше изправен.

— Наистина сме корави. Ако някога си ял „пирог“, ще разбереш какво имам предвид.

Дру продължаваше да прави опити да се усмихне.

Безпокоеше се за отец Станислав, но трябваше да провери какво става наоколо. Погледна към мъжете, по които беше стрелял. Единият продължаваше да лежи неподвижно, а другият да се държи за корема и да стене. Претърси ги и взе оръжието им. Едва тогава отиде да помогне на отеца.

Но той се изправи и тръгна към Дру, като му направи знак да спре.

— Дотук се справих сам. Нямам нужда от помощ.

— Как попаднахте тук?

— Арлийн се обади вкъщи. Искаше да проследят местонахождението на някакъв телефон.

— Знам, аз я помолих.

— Бях буден, когато се обади. Настоях да говоря с нея. Разказа ми какво беше станало, докато съм спял. Пожелах да дойда тук с нея. Приятелю, с много трудна задача се беше нагърбил.

— Нямах друг избор.

— Може би. Но последните събития — той посочи двамата на пода — доказват, че съм прав.

— Арлийн — прошепна Дру. — Къде е тя сега?

— Навън. Наблюдава мястото, в случай, че тези тримата не са сами. Когато пристигнахме тук, решихме, че не можем да влезем, без да знаем каква е ситуацията. Затова направихме точно като твоите преследвачи. Видяхме да влизат трима — единият отстрани, другите двама по стълбите през две различни врати. Ясно беше, че ще използват първия за примамка, а другите двама ще го подпомагат.

— И вие проследихте двамата, които се изкачиха по стълбите?

— Да. Инстинктът ми не ме излъга.

Отецът се опря тежко на една маса.

— Единият от двамата, които проследих, наистина служеше за примамка. После двамата влязоха в кухнята. Третият остана назад, за да ги защитава, ако някой ги изненада. Както и стана. Той стреля по теб. Но аз го убих.

Свещеникът затвори очи, с мъка си пое въздух.

— Сигурен ли сте, че сте добре?

— Точно обратно. Не съм добре.

Лицето му беше тебеширено.

— Май че вече за трети път ти спасявам живота? В параклиса, когато се бях скрил в изповедалнята. В Дяволския рог. И сега тук.

— Длъжник съм ви.

— Трикратно — напомни му свещеникът.

— Да — погледна към приятеля си Дру. — Някой ден ще ви се отплатя, дори да ми струва живота.

— Доброволно.

— Какво имате предвид?

— Доброволно — настоя свещеникът.

— Е, добре. Каквото и да означава това „доброволно“.

— Запомни какво ми обеща току-що. Защото — отецът отново с усилие си пое въздух, а лицето му беше съвсем бяло — когато всичко това приключи, ще поискам от теб… като се осланям на честната ти дума… да изпълниш обещанието си — той се изкашля. — А сега трябва да си довършим работата.

Дру се обърна към мъжете, които беше застрелял. Грабна единия, който беше още жив, разтърси го силно и запита:

— Къде е шефът ти?

Раненият изстена.

— Охкаш, защото те заболя ли? — запита го Дру. — Нямаш представа какво значи наистина да те „боли“.

Дру изви ръката му назад, готов да го удари.

— Недей! — помоли го отец Станислав.

Дру почти не му обърна внимание.

— Къде е шефът ти, копеле? Казвай или…

— Не! — свещеникът го хвана за ръката.

Дру го изгледа разярено.

— Сега ми е паднал. Нямате нищо против убийството. Само не обичате да гледате, когато жертвите страдат. Какво ви става? Не сте готов да преминете границата, която ви позволява вашата религия ли? Тогава само гледайте. Имате слабо място, отче.

Преодолявайки болките, свещеникът заговори.

— Не. Що се отнася до религията ми, минал съм стотици пъти тази „граница“, както я нарече. Надхвърлил съм я повече, отколкото можеш да си представиш. — Рубиненият му пръстен с пресичащите се сабя и кръст проблясваше. — Правил съм го само ако е било необходимо. Що се отнася до мъченията, да, ако се налага и няма лекарствени средства. Но само ако е нужно да накараш някого да проговори. А в случая аз знам къде е Рей. На адреса на последния номер, който са ти дали. А сега, пусни го!

Дру се беше втренчил в мъжа, който държеше. Чувстваше отвращение към това, което беше принуден да направи, като отново си спомни колко много се бе отклонил от поетото решение от манастира насам. Леко, почти със страхопочитание положи мъжа на пода.

— Добре, ще се обадим на твоите хора и ще им кажем, че се нуждаеш от помощ — после се обърна към отеца. — Той е само един извършител. Нека да живее. Но това копеле нямаше да направи същото с мен.

— Разбира се — каза отецът. — Това е, което ни отличава от тях. Нашият стимул не са парите. Нито жаждата за власт. Нито политиката, която е променлива и повърхностна. Нашият мотив е постигането на една крайна цел. Затова можем да проявим милост и това, ако мога да се изразя така, е милостта на Бога.

Дру изведнъж почувства разкаяние.

— Твърде дълго и твърде много ми дойде — каза той. — Уморих се да се крия. Искам най-после всичко да свърши.

— Ще свърши. Довечера, ако е рекъл Господ.

Отец Станислав бръкна в джоба си.

— Ето адреса. Мога да те заведа при Рей.

 

 

Дру трябваше да свърши още нещо, въпреки нетърпението си да се разправи по-скоро с Рей. Също както в древногръцкия парадокс, че за да изминеш миля, първо трябва да изминеш половин миля. За да изминеш половин миля, първо трябва да изминеш четвърт миля, след това една осма и т.н., без никога да достигнеш края, като до безкрайност разделяш пътя си. Така и Дру все не можеше да достигне края — едно прекъсване, второ, все изникваше по нещо. Може би теглото му просто нямаше край. А може би вече е мъртъв и това бе Адът.

Обърна се към ранения.

— Чуваш ли ме?

Мъжът кимна.

— Ако искаш да извикам лекар, ще правиш каквото ти заповядам.

Мъжът безпомощно се опули.

— Но нали ти казах, че имам адреса — каза отецът. — Няма нужда да…

— Така ли мислиш? — настойчиво запита Дру. — Нещо забравихме.

Той обясни какво има предвид.

— Прав си — отвърна свещеникът. — Трябва да го заставим да го направи колкото може по-скоро.

Дру коленичи до мъжа и започна да му нарежда какво да направи.

— Разбираш ли ме?

Мъжът кимна мъчително, облян в пот.

— След това ще ти повикаме лекар. Само трябва да ни покажеш колко си издръжлив. Няма нищо сложно.

Дру го завлече в кухнята.

— Ще поприказваш малко без да стенеш и ще останеш жив.

Дру го настани на пода в кухнята като го облегна на един шкаф и махна картонената кутия от незатворения телефон. Приклекна и постави слушалката пред устата на мъжа. Наведе се към нея, за да може да чува отсрещната страна. Насочи пистолета си към темето на мъжа и мълчаливо му нареди да започва. Очите на ранения щяха да изскочат от орбитите си. За миг Дру се уплаши да не би онзи да припадне.

— Падна ни — пресипнало прозвуча гласът на мъжа.

— Почакай така — отговори грубо някой.

След около петнадесетина секунди се чу гласа на чичо Рей.

— Мъртъв ли е?

— Да, съвсем.

— Защо се забавихте толкова? Започнах да се безпокоя.

— Не можахме да го открием веднага.

— Сам ли е?

— Да.

— Донесете тялото тук. Искам да съм сигурен, че съм се отървал от него.

— Идваме — очите на ранения за миг пробляснаха, след което се свлече на пода.

Дру затвори телефона, след това постави мъжа по-удобно на пода.

— Сбъркал си си професията, приятел. Трябвало е да станеш артист.

— Обещахте ми нещо — простена той.

— Ще го изпълня. Как стигнахте до тук? С каква кола?

— Тъмносин камион Форд — промълви той с пресъхнали устни. — На паркинга зад стената е.

Дру се обърна и видя, че отец Станислав го наблюдава през отворената врата на кухнята.

— Можеш да използваш този телефон, за да повикаш лекар. Що се отнася до труповете, най-добре е да повикаш хората си да ги отстранят — Дру междувременно претърсваше ранения. Намери това, което търсеше — ключовете от камиона. — Ще имам нужда от помощ като стигнем на мястото. Арлийн обясни ли ти плана ми?

— Ще уредя всичко.

— А докато свършиш това, ще ида да се обадя на Арлийн. Да знае, че сме живи. Трябва да е чула изстрелите и ще се тревожи.

— До църквата е — отговори свещеникът и хвана телефона. — Ще побързам.

— Да, имаме много работа.

Дру изскочи от кухнята. Както тичаше по стълбите, го обзе силното непознато чувство, което беше изпитал, когато видя Арлийн да се качва по същите тези стълби преди два часа. Припомни си неочакваната самота, когато тя излезе и затвори вратата. Отново почувства болезнен копнеж. Струваше му се, че ще извърши предателство след дългите години, прекарани в манастира, но страшно искаше да я види отново, да я прегърне. Но дори и да е предателство, не го беше грижа. Беше вече вън, видя я близо до църквата и тръгна към нея. Въпреки че беше тъмно, забеляза, че очите й възбудено блестяха, радостна, че го вижда жив, нетърпелива. След миг беше в прегръдките му.

 

 

Дру едва се удържаше да не натисне педала на газта докрай. Знаеше, че ще бъде нелепо да го спрат за превишена скорост. Бостън бе останал зад гърба му. Светлините на града се отразяваха в огледалото за обратно виждане. Фаровете осветяваха тъмните силуети на дърветата, както и на полята встрани от пътя. Така здраво беше стиснал волана, че го заболяха ръцете. Следваше указанията на отец Станислав. Отначало не се досети къде е мястото, чийто адрес беше написан на листчето, което му даде свещеникът. След това с нарастваща възбуда разбра защо отецът се ориентираше така добре — беше ходил там и преди това, по-точно преди два дни. Чичо Рей се намираше в имението си в залива северно от Бостън.

Дру се възхити от остроумието на врага си. Рей се беше престорил, че е напуснал имението си след отправените от Дру заплахи, а сега изведнъж е сменил тактиката и се е върнал, очевидно предполагайки, че това ще бъде последното място, където биха го потърсили. Но предимството, което беше спечелил с неочаквания си ход, можеше да се превърне в недостатък, защото Рей беше избрал трудно за отбрана място. Отец Станислав му беше описал имението като отдалечено, просторно, твърде обширно, за да може да се охранява добре отвсякъде. „Не е трудно да се проникне вътре. Виж, влизането в къщата е друг въпрос. Той ще съсредоточи всичките си сили там. Ще ти е нужна една малка армия, за да го измъкнеш отвътре.“

„Няма да имам нужда от армия“ — мислеше си Дру, като караше към имението, готов да се разправи безмилостно с врага си. „Ще са ми необходими само тримата души, за които помолих отеца. И три коли, които никой да не може да проследи.“

Малко след седем достигна залива, видя белите гребени на вълните в тъмното. Смъкна прозореца на колата и почувства полъха на хладния солен бриз. Спря отстрани на пътя. Фаровете му осветиха една паметна плоча в чест на Гражданската война. След пет минути в огледалото за обратно виждане се появиха светлини. Колата спря зад него и фаровете й угаснаха. Дру излезе от камиона и с удовлетворение забеляза Арлийн зад волана на Олдсмобила. Свещеникът беше до нея и като че ли спеше.

Видя фаровете на други три коли, които идваха насреща. Те също намалиха, спряха и угасиха светлините си. От тях слязоха трима мъже.

— Бог с вас — поздрави ги Дру.

— И с вас — отговориха те в един глас.

— Deo gratias.

Дру внимателно ги разглеждаше. Бяха около тридесет и пет годишни, облечени в тъмни горни дрехи, подстригани ниско, почти като военни. Погледите им бяха открити, почти тревожно спокойни.

— Благодаря ви за отзивчивостта. Отец Станислав каза, че имате богат опит.

Те кимнаха.

— Ако всичко върви по план и няма инциденти, животът ви не е в опасност.

— Това не е от значение — отговори един от мъжете. — Нашият живот не е от значение. Важна е само Църквата.

Вратата на Олдсмобила отпред до шофьора се отвори. Отец Станислав слезе от колата.

— Всичко необходимо е в багажника.

Арлийн извади ключа. Когато отвори, лампичката на багажника освети автоматични оръжия и пълнители, гранати, дори миниатюрен гранатомет.

— Държали сте всичкото това оръжие в багажника? — запита удивено Дру. — С него и война можете да започнете.

— Ние сме на война — отвърна отец Станислав с лице, бяло като превръзката на ръката му.

Извадиха автоматичните пушки, прегледаха ги и ги заредиха. Лампичката на багажника осветяваше големия червен пръстен на лявата ръка на всеки от тримата мъже, с един и същи знак — пресичащи се сабя и кръст. Братството на камъка.

Студени тръпки полазиха Дру.

— Какво точно трябва да правим? — запита единият, като държеше оръжието си насочено към тъмното небе.

Прикривайки нарастващото си удивление, Дру отговори със същия равен тон:

— Да регулирате карбуратора на всяка кола.

Дру се обърна към отеца:

— Далеч ли е имението?

— На около миля оттук по пътя.

— Много добре. Няма да имаме проблеми с предварителното разписание.

С това прекрати обясненията. Те продължиха да обсъждат задачата.

— Може би — каза един от мъжете. — Само ако той реагира така, както очаквате вие.

— Познавам го. А освен това, има ли избор? — попита Дру.

— Но, ако грешите…

— Какво?

— Нищо. Нашата е лесна. Вие сте този, който рискува най-много.

 

 

Камионът наближи затворената метална врата на имението. От двете страни имаше по един въоръжен часови. Когато се приближиха достатъчно, те разпознаха камиона, раздвижиха се и отвориха вратата. „Донесете тялото тук. Искам да съм сигурен, че съм се отървал от него“ — беше казал чичо Рей по телефона. Точно според очакванията на Дру тези часови имаха заповед да разпознаят завръщащия се камион и бързо да го пропуснат вътре. Без да спира, шофьорът им махна в знак на благодарност и бързо се понесе през отворената врата по алеята покрай мрачните силуети на дървета и храсти към триетажната къща в далечината, построена в стила на Тюдорите.

Карбураторът на камиона беше нагласен на високи обороти, така че двигателят да работи дори без да се натиска педалът на газта. Тъй като колата беше с автоматично предаване, шофьорът можеше да я остави на скорост и да скочи, сигурен, че тя нямаше да спре, докато стигне целта. Целта в случая беше къщата в края на алеята.

Стиснал оръжието си, шофьорът наистина скочи меко на ливадата и изчезна в мрака, а камионът продължи по пътя си. Налетя на една странична алея и се блъсна в бордюра, близо до предното стълбище на къщата. Преди да скочи, шофьорът беше запалил един фитил, който стигаше до резервоара отзад. Чу се оглушителен гръм и камионът избухна в пламъци. Парчета горящ метал се развърчаха със свистене. Мощната експлозия отнесе предния вход на къщата.

Пазачите на входа на имението още не бяха успели да затворят вратата. Обърнаха се изненадани в посоката, откъдето дойде ужасният трясък, и с насочени оръжия се втурнаха към пламъците. В същия момент три коли преминаха през полузатворената порта с угасени фарове. Всяка от тях също беше с автоматично предаване, така че регулираният на високи обороти карбуратор да осигурява движението на колата, когато шофьорът я напусне, запалил фитил, както в първия случай — една трябваше да отиде вляво, а две вдясно от горящия камион пред стълбите. Една след друга колите се удряха във фасадата и избухваха в пламъци. Прозорците на сградата се изпочупиха, огнени езици плъзнаха по предната й част.

Шофьорите, които изскочиха от колите, бързо се прикриха и започнаха да стрелят с автоматичните пушки, подсилвайки огъня, обхванал фасадата. Целеха се по паркираните коли и по гумите им. Направиха на решето един ролс ройс и един мерцедес. С трасиращи куршуми взривяваха резервоарите. Горящият бензин се разливаше по паважа. Нападателите хвърлиха гранати по двамата от охраната на портата, които тичаха по алеята. Телата им политнаха назад. Последваха още гранати, но този път насочени към къщата.

Арлийн също беше изскочила от една от колите с портативния гранатомет в ръка — любимия на терористите модел RPG–7, защото не беше много дълъг и тежеше само петнадесет фунта. Снарядите с диаметър 3.3 инча бяха в състояние да пробият метална броня с дебелина 12 инча. Един по един достигаха до къщата, като разрушиха цял ъгъл.

Отвътре заизлизаха хора от охраната — някои от тях с горящи дрехи, надаващи ужасяващи писъци. По-късно вестниците писаха, че заревото от пламъците на фона на нощното небе можело да се види от петнадесет мили. Дори прозорците на някои къщи в града, недалеч от имението, се бяха раздрънчали. Скоро цялата фасада на къщата рухна. Чу се отбранителна стрелба, идваща от съседните постройки, до които бяха успели да притичат защитниците на къщата. Атакуващите непрекъснато променяха позициите си, без да престават да стрелят, да презареждат в ход и да хвърлят гранати, създавайки впечатление за масирано нападение, като същевременно малко по малко се оттегляха.

Бяха изминали две минути.

 

 

Дру не беше сред тях. Той се придвижваше пеш в мрака към имението по каменистия бряг на залива. Преди два дни отецът, проучвайки територията, беше забелязал яхта, закотвена в пристана. Веднага щом избухнаха огнените кълба в къщата, тримата от охраната на брега се втурнаха към внезапно пламналата къща по посока на стрелбата. Дру беше облечен в черни дрехи, които се сливаха с тъмните отблясъци на водата. Стигна пристана и нахълта в яхтата. Скри се под палубата. След тридесетина секунди видя някакви фигури да слизат по дървените стъпала, които водеха към пристана. Вълните обливаха корпуса на яхтата. Тя леко се наклони надясно, после наляво.

Въпреки че не беше виждал чичо Рей от шест години, лесно разпозна елегантния силует на добре облечен мъж, който тичаше надолу. Разбра кой е човека до него по каубойската шапка. Не беше го виждал от 1968. „Е, трябва да си вече към шейсетте, Ханк Далтън“ — помисли си Дру. „Браво на тебе. Би трябвало вече да си се пенсионирал. Но, доколкото разбирам, това е в кръвта ти. Просто не можеш да се откажеш от играта.“

Рей и Ханк достигнаха първи до брега. Спряха за момент на пристана.

— Е, това е — каза Рей на хората от охраната, които бяха с него. Гласът му беше равен както винаги. — Знаете къде да отидете. Използвайте тъмнината и изчезвайте. Не се опитвайте да отвръщате на огъня. Те спечелиха. Но ще дойде й нашето време. Помнете, че ценя вашата вярност. Желая ви късмет.

Те се обърнаха обратно с лице към горящата къща, откъдето достигаше тътенът от автоматична стрелба. Само за момент се поколебаха преди да се разделят и да се скрият в мрака. Рей и Ханк се спуснаха надолу, стъпките им глухо отекваха. Бързо прибраха въжетата, с които яхтата бе привързана към пристана, и се качиха вътре. Зад тях нова експлозия озари небето. Рей се стрелна напред и пусна двигателя. Кърмата леко се наклони и яхтата потегли, набра скорост и се понесе плавно по вълните. Грохотът от двигателя разцепваше тишината в залива.

Ханк стоеше на задната палуба с ръце на хълбоците и наблюдаваше бойното поле. Профилът на каубойската му шапка се открояваше на фона на огнените отблясъци горе на хълма. „Дяволска работа. Кой би могъл да предположи?“ — мърмореше Ханк. „Прекалено добре съм го обучил.“

Дру винаги беше мислил, че Ханк е върхът. Внезапно осъзна, че учениците един ден могат да надминат учителя си и това го шокира. Това ли означаваше да остарееш? След теб винаги да идва някой по-добър, само защото е по-млад?

Почувства, че задачата му няма да бъде трудна. Трябваше само да пропълзи от долната палуба, да бутне Ханк и край. Само да го побутне. Едно леко потупване по рамото и бившият му учител…

„В онези дни ти беше моят Господ. Дори и в съня си се страхувах от теб. Когато говореше, се разтрепервах“ — мислеше си Дру.

…се оказа човек като всички останали. Ханк цопна в залива. Каубойската му шапка заплува над водата. Пляскайки с ръце и кашляйки, Ханк се показа на повърхността.

— Никога не съм те питал, Ханк! Можеш ли да плуваш?

— Копеле! — изплю вода Ханк.

Рей се обърна уплашено и пусна кормилото. Дру насочи пистолета си към него.

— Бъди по-внимателен, чичо. Не оставяй кормилото. Не бих искал да те убивам веднага. Трябва да поговорим. Долу в разпенената вода Ханк продължаваше да ругае отчаяно.

— Това е положението, Ханк. Не губи кураж. Толкова си близо до брега — ще се справиш. Помниш ли какво ни учеше? Да запалим огън и да намерим сухи дрехи. Нали не искаш да умреш от премръзване!

Тялото на Ханк се отдалечаваше, носено от вълните, а през това време Дру стискаше здраво пистолета и не сваляше очи от Рей.

— Точно така, чичо, ръцете ти да са там. На кормилото. Защото, вярвай ми, търпението ми се изчерпа. За момент дори ми се поиска да ми дадеш повод да те застрелям. Но ти не го направи. Ето защо си мисля — Дру нервно пристъпи напред — дойде време да поговорим.

В къщата на хълма горе една последна експлозия разтърси нощта, огнените езици зловещо озариха мрака. С отдалечаването на яхтата от брега гърмежите от автоматично оръжие заглъхваха. Секунди след това ревът на двигателя ги заглуши напълно.

Дру си мислеше: „Гърмежите скоро трябва да спрат. Арлийн и тримата мъже трябва вече да се изтеглят. Принудиха Рей да избяга от къщата, а сега трябва да изчезват преди да е дошла полиция.“

Рей погледна към горящата къща. Отблясъците бавно изчезваха в далечината. Яхтата потъна в мрак.

Дру бръкна в джоба на палтото си и извади пакет експлозив С–4 като го държеше така, че да попадне в светлината на таблото за управление и Рей да го види.

— Предполагам, че разбираш как смятам да те накарам да говориш.

Зениците на Рей се разшириха. Дру постави пластичния експлозив върху таблото, извади часовниковия механизъм и детонатора от джоба си и ги прикрепи към пакета. Нагласи стрелката на осем минути. Часовникът започна да цъка.

— И така — каза Дру — ще имаме предостатъчно време за разговор. А, ако не…

Дру сви рамене.

— И себе си ли ще взривиш?

— Толкова съм уморен и ми е писнало да бягам от преследвачи, — въздъхна Дру — че не ме е грижа.

— Не ти вярвам.

Дру наблюдаваше Рей. Беше висок, слаб, с удължено красиво лице и дълбоки сини очи, в които се отразяваха светлините от контролното табло. Трябва да наближаваше шейсетте, но изглеждаше в отлична форма и младееше. В късо подстриганата му руса коса тук-там се забелязваха бели косъмчета, но те му придаваха още по-изискан вид. Палтото му беше разкопчано. Под него се виждаше безупречно ушит сив костюм, чисто бяла риза и вратовръзка на ивици. Обувките му бяха италиански, направени по поръчка. Дру гневно погледна кафявото му палто от камилска вълна като това, с което беше облечен в онази далечна неделна октомврийска утрин на 1960, когато беше дошъл на площадката в Бостън, където Дру безмълвно оплакваше родителите си и погубения си живот.

Отново беше октомври. Отново бяха в Бостън.

Мускулите по лицето на Дру се изопнаха.

— Знам, че ще ме убиеш — каза Рей. — Убеден съм в това, като имам предвид какво извърши в дома ми — по-точно не ти, а приятелите ти. Да, ще ме застреляш. Но и двамата да ни вдигнеш във въздуха? И ти да умреш с мен?

— Все още нищо не разбираш — каза Дру с твърд глас.

Часовникът продължаваше да отброява секундите. Дру погледна към него. Оставаха по-малко от седем минути.

— Задаваш ли си въпроса дали искам да живея? Можеш ли да ми посочиш поне една причина, поради която наистина бих искал да живея?

— Е, това е съвсем очевидно. Всеки иска да живее — намръщи се Рей.

— За какво? Защо мислиш, че влязох в манастира? Мразя живота си от деня, в който станах на десет години. Последният щастлив миг е секундата преди да видя родителите си, разкъсани на парчета. От този момент нататък всичко за мен е една безкрайна горчилка.

— Но ти отмъсти за тях. Аз ти помогнах да отмъстиш.

— Да, но този ад не ми донесе спокойствие. Винаги имаше по някой терорист за убиване или някой фанатик за наказание. На тяхно място се явяваха нови и нови. Никога нямаше да свършат. А какво постигнах аз?

Рей беше объркан. Часовникът продължаваше да тиктака. Той преглътна.

— Мислех, че имам право да отмъстя за родителите си. И терористите смятаха, че имат право да премахват правителства, хора… Колко истини може да има, Рей? В името на това, което считах за правилно, аз извършвах същото, за което ги обвинявах. Убивах невинни хора. Превърнах се във врага, когото преследвах.

— Часовника — каза Рей.

— Ще стигнем и до там. Отпусни се. Искам да ти обясня за манастира. Сигурен съм, че нямаш търпение да научиш и за него. Веднага, щом осъзнах в какво съм се превърнал, пожелах да напусна света с неговата мръсотия, за да мога да се отърва от лудостта си. Ако ще целият свят да отидеше по дяволите, не ми пукаше. Манастирът ми даде убежище. Но ти го разруши. Ти ме принуди да се върна към света на ужасите.

Оставаха шест минути.

— Аз съм грешник, Рей. Но и ти си грешник. Ти ме направи това, което съм.

— Не, почакай за момент. Никой не те е принуждавал. Ти потърси моята помощ!

— Ти ми внуши да се запиша в „Скалпел“. И знаеш ли какво? Понякога дълбоко в моето подсъзнание ми се върти мисълта, че ти си наредил да убият родителите ми.

— Аз обичах родителите ти!

— Това е твоето обяснение. Но не ти ли е интересно да знаеш колко различни версии за убийството имаше! Някой японски фанатик може би беше решил да ги взриви като отмъщение за атомните бомби, които пуснахме над Япония и по този начин да ни покаже, че не сме добре дошли там. Може да са го извършили и Съветите, за да увеличат напрежението между Япония и Америка и да осуетят подписването на новия договор за отбрана, като изолират Америка от Югоизточна Азия. Или може би на някой такъв като теб му беше хрумнала блестящата идея да убие родителите ми и да хвърли вината върху японците, които да се стреснат и да прекратят демонстрациите си.

— Но това не е вярно. Аз никога…

— Нечие извратено съзнание е родило идеята и някой го е направил! Може да не си бил ти. Но ти ме накара да убия онова момче и неговите родители във Франция. За мен ти не си по-различен от онзи проклет негодник, който погуби родителите ми. Ако аз съм грешник, то и ти си грешник. Време е да отговаряме за прегрешенията си, не мислиш ли?

Рей се втренчи в часовника.

— Дру, за бога…

— Да, точно така. На прав път си. Именно за бога.

Изведнъж почувства, че е ужасно изтощен и целият трепери. Яхтата напредваше в тъмнината. Заревото над къщата бавно гаснеше.

— Не вярваш, че ще се взривя заедно с теб, така ли? — запита Дру. — В момента състоянието ми е такова, че нямам нито една причина, за да искам да живея.

— Не — с неочаквана надежда в погледа рече Рей. — Не можеш да го направиш. Няма да посмееш. Това е самоубийство. Душата ти веднага ще отиде в ада.

— Разбира се. Но аз заслужавам да отида там. И ти също. Заради нападението над манастира. Заради Янус и злините, които причини на църквата.

— Почакай за минутка, Дру. Адът не съществува. За какъв ад говориш?

Дру се чувстваше все по-отпаднал. С усилие го слушаше.

— Няма Господ, Дру. Мозъкът ти е пълен с предразсъдъци. Махни този часовник. Моля те! Нека да поговорим!

— Нали това правим? Няма Господ? Няма ад? Ще залагаме ли, Рей? А какво ще стане, ако има?

— Не, няма!

— Има! Хайде да залагаме. Трябва обаче да си призная, че в едно си прав. Нямам намерение да се самоубивам.

— Тогава ще изключиш ли часовника?

— Не. Имам нещо друго предвид. Една проверка. Точно преди яхтата да избухне ще скочим през борда.

— Но ние сме на мили от брега! И тази ледена вода! Никога няма да успеем да доплуваме до…

— Може би. Чуй какво имам предвид под залагане. Едно време, в средните векове, са проверявали дали някой е грешен като са го хвърляли в ледена вода и са го оставяли да стои там с часове. Ако Господ е решил да му прости, човекът е оставал жив. Мисля си, че ако умрем във водата, това ще означава, че Господ е недоволен от нас. Но това няма да е самоубийство. Защото Той управлява съдбата. Ако ни разреши да живеем и ни остави да стигнем до брега, това ще бъде знак, че не е разгневен. Той просто ни дава възможност да спасим душите си.

Рей потрепери.

— Ти си луд — каза той и се втренчи в черната леденостудена вода. След това погледна към часовника. Оставаха само три минути. — Какво искаш да знаеш? Само го спри…

Насочвайки маузера, Дру поклати глава.

— Всичко зависи от това какво ще ми разкажеш. Дори мога да ти подскажа откъде да започнеш. От „Скалпел“, Рей. От 1980, защото тогава превиши властта си и действията на организацията станаха опасни и неконтролируеми. Беше принуден да напуснеш и разтуриш „Скалпел“. И така ти основа „Риск аналисис“.

— Как разбра? — Рей се вторачи в часовника. — Е, добре, основах частна разузнавателна компания.

Дру съсредоточено го погледна.

— Частна организация за убийства.

— Ние работим за големи компании. А понякога сътрудничим и с други разузнавателни мрежи. Помагаме на контрите от Никарагуа, например. По този начин отклоняваме критиките за намеса на САЩ във вътрешните работи на чужди държави. Тъй като ЦРУ официално не е замесено, това предпазва Конгреса от нападки, а в същото време продължаваме борбата с комунистите в…

— Не ме интересува Никарагуа. Янус! Говори за Янус!

Рей направи нервен жест с ръка.

— Дай ми време. Аз съм…

— Върни ръката си на място или няма да дочакаш бомбата да избухне — Дру стисна още по-здраво маузера.

Рей сграбчи кормилото. Стрелна поглед към цъкащия часовник. Две минути и четиридесет и пет секунди.

— Янус! — повтори Дру.

— Защо? — Рей дишаше ускорено. — Имахме още една поръчка. За Иран. Трябваше да премахнем Аятолаха.

— Да — усмихна се горчиво Дру. — Нашият стар приятел Аятолахът. Интересно как нещата се въртят все около него? Кой ви даде задачата?

— Така и не разбрах. Изпратиха някакъв тип. Винаги съм си мислел, че зад това стоеше Ирак.

Часовникът продължаваше да цъка и Рей ставаше все по-неспокоен.

— Какво значение имаше за кого работим? Просто приех поръчката. Аятолахът беше маниак. Трябваше да се предприеме нещо.

Две минути и двадесет секунди.

— Побързай, Рей!

— Не бяхме в състояние да се доближим до него. Направихме пет опита. Каквото и да предприемахме, той винаги беше осведомен предварително. Затова опитахме нова тактика. О, моля те, изключи… Искахме да накараме Запада да проумее, че той е луд и трябва да бъде отстранен. Трябваше да измислим нещо такова, че Западът и САЩ да се съюзят с Ирак срещу него.

— Янус, говори за Янус!

Часовникът продължаваше да отмерва секундите.

— Ти провали един удар срещу Аятолаха. Бяхме убедени, че си негодник, че си се продал. Но дори и да не беше така, ти беше станал неудобен за нас и не можехме да ти вярваме повече. Мисълта, че трябваше да те отстраня, ми беше противна.

— Но ти се опита да ме убиеш.

Опитах ли! Аз бях сигурен, че си мъртъв. По-късно, след като основах „Риск аналисис“ и получихме поръчката срещу Аятолаха, ми хрумна, че можех да те използвам, дори и мъртъв.

Една минута и четиридесет секунди.

Рей потръпна конвулсивно.

— Аз измислих Янус. Богът с двете лица. Ти, ренегатът, който работеше за Аятолаха. Тъй като не съществуваше вече, властите щяха да търсят един призрак. Използвах Майк, за да ги държа в напрежение. Той трябваше да се появява от време на време. Но без да върши нищо опасно. Например някой можеше случайно да го заснеме около мястото на бъдещо произшествие. Случаен разговор с хотелски служител, който да го разпознае по-късно, когато полицията разпитва за непознати в района. След като създадохме легендата за Янус, Майк можеше вече да се оттегли. Той понапълня малко, промени си прическата, престана да играе ролята на друг човек, възвърна собствените си навици. Създаде си алиби. Никой не можеше да го свърже с Янус. Междувременно моите хора вършеха същинската работа. Дру, часовника.

— Срещу католическата църква, нали? — Дру така пламна от гняв, че без малко да натисне спусъка. — Ти убиваше свещеници като правеше всичко възможно да изглежда, че са убити от Иран.

— Свещена война. Все едно, че Аятолахът водеше джихад срещу друговерците, против църквата. Той беше фанатик и никой не се съмняваше, че е в състояние да го направи. Нов кръстоносен поход. Но този път в обратна посока. Не към Изтока, а към Европа.

Петдесет и пет секунди.

— Изключи го!

Дру постави ръка върху часовника.

— След това щяхте да публикувате доказателства за това, че извършеното е дело на хората на Аятолаха. Западът щеше да реагира гневно и да го свали. Когато патардията свършеше, Ирак щеше да е спечелил това, което искаше.

— Светът щеше да спечели! Не ме интересуваха парите. Това, което правех, беше необходимо!

Дру презрително процеди през зъби: „Необходимо!“

— Да! Изключи го най-после!

Вместо това Дру вдигна рамене с безразличие и остави часовника да отмери последните секунди. Усмихна се.

— Довиждане, чичо Рей.

— Не! Почакай! Наистина ли ще го направиш? — задъхано каза Рей.

— Не е зле да започнеш да вярваш в бога. Ако бях на твое място, щях да се отдам на молитва за опрощение на греховете. Спомняш ли си как започваше? „О, мой боже, искрено се разкайвам…“

Рей изкрещя и се хвърли към кърмата. Една вълна се удари в яхтата и даде тласък на скока му. Той изчезна в черната бездна.

Часовникът спря. Леденият полъх на вятъра брулеше лицето на Дру. Вълните, които се разбиваха в яхтата, го заливаха със студени пръски. Изключи двигателя. Настъпи тишина. Долавяше се само свистенето на вятъра и плискането на вълните. Дру измъкна един прожектор от контролното табло и се надвеси над кърмата, взирайки се в мястото, където Рей се мъчеше да се задържи над разпенената вода. Обзет от ужас, Рей се извърна към светлината на прожектора.

— На твое място бих свалил това палто — каза Дру. — Ще те завлече на дъното.

— Бомбата — изкрещя той от водата като размахваше ръце.

— Само една заблуда. Забравих да свържа часовника с детонатора. Както ти казах, нямах намерение да се самоубивам.

— Кучи син!

— Ето, вземи този спасителен пояс — хвърли му го Дру.

Рей го сграбчи, като плюваше вода.

— Студено е. Не можеш да си представиш колко е студено — гласът му трепереше.

Дру внимателно го гледаше.

— Моля те, издърпай ме горе.

— Съжалявам. Хвърлих ти и пояс, за да не потънеш. Това не означава, че нямаше да оставя експлозивът да те разкъса. Казват, че става бързо, че давенето дори е приятно. Но този път…

— Копеле, нали ти казах каквото искаше!

Лицето на Рей беше смъртно бяло. Зъбите му тракаха.

— Умолявам те!

— Не ми каза всичко. За онези свещеници, които убиваше Янус. Как можа да издадеш такава заповед? Как си могъл да си помислиш, че вършиш нещо в името на доброто, като си убивал невинни служители на бога?

Гласът на Рей трепереше, той отчаяно махаше с ръце.

— Ако са били праведници, вече са в рая. Превърнаха се в мъченици. Дадоха живота си в борбата срещу Аятолаха. Всяка кауза, която можеше да го спре, беше справедлива.

— Твърдиш, че онези свещеници са в рая? Но допреди малко казваше, че не вярваш в задгробния живот. Ти си способен да твърдиш всичко, да правиш всичко, което смяташ за справедливо — Дру спря за момент. Продължи без никакво колебание. — Ти уби родителите ми. По принцип.

Задавяше се от яд. Страхуваше се да не му прилошее.

— Не, не съм аз! Моля те… толкова е студено. Извади ме оттук.

— Ще видим. Всичко зависи от отговорите ти на следващите няколко въпроса. Тогава ще реша какво да правя с теб. Отнася се до манастира. Трябва да знам за нападението. Как разбра, че не бях мъртъв? Как разбра къде съм? — Въпреки че Дру се досещаше какво ще му отговори Рей, трябваше да го чуе от него. Повръщаше му се от този отговор.

— Джейк — Рей нагълта вода и се задави.

— Какво Джейк? Какво стана с него?

С тракащи от студа зъби и посиняло лице Рей се бореше с ледената вода.

— Хванах го, че души около Янус. Моите хора го заловиха. Под действието на амитал си призна, че не те е убил. Разказа ми и за манастира.

— Убил си го?

— Знаеше твърде много. Не можехме да му имаме доверие. Трябваше да го направим.

— Не! — Дру потрепери от отвращение. Изкрещя от мъка. „Как щеше да каже на Арлийн?“

— Ръцете ми — Рей ту потъваше, ту се подаваше на повърхността. — Започвам да се схващам. Помогни ми. Студено е… В името на… Моля те! Толкова е студено!

„Джейк е мъртъв?“ Дру през цялото време беше допускал тази възможност. Мислеше, че е подготвен да приеме истината. Но беше толкова шокиран, че почти не чуваше писъците на Рей. Една вълна обля яхтата, ледената вода опръска лицето на Дру и го накара да дойде на себе си.

Рей се изгуби под водата.

Дру изгаряше от желание за отмъщение. Такова облекчение щеше да изпита, като остави Рей да умре. Но смъртта на Рей нямаше да върне Джейк.

Рей все не се подаваше. Дру изведнъж разбра. Бог го изпитваше. Последствията щяха да бъдат фатални. „Не мога да очаквам Бог да прояви милост към мен, щом аз не проявявам милост към другите.“

Дру с бясна скорост задърпа въжето на пояса. Когато измъкна Рей на повърхността, тялото беше бездиханно, от зейналата уста изтичаше вода.

— Не!

Отчаяно изтегли Рей на борда и се просна заедно с него на палубата. Рей изстена.

— Жив е! Трябва да го затопля!

Дру хукна към каютата под палубата, за да потърси одеала, горещ чай и сухи дрехи.

Не! — сепна се той ужасено. Трябва да го сваля долу с мен. Горе е твърде студено. Одеалата ще прогизнат от ледените пръски!

Дру се извърна и затича към Рей.

Залегна на палубата, защото чу внезапен изстрел. Беше чичо му. Ръката му трепереше от студ. Куршумът мина покрай Дру и се удари в кабината. Рей стисна здраво оръжието с две ръце и псувайки се прицели.

Дру стреля три пъти в лицето му и изкрещя — побеснял, потресен, изпаднал почти в отчаяние. Твърде много смърт. Навсякъде. Но този път наистина се бе опитал да я предотврати. Безсмислена. Безполезна.

Предстоеше най-лошото. Трябваше да каже на Арлийн, че брат й е мъртъв. Знаеше какво ще го попита отец Станислав. Теглото му още не беше свършило.

Вълните долу се разбиваха и ледените капчици мокреха лицето му. Всичко потъна в мрак.

 

 

Богът на началото.

Дру стоеше пред гробовете на родителите си в Бостън. Не ги беше посещавал, откакто напусна манастира. Робърт и Сюзън Маклейн. Датите на раждане бяха различни, датата на смъртта — една и съща. 25 юни 1960 г. Потръпна при спомена за парчетата от тялото на баща си, пръснати из японската градина, и стъклата от чашата, стърчащи от разкъсаните бузи на майка си.

„Началото бе и моят край.“

Един ден след смъртта на чичо Рей Дру произнесе молитви за мъртвия и хвърли тялото през борда. Закара яхтата на южния бряг, заличи отпечатъците си по нея и слезе, като я остави да се люшка незакотвена в залива. След това по тъмно се отправи за Бостън.

Слънцето залязваше. Стъмваше се, но той продължаваше да се взира в надписите върху каменните плочи, бавно чезнещи в мрака. Студеният вятър рошеше косата му.

Някой се приближи, без да се опитва да се крие. В настъпващата тъмнина Дру не можеше да види добре кой е, но не се разтревожи, тъй като човекът вървеше съвсем открито. Различи нещо бяло на фона на тъмно палто. Превръзка през рамо. Отец Станислав.

Свещеникът се приближи до него и почтително запита:

— Преча ли? Мога да почакам в колата.

— Не, останете, ако искате. Нямам нищо против вашата компания. Как разбрахте, че ще дойда тук?

— Доста добре те познавам вече и мисля, че мога да предвидя действията ти. В случая обаче тази сутрин си казал на Арлийн къде ще бъдеш. Надявам се няма да й се сърдиш, че ми е съобщила каквото си й доверил.

— Ни най-малко. Вярвам на преценката й.

— Толкова е спокойно тук.

— Да, спокойно е — повтори Дру и изчака свещеникът да се доизкаже.

— Когато се срещнахме за първи път — с плътен глас каза отецът — ме попита за пръстена ми. Казах ти, че един ден, когато се опознаем, ще ти обясня.

— За братството на камъка? — запита Дру с нарастващо нетърпение.

— Да.

Рубинът беше толкова наситено червен, че проблясваше дори в здрача. Отецът потърка повърхността му, където беше гравиран познатия знак — пресичащите се сабя и кръст.

— Това е копие на пръстен от времето на кръстоносците. Историческа ценност. Изучавал ли си история?

— Слушам ви внимателно, ако това искахте да проверите.

Отец Станислав се засмя.

— Палестина, 1192. Третият кръстоносен поход. Получили благословия от папата, армиите на Франция и Англия нападат Свещената земя, за да я отнемат от мюсюлманите, от неверниците. Но след победоносното превземане на Акра между френската и английската армии започват търкания. Както знаеш, англичаните открай време предявяват претенции към значителни територии във Франция. Френският крал Филип използва възможността да си осигури контрол над спорните области, докато английският крал Ричард и армията му са все още в Свещената земя и продължават кръстоносния поход. Изтегля армията си и се връща във Франция.

— Политика — презрително каза Дру.

— Но прозорлива. И успешна. Преди французите да се върнат в Европа, хора от разузнаването им се срещат с английските си събратя. Въпреки политическите си различия, в знак на уважение към чистия професионализъм, французите са предложили да им помогнат да разрешат един все по-опасен проблем, с който англичаните едва ли биха се справили сами. Убийците.

— Да. Първите от този род. Тези, които са поставили началото на тероризма.

— Доказано е, че кръстоносците са били тероризирани. Те са били рицари и са се биели според своя морален кодекс — лице в лице, честно и открито. Не са имали опит с врагове, които са действали според своите разбирания и ги нападали изневиделица, използвайки прикритието на нощта, като се промъквали тайно в палатките им и ги убивали докато спят — невъоръжени и безпомощни. С особено удоволствие са отрязвали главите на жертвите си — кръстоносци, и са ги поставяли на олтара по време на служба на следната сутрин. Тези варварства са обърквали до такава степен кръстоносците, че те са мислели, че е дошъл краят на света.

— Целта на тероризма.

— Точно така. Да убиваш, за да деморализираш. Но френските офицери предложили разрешение на проблема, преди да си заминат. „На огъня отговаряй с огън. Използвай убийци, за да се бориш с убийци. Освободи ги от чувството им за морал, защото убийците са аморални.“ Това предложение срещнало сериозни възражения от страна на англичаните. „Да паднем до нивото на враговете си? Никога!“ Но накрая приели, защото убиецът-християнин щял да бъде покръстен мюсюлманин, а не някой от тях самите. Палестинец, който е приел католическата вяра. Един монах от Бенедиктинския манастир в Монте Касино, Италия. Поради произхода си познавал традициите на убийците. Бил от тяхната раса и лесно можел да се смеси с тях. Убиец, срещу убийците, терор срещу терора. Но неговият тероризъм е бил по-различен. Той е убивал с благословията на папата, в името на Бога. Свещен тероризъм.

Дру слушаше с нарастващо безпокойство. Тъмнината като че ли го задушаваше.

— Християнското име на монаха е било отец Джером. Мюсюлманското не е установено с точност, въпреки че в легендите се разказва за Хасан ибн ал Сабах — не знам дали е божествено съвпадение, но името е същото като това на първия от мюсюлманските убийци. Приемам го само като народно творчество. Що се отнася до успеха на начинанието му обаче, той е несъмнен. Наистина е успял да предизвика ужас и объркване сред убийците. Когато третият кръстоносен поход е свършил, а с това и службата му в името на Бога, той се е върнал в манастира в Монте Касино, където са го наградили с почести и награди за заслугите му.

— Под „награди“ имате предвид пръстена?

— Не, получил го е по-късно. Първо е бил даден на друг.

— Да не би да очаквате да ви разигравам „Двайсет въпроса…“ — студеният нощен полъх брулеше лицето на Дру.

— Извинявай, че разказът ми е толкова обстоен и тайнствен. Но тази история е доста объркана. В края на третия поход английският крал Ричард — познат като Ричард Лъвското сърце — решава да се върне в Англия. Една от причините е, че разбира каква грешка е допуснал, като е позволил на френския крал да си отиде преди него. Филип започва да заговорничи със заместника на Ричард — брат му Джон, който управлява държавата, докато Ричард отсъства. Двамата решават да уредят спора около английските земи във Франция по следния начин. Джон ще се откаже от английските претенции във Франция, в замяна Филип ще му помогне да се качи на престола, като свали законния крал Ричард.

— Ето защо Ричард решава веднага да се върне — каза Дру.

— Но се е сблъскал с неочаквани препятствия. На път от Палестина към Европа бил заловен от австрийците, които поискали голям откуп. Въпросът бил как да плати. Брат му Джон не е имал интерес от освобождаването му. Правел е всичко възможно, за да попречи откупът да стигне до австрийците. Изпратил хора, които, представяйки се за агенти на Ричард, събирали скъпоценности, уж за откупа. Но всичко отишло в съкровищницата на Джон. През това време Ричард гниел в затвора. Накрая вече съвсем бил загубил надежда, но изведнъж се досетил как да направи така, че поданиците му да разпознават кои са неговите хора, събиращи скъпоценности за откупа.

— Пръстенът? Нали?

— Да. Пръстенът. Почти същият като този на ръката ми. Отецът отново поглади символа. — Ричард дал пръстена си на свой доверен слуга. Поданиците му познавали добре този пръстен и знаели на кого принадлежи. Така слугата можел да докаже, че събраните ценности ще помогнат на Ричард да излезе от затвора, а няма да отидат у Джон.

Дру поклати недоверчиво глава.

— Нещо не ти харесва неговото хрумване ли? — запита отецът.

— Необходимо е било Джон само да направи копие на пръстена, за да попречи на брат си.

— Не се е досетил да го направи. В противен случай щеше да спечели трона. Междувременно слугата събрал необходимия откуп и Ричард бил освободен, върнал се в Англия и се разправил с брат си. Благодарение на пръстена. Почти като този тук. Превърнал се е в парола. Притежавал е голяма сила.

Дру започваше все повече да се безпокои. Усещаше някакъв тревожен намек в тази история.

Отец Станислав продължи:

— Ричард отказал да абдикира и да признае споразумението между Джон и французите. Повел армията си на континента и си възвърнал териториите. Един ден някакъв френски селянин от новите му поданици го видял да се разхожда извън замъка и го пронизал със стрела. Раната била в рамото. Не била смъртоносна, но поради неумело лечение станала такава. Умирайки, Ричард настоявал да му доведат нападателя. „Защо го направи“ — запитал го. „Защото щеше да изнасилиш жена ми и да оставиш децата ми да умрат от глад.“ — отговорил селянинът. Ричард се възмутил. „Но моите поданици ме обичат. Исках само да си върна земята. Можеше да си останеш да живееш тук, необезпокояван от нищо.“ Селянинът му възразил. „Не ти, а брат ти щеше да ни остави да живеем в мир.“ Ричард разбрал, че този обикновен човечец бил само маша в ръцете на враговете му и казал: „Да ти помага Господ. Ти не разбираш какво си направил. Прощавам ти. Пуснете го да си отиде.“ Казват, че свещеникът, който бил до смъртния одър на Ричард, го приканвал настойчиво да се разкае и помоли за опрощение на греховете си, но кралят го помолил да се отдръпне встрани и издъхнал без да получи последно причастие.

— А селянинът? Наистина ли са го пуснали невредим?

Отец Станислав пристъпи към Дру в мрака.

— Точно затова ти разказвам цялата история. След като Ричард умрял, неговите приближени, разгневени на селянина, започнали да спорят дали да изпълнят последната воля на господаря си. Някои искали да го разпитат, за да разберат дали не са замесени и други хора в убийството. Но преди да направят това, един свещеник отишъл да го изповяда. Почти веднага след като си отишъл, селянинът умрял. Изглежда, че бил погълнал отрова и се самоубил, въпреки че никога не станало ясно откъде я е взел.

— От свещеника? — запита Дру.

— Ще ти помогна да си отговориш сам на този въпрос като ти кажа, че това бил същият човек, който не успял да излекува раната на Ричард.

По гърба на Дру полазиха тръпки.

— Отец Джером?

— Не, неговите източни черти щяха да бият на очи и биха го издали. Но е бил обучен от него.

— А защо е убил…

— За да не разкрие, че е бил нает от крал Филип. Само един свещеник би могъл да накара убиеца на Ричард да замлъкне завинаги, без да събуди подозрение. По този начин е била предотвратена една възможна война между Англия и Франция.

— Не точно това имах предвид. А защо точно свещеник? Защо му е било на отец Джером да се замесва в тази история?

— Като отплата за услугата, замислена от него, а извършена от сподвижника му, отец Джером, по-точно църквата, на която е служил, е получила дял от спорните английски територии във Франция.

— Църквата се е съгласила на тази сделка? — на Дру му прилоша.

— Нито църквата, нито папата, нито вярващите са узнали за това. Никога не са научили. Братството на камъка е орден, чието седалище е разположено на атлантическото крайбрежие на Франция, в един от районите, за които Англия някога е претендирала. Този пръстен е негов символ. Пресичащи се сабя и кръст.

— Религия и насилие? — Дру беше отвратен.

— Символ на войниците на бога. Свещен тероризъм. А после, следвайки примера на отец Джером, Братството винаги се е намесвало в защита интересите на църквата, ако миряните са ги заплашвали по някакъв начин. Войници на Христос, на църквата. Ние се борим със Сатаната, срещу неговата тактика. От времето на Ричард та до ден днешен, дори днес още повече.

Дру чувстваше, че ще повърне, също както предната вечер, когато умря чичо Рей. Откровението на отеца го накара да застане нащрек. Чуваше повече, отколкото трябваше да знае обикновеният мирянин.

— Тримата мъже, които ти помогнаха снощи — забелязал си пръстените им — са членове на Братството. Подчертавам, че нашият орден е различен от Opus Dei, с който си сътрудничим. Opus Dei е разузнаването на църквата, а ние сме…

— Извършители на убийства в името на църквата — разгневено довърши Дру. — Освен ако тя самата не знае за това.

— Имаме благословията й.

— Това е безсмислица. Благословия? По кой начин? Ако църквата не знае.

— По традиция. Така, както всеки папа наследява мандата, който Петър получава от Христос, и ние наследяваме опрощението на греховете, дадено на отец Джером от папата след Третия кръстоносен поход. Един папа не може да греши. Ако е било справедливо да убиваш в името на църквата по онова време, то това важи и за всяко друго.

— Не искам да слушам повече.

— Мислех, че ти е интересно — отец Станислав потърка повърхността на пръстена. — В края на краищата ти ме помоли да ти разкажа за камъка. Като виждам как реагираш… разбираш защо изчаквах.

— Докато се опознаем по-добре.

— Да.

В потъващите в мрак гробища беше съвсем тихо. Дру предчувстваше какво ще последва.

— Стани наш член — каза отец Станислав.

Въпреки че предвиждаше това, Дру не успя да се овладее. Реагира без да се замисли, като изрече с отвращение:

— Да стана убиец в името на бога?

— До известна степен ти си точно такъв. След напускането на манастира си убил няколко души. Защитил си интересите на църквата.

— Моите причини са били по-различни.

— Какви, да останеш жив ли? Да отмъстиш на нападателите си? Ти не можеш да разсъждаваш така елементарно. Това не могат да бъдат твоите единствени причини. Ти си картузианец, който някога е бил убиец, но по други подбуди. Сега би могъл да използваш уменията си в правилна насока. Да пазиш Светия образ. Да защитаваш мисията на Христос на земята.

— Да защитавам мисията на Христос? — Дру не можеше повече да сдържа гнева си. — Може би вие и аз тълкуваме Новия завет по различен начин. Да сте чули случайно какво е казал Христос за „другата буза“, за миролюбието по земята?

— Но това е било преди да бъде разпнат. Светът, приятелю, е много объркан. Ако не беше Братството, църквата отдавна нямаше да съществува. Историята, която не е нищо друго, освен изпълнение на божията воля, е направила каузата ни справедлива.

— Няма да стане — промълви Дру.

— Не можеш да откажеш.

— Да убивам? Никога повече. Искам мир, само това.

— Но в този свят мирът е невъзможен. Животът е само една дълга и трудна борба. До деня на Страшния съд.

— Грешите. Ще се моля за спасението на душата ви.

Отец Станислав шумно си пое въздух.

— Три пъти ти спасих живота.

— Знам. Обещах, че ще направя всичко, за да спася и вашия, ако се наложи.

— Не си спомняш съвсем точно. Снощи обеща, че ще ми върнеш услугата доброволно. Точно така се изрази. Да ми върнеш услугата доброволно! А сега искам да изпълниш обещанието си. Да удържиш на думата си. Ела с нас. Но не за да спасиш моя живот — за да спасиш съществуването на църквата. Използвай своите умения в името на Повелителя.

— Чудя се — горчиво запита Дру — на кой Повелител?

— На нашия Бог. Ще служиш на Бог!

— Но колко са те? Аятолахът счита, че неговият бог е единствен. Индусите си мислят същото за техния. Будисти, евреи, мюсюлмани, католици, протестанти, аборигени, които се молят на луната. Бог наистина е някъде около нас. И със сигурност обича много убийствата. Колко милиона са умрели в името на неговата кауза? Казвате, че историята е изпълнение на божията воля. За мен тя е една непрекъсната поредица от свещени войни. И всяка страна е абсолютно убедена в правотата си! Всички са напълно сигурни, че ако умрат за своята вяра, ще спасят душите си! Е, добре, колко справедливи каузи може да има? Колко „рая“ в небесата? Снощи чичо Рей твърдеше, че е справедливо да направи да изглежда така, сякаш Аятолахът напада католическата църква, за да го отстрани. Смяташе, че убитите свещеници ще постигнат спасението на душите си, защото са извършили саможертва, дори и без да го съзнават. Рей дори не вярваше в бога, но това не му попречи да използва религията, за да оправдае действията си. Пълна лудост. Религията ли? А колко грехове извършваме в името на религията!

— Ти обвиняваш Аятолаха? — потръпна отецът.

— Не повече отколкото вас или Рей. Разбирам да убиваш при самозащита. Правил съм го през последните две седмици. Но да убиваш в името на някакъв принцип? Не може да има оправдание за това.

— В такъв случай нямаме разногласия.

— Как можеш да твърдиш такова нещо? — сърцето на Дру биеше силно.

— Защото защитаваме Църквата. А това е самозащита.

— Църквата няма нужда от защита. Ако Бог стои зад нея — същото важи и за всяка друга религия — Върховният Бог ще направи така, че тя да оцелее. Без насилие. Бог само ви изпитваше. Но вие се провалихте. Казах ви, ще се моля за спасението на душата ви.

Дру се отдалечи.

— Не съм свършил още! — извика отецът.

Дру продължи, без да се обръща.

Отец Станислав го настигна.

— Не можеш да откажеш на предложението ми!

— Вече го направих.

Надгробните плочи в мрака като че ли преливаха една в друга. Отец Станислав продължи да върви редом с него.

— Има още нещо, което още не знаеш.

— Няма да промени нещата.

— Спомняш ли си, че ти казах — този пръстен е почти като на Ричард. Рубинът, златният обков, знакът са същите. Пресичащи се сабя и кръст.

Дру минаваше покрай една гробница.

— Но има една съществена разлика — отецът го следваше отблизо. — Камъкът се вдига. Под него има капсулка. Отровата действа мигновено. Ако някой от ордена бъде заловен, трябва да имаме гаранции, че никой няма да научи за нас. Нашата тайна трябва да бъде запазена на всяка цена. Няма друг случай, струва ми се, в който самоубийството да бъде оправдано. Сигурен съм, че разбираш какво имам предвид. Щом сме готови да се самоубием, за да съхраним тайната, то се досещаш, че сме готови и на други крайни мерки.

Дру продължаваше да върви в мрака.

— Приятелю, ако веднага не спреш и не обещаеш да станеш член на ордена, ще бъда принуден да те убия. Никой външен човек не трябва да знае за нас.

Дру отвърна без да се обърне.

— Искате да направя задачата ви по-лека? Да започна да се отбранявам? Така извършеното ще бъде справедливо. Какъв ад! Трябва да ме убиете изотзад, в гърба. И ще ми направите услуга. Защото ако умра, след като съм ви отказал, ще получа възможност да спася душата си.

— Не ме принуждавай да го правя — молеше го отецът. — Струва ми се, че постепенно започнах да те обичам. Дори ти се възхищавам.

Дру не се обръщаше.

— Решението ти е окончателно?

Дру гледаше мрачните паметници и продължаваше да върви.

— Добре тогава — въздъхна отец Станислав.

— Знаете, че не представлявам заплаха за вас. Никога на никого няма да кажа.

— Да, сигурен съм. Без съмнение. Никога няма да ни издадеш.

Ледени тръпки полазиха по гърба му, между лопатките, там, където щеше да попадне ножът или може би куршумът. „Самоотбрана“ — мислеше си Дру. Няма да извърша грях, ако се опитам да се защитя.

Куршумът, изстрелян от пистолет със заглушител, прелетя съвсем наблизо. Той скочи вдясно като се превъртя край един ангел на смъртта от мрамор и извади пистолета си. Вместо втори изстрел, чу стенание. Превъртя се обратно покрай ангела, за да погледне какво става, излагайки се на опасност. Но опасността вече не съществуваше. Отец Станислав се свлече върху един затревен гроб. Пистолетът му със заглушител гръмна. Глухият изстрел отнесе снопче трева. Падна на тревата с глава върху каменната плоча. Конвулсивно потръпна и остана неподвижен.

Дру напрегнато се взираше в тъмното. Забеляза една сянка. Притаи дъх и приклекна. Сянката пристъпи напред. Беше Джейк.