Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Mortalis (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Fraternity of the Stone, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2009)

Издание:

ИК „Кронос“, София, 1999

ISBN 954-8516-02-0

История

  1. — Добавяне

ЧАСТ ЧЕТВЪРТА
Възкресението

Рогът на сатаната

Кафявите плочи, с които бе облицована сградата на Дванадесета улица, намираща се близо до Вашингтон Скуеър, му бяха познати отпреди. Възможно беше, разбира се, приятелите му да не живеят вече тук, затова преди да започне наблюдението, Дру трябваше да провери дали това е така. Първо откри кабина, която не беше обрана от вандали и имаше телефонен указател. Пулсът му се ускори, когато на буквата X намери името Хардести, Арлийн и Джейк.

Адресът бе същият.

Но дали в момента бяха в града. Дру беше длъжен да разбере това. Проблемът бе, че не можеше просто да се обади. Съществуваше вероятност телефонът да се подслушва. А той не искаше да подсказва на враговете си, че е наблизо. Те може би се бяха досетили, че ще се опита да влезе в контакт с Арлийн и Джейк.

Дру привърза мотоциклета към една метална ограда близо до Вашингтон Скуеър и прекоси големия парк без да обръща внимание на наркоманите и продавачите по пейките. Подмина детските площадки и се запъти към внушителната, покрита с надписи и рисунки арка, с която започваше Пето авеню — огромна артерия, простираща се на север докъдето ти поглед стигне. Небето беше покрито с облаци, но времето бе топло — около петнадесет градуса. Обичайната тълпа музиканти под арката свиреше нещо тъжно, сякаш мрачното небе предупреждаваше, че няма да свирят още дълго тук.

— Искаш ли да спечелиш пет долара?

Младежът, когото избра, седеше встрани, под едно голо дърво, и сменяше скъсаната струна на китарата си. Дълга руса коса, брада, яке във военни цветове, скъсани на коляното джинси и един пръст, който се подаваше от маратонките.

Той му хвърли поглед, изпълнен с подозрение. Гласът му бе учудващо гърлен:

— Я се разкарай.

— Не ме разбирай погрешно. Предложението ми не е мръсно. И не е незаконно. Трябва само да се обадиш по телефона вместо мен. Ще ти кажа защо. Дори ще кача цената на десет.

— Само за да се обадя по телефона?

— Защото съм щедър.

— И не е нито незаконно, нито гадно?

— Гарантирам ти.

— Двадесет.

— Добре. Какво да се прави!

Можеше да му плати и повече. Миналата нощ беше ловувал по тъмните улици, като се правеше на лесна плячка за нападатели. Три пъти го спираха. Първият път го заплашиха с пистолет, а после с нож и въже. Остави всеки от тях със счупена капачка на коляното и извита ръка („За вашето изкупление. Идете си в мир и не грешете повече!“) и им взе всичките пари, които намери. Бизнесът излезе доходен. Плячката бе двеста двадесет и три долара, достатъчна, за да си купи подплатена тъмна полушубка и ръкавици. Но въпреки че можеше да бъде и по-щедър, благодарение на това, което му бе останало, той не искаше да събуди подозрение у младежа, като му даде много повече.

Както изглеждаше, момчето просто не вярваше на късмета си.

— Е, къде са парите?

— Половината сега, половината после. Значи трябва първо да намерим телефон. Аз ще набера номера. Ще ти дам слушалката. Ако отговори мъж, ще питаш дали е Джейк. Ще му кажеш, че живееш на долния етаж и си много ядосан от шума миналата нощ. От купона. Не са те оставили да спиш.

— Имаше ли наистина купон?

— Откъде да знам! Но върши работа. Бързо затваряш телефона. Ако се обади жена, казваш същото, но първо ще я питаш дали е Арлийн.

— И за какво е всичко това?

— Е, не е ли ясно? Искам да проверя кой от тях си е в къщи.

След пет минути младежът излезе от телефонната кабина.

— Беше жената. Арлийн.

 

 

Както обикновено Дру започна огледа три пресечки преди целта, разхождайки се с привидно нехайство по Дванадесета улица, сякаш не го интересуваше нищо наоколо. А всъщност изследваше внимателно всеки детайл пред себе си. Въпреки дългите години на бездействие, беше съхранил много от своите способности. Позволи си лукса да си припомни как започна всичко.

Хонконг, 1962 година. Беше на дванадесет години. „Чичо“ му Рей бе разтревожен, защото Дру бягаше от училището, където повечето служители от посолството пращаха децата си. Безпокойството му дори нарасна, когато разбра какво прави Дру — скита с китайските бездомни хлапета по докове и бордеи.

— Но защо? — запита го той. — Едно американче без придружител в тези части на града може да бъде убито. Някоя сутрин полицията ще те намери да плуваш в пристанището с лице към водата.

— Аз не съм сам.

— Имаш предвид онези скитници около теб ли? Те са свикнали да оживяват в уличните джунгли. Освен това са китайци. Това е техният свят.

— Точно това искам да науча. Да оставам жив по такива улици, макар че съм американец.

— Чудно е как тези хлапета са те приели, вместо да те пребият.

— Аз им давам храна. А също и дрехите, които не ми стават.

— Господи, не разбирам защо това е толкова важно за теб — руменото лице на Рей бе загубило цвета си. — Заради родителите ти ли? Заради това, което стана с тях? Дори след две години?

Изпълнените с болка очи на Дру казаха всичко.

Следващият път, когато Дру изчезна от училище и скитосва с китайчетата, Рей предложи компромисно решение:

— Не може да продължаваме така. Много е опасно. Това, което искаш да научиш, не си заслужава риска. Как се чувстваш след това, което стана с родителите ти, си е твоя работа. Не ме разбирай погрешно. Кой съм аз, за да кажа дали е правилно или грешно? Но поне го прави както трябва.

Дру го погледна накриво, но все пак беше заинтригуван.

— Да започнем с това, че не можеш да разчиташ на учители пета категория. И в името на Бога, не пренебрегвай нещата, които ще научиш в училище. Те също са важни. Повярвай ми, този, който не знае история, логика, математика и изкуство, е точно толкова безпомощен, колкото и този, който не разбира законите на улицата.

Изражението на Дру се промени — видимият интерес, изписан на лицето му, се смени с недоумение.

— О, не очаквам да ме разбереш веднага. Но мисля, че ме уважаваш достатъчно, за да знаеш, че не съм глупак.

— Пета категория учители ли?

— Обещай ми, че няма да бягаш повече от училище и ще завършиш. В замяна… — Рей се поколеба.

— Какво в замяна?

— Ще ти намеря истински учител. Някой, който наистина познава законите на улицата, който може да те обучи на неща, каквито твоите приятелчета не са и сънували.

— И кой е той?

— Първо уговорката ни.

— Но кой е той?

Така започна най-вълнуващото време от живота на Дру. На следващия ден след училище Рей го заведе в едно ресторантче в стария град, където храната, макар и азиатска, не беше китайска. И където собственикът — дребен, стар човек, с кръгло, приветливо лице и удивително лъскава черна коса — му бе представен като Томи Лимбу.

— Томи е „гурка“ — обясни Рей. — Сега се е оттеглил, разбира се.

— Какво е Това „гурка“?

Томи и Рей се разсмяха.

— Ето че вече научи нещо. Гурка — Рей се обърна към Томи, и почти се поклони — са най-добрите наемни войници в света. Те идват от един град с това име в Непал — планинска страна на север от Индия. Основният поминък в района е износа. На войници. Главно за английската и индийската армии. Когато работата е много опасна за другите войници, изпращат гурка. И готово. Виждаш ли оня крив нож, който виси на стената зад бара?

Дру кимна.

— Нарича се „кукри“. Запазена марка за гурка. Само видът му кара и най-храбрите мъже да изтръпват.

Дру погледна скептично кривия къс нож, сетне безличния непалец, после пак ножа.

— Може ли да го взема? Да пипна острието?

— Няма да ти харесат последствията. Гурка си имат правила. Извадиш ли ножа от калъфа му, трябва да пуснеш и кръв. Ако не кръвта на врага си, то своята собствена.

Устата на Дру остана отворена.

Томи се разсмя, а очите му блеснаха.

— Бъди по-милостив — той изненада Дру не само с добрия си английски, но и с британското си произношение. — Не бива да плашим момчето. Ще си помисли, че съм ужасен терорист.

— Томи живее в Хонконг, защото много гурка служат в английските казарми тук. Когато не са заети, обичат да се хранят при него.

— Вие ли ще сте моят учител? — запита Дру и погледна с недоверие този смешен и любезен мъж.

— Аз ли? Не, не — гласът на Томи бе мелодичен, все едно че пееше. — Мили мой, моите кости вече са много стари. Нямам енергията, който ще ми трябва за ученик като теб. А си имам и работа.

— Тогава?

— Едно момче — С весела гордост Томи се обърна към едно дете, което стоеше мълчаливо до него. Едно миниатюрно копие на Томи, по-нисък от самия Дру, въпреки че по-късно щеше да разбере, че е на четиринадесет години.

— А, ето те и теб. Това е моят внук — той се засмя и се обърна към Дру. — Баща му е в местния батальон и предпочита синът му да е тук, вместо в Непал. Виждат се, когато е свободен, макар че се случва рядко. В момента той помага в разрешаването на един небезопасен спор в Южна Африка.

Както научи по-късно, второто име на Томи Втори бе следствие на английските опити да се справят с конфузната прилика на имената на тези хора, които идваха от имената на племената, към които принадлежаха (както името на Томи — Лимбу). Тъй като бюрокрацията не можеше да различи един Томи Лимбу от друг, още повече на хартия, вместо Лимбу бе избрано Втори.

Но Томи Втори беше много различен от своя дядо. Той не се усмихваше. Дори не каза „здравей“. Дру усети неговото безразличие и се опита да превъзмогне съмненията си как изобщо те двамата щяха да се разбират — и на какво ли можеше да го научи това намусено момче.

Съмненията му се изпариха след половин час. Оставени сами, те излязоха на тясната улица, където Томи Втори го уведоми на перфектен английски, че Дру трябва да пребърка едни джобове.

Дру не можеше да скрие учудването си.

— Но чичо Рей ме доведе тук, защото бандата, с която скитах, правеше точно това. Той не искаше…

— Не — прекъсна го Томи Втори и вдигна пръст като магьосник. — Не кои да са джобове, а моите.

Изненадата на Дру нарасна.

— Само че първо трябва да разбереш как ще се почувстваш, когато някой ти го направи на теб.

— И ти ли ще направиш това? — запита Дру с недоверие.

Томи Втори не отговори. Направи знак на Дру да го последва. Те завиха зад ъгъла. Не толкова уверен, Дру се озова в една още по-тясна уличка, пълна с купувачи, велосипедисти, търговци и сергии с тенти. Глъчката от гласове и миризмата на гранясало олио беше непоносима.

— Брой до десет — предложи Томи. — След това тръгни по улицата. До края на третата пресечка ще имам портфейла ти. — И той посочи задния джоб на Дру.

— До края на третата, значи? — Объркването на Дру премина в интерес.

Той погледна към уличката, пълна с народ. Заинтригуван, премести портфейла си от задния в по-тесния преден джоб. След това се усмихна самодоволно.

— Добре, давай. Но не ми изглежда честно. Имам предвид, докато броя не трябва ли да си затворя очите? Да можеш да се скриеш някъде.

— Че защо? — Все тъй начумерен Томи Втори тръгна по улицата.

Дру веднага започна да брои. Едно, две… Наблюдаваше как Томи си проправя път сред тълпата. Три, четири, пет…

Изведнъж замръзна. Томи беше изчезнал. Дру застина, огледа се. Как ли го направи? Като камък във вода, Томи Втори просто бе погълнат от водовъртежа на тълпата. Докато осъзнае трика, на който току-що бе свидетел, Дру се сети, че не е успял да изброи до десет.

Трик ли? Ами сигурно това беше всичко, което ще се случи, реши Дру. Просто номер. Възвърна си самоувереността и тръгна по улицата. Но когато попадна в тълпата, осъзна, че е много по-сложно, отколкото си мислеше. Имаше толкова много възможности. Дали да върви бавно или бързо, да внимава или да се прави на разсеян? Да се оглежда, за да се предпази от Томи или да гледа напред и да избегне…

Някакъв велосипедист мина толкова близо, че Дру трябваше да скочи вдясно. Налетя на възрастна китайка, която носеше кошничка с бельо от пералнята. Тя извика нещо, което сигурно не беше много приятно, но той не разбра. Всички момчета на улицата се оправяха много по-добре с неговия език, отколкото той с техния. Може би чичо Рей имаше право по отношение на училището. Дру чу някакъв вик зад себе си, обърна се стреснато, но не видя откъде идва. Препъна се в тротоара и се блъсна в количка, пълна с плодове. Ръкавът на ризата му се изцапа. Продавачът се развика, Дру посегна да му плати и се сети, че ако извади портфейла си…

Томи Втори. Огледа се подозрително, усети топка в стомаха си и се втурна напред през тълпата. Продавачът продължи да вика по него. Скоро виковете се смесиха с глъчката наоколо. Миризмата се засили — препържено олио, препечено месо, гнили зеленчуци… Започна да му се повдига.

Въпреки това той вървеше бързо. Трябваше да внимава за портфейла. Притисна ръка до издутия джоб на панталоните си и стигна до втория ъгъл. Сега забеляза вниманието, което бе възбудил в китайците — някакъв бял сред всички тези азиатци. Въртеше очите си на всички страни и търсеше да зърне Томи.

Почувства облекчение, когато видя края на гъмжащата от хора уличка пред себе си и табела „Бар и грил на Хари — Хонконг“. Табелата му послужи за ориентир. Преглътна с радост, когато зърна и Томи, подпрял се на стената на ъгъла, точно под табелата. С усмивка прекоси улицата и спря.

— Е, какво има? — подхвърли презрително Дру. — Трябваше да се обзаложа с теб.

— И как щеше да ми платиш?

Стреснат, Дру потърси портфейла в предния си джоб.

— Ами с това.

Когато го пипна обаче, веднага разбра, че нещо не е наред. Извади го и целият почервеня. Този портфейл беше стар, платнен и мръсен. Неговият беше нов и от хубава кожа. А този беше отгоре на всичко и празен. Дру отвори уста да каже нещо, но думите не идваха на езика му.

— Да не би да търсиш това? — попита Томи, протегна ръка иззад гърба си и му подаде трофея. — Съгласен съм с теб. Трябваше да се обзаложим.

Но това кръглолико момче с лъскава черна коса и с една педя по-ниско от Дру, макар че бе по-голямо, не показваше никакво задоволство от своята победа — нито усмивка, нито перчене, нито превъзходство.

— Как го направи?

— Ключът е в разсейването. Винаги. Аз вървях покрай теб, но без да ме виждаш. Когато блъсна количката с плодове, ти беше толкова притеснен, че не забеляза как размених портфейлите. Ти мислеше само за това да го усещаш в джоба си.

Дру се намръщи, ядосан на себе си, че е бил такъв глупак.

— Това ли е всичко? Много е лесно. Сега, като знам, никога няма да ти се дам.

Томи сви рамене.

— Ще видим. Имаш още тридесет минути за урока. Ще опитаме ли отново?

Дру бе изненадан. Оставаха му тридесет минути от урока ли? Той бе помислил, че си играят. Едва сега разбра, че Томи го учеше и за това му се плащаше.

— Да опитаме отново? — Чувстваше се засегнат, но не можеше да устои на предизвикателството. — Съгласен съм да опитаме.

— Този път ще се обзаложим ли наистина?

Дру почти щеше да каже „да“, когато едно съмнение промени решението му.

— Засега не.

— Както искаш. Предлагам да използваме същите три ъгъла, но този път в обратна посока, към изходния ни пункт.

Ръцете на Дру бяха изпотени. Той сложи отново собствения си портфейл в джоба и погледна Томи, който изчезна в тълпата, сякаш бе сложил шапка-невидимка.

Два ъгъла по-надолу Дру попипа портфейла си и веднага разбра, че не е неговия. Направо изруга.

Както предния път, Томи стоеше облегнат на стената на една къща на края на третия ъгъл и показваше портфейла на Дру.

Следващият следобед след училище Дру опита отново. Резултатите бяха същите.

И следващият следобед. И по-следващият.

Но всеки път Томи Втори даваше по още един, допълнителен съвет на Дру.

— За да избегнеш атаката, трябва да я предизвикаш. Трябва да станеш невидим.

— Лесно ти е на теб. Ти си азиатец. Просто се сливаш с тях.

— Не е вярно. За вас, американците, всички азиатци изглеждат еднакви. Но за китайците или непалците вие пък сте еднакви. Напротив, аз привличам вниманието им.

Дру беше объркан.

— Така ли? Ти не си невидим за тях?

— Движа се с ритъма на улицата. Не гледам в ничии очи. Не се задържам по-дълго време на едно място. Сливам се с тях.

— Така ли? — запита Дру и се опита да се свие, като прие такава гротескна поза, че Томи се разсмя.

— Не. Господи боже, не. Какви странни идеи имаш! Имам предвид, че отхвърлям всички странични мисли. Все едно — той потърси думите — че ме няма.

Дру поклати глава.

— Ще се научиш, има време. Но още нещо. Ти никога, ама никога не бива да се разсейваш. Не трябва да позволяваш на нищо да отклонява вниманието ти. Не само сега, докато се упражняваме. Изобщо. Навсякъде.

Това момче твърди че е на четиринадесет, помисли си Дру. Но това едва ли е така. Само защото е нисък, си мисли, че може да лъже. Сигурно е на двадесет. Да се сливам с тълпата. Да ставам невидим. Никой и нищо да не ме разсейват. Дру опита отново.

И отново. Докато веднъж, един следобед, когато стигна до Томи, подпрян на една стена, той посегна към джоба си, очаквайки поредния провал и откри собствения си портфейл.

— Ти ме остави да спечеля.

Томи поклати глава.

— Никога не оставям някой да спечели. Ти просто направи това, на което те учих. Не реагира на просяка, който искаше пари. Дори не погледна към папагалите, които се продаваха на онази сергия. Отгоре на всичко не прояви никакъв интерес към зеленчуците, които прекатури, просто ги прескочи и дори не погледна чушките под краката си. Беше невъзможно да се приближа незабелязано до теб.

Сърцето на Дру биеше гордо.

— Значи аз…

— Направи го веднъж. Но веднъж не е завинаги. Искаш ли да опитаме пак?

Следващият път Дру отново намери собствения си портфейл. Но Томи изобщо не го поздрави. Младият, но мъдър непалец изглежда смяташе това за нещо съвсем естествено.

— Сега минаваме към по-трудното.

— Какво? — Настроението на Дру мигновено спадна.

— Ти вече доказа, че не мога да задигна портфейла ти. Можещ ли обаче да вземеш моя?

— Ами да опитаме.

Дру се вмъкна в тълпата, огледа се в търсене на шанса си, промъкна се. Томи хвана ръката му.

— Знаех всяка секунда къде си. Ти не беше невидим. Опитай пак.

И „Нека тълпата да те погълне“.

И „Отхвърли всичко, което може да те разсейва“.

И „Нищо не трябва да отвлича вниманието ти.“

„Трябва да го направиш, за да оцелееш.“

Три дни по-късно Дру стоеше облегнат на стената на „Бар и грил“-а. Томи видя позата му и очите му заблестяха с разбиране. Той бръкна за портфейла си, но извади другия.

— Когато един портокал ме удари по рамото ли? — запита Томи Втори.

— Платих на едно хлапе да те замери.

— Много глупаво от моя страна, обърнах се натам. Защото бях сигурен, че не си ти.

— А аз бях зад тебе.

— Чудесно! — разсмя се Томи. — Ама че гот, голям майтап!

— Само че не забрави ли нещо?

Томи Втори погледна учудено. Изведнъж разбра и сви рамене.

— О да, разбира се.

И без каквато и да е неприязън извади един долар и го даде на Дру.

Защото този път Дру се бе хванал на бас.

И така, вървейки по Дванадесета улица, Дру си мислеше за Томи. Не беше го виждал след като обучението приключи, но Томи и неговите уроци останаха завинаги в паметта му.

„Смеси се с тълпата на улицата. Освободи съзнанието си. Стани невидим. Концентрирай се.“ Дру се подчиняваше на тихия, възпитан, с британски акцент глас и знаеше, че всичко ще бъде наред. Той премина първата пресечка, прекоси улицата и продължи.

Но Дру нямаше намерение да стига по-далеч от средата на втората пресечка. Тактиката му изискваше търпение, изключително внимание, използване на няколко подхода от различни посоки и постепенно стесняване на периметъра. След като стигна средата, доволен, че не привлече ничие внимание, той прекоси улицата и се върна назад, по пътя, по който беше дошъл. На първата пресечка тръгна на юг, зави по Десета улица, която бе успоредна на сградата с кафявите плочки, след това продължи на север, за да излезе отново на Дванадесета. Сега отново бе на три преки от целта, но този път от обратната страна. Сля се с ритъма на улицата, изследвайки всяка подробност пред себе си, и започна да разузнава. Когато достигна средата на втората пресечка, Дру отново прекоси улицата и се върна.

Така, добре, помисли си той. Стесних периметъра и все още всичко изглежда безопасно. Досега не ме атакува никой. Ако къщата се наблюдава, то копоите ще са вътре и на срещуположната страна.

Знаеше точно какво търси. Първо кола. Трябва да се очаква, че ако наблюдаваният напусне района, той или тя ще вземат такси. Значи наблюдателите са с кола, за да ги проследят. Но проблемите с паркирането бяха толкова големи, че като си намериш веднъж място, не смееш да го изтървеш. Освен това трябва да стоиш и близо до колата, в случай че наблюдаваната цел изчезне бързо. Двама мъже в кола биха привличали вниманието. Значи единият стои вътре, а другият си е намерил удобно място за наблюдение в някоя близка сграда.

Съществуваха различни варианти, затова Дру внимателно се огледа. Може би кола с вдигнат капак и някой, който бърника мотора, каравана с много антени, мъж с чадър на ъгъла.

Видя това, което му трябваше. На западния край на блока с кафявите плочки един мъж седеше в тъмносиня кола (никога не се използваха светли!) и много повече бе заинтересуван от сградата с кафявите плочки, отколкото от блондинката с тясна кожена пола, която мина покрай него.

Слей се с ритъма на тълпата, момче, каза си Дру. Ако го изискват обстоятелствата, изглеждай дори разсеян, макар че не си.

Дру не беше сигурен къде е вторият наблюдател. Всъщност предполагаше, че трябва да са поне още двама, един близо до сградата, и трети, който да се качи в колата с шофьора, за да тръгне след целта, когато тя слезе от таксито.

Но тяхната основна цел, припомни си Дру, не беше да наблюдават брата и сестрата Хардести. Къщата с кафявите плочки бе само стръв. Аз съм причината те да са тук и те следят Арлийн или Джейк само защото е възможно аз да се опитам да се свържа с тях някъде другаде, а не тук.

Добре, чудесно. Няма проблеми. Той се върна бързо до мястото, където бе оставил мотоциклета си — близо до Вашингтон Скуеър. Отключи го и се метна на него. Паркира между две коли на известно разстояние от наблюдателя в колата, облегна се на седалката, скрит от колите пред него, и зачака.

 

 

Три часа.

Малко след четири, когато започна да ръми, Дру видя една жена да излиза от кафявата сграда. Дори от това голямо разстояние, от което фигурата й изглеждаше толкова малка, той я разпозна. Арлийн. Гърлото му се сви така, че му стана трудно да диша. Мислеше си, че се е подготвил за срещата им, но подтисканите шест години чувства изплуваха отново. Любовта му към нея го връхлетя и го раздруса. Тренировките й по лека атлетика и особено любимият й спорт — алпинизма, придаваха на походката й особена чувственост. Тя крачеше енергично, но без излишни движения. Една дисциплинирана грациозност. Той си спомни допира на тялото й и звука на гласа й. Изпита непреодолим копнеж отново да я докосне и да чуе нейния глас.

Дрехите й говореха за начина й на живот. Тя никога не се обличаше претенциозно. Напротив, предпочиташе маратонки, обувки за тенис или джогинг, джинси, широк пуловер, дънково яке. Вместо чанта носеше малка раничка, преметната през рамо. Тръгна в обратна посока, без да обръща внимание на дъжда, който мокреше кестенявата й коса.

С все още свито гърло и насълзени очи, Дру запали мотоциклета, но не мръдна от укритието си между колите. Когато Арлийн почти достигна далечния край на улицата, един бедняк-пияница се показа на стълбите пред една от вратите срещу нейната сграда. Прескочи железния парапет, зави към Дру и прекоси улицата към наблюдаващата кола на ъгъла. Влезе отзад и още не беше затворил вратата, когато шофьорът тръгна към ъгъла, зад който сви Арлийн.

Дру се намръщи. Предположенията му се потвърждаваха. Някъде наоколо трябваше да има още един. Междувременно колата сигурно е стигнала до другия ъгъл навреме, за да разберат дали Арлийн е на улицата, влязла е в някой магазин, или е взела такси.

Дру подкара мотора, но не продължи по Дванадесета улица, където третият би могъл да го забележи. Той зави надясно на първата пресечка и тръгна на север, успоредно на Арлийн. После на Тринадесета улица зави наляво, усили скоростта до следващия ъгъл, където вървеше Арлийн, като се надяваше да я пресрещне.

Не я видя. Видя обаче тъмносинята кола. Вътре двамата мъже се взираха напред. За кого ли работеха, запита се Дру. Дали за „Скалпел“?

Той огледа улицата в двете посоки. От Арлийн нямаше никаква следа. Потисна нетърпението си и пропусна няколко коли, докато се вля в трафика и последва тъмносинята кола, която сигурно не беше изтървала Арлийн.

Предполагаше, че е взела такси. Това го изненада, защото Арлийн предпочиташе да върви пеш, дори и на големи разстояния. Поне колата на преследвачите бе пред него. Няколкото автомобила между тях намаляваха до минимум вероятността да го забележат, дори и да се обърнеха назад. Дъждецът, който се превърна в проливен дъжд, му осигуряваше допълнителна защита, въпреки че студените капки се стичаха по лицето му и го караха непрекъснато да премигва.

За да спре това, той се съсредоточи върху дисциплината, която бе изучавал в Индустриалното училище в Роки Маунтин. Трябваше да привикне към приближаващия се към очите му остър връх на рапирата. Там се научи да подчинява на своята воля рефлексното затваряне на клепачите си. Някои студенти така и не се научиха. Но те и не останаха в училището много дълго.

През силния дъжд, от който вълнените му ръкавици бяха подгизнали, а под яката на полушубката му се стичаше вода, той последва тъмносинята кола. Навлязоха в централната част на Манхатън и завиха по Петдесета улица.

Дру намали скоростта, защото и колата пред него направи същото. В същия миг разбра защо. Някъде напред, но все пак достатъчно близо, за да различи кестенявата й коса, той видя Арлийн да слиза от едно такси.

Сърцето му отново се разтуптя. Тя никога не носеше грим. Слънцето и вятърът придаваха на лицето й прекрасен тен. Челото, скулите и брадичката й бяха великолепно оформени. Чертите й бяха изключителни. Но не беше като порцеланова кукла. Въпреки че имаше малко кокалеста фигура, бедрата, ханша и гърдите й бяха като на кинозвезда. Тя беше по-скоро мускулеста, а не закръглена.

Тъмносинята кола спря. Мъжът с мръсните дрехи на пияница се промъкна от задната седалка на предната и седна на волана. Добре облеченият последва Арлийн. Тъй като започнаха да свирят клаксони, „пияницата“ подкара колата. Дру се подсмихна злорадо. Къде ли щеше да намери място да паркира в претъпкания център на Манхатън! Макар да рискуваше да го спре полиция, оня обиколи квартала два пъти, докато накрая се появи партньорът му. Изведнъж Дру забеляза, че този, който последва Арлийн, носеше слушалки на главата си. Една тънка жичка стигаше до джоба на сакото му.

Още в Бостън, докато се разхождаше сред младежите, Дру бе забелязал, че много от тях, а дори и възрастните носят подобни слушалки на ушите си. Понякога успяваше да дочуе музика от тях. Беше отишъл в един музикален магазин и разбра, че слушалките принадлежат на едно радио с магнетофонче, наречено „уолкмен“. Добре облечените мъже не носеха уолкмени, макар че слушалките бяха нещо доста естествено и не привличаха внимание. Значи той не слушаше музика, а поддържаше контакт с шофьора в колата чрез малка двупосочна радиостанция. Пияницата можеше да си кара наоколо целия следобед и въпреки това да знае къде точно и кога да вземе партньора си.

Макар че бе само четири и половина, следобедът бе мрачен и човек имаше чувството, че е привечер. Дру спря мотора до бордюра, рискувайки глоба. Колите го подминаваха. Той пък не обръщаше внимание на студения дъжд и гледаше петдесетина метра напред, където Арлийн влезе в един магазин.

Беше отгатнал къде отива. Витрините на магазина бяха пълни със спортни стоки, повечето за алпинисти. Спирали, леки найлонови въжета с различни дължини, котки, чукчета, примки, чанти и сакове за излети, катерачески обувки. Какво ли не.

Магазинът продаваше спортни стоки, но беше специализиран и катерачите от целия северозапад знаеха за него. Самият Дру няколко пъти бе идвал тук с Арлийн и Джейк.

Въртящата се стъклена врата я скри. Добре облеченият със слушалките намери пролука в потока от коли, прекоси улицата и застана до витрината, откъдето можеше да я наблюдава, без тя да го забележи.

Но ако погледнеше в другата посока, щеше да види Дру.

Тъмносинята кола скоро щеше да се появи. Дру обърна мотоциклета и се върна до кръстовището. Прекоси авенюто и се отдалечи достатъчно, за да не може пияницата да го забележи, когато мине с колата. Въпреки дъжда и разстоянието, все още можеше да наблюдава мъжа до магазина и да види кога Арлийн ще излезе оттам.

След двадесет минути тя наистина се появи с три пакета.

Късметът й беше удивителен. Веднага успя да вземе такси. Но късметът на преследвачите й също беше голям — тъмносинята кола се появи зад ъгъла в мига, в който таксито тръгна. Добре облеченият седна отзад и потеглиха.

Тогава късметът на Дру изневери.

Докато изкара мотоциклета на улицата и го подкара, светофарът пред него светна червено. Изчака, но вече беше късно.

 

 

Мъжът зад щанда приличаше на швейцарец — висок, румен, синеок и русокос. Около тридесетте, реши Дру. Беше отлично сложен — широки рамене, мускулести ръце и гърди. С енергична усмивка той се обърна в мига, в който въртящата врата се затвори зад гърба на Дру. Акцентът му бе повече на жител на Бронкс, отколкото швейцарски:

— Ама че кучешко време, а? Щастлив съм, че не съм навън. — Той направи жест с ръка. — Искате ли кафе? Целият сте мокър. Имате вид, сякаш всеки момент ще хванете бронхопневмония.

Дру му отвърна с усмивка:

— Кафе ли? Изкушен съм, но ме прави много нервен.

— Без кофеин?

Дру се зачуди за какво ли говори. Кафе без кофеин? Това пък какво беше!

— Не, благодаря. Бях в магазина отсреща и видях една жена да влиза тук. Добре сложена, спортен тип, кестенява коса, с раничка вместо чанта. Заприлича ми на една приятелка — Арлийн Хардести.

— Точно тя беше. Тя и брат й си купуват доста неща оттук.

— О, добрият стар Джейк. Но ми се струва, че я изпуснах.

— Преди десет минути си отиде.

Дру беше отчаян.

— Е, това е все едно да пропуснеш колчето! Не съм я виждал толкова време, че се чудя мога ли да й позвъня.

— Какво казахте за колчето? Да не би да сте катерач? — попита мъжът.

— Напоследък нямам много време, но някога много се катерех. С Джейк и Арлийн. Може би трябва да ги попитам няма ли да излизат скоро в планината.

— По-скоро отколкото си мислите. Най-добре веднага влезте във връзка с Арлийн. Тя затова беше тук. Смени изхабеното си оборудване. Тръгва утре. Всъщност ще й направите услуга, ако й се обадите и отидете с нея.

— Услуга ли?

— Каза ми, че отива сама. Не знам колко спазвате правилата, но дори и най-големите катерачи не бива да се катерят сами. Просто не трябва. Разбира се, тя знае какво прави, но ако недай си боже стане нещо? А и скалите, които ще изкачва, са доста опасни.

— Къде ще ходи?

— Рога на Сатаната в Пенсилвания.

— А, в Поконите.

— Знаете ли го?

— Бил съм там с Джейк и Арлийн няколко пъти. Арлийн обичаше да казва, че Рогът на Сатаната действа по-добре и от аспирин за главоболие. Винаги когато има проблеми, тя ходи да се катери там. Като терапия.

— Да, и аз съм го качвал, но повярвайте, причини ми доста главоболия. Щом сте бил там, знаете, че не е нещо, което трябва да се превзема сам. Оня проклет шист! Всеки път, когато забиех клина, започвах да се моля на Бога проклетата скала да издържи и да не се изплъзне изпод ръцете ми!

Дру се усмихна.

— На Бога ли! Познато ми е това чувство.

— Ами говорете с нея да се откаже! Или поне да отидете заедно!

— Няма да си простя, ако нещо й се случи — Дру се престори, че мисли. — Ама какво да му мисля, напоследък работих толкова много. Нуждая се от малко разтоварване. Добре, убедихте ме. Но ако ще се катеря утре, ще ми трябва малко оборудване. Моето е на вилата.

Очите на продавача заблестяха още повече. В края на работното време той едва ли очакваше още някой купувач.

— Да започнем с обувките.

 

 

Обвит от утринната мъгла, Дру се движеше бавно по склона. Краката му потъваха в слоя от нападали мокри листа. След като заобиколи два огромни камъка, Дру се озова пред едно поточе. Слънцето бавно се показваше зад хълма, гонеше мъглата и му даваше възможност да се ориентира по-добре. Той избра един клон, дълъг около три метра и дебел около двадесет и пет сантиметра и го прехвърли през поточето на двата бряга. С навито през рамо въже, Дру премина с разперени за баланс ръце. Клонът под него скърцаше.

От другата страна започна да се изкачва, ноздрите му се разшириха от лютата миризма на глината. Стигна върха. Трябваше му около половин час, за да мине четвърт миля през гъстата гора дотук. Мотоциклетът му бе скрит в храстите близо до пътя, водещ към паркинга, където катерачи и туристи обикновено започваха своите експедиции. В Ню Йорк той преспа в един приют, като помоли да измие чиниите в замяна на яденето и леглото. Сега, след два часа каране, Дру се наслаждаваше на физическото усилие, на облекчението, което мускулите му усещаха, на тишината, контрастираща с вибриращия шум на мотоциклета.

Мъглата полека-лека изчезваше под лъчите на слънцето. И той видя своята цел — един сив конус, наречен „Рогът на Сатаната“. От далечната страна около девет метра го деляха от най-близката скала, някога свързана с него чрез естествено каменно мостче, което се бе разрушило още през петдесетте години. Фактът, че Рогът се бе отделил от скалата, бе доказателство за това, колко крехка е тя тук. Като огледа изпопадалите парчета в основата на Рога, Дру реши, че някой ден и самият Рог ще се срути, така както и мостчето.

Засега обаче, той се издигаше внушително, примамващо, защитен от ерозията на вятъра благодарение на скалите наоколо.

Дру прекоси полянка с изсъхнала папрат и висока до коленете трева. Усети как влагата от мокрите им стебла прониква през панталоните му. Внимателно запристъпва по каменните отломки, като гледаше да не се търкулят под краката му и да си навехне глезена.

Тишината в подножието на върха бе зловеща. Скалите наоколо усилваха и множаха ехото от собствените му стъпки. Когато направи още една крачка, чу някакъв клон да се чупи зад него. Вцепени се и стисна маузера, за да се прицели. Но накъде? Трошенето продължи, идваше все по-наблизо.

Най-близкото укритие бе на около тридесет метра в гората, а и каква бе гаранцията, че храстите, които си бе харесал, вече не са заети?

Вдясно. Ето тук. Клонките се разтвориха. Храстите помръднаха. Той премигна изненадан.

Три елена — две кошути и едни самец пристъпиха в изсъхналата трева. Рогата на самеца клатеха безлистните клони. Дру видя страх и уплаха в очите им. Те замръзнаха на място. Но това бе само за миг. Изведнъж подскочиха, извъртяха белите си задници и се скриха в гората. Звукът от копитата им бе като лавина от падащи камъни. Затихващ. Все по-слаб и по-слаб.

Тишината отново се върна. Дру въздъхна дълбоко, върна маузера на мястото му и продължи внимателно да оглежда пътя си през каменните отломки.

 

 

В основата на Рога той погледна нагоре само веднъж. Правилото бе: „Не гледай нагоре, не гледай надолу, гледай само повърхността пред себе си“. Но той не можеше да се противопостави на въздействието на тази удивителна и необичайна природна творба.

Провери въжето и примката на рамото си и изследва измамно лесната си задача. Въпреки че скалата вървеше почти отвесно, изшилвайки се остро към върха, повърхността й бе толкова неравна, че захващанията с ръце или крака изглеждаха безпроблемни, но само докато започнеш да се изкачваш. След това разбираш, че скалата може да се отчупи почти като картофен чипс. Нито едно хващане не биваше да се смята за сигурно. Всеки път, когато се хванеше за издатина, трябваше да я проверява — няколко пъти, с постепенно усилване на тежестта. Само най-опитните, уверени и смели катерачи можеха да покоряват Рога на Сатаната. Тоест биха искали да го изкачат. Сто и двадесет метра, нищо работа. Но изкачването можеше да продължи два часа. И струваше сто и двадесет минути нерви, опънати до точката на скъсването. Хиляда свивания на стомаха, пот, стичаща се като река по челото. Той разбра защо Арлийн обича да изкачва Рога тогава, когато иска да избистри главата си. Не можеше да се мисли за нищо друго освен за Рога, когато се катериш по него.

Но от какво бе толкова разстроена, че й бе необходима терапията на Рога на Сатаната?

Дру престана да мисли за това. Рогът бе задача за екзистенциалисти — никакви мисли за минало и бъдеще. Стъпка след стъпка, миг след миг… Нищо преди и нищо след.

За разлика от очакванията на един аматьор, опитният катерач не стоеше много близо до скалата. Не биваше да търси в нея опора. Най-верният начин да се изкачиш и да оживееш бе да си под ъгъл към скалата. Тази позиция даваше най-добрия изглед за следващото захващане. Позволяваше да опънеш ръце и крака и така да си починеш. Когато започна, Дру си припомни тайната на успешното катерене, която Арлийн му бе разкрила. Тайната, за много от нещата, за които Дру мислеше сега. Виси свободно!

Усети топлина в стомаха си. От нерви. Почувства се едновременно уплашен и възбуден. Скоро щеше да я види.

 

 

Върхът бе обрасъл с храсти, оголели сега, но достатъчно гъсти, за да може да се скрие зад тях. След като се претъркули горе, Дру не си позволи почивка, а пропълзя през едно открито, около метър и половина пространство, за да достигне до храстите. Слънцето се беше издигнало в небето, но въпреки това лъчите му топлеха слабо. Дру се беше изпотил от изкачването и сега усещаше как тялото му започва да трепери от студа. Извади от джоба на якето си слънчогледови семки, сушени плодове и парче шоколад.

Докато дъвчеше бавно, отвори манерката, която висеше на колана му, и отпи глътка вода. Скоро почувства, че силите му се възвръщат. Върхът на Рога бе около дванадесет метра в диаметър — място достатъчно, за да отстъпи, ако се наложи. Той сви и разпусна отмалелите си ръце и съсредоточи вниманието си към единственото място, от където можеше да се стигне до основата на Рога — една просека между дърветата, през която мина и той. Поглеждайки към гората, останала в ниското, той изведнъж се почувства малък — някаква прашинка в безкрая на света. Дру благодари на Бога за неговото великодушие.

Отпусна се по корем и зачака. След като премисли още веднъж ситуацията, отново се убеди, че решението, което бе взел, беше правилно. Ако останеше в Ню Йорк, сигурно трябваше да изчака няколко дни преди да има възможност да се свърже с Арлийн, без да бъде забелязан от екипа, който я следи. А колкото по-дълго следваше хората, които от своя страна следяха Арлийн, толкова повече се увеличаваше риска да бъде забелязан от тях.

А сега, като знаеше, че тя ще дойде тук, и бе дошъл преди нея, се чувстваше по-сигурен. Защото, въпреки че преследвачите без съмнение я бяха последвали, не биха посмели да се покажат, като се закатерят по скалата, само за да видят какво прави тя на върха. Възможно е да решат да се покатерят на съседните скали и да наблюдават оттам, но техният недостатък бе, че не познаваха терена и не бяха добри катерачи. Дру смяташе, че няма да направят дори и това, защото щяха да изгубят много време в качване и слизане. Арлийн междувременно би могла да им се изплъзне.

Дру се реши на това, защото беше убеден, че дори и за малко ще може да говори с нея насаме, невидим, тук горе. След малко видя Арлийн да излиза от гората. Усещаше пулса си в слепоочието. Пое си дълбоко въздух, за да успокои разтуптяното си сърце. Тя изглеждаше толкова дребна тук отгоре. Арлийн се спря, за да огледа Рога. После нагази високата трева на поляната. Носеше навито на рамото си въже. Дру забеляза, че раницата й беше доста пълна. Дрехите й бяха свободни — груби вълнени панталони и риза, яке в цвят каки с много джобове. Въпреки аскетичната безформеност на това облекло, човек не можеше да не забележи, че това е жена. Кестенявата й коса бе прибрана под сива плетена шапка. Откриваше се едно много чувствено местенце на врата й. И макар че беше обута с тежки катерачески обувки, походката й си оставаше спортно грациозна. Паметта услужливо му поднесе чувствени спомени. Дру затвори очи, за да ги прогони.

 

 

Първо се появи едната ръка. След това другата. Той видя сивата плетена шапка. И лицето й, напрегнато от усилието, обляно в пот. Дишаше тежко.

Дру я наблюдаваше от храстите, без тя да може да го забележи. Арлийн се повдигна, застана на колене на края на скалата и се обърна по гръб. Дишаше учестено. Погледна към облачното небе, после посегна към манерката на колана си и отпи няколко малки глътки. Когато дишането й се нормализира, Арлийн избърса челото си с ръкава на якето и бавно се надигна. Беше с гръб към него, загледана в есенния пейзаж под себе си. Свали шапката, тръсна глава да освободи косата си и прокара пръсти през нея. Дори след това изморително изкачване Арлийн седеше изправена като манекенка.

Дру погледна надолу към гъстата гора, но все още не се виждаше никой от преследвачите. Той се надяваше, че тя ще стане и ще се разтъпчи наоколо, но Арлийн продължаваше да седи и да гледа надолу.

Накрая той реши да не губи повече време. Реши се на това, разчитайки на нейната дисциплина.

— Арлийн, аз съм, Дру.

Той шептеше, но за нея прозвуча като вик.

— Не, не се обръщай.

Тръпка на напрежение и изненада разтърси тялото й. Но както и очакваше, тя успя да се овладее. Привикнала да запазва самообладание при неочаквана промяна на обстоятелствата, тя не реагира. Остана в същата поза, загледана към гората. На шията й туптеше една вена.

— Не говори — продължи той. — Ще ти обясня защо съм тук. Но не на открито. Следят те. Отдолу те наблюдават.

Тя отпи още една глътка от манерката.

Да, най-добрият си, Дру, каза си той.

— Стани и разкърши рамене, така че да изглежда естествено. Повърви малко. След като си вече тук, можеш да правиш каквото си искаш, нали. Тръгни към храстите. Но когато си извън полезрението им, седни и ще поговорим.

Тя отпи още вода и затвори капачката на манерката.

— Имам нужда от твоята помощ — добави той. — В голяма каша съм се забъркал.

Една минута по-късно, тя стана, сложи ръце в джобовете си, обърна се с гръб към гората и влезе бавно в гъсталака.

С цялата си душа той искаше да я прегърне, да почувства гърдите й, да целуне устните й. Господи! В него отново се надигна желанието. Какво му ставаше, дявол го взел! Беше дал обет!

Арлийн клекна в храстите до него все още с ръце в джобовете. Очите й го смутиха. В тях нямаше нито любопитство, нито радост от това, че го вижда. Напротив, изглеждаха дяволски спокойни. А усмивката й бе замръзнала на устните.

Пулсът му се ускори. Както клечеше, тя извади ръка от джоба си.

И изведнъж замахна с катераческия чук към слепоочието му.

Единият му край бе закривен, а другият назъбен. Дру чу изсвистяването му във въздуха и се дръпна назад, като избегна удара. Чукът мина съвсем близо пред очите му.

— Не! — Гласът му бе дрезгав. Тя замахна отново с чука, а той се претърколи в обратна посока. Страхът сви стомаха му. Арлийн бе достатъчно силна, а чукът достатъчно тежък, така че можеше да разбие най-малкото челюстта му.

Той се претърколи още веднъж, опита се да спечели предимство, да избегне удара.

— Арлийн, защо?

Чукът отново изсвистя във въздуха.

— В името на Бога!

Този път чукът уцели и раздра якето на рамото му.

Той я ритна, когато тя се опита да го удари между очите. Ботушът му докосна кръста й в точно определена точка. Тя извика. Той скочи, сграбчи ръката й в китката и я хвърли на земята. Притисна я с цялото си тяло, като държеше ръцете й неподвижни отстрани. Беше само на сантиметри от гнева в очите й.

Забързаното им дишане беше синхронно. Той усещаше аромата на косите й.

— Ти, долно, отвратително копеле! — прошепна тя.

Той се отдръпна.

Тя се загърчи под него, а очите й излъчваха омраза.

— Къде е Джейк?

Силите му изведнъж го напуснаха. В ума му изникнаха куп догадки.

— Джейк ли?

— Много добре чу, кучи сине! Къде е той? Ще те вземат дяволите, ако си го убил!

Арлийн се мяташе, опитвайки се да го удари с крак в слабините. Той я притисна с крак и се вгледа в очите й. Сетне поклати невярващо глава и се претърколи до нея, като гледаше невиждащо през храстите към небето.

Единственото, което можеше да направи, бе да я успокои, да й докаже, че е невинен. Или да капитулира.

Арлийн се изправи, очите й светкаха, държеше здраво чука в ръка. Но той не направи опит да й попречи. Задъхано тя удари чука в земята на сантиметри от шията му. Назъбеното острие почти го докосна.

Никой не помръдна. Те се гледаха втренчено един друг. От отвесната скала зад тях някаква птица се стресна и излетя.

Гръдният й кош се повдигаше мъчително.

— Ти…

— Копеле — довърши той. — Знам. Знам си го. И Бог ме прокле, защото бях кучи син. И това си го знам. Въпросът е защо.

Тя се поколеба. Взе си въздух и бавно седна до него.

— Аз почти…

— Беше решила да не пропуснеш гърлото ми, нали? Да, предполагах го. Но също така предполагах, че имам шанс.

— Все още не съм сигурна, че не представляваш заплаха.

— Поне знаеш, че можех да те убия, когато беше под мен.

— И това е единствената причина, заради която не… — Тя посочи чука в ръката си. — Добрият стар Дру. Дори не се отдръпна.

Той сви рамене, взе чука, седна до нея и й го върна.

— Съжаляваш ли? Искаш ли да опиташ отново?

Объркана, тя поклати глава.

— Тогава за какво бе всичко това?

Очите й блестяха.

— Същото те питам и аз. Какво правиш тук? Откъде знаеш, че ще дойда?

— Следят те.

— Знам.

Той вдигна вежди.

— Знаеш ли?

— Трима са. Един в тъмносиня кола на улицата. Другият лежи на стълбите отсреща и се прави на пияница. Третият продава чадъри на подвижна сергия на ъгъла. Когато е слънчево, минава на кренвирши с кисело зеле — тя направи физиономия. — Появиха се преди пет дни.

Дру изстина.

— В събота ли?

Тя го загледа.

— Да, в събота. Сутринта. Защо? Важно ли е?

Дру потърка устни с ръка. В петък вечер той пристигна в Бостън. Остави пленника си в караваната на паркинга на летище „Логан“. Няколко часа по-късно убийците — и този, който беше заповядал нападението над манастира — вече са знаели, че той е жив и е извън Върмонт.

Джейк? Арлийн искаше да знае къде е брат й. Тя е мислела, че Дру има нещо общо с неговото изчезване. Ето защо искаше да го убие.

— Това ми говори много — каза Дру. А все още искаше да я притисне до себе си и едва успяваше да говори спокойно. — Какво стана с Джейк? Ти ми каза, че е изчезнал. Преди вторник, нали?

Кокалчетата на ръката й побеляха от стискането на чука.

— Ти знаеш нещо, свързано с него!

— Изобщо не знам. Хайде, бяхме толкова близки, спомни си! Успокой се. Предположих, че е вторник, защото тогава започнаха моите неприятности. Мисля, че това, което е станало с Джейк, има много общо с мен. Кога точно изчезна?

— В петък.

— И защо ме заблуждаваш?

— Заради Янус.

— Какво?

— Ти и Янус.

— Някаква жена на име Янис ли?

— Не. Янус от митологията — тя произнесе името буква по буква. — Я-н-у-с. Изглеждаш така, сякаш никога не си чувал за него. Това е новото ти прозвище, нали?

Янус ли? Той изведнъж си спомни гласа на славянския свещеник: „Янус! Трябва да говорим за Янус“!

Главата започна да го боли. Значи Янус. Римският бог с двете лица. Двуликият.

Лудост!

— Не знам наистина за какво говориш.

— Но псевдонима, той е твой. Статиите във вестниците. И снимките ти.

Към лудостта се прибавяше още лудост.

— Мои снимки, така ли? Не може да има никакви снимки. Просто е невъзможно.

Тя го изгледа сърдито.

— Какви бяха? — запита той.

— „Не може да има снимки…“ — повтори Арлийн без да отговори на въпроса му. — „Не е възможно“. Същото каза и Джейк.

— Той знаеше.

Тя удари чука в калната земя.

— Стига, по дяволите! Престани да си играеш с мен!

— Янус. Кой е той? Защо е толкова важен?

— Ако ти си Янус, би трябвало да знаеш.

— Кажи ми!

— Убиец на свободна практика. Международен убиец. Мръсник. Само през последните две години е екзекутирал дванадесет човека.

Дру почувства как кръвта се качва в главата му.

— И това трябва да съм аз?

Погледът й стана враждебен.

— Колкото повече неща чуваше Джейк за теб, толкова повече се объркваше. Не ми каза защо. Преди две седмици и половина каза, че не може да чака повече. Трябвало да открие какво става.

— И тогава той…

— Да, изчезна. А тази събота се появиха копоите. Не можех да мръдна без да са по петите ми. Без значение какво предприемах. Не се отделяха от мен. Затова съм и тук. Опитвам се да се измъкна. Планирах да остана тук до тъмно, да изчакам мрака, да сляза, после да изкача скалата от другата страна и да им избягам.

— Не е лошо.

Въпреки тревогата си Дру се усмихна на хитростта й.

— И после мислеше да откриеш какво е станало с Джейк, нали?

— Надявах се.

— Вече си имаш партньор. Трябва да намеря някои отговори, така както и ти. На много неща. Слушай, съжалявам, че не ти казах какво стана с мен. — Той я загледа, почти я докосна. — Но бъркаш относно преследвачите. Те не следят теб. Те не искат да ти попречат да откриеш Джейк.

— А кого?

— Мен.

Тя вдигна вежди.

— Те те следят, за да… защото искат мен — обясни Дру. — Преди малко ти се чудеше защо Джейк е бил сигурен, че аз не съм Янус, че вестниците грешат и е невъзможно мои снимки да доказват, че точно аз съм Янус.

Тя чакаше и дишаше дълбоко.

— Защото през последните шест години аз бях в манастир. Защото преди шест години твоят брат, Джейк, ме уби!

 

 

— Уби ли те? — Тя пребледня и отметна назад глава, като че ли някой я удари. — И си бил в манастир? За какво говориш? Как така Джейк те е убил?

— Нямам време да ти обясня. Не и сега. Ти сигурно ще имаш много въпроси. А след това и още.

— Но…

— Не, моля те — настоя той. — Онези мъже долу ще станат подозрителни. Те искат да знаят какво правиш тук. Беше скрита от очите им доста време.

Тя като че ли се колебаеше.

— Обещавам ти. По-късно — повтори Дру.

Арлийн кимна с глава и погледна храстите, които я криеха от преследвачите. Неочаквано разкопча колана си и дръпна ципа на панталона си.

Той не можа да скрие изненадата си.

— Но какво правиш?

— Нали ти каза, че ония искат да знаят какво правя тук.

Изненадата му се смени с одобрение, а после и с възхищение.

— Умно.

— Но ще ми помогнеш да намеря Джейк. Ще бъдеш заедно с мен, нали?

— Аз трябва да намеря Джейк. От това, което току-що ми каза, съм сигурен, че той знае, че те са по петите ми. Ще изчакаме да се стъмни и ще напуснем това място заедно. Когато сме някъде в безопасност, ще отговоря на всичките ти въпроси. И може би там някъде — между това, което аз знам и ти знаеш, ще открием истината и къде е Джейк.

Тя го загледа усмихната. В очите й имаше обич.

— Колко време мина! Непрекъснато се чудех какво ли стана с теб! — Вдигна извинително ръка. — Извинявай за чука.

— Няма значение, забрави — възвръщащото се чувство за близост го притесни отново. — Знам, че ако наистина искаше да ме убиеш, щеше да го направиш.

— И аз мисля същото. Ти също можеше да ме убиеш. Не мога да ти кажа колко съм щастлива да те видя отново. Да знаеш колко ми липсваше!

— Ти също ми липсваше — той се почувства изчерпан, разкъсан. Любовта му към нея го теглеше на една страна, а обетът му към ордена на друга. Тази борба се усили, когато тя се наведе към него и го целуна по устните. Той почувства дъха й. Толкова искаше да отвърне на целувката, да я притисне до себе си, да почувства тялото й! Постепенно желанието му мина. Това, което чувстваше сега, не беше похот, нито страст. Той не искаше да прави любов с нея. Искаше да й покаже, че я обича. Нима това можеше да бъде грях! Притисна я силно.

— Онези мъже, там долу…

— Знам — отвърна тя. — Най-добре да не се разсейваме.

Много сериозна, Арлийн стана и излезе от храстите, вдигайки ципа на панталона си.

Все още усещайки устните й върху своите, Дру я наблюдаваше от укритието си. Страхуваше се за нея. Тя закопча колана си и седна на ръба на скалата. Движенията й бяха уверени. Създаваше впечатление, че се е скрила в храстите наистина за някои естествени нужди. На тяхно място, помисли си Дру, щях да й повярвам.

Арлийн хапна нещо. Пи повече вода и легна по гръб на скалата, сякаш да си почине преди слизането. През храстите той видя, че тя затвори очите си. За съвсем кратко време остана неподвижна, само гърдите й се вдигаха и спускаха. Дали беше заспала или не, не се знаеше, но преследвачите щяха да останат с това впечатление.

Дру огледа внимателно гората, но не видя нищо, което да му подскаже, че са тук. Или бяха изключително добри, или изобщо ги нямаше. Нима беше някаква шега! — помисли си той. — Да минем през всички тези неприятности за нищо!

 

 

След залез слънце Дру избра най-добрата опора на задната страна на Рога — един голям валчест камък, който стоеше стабилно.

Арлийн мина през храстите и клекна до него.

— Намери ли удобно място?

— Ето тук — той взе ръката й и я постави върху скалата, която бе избрал.

— Опита ли я?

— Ще издържи. С повече късмет.

— Късмет ли? О, боже! — Но тя знаеше, че Дру се шегува.

— Най-добре да започваме — тя бръкна в раницата си и извади найлоновата примка.

— Ще ми трябва допълнително оборудване. Имам само въже и примка.

— Не е в твой стил да дойдеш неекипиран! — Този път тя се шегуваше.

— Добре де, имам малък проблем. Временно съм закъсал с мангизите.

Така както си говореха, макар и съвсем тихо, Дру почувства, колко му е приятно с нея. Той нави найлоновото въже около рамото си. Арлийн закачи една метална скоба на примката. Завърза здраво края на въжето си и го прекара през скобата. Дру знаеше, че най-простият начин бе да се прикрепят въжето и примката, но и двете бяха найлонови и нямаха добро сцепление. Ако се търкаха директно едно в друго, тежестта на катерача много бързо щеше да ги изтърка и скъса. А така металната скоба действаше като буфер и намаляваше топлината от търкането.

Бяха напълно готови. Арлийн завърза примката около краката и кръста си по начин, който напомняше бебешка пелена. Дру направи същото с оборудване от нейната раница. Когато нощта ги скри напълно, той вече не можеше да я види. Почувства как любовта му към нея се разгаря.

— Ще взема раницата и тръгвам първа — прошепна тя. — Двадесетина метра по-надолу има издатина. Ще забия клин. И още един малко по-надолу. Три отделни двойни въжета, за да стигнем до дъното.

— Знам.

— Значи още си спомняш как се правеше това?

— Имах добър учител.

— Ласкател!

И тя тръгна, дърпайки въжето през скобата. Той си представи грациозната лекота, с която слизаше. Арлийн винаги бе обичала свободното падане. Тя бе поела опасната част от слизането — да намери твърдо място в тази крехка скала. Но всичко, което трябваше да направи, бе да се задържи на издатината, докато отвърже въжето от примката.

Арлийн освободи краищата му и дръпна единия, като изтегли другия през скобата на върха на скалата. Смени въжетата и продължи да слиза.

Загрижен за нея, той се наведе, докосна въжето и усети, че то започна да се движи. Добре. Отпусна се за малко. Забила е скоба. Скоро, още по-надолу, щеше да забие и третата. Когато стигне дъното, за да не я засегне някой камък, който може да се откърти при неговото слизане, и той щеше да тръгне надолу.

Пет минути. Толкова време му трябваше. Дру се запита какво ли правят преследвачите. Би трябвало вече да са станали подозрителни. Бяха професионалисти. Значи имат ултрачервен детектор за наблюдение и са я видели. Те ще тръгнат да я търсят. Ако не успея да сляза бързо долу…

Той спря да брои, опипа въжето си, обърна се с гръб и се спусна в тъмнината.

 

 

Дру стъпи върху една голямата издатина на скалата. Залитна настрани, опитвайки се да запази равновесие и тогава чу как нещо пропуква под краката му. Замръзна на място в тъмнината.

Най-сетне достигна дъното. Стената на съседната скала зад Рога беше съвсем близо и сянката й правеше тъмнината още по-дълбока. Нищо не се виждаше. Почувства се дезориентиран, несигурен. Къде ли беше Арлийн?

Тихо изщракване с пръсти му подсказа къде е тя. Отляво. Близо до другата скала. Стремейки се да вдига колкото се може по-малко шум, той тръгна натам.

Помисли си, че и друг би могъл да изщрака с пръсти. Възможно беше преследвачите им да са заобиколили Рога, предполагайки че Арлийн ще слезе точно от тази страна и да я изчакват тук.

По-точно мен, а не нея, помисли си той. Опита се да види нещо в тъмнината. Отново чу изщракване с пръсти. Извади маузера си, мускулите му се напрегнаха.

В този миг един вик разкъса тишината. Невероятно, но идваше отгоре. Дру почувства полъх на въздух — пак някъде отгоре — и се хвърли назад, когато нещо голямо профуча покрай него и падна върху камъните. Чу се звук като от пъпеш, ударен върху асфалта. Някаква топла течност опръска лицето му.

Учудването му премина в ужас. Но после бе заменен от деловитост. Той добре знаеше какво всъщност бе това, което падна от скалата, но трябваше да разбере дали е Арлийн.

Неочаквано усети Арлийн до себе си. Разпозна формите й, мириса й. Тогава кой…?

Той отново пристъпи напред, като държеше в едната си ръка маузера, а другата бе протегнал напред. Пръстите му напипаха кървава коса, разкъсана плът, топла и мокра. Прокара ръката си по тялото. Беше мъж. Дрехите бяха кални, скъсани, нямаше копчета, вместо колан носеше връв. Да, маскировъчните дрехи на пияницата. Или на някой, който се представя за пияница. Единия от мъжете, които следяха Арлийн.

Но как е станало това?

Когато Арлийн клекна до него, той се опита да намери някакво обяснение. Вероятно преследвачите са станали нетърпеливи. Подозирайки, че тя ще се опита да слезе от Рога през нощта, те са се разделили. Пияницата е трябвало да намери път нагоре. А неговият партньор — добре облеченият мъж със слушалките, сигурно чака от другата страна, в случай че Арлийн реши да използва по-лесния път назад.

Така, значи ето какво е станало. Пияницата, скрит на върха на отвесната скала в тъмнината, сигурно е чул скърцането на обувките му по камъните, когато той стигна дъното. Ако се е навел близо до ръба, вероятно е загубил равновесие и е паднал. Нещо много лесно през нощта.

Но това обяснение го разтревожи. Един професионалист не би могъл да направи подобна грешка. Зад него Арлийн отмести ръцете си от трупа и бавно стана. Той знаеше, че тя също се опитва да възстанови ситуацията, да си я обясни по някакъв начин. Нямаше нужда, а и не биха посмели да рискуват да обсъждат какво е станало. Другият от преследвачите беше някъде наоколо. Може би върху скалата. Може би и двамата се бяха покатерили, считайки че скалата зад Рога е най-вероятното място, където Арлийн ще опита да се скрие.

Прекалено много възможни варианти. Прекалено много несигурност.

Но той знаеше едно със сигурност. Викът на падащия пияница бе предупредил другия. Ако добре облеченият бе в гората в основата на скалата, той можеше да реши да дойде насам и да провери какво става.

От друга страна, един професионалист не би тръгнал по посока на вика — дори ако викът е на партньора му. Защото сигурно ще влезе в някой капан.

Арлийн докосна рамото му, сигурно изпитваше същата нужда от близост, както и той. Те прекосиха тясното място и спряха в основата на скалата зад Рога. Някъде зад тях трупът издаде последна въздишка, налягането изхвърли кръв и газове от тялото.

Дру изключи съзнанието си за околните звуци и се концентрира върху това, което му предстоеше. Въпреки че нощното изкачване беше трудна работа, скалата зад Рога им предлагаше някаква компенсация. Тя не бе така отвесна като Рога, имаше повече издатини и удобни за захващане места. Тъмната сянка на Арлийн се приближи, докосна скалата, опипа я с ръка, после повдигна крака си, за да опита една от пукнатините. Дру мислеше. Ако добре облеченият бе се качил с пияницата горе, никога няма да минем от другата страна. Ще бъдем бутнати както приятеля му.

Затова не трябва да се качваме. Той дръпна Арлийн за якето, когато тя се опита да се изправи. Тя спря, изчаквайки го. Дръпна я още веднъж. Тя отстъпи назад, невидимото й лице изплува пред него. Дру хвана ръката й и се опита да й посочи нещо покрай скалата, към входа на скалния масив. След това докосна с ръката й своите гърди, после нейните и отново посочи към Рога. Посланието беше ясно, поне така се надяваше. Означаваше, че може би е по-добре да тръгнат по този път. Тя изглежда мислеше същото. Тупна го два пъти по рамото. Беше съгласна.

Те запълзяха обратно през празното пространство в подножието на Рога. Ако изтупаният бе скрит някъде там в тъмнината на дърветата и ги следеше чрез детектор за нощно виждане, те щяха да бъдат съвсем явна мишена на открито. Но Дру инстинктивно усещаше, че положението бе много по-сложно отколкото си представяше. Че никакъв куршум нямаше да прониже гърдите му и те с Арлийн ще успеят да се измъкнат.

Двамата завиха надясно, така че скалата да остане встрани от тях и влязоха в тесния проход, който извеждаше от скалния масив. Най-накрая достигнаха гората. Под дърветата беше тихо и студено, но сигурно.

Те стриктно спазваха правилата за безопасност, валидни за всяка акция преди. Затова се бяха отдалечили на около три метра един от друг. Дру пое водачеството, като избягваше дупките и пъновете. Така разделени бяха по-трудна мишена и ако снайперистът улучеше някой от двамата, другият би могъл да види проблясването на пушката и да отговори на стрелбата. Дру беше сигурен, че в раницата си Арлийн носи пистолет.

Когато достигнаха поточето, той изобщо не губи време да търси дебел клон, за да преминат на отсрещната страна, а нагази във водата, притеснен от шума, който вдигаха.

Когато потокът беше вече зад тях, той отново запълзя. Вчерашният дъжд бе намокрил нападалите по земята листа и не се вдигаше много шум.

Ориентирайки се по звездите, Дру тръгна на изток към пътя и скрития някъде там мотоциклет.

Поотпусна се, когато видя ориентира си. Луната бе изгряла и осветяваше околността. Силуетът на водната кула се очертаваше на фона на тъмното небе. Когато дойде сутринта, избра тази кула като ориентир, който да му покаже мястото, където скри мотоциклета и сега през храстите надясно той стигна до него. Огледа го, за да провери дали някой не го е пипал.

Все още не искаше да го пали и да привлича вниманието. Затова го забута към пътя. Държеше посока вдясно от кулата и скоро стигна до мястото, където го чакаше Арлийн.

На светлината на луната Дру видя, че тя сочи към една поляна сред дърветата. Храстите и фиданките бяха изпочупени, сякаш през тях бе минала кола. Тя му направи знак да я последва и на около тридесет крачки по-нататък той видя тъмносинята кола, почти незабележима сред дърветата.

Изтупаният седеше неподвижно зад волана. Тънката връв около врата му почти не се забелязваше. Беше впита дълбоко — свидетелство за силата, с която е била затегната примката на гаротата. Лунната светлина се процеждаше през клоните на дърветата и правеше видима кръвта, която бе покапала по гърдите на мъртвия. Дру побърза да се върне сред защитната тъмнина на гората. Пияницата не беше паднал от скалата до Рога! Бил е бутнат! В гората имаше още някой!

Вече не беше необходимо да се движат безшумно, помисли си Дру. Този, който беше премахнал преследвачите им, знаеше всяка тяхна крачка.

Той запали мотора и натисна педала на газта. Ревът му прогърмя в тишината.

— Да изчезваме оттук, по дяволите!

 

 

Усещайки гърдите на Арлийн, притиснати до гърба му, и ръцете й — около кръста си, Дру насочи мотора към паркинга, където тя бе оставила колата си. Според надписа беше Фаербърд, но някакъв нов модел, който той не беше виждал.

Те бързо я огледаха, но както и с мотоциклета, сякаш никой не бе я докосвал. Запали в мига, в който Арлийн завъртя ключа. Гумите застъргаха по чакъла и Арлийн излезе от паркинга. Дру подкара след нея.

Но пет мили по-нататък, точно след завоя, той изгаси дългите си светлини и се скри в храстите край пътя. Очакваше някой да го последва. Чака десет минути.

Никой. Но защо, помисли си Дру. Който и да бе убил тези мъже, би трябвало да е видял, че сме живи. Защо не бяхме проследени? Намръщен, той напусна скривалището си и настигна Арлийн пет километра по-нататък.

Трябваше някой да ни последва — каза тя.

— Знам — той погледна тъмния път. — Никога не съм мислил, че ще се притеснявам, ако не съм следен.

— Ами да опитаме още веднъж. След следващия остър завой, отбий отново от пътя и изчакай.

Нямаше никаква кола. Объркан, той побърза да я настигне.

— В такъв случай ме следвай по-отблизо. Ще използвам черни пътища.

— За къде?

— Ти го каза. Трябва да намерим място, което да е достатъчно сигурно и където да отговориш на въпросите ми. И да ми кажеш какво общо има всичко това с Джейк.

Силно разтревожени, те погледнаха зад себе си. Какво се беше случило в гората, дявол го взел!

— Трябва да намерим Джейк — каза настойчиво Арлийн.

 

 

Насочиха се към южната част на Пенсилвания. Спряха в един мотел. До всяко бунгало имаше място за паркиране. Пред сънливия администратор те се регистрираха като господин и госпожа Робърт Дейвис и поискаха най-далечното бунгало. „Така че сутрешното движение да не ни пречи!“ Откриха че в три сутринта всички околни заведения са затворени. Трябваше да се задоволят с остатъка от храната, която носеше Арлийн, и малко сирене и бисквити от автомата във фоайето на мотела.

Паркираха колата на Арлийн пред бунгалото, но вляво от мотоциклета, така че да не се вижда от улицата. Затвориха вратата зад себе си, пуснаха завесите и чак тогава запалиха лампите.

Изведнъж Арлийн се строполи на леглото с разперени встрани ръце. На фона на белите чаршафи тя изглеждаше така, сякаш правеше фигури в снега. Арлийн затвори очи и се разсмя.

— Точно както преди, а! Напомня ми времето, когато бяхме в Мексико сити! Ти и аз, и…

Тя отвори очи.

— И Джейк — довърши Дру.

Тя се намръщи.

— Време е.

Той не отговори.

— Ти обеща.

— Да, точно така…

— Ти каза, че си бил в манастир. Ти каза, че преди шест години Джейк те бил убил. Какво значи всичко това? — Гласът й стана суров. — Кажи ми.

Дру знаеше, че ще дойде този миг. Докато караше насам непрекъснато си задаваше ужасния въпрос: Какво се беше случило в онази проклета гора? Защо не ни последваха? Беше мислил за разговора с Арлийн, но все още не беше готов.

— Страхувам се, че ще ни отнеме време.

— Ами тогава побързай, не го губи. Започвай — тя стоеше права. Беше свалила якето си и сега разкопчаваше дебелата си вълнена риза.

Този интимен жест го изненада, макар че тя явно не мислеше за това. Държеше се сякаш все още бяха любовници. Дру отново почувства прилив на любов към нея. Една горчива носталгия към предишния им начин на живот.

— Докато разказваш… — тя отвори вратата на банята, — ще си пусна един душ — Тя се обърна към него с разкопчана риза. — Хайде, Дру, разказвай.

Дру седеше объркан. Подсъзнанието му не позволяваше всички погребани копнежи и желания да изплуват. Той гледаше втренчено в пода.

Когато отново вдигна очи, Арлийн бе изчезнала. Откъм банята се чу как тя дръпна завесата и пусна водата. Едва тогава Дру влезе. Виждаше движенията на голото й тяло иззад жълтата полупрозрачна завеса. Дрехите й, изцапани от катеренето, бяха сложени под мивката. Банята се пълнеше с пара.

— Дру?

— Тук съм. Опитвам се да реша откъде да започна — той прехапа устни, затвори капака на тоалетната чиния и седна.

— Но ти каза, че преди шест години…

— Не. Всичко започна много преди това. Ако не знаеш какво е станало преди, няма да разбереш това, което се случи след това — той гледаше парата, която изпълваше малката баня. Въпреки близостта им, никога преди не бе й говорил за това. Спомените бяха толкова потискащи.

— Япония — каза тихо той.

— Какво? Не те чух. Този душ.

— Япония — повтори по-високо Дру.

Парата ставаше все по-гъста. За миг той си помисли, че потъва в нея.