Дейвид Морел
Братството на камъка (7)

ЧАСТ ШЕСТА
Шартрьоз

Огледален образ

— Задачата беше сложна.

— Бъди по-конкретен — каза отец Станислав. — Кога стана това?

— През януари седемдесет и девета. Спомням си, че бях доста объркан, защото никога преди това не бях изпращан с подобно поръчение.

Отец Станислав нетърпеливо го запита:

— Какво беше необичайното? Големият риск ли?

— Не. Времето за изпълнение. Разбирате ли, бях получил не една, а две задачи, които трябваше да свърша за четиридесет и осем часа. И двете бяха във Франция, така че придвижването от едното до другото място не беше проблем. Трудността се състоеше в метода, който трябваше да използвам — еднакъв и в двата случая. А в първия и теренът ме безпокоеше.

Дру замлъкна за момент, като се ровеше в спомените си и се опитваше да ги подреди. Арлийн и отец Станислав го гледаха напрегнато. След малко продължи:

— Необичайно беше също така, че не ми разказаха нищо за моите „цели“. Обикновено ми обясняваха за какво един или друг трябва да умре — колко невинни хора е убил, за какъв маниак е работил. Научавах всичко за навиците и пороците му. Това улесняваше нещата. Не е трудно да убиваш такава паплач — Дру отново спря, но после продължи. — Понякога оставяха на мен да избера начина на екзекуцията. Снайпер, бомба в кола — метод, който терористите толкова обичат, отрова, смъртоносни вируси — обикновено смъртта съответстваше на престъплението. Но в този случай задачата трябваше да се изпълни по точно определен начин. По-точно двете задачи, както вече казах, при това със строго фиксиран срок. Доста необикновено.

— Не те ли притесняваше всичко това?

— В Колорадо бях обучен да не задавам никакви въпроси във връзка със задачите. А и след като имаш зад гърба си толкова убийства, колкото мен, и си мислиш, че делото ти е справедливо, от нищо не се притесняваш. Само…

— Кажи му всичко. Как получаваше нарежданията — Арлийн се наведе напред.

— Необходимо ми беше прикритие, което да ми позволява да изчезвам по всяко време за около седмица, без да привличам вниманието на околните. Не можеше и дума да става за някаква работа — твърде много ограничения и хора, с които да се съобразяваш. И все пак трябваше да се занимавам с нещо. Така заживях в един университетски град с много колежи и станах студент. Отлично прикритие. Винаги съм бил добре в училище. Приятно ми беше да посещавам различни курсове по хуманитарни науки, но преди всичко по литература. В един от колежите положих изпити за бакалавър, после се преместих в друг и също взех изпитите. По това време вече не приличах на студент, така че се преместих в трети и оттам получих степен „магистър“, после и втора. Работех върху третата, когато…

— Все още не разбирам какви са предимствата на такова едно прикритие — каза отец Станислав.

— Един студент може да запази анонимност. Само трябва да избереш едно по-голямо учебно заведение. Аз лично предпочитах да е от „Голямата десятка“. Градът да бъде от тези, в които студентите са повече на брой от местното население. Студентите идват и си заминават, така че ако бях в някой град и останех там година-две, после в друг, в трети, както правят мнозина, нямаше да събуждам подозрения. Посещавах само лекции, на които присъстваха много студенти, като никога не сядах на едно и също място. Така че ако лекторът не водеше списък на отсъстващите, а аз специално ги подбирах и по този признак, изобщо не привличах внимание, когато ми се наложеше да изчезна за няколко дни. Винаги съм се чувствал най-добре сам, затова не ми беше трудно да не се сприятелявам с останалите студенти. А приятелите, които все пак имах, бяха професионалисти, като Арлийн и Джейк — той й се усмихна. — Това беше всичко, от което се нуждаех. Ходех им на гости във ваканциите между семестрите и в края на учебната година. В училище не изпъквах с нищо. Единственият риск, който поемах, беше, че всяка сутрин спортувах в местния салон, за да се поддържам във форма. Освен това всеки ден в един обядвах в една претъпкана закусвалня, посещавах една книжарница в четири, а в седем пазарувах в близката бакалия.

— С каква цел? Защо ти беше да ходиш на точно определени места в точно определено време?

— Наложително беше. Времето беше избрано произволно, а самите места не бяха от значение. Можех да заменя книжарницата с театър, а магазина с посещение на библиотека. Важен беше установеният ред, за да могат куриерите да имат няколко възможности да се свържат с мен, при това незабелязано. В закусвалнята, например, някой можеше да седне до мен и да остави четвърт канадски долар като бакшиш на сервитьорката. В бакалията някоя жена можеше да попита дали имат мексиканска бира — това щеше да бъде сигнал за мен, че трябва да си отида веднага в квартирата. Ако намерех кърпа за бърсане на чинии върху умивалника, това означаваше, че трябва да погледна в куфара под леглото си. Там щях да намеря всичко необходимо за предстоящата ми задача — самолетни билети, паспорт под чуждо име, различна валута, адрес в някой град по света.

— А оръжие? — запита отец Станислав.

— Не, никога — натъртено отговори Дру. — Даваха ми ги свръзките чак на адреса. Някой, който приличаше на мен, ме заместваше, докато отсъствах, като се придържаше към установения ред. Не беше трудно. Никой всъщност не ме познаваше отблизо. Бяха ме виждали да се появявам, но все от разстояние. Бях почти част от заобикалящата ги действителност. Нито студентите, нито местните жители ме знаеха. Ето така, ако някой повтаряше моите действия, смесвайки се с тълпата, имах алиби в случай на провал.

Отец Станислав ахна.

— Какво има? — запита Дру.

— Продължавай. Казваш ми повече, отколкото предполагаш.

Дру кимна на Арлийн.

— Разбираш ли какво иска да каже?

— Мозайката се попълва — отговори тя тихо. — Съгласна съм. Продължавай. Разкажи за задачата.

— Получих инструкции да замина за Франция, но не директно, а през Лондон, където моят двойник щеше да ме замести — Дру дълбоко си пое въздух. — Щеше да посети няколко от известните градове, свързани с английската литература — Стратфорд, Кентърбъри — нещо, което представляваше интерес за един завършващ тази дисциплина студент. Тъй като вече съм бил по тези места, нямаше да ми е трудно да разкажа за престоя си в Англия, ако се наложеше. Докато някой друг осигуряваше алибито ми, аз отлетях за Париж под друго име и получих точни указания. Прелитайки над Гренобъл, научих, че близо до този град в Алпите има манастир.

— Разбира се — каза свещеникът. — Картузиански. Ла Гранд Шартрьоз.

— Казаха ми, че някакъв човек ще го посети. Описаха ми колата му, съобщиха ми и регистрационния номер. Аз трябваше да го убия — Дру прехапа устни. — Били ли сте някога в Ла Гранд Шартрьоз?

Отец Станислав кимна с глава.

— На много уединено място е. Монасите основали манастира през средните векове, като внимателно са подбрали местоположението му. Мислели, че светът върви към гибел, както и до ден днешен постоянно ни се струва. Искали да избягат от корупцията в обществото, затова от равнините стигнали чак в Алпите, където построили първоначалния манастир. Папата се противопоставил. Какъв бил смисълът да си свещеник в средните векове, ако живееш в усамотение? Изглежда, че Господ бил на страната на папата, защото изпратил една лавина върху манастира и го разрушил. Но монасите се оказали упорити. Те само го преместили по-долу на безопасно място, защитено от лавини, но отново изолирано от света. С течение на времето бил построен великолепен манастир. Напомня ми средновековен замък — твърдина на Бога. Когато орденът се разпространил в Англия, монасите били преследвани жестоко и измъчвани от Хенри VIII. Той искал развод, но папата му отказал, затова основал своя църква, провъзгласил себе си за неин водач и издал декрет, че разводът, за който мечтаел, бил в угода на бога. Картузианците се противопоставили, за което Хенри ги наказал със смърт по най-жестокия начин, който му дошъл наум. Те били бесени, рязани на парчета, но без да бъдат умъртвявани, като ги оставяли да гледат как кучетата изяждат вътрешностите им. Изрязвали дупки в телата им и изливали разтопен метал в тях. Влачели, рязали, сварявали, а накрая захвърляли в ями телата им.

— Толкова живо ни го описваш — каза отец Станислав, но гласът му беше спокоен. — Какво се случи в Шартрьоз?

Дру започна да се поти. Не можеше да се пребори с вълнението си.

— Задачата ми беше да заредя експлозиви на пътя, който се виеше нагоре към манастира. Мястото беше внимателно подбрано — една скала малко по-встрани от пътя. Експлозивите трябваше да се сложат на стръмния склон от едната страна, а аз трябваше да изчакам на отсрещния. Заредих ги през нощта, а половината от следващия ден ми отиде в изкачване и спускане през дефилетата, за да стигна до моето място, без да ме види някой. Всичко беше покрито с дебел сняг. На няколко мили оттам бих могъл да карам ски. Ех, ако бях отишъл за това! А аз трябваше да се провирам между храстите, ботушите ми затъваха в снега, екипът ми не беше достатъчно топъл за сезона. Изучавах виещия се път и гледах как парата, която излизаше от устата ми, замръзва.

Колата, която чаках, скоро се появи, пъплейки към манастира. Хората просто си бяха излезли на разходка. Разглеждаха местните забележителности. Никой нямаше да им позволи да влязат в самата обител, разбира се, нито да видят монасите-отшелници. Но можеха да си обикалят из района, да се разходят из главния двор, дори да направят някакво щедро дарение и да им дадат да опитат от известния ликьор „Шартрьоз“ в знак на благодарност.

Дру отново потръпна при спомена за онези дни. Чу скърцането на снега под ботушите си, припомни си каква тишина и неподвижност цареше в онези ужасни планини, създаващи чувство за клаустрофобия.

Отвори очи и изведнъж се върна към действителността, към стаята в мотела, Арлийн и свещеника.

— Бях заредил експлозивите по-встрани от пътя. Взривът щеше да запрати колата към скалата. Колата щеше да се разбие върху нея и да избухне в пламъци. Това беше планът за действие. Някой от хората на „Скалпел“ изглежда дълго и внимателно го е обмислял. Дадоха ми и апарат. През обектива трябваше да следя завоя на пътя, който се виеше нагоре в планината. Щом се появеше колата, която чаках, трябваше да погледна регистрационния номер, за да съм съвсем сигурен, че е точно тя и да започна да снимам.

— Само толкова? Да снимаш? — отец Станислав стана и започна да се разхожда из стаята.

— Не съвсем. Натискането на бутона за снимане означаваше и задействане на експлозива. Апаратът беше автоматичен, което позволяваше да се снима непрекъснато, докато човек натиска бутона. Щрак, щрак, шрак. Бомбата избухна. Колата изхвърча настрани, към мен. Резервоарът избухна в пламъци. Продължавах да снимам. Виждах всичко в обектива. Точно преди колата да се прекатури по скалата, една врата отзад се отвори и…

— И? — Арлийн го гледаше напрегнато.

— Господ ми даде знак. Той ми изпрати послание — Дру повиши глас.

— Какво? — извика отец Станислав дрезгаво. — Не говориш сериозно.

— Но Той ми даде знак — Дру изведнъж заговори със спокоен глас. — Вярвате във внезапната светлина, ослепила Савел на път за Дамаск, който паднал от коня си, нали? Савел, грешникът, който изведнъж разбрал, че Господ му дава знак и от този момент променил живота си като станал негов последовател. Е, да кажем, че това беше моят лъч светлина. Божествен знак. Бих го нарекъл чудо, но чудо предполага да се чувстваш добре, а това… От колата изпадна едно дете. Момче. Често разглеждах онези снимки. Момченцето беше…

— Какво? — гласът беше на Арлийн.

— …същото като мен.

Тя го загледа втренчено.

— Забеляза някаква прилика — същия тен, ръст. Момченцата на една и съща възраст доста си приличат.

— Това не беше обикновена прилика, а нещо много повече. Казвам ви, че беше същият като мен. Когато пораснеше, можеше да играе ролята на мой двойник в колежа, докато аз отивах да убивам.

— Получил си знак — тонът на отец Станислав беше остър. — Изразявай се по-точно. Не преувеличавай. Бил си под напрежение. Трябвало е да държиш сметка за…

— Обстоятелствата ли? За конкретния момент? Чуй ме, точно за този момент мисля непрекъснато. Това момченце… аз… което се търкулна от колата. Ужасът в очите му.

Дру бръкна в джоба на панталона си и измъкна четирите смачкани снимки, които беше взел със себе си от манастира. Подаде ги на отец Станислав. Арлийн се наведе над отеца, за да ги разгледа. Лицето на Дру имаше измъчен вид.

— Това е всичко, което съм запазил от предишния си начин на живот. Преди да ме приемат при картузианците, посетих отново всички места, където бях скрил пари, паспорти, оръжие. Отървах се от всичко. Заличих всички следи от предишното си съществуване, заличих самия себе си, инсценирах собствената си смърт.

Дру погледна към снимките и потръпна. Така добре познатите образи.

— На тази първата съм аз. В Япония, през 1960. Сниман съм в градината зад къщата на родителите ми. Три дни преди да бъдат убити.

Отец Станислав я отдели настрана.

— На следващата са родителите ми. Пак на същото място, три дни преди да бъдат убити. Другите са от 79-та, тези, които заснех при Ла Гранд Шартрьоз. След като бях взривил експлозива и детето изпадна от колата. Дадох снимката и поисках да увеличат отрязъка, на който се вижда момчето, за да видя ясно лицето му. Снимката не е много качествена. Димът от експлозията закрива детето, беше завалял и сняг. Но мисля, че разбирате за какво говоря.

Свещеникът гледаше ту снимката, ту се взираше в Дру. Ръцете му трепереха.

— Отначало помислих, че тази третата е некачествена репродукция на първата. Мислех, че…

— Съм аз. Но не е така. Ако се вгледаш внимателно, съвсем внимателно, ще забележиш, че не съм. Опитвах се да си втълпя, че приликата е случайна. Както каза Арлийн, децата наистина често си приличат. Но това не е някаква слабо доловима прилика. Това е така…

— Изнервящо.

— Още не съм стигнал до най-същественото. Погледнете последната снимка, след като колата се беше прекатурила по скалата. Но не беше паднала в дефилето. Беше провиснала на една издатина с предния край надолу, пламъците от резервоара облизваха снега. Точно тогава изхвръкнаха двете предни врати, а след тях излетяха телата на двама души. Знаете, че имах специални нареждания — да направя колкото мога повече снимки. Затова въпреки шока, който преживях при вида на момчето, се взирах във визьора през обектива и натисках бутона, докато не осъзнах, че Господ продължава да ми изпраща знаци.

Гласът му пресекна.

— Мъжът и жената приличаха на родителите ми. Това бяха родителите ми.

— Но те целите са в пламъци — каза отец Станислав.

— Гледай внимателно — подкани го Дру.

— Гледам.

— Това са моите родители. Знам, че всъщност не са, но по някакъв начин са те. Не можах да фокусирам лицата им, когато излетяха от колата, но ясно успях да ги видя, преди всичко да избухне в пламъци. Там на скалата, на заснежения склон, бях сигурен, че това бяха майка ми и баща ми.

В стаята настъпи тишина.

— Не искам ни най-малко да те обидя, а няма и начин да направим сравнение — каза отец Станислав. — Обзалагам се, че момченцето от колата може да ти бъде двойник, въпреки че димът и падащият сняг са развалили образа. Отначало дори помислих, че това си ти на снимката, вярно е. Но не мислиш ли, че в резултат на съвпадението въображението ти е отишло твърде далеч? Не е ли възможно да си направил несъзнателно логическа връзка между приликата си с момчето и тези хора, за които си въобразяваш, че приличат на родителите ти?

— Знам какво съм видял — гласът му беше груб. — Не можах да издържа повече и престанах да натискам бутона. Свалих апарата. Отсреща в дефилето пламъците вече обхващаха лицата им. Резервоарът избухна. Майка ми и баща ми станаха на парчета. Също както през 1960. Само че този път аз бях този, който ги уби.

— Обстоятелствата са били различни.

— Наистина ли? От гледна точка на жертвите аз бях наемен убиец, а от наша — изпълнявах оперативна задача. Аз бях този същият, когото преследвах. Аз бях моят враг. По дефилето се изтърколиха части от телата им, дрехите и плътта целите в пламъци. Усетих миризмата на изгоряло. А на върха на скалата, на фона на снега се открояваха очертанията на момчето. Видях, но вече не през обектива, страданието, изписано на лицето му, струваше ми се, че виждам дори сълзите му. Моите сълзи. След деветнадесет години желанието ми да отмъстя ми беше погодило номер. Повече нищо не беше от значение. Исках само едно: да измоля прошка от Бога, да спася душата си.

Арлийн докосна рамото му. Той се извъртя, но с благодарност прие желанието й да го утеши.

— Да спасиш душата си? — учудено запита отец Станислав. — През цялото време, докато си бил наемен убиец, си бил религиозен?

— Това си беше моя собствена религия. Справедливостта, която Господ разгневен раздава в Стария завет. Но планът му за мен е бил малко по-различен. Почел ме е повече дори от Савел, хвърлен от коня от внезапното сияние. Господ ми изпрати не един, а два знака. Наистина е много щедър. Всичко, което ви описах, се случи в рамките на около десетина секунди, въпреки че ми се стори цяла вечност. Взривът отекваше в планината, ехото му вече заглъхваше, когато чух нещо друго — писъкът на момчето отсреща в дефилето. То закри лицето си с ръце, като се опитваше да скрие от погледа си това, което току-що беше видяло — родителите си в пламъци. Продължаваше да пищи, скрило лице в шепите си.

След това дойде третият знак от Бога. Това, че бях видял себе си, че бях направил пълен кръг и бях убил родителите си, за които трябваше да отмъщавам, не беше достатъчно. Взривът заглъхваше, писъците на момчето се превръщаха в сподавени ридания, отново настъпваше тишина, когато изведнъж дочух песнопения. По-късно разбрах всичко. Беше шести януари — Богоявление — денят, в който Христос се явил на влъхвите и това спасило живота му. Защото мъдреците от Изтока, дошли да видят детето Исус, били озарени от някакво прозрение и не се върнали при Ирод, за да му съобщят къде е Христос, въпреки обещанието си. Това божие просветление, струва ми се, е причина Църквата да празнува Богоявление като голям празник. Не защото мъдрите мъже видели детето Исус, а защото (по някакъв начин те приличали на двойни агенти) най-накрая направили своя избор на коя страна да застанат. Точно както и аз направих своя избор в онзи ден.

Монасите трябва да бяха на специална тържествена служба в чест на магите и на този съдбоносен за живота на Христос ден. Аз чувах песнопенията им, които достигаха до мен от манастирския параклис горе в планината. С тези химни те честваха празника. Песента се носеше надолу през пропастите, покрай върховете, като заглушаваше ехото от експлозията и писъците. Химнът възхваляваше Божията воля, Неговата неизтощима сила да се грижи за всичко, Неговия всеобхватен план. Долавяха се не толкова думите, колкото звукът на тайнствените гласове на тези отшелници, които бяха избягали от фалша на нашия свят.

Краката ми се подкосиха. Не усетих кога съм коленичил, втренчен в момчето отвъд дефилето. То се опитваше да се спусне по скалата надолу, за да открие родителите си. Изпитвах желание да се изправя иззад храста, зад който се бях скрил, и да му изкрещя да не прави това, защото ще падне и ще се пребие. Исках да извикам още: „Пораствай по-бързо! Издири човека, който уби родителите ти! Който уби и моите! Започни да ме преследваш!“ Тогава почувствах нужда от някаква вяра. Другият изход беше… да се самоубия — Дру спря изтощен.

Арлийн гледаше измъченото му лице и нежно го прегърна.

— Какво стана след това? — запита отец Станислав.

— Бродих цели три дни из планината. Времето има лечебен ефект, не мислиш ли? Не осъзнавах какво правя. По-късно с изненада констатирах, че не бях изпуснал апарата. Не си спомням нито къде бях спал, нито с какво се бях хранил. Валеше сняг през цялото време. Сигурен съм, че властите бяха претърсвали околността, но снежната буря беше заличила следите ми. Щастливо съвпадение или друг знак от Бога? Не знам как и накъде се бях придвижвал. Следващата картина, която ясно съм запомнил, е едно селце ниско долу в планината, от комините на къщите излизаше дим, деца се пързаляха с кънки на някакво заледено езерце, шейни, теглени от конски впрягове, весело звъняха по пътя. Като на картичка… По-късно открих, че съм изминал цели сто километра, затова и местната полиция не ме беше заподозряла в убийствата под Ла Гранд Шартрьоз. Припаднал съм пред някаква хижа. Една възрастна жена ме е прибрала вътре. Тя ме хранеше със супа, хляб и най-вкусните пасти, които някога съм ял.

— Три дни ли? — запита Арлийн. — Толкова дълго си бродил из планината? Но…

Отец Станислав допълни мисълта й:

— Наредено ти е било да изпълниш две задачи за четиридесет и осем часа. Срокът за втората междувременно е изтекъл.

— Отначало не мислех за усложненията. Бях останал жив, а това само по себе си ме изненадваше. Да не говорим за всичко, което бях видял — родителите ми — аз — кръгът се затваря, отмъщение, което води до… Онова момче, което ще започне да ме преследва, за да ме накаже, когато порасне. Веднага щом се съвзех и бях в състояние да пътувам, заминах за Париж, за да търся свръзка. По пътя направих справка във вестниците от онези дни, за да открия кои бяха моите жертви. Оказа се, че мъжът беше американец, който търгуваше с петролни продукти. Беше довел жена си и сина си във Франция на дълго отлагана почивка. Вестниците описваха убийството като безсмислено. Бях съгласен с тях. Разбира се, не на всичко в тях може да се вярва. Но, ако все пак… Имах ужасното чувство, че нещо не е наред. Какво общо можеше да се намери между един търговец на петрол, семейството му и тероризма? Какъв беше мотивът за това убийство? Трябваше да разбера. Исках да намеря убежище. Да си почина. Мисля, че посланието на Господ още не беше достигнало до мен в същността си. Все още мислех за света, за себе си. Но това скоро свърши.

— Защото оплеска работата. Превърна се в заподозрян — отец Станислав сви устни.

 

 

Дру излезе от гарата в Париж и се смеси с тълпата. Повървя, за да се убеди, че не го следят и чак тогава се осмели да използва уличен телефон. Може би нямаше нужда от такива предпазни мерки, но при дадените обстоятелства беше за предпочитане.

Набра номера, който му бяха дали при пристигането във Франция преди седмица — преди цяла вечност. След четвъртия сигнал прекъсна връзката и позвъни отново. Чу пресипнал мъжки глас да произнася на френски името на магазин за облекло. Дру също заговори на френски:

— Казвам се Джонсън. Преди седмица купих две рокли на жена си — едната й стана, другата — не. Кога мога да дойда при вас?

— Да, разбрахме, че нещо не е наред с втората. Опитахме се да се свържем с вас, но не можахме да ви намерим — отговори собственикът. — Не ни оставаше нищо друго, освен да се надяваме, че вие ще се обадите. Оценяваме това, което сте направили. Ще ви бъде ли удобно да се срещнем колкото може по-скоро? Ще видим роклята и ще решим какво да правим.

— Този следобед съм свободен.

— Както вероятно си спомняте, щяхме да се местим в друг магазин. Новият адрес е…

Дру запомни указанията.

— До час ще дойда.

 

 

Старата каменна къща беше двуетажна, обвита в лозница. От комина се виеше дим. Отляво имаше зле поддържана зеленчукова градина, а отдясно — две голи ябълкови дървета. Отвъд тях беше студената, покрита с лед Сена. Дру долови плискането на водата под леда. Усети миризмата на развалена риба и серни изпарения, идваща от фабриките нагоре по реката.

Дъхът му замръзваше от студа. Дру мина уверено отзад, все едно че живееше в къщата. Вратата се отвори със скърцане. Влезе в тесен коридор. Замириса му на топъл френски хляб, който възбуди апетита му. Втора врата го изведе в сенчеста кухня.

На голяма желязна печка видя чайник, от който излизаше пара. Усети една ръка да го сграбчва отпред, а друга заби пистолет отзад в гърба му. Трета ръка го хвана за косата изотзад и опря нож в гърлото му.

— Ще трябва да измислиш някакво дяволски умно обяснение, момче.

Той се извъртя и се опита да види нападателите си, но му попречиха. Не можеше и да отговори, защото го хвърлиха грубо върху кухненската маса и му изкараха въздуха. Не носеше оръжие. Задачата му не го изискваше, затова не беше ходил до скривалището си в Париж. В случая дори и да имаше оръжие, това нямаше да му помогне.

— Защо…

Не го оставиха да довърши. Вдигнаха го от масата, за момент го задържаха във въздуха и го пуснаха на земята. Лицето му се удари в пода. Изправиха го насила на крака и го бутнаха през една отворена врата във всекидневната. Строполи се върху прашен изтърбушен диван. Миришеше на плесен.

Стаята беше по-светла от кухнята. В камината горяха дърва. Одърпаните завеси бяха спуснати. В средата имаше постлан износен килим. Оскъдната мебелировка се състоеше още от люлеещ се стол, лампион, зацапана малка масичка, на която личаха бели петна от вода, празен рафт за книги. На стената се виждаха правоъгълни мръсни контури от висящите някога там картини.

Свлече се на дивана с лице към нападателите си. Сърцето му биеше силно.

— Казаха ми да дойда тук. Не съм крадец.

По-високият изсъска. Беше с пуловер, каквито носеха дърварите, и с високи ботуши. Играеше си с ножа.

— Момче, ти май не разбираш. Ние точно теб чакаме. Искаме да разберем защо, по дяволите, не изпълни задачата.

Вторият мъж — с мустаци и яки рамене, беше облечен в кафяво карирано спортно яке, опънато по мускулестите му ръце. Държеше пистолет Hi-Standard 22 със заглушител. Това беше оръжие на убиец.

— Колко ти платиха да не го направиш?

— Как влязоха във връзка с теб? — запита третият. Гласът му звучеше по-благо в сравнение с останалите. Беше слаб, облечен в делови костюм. Внимателно отвори една раница, извади спринцовка и шишенце с течност и ги постави на масичката.

Толкова бързо задаваха въпросите си, че всеки път, когато Дру се опиташе да отговори, някой от тях го прекъсваше.

— Предаде ли свръзките си? — запита първият.

— Колко от нашите хора са в опасност? Колко информация успя да предадеш? — се нахвърли вторият.

— Да предам на кого?

— Щом настояваш — третият напълни спринцовката. Натисна буталото и шишенцето се изпълни с въздушни мехурчета.

— Съблечи си палтото. Навий си ръкава.

— Това е лудост — стомахът го присви. Поклати глава. — Спокойно можете да ме разпитате, всичко ще ви кажа. Няма нужда от тези приготовления.

— Обидихме го май, а? Иска да бъдем любезни с него. Мисли, че сме се събрали на кафе и кроасани — Мъжът запали лампиона. Внезапната светлина открои гнева, изписан на лицето му.

— Ако още не си разбрал, ще ти помогна с това — стиснатият му юмрук изведнъж стана огромен.

Главата на Дру се удари силно в дивана. Усети трапчивия вкус на кръв в устата си. Зашеметен, вдигна ръце към устата си. Докосна лепнещата топла кръв, почувства, че устните му се подуват и го болят.

— Така добре ли е? Може би не сме достатъчно любезни? — вторият мъж го ритна под коляното на левия крак.

Стенейки, Дру протегна с мъка ръце да масажира мястото, но мъжът го цапардоса отново по размазаната уста. Главата му отскочи назад.

— Като че ли ти зададохме някакви въпроси — каза с писклив глас третият, като се приближаваше с пълната спринцовка. — Предпочитам да не губим време, докато амиталът започне да действа. Спести ми това главоболие. Защо не си довърши работата докрай?

Дру с усилие произнасяше думите през подутите си устни:

— Видяха ме, след като взривих колата!

— Кой? Детето, което остана живо ли?

— То изпадна от колата преди тя да провисне от скалата. Никой не предполагаше, че може да се случи такова нещо. Но не беше момчето — Дру преглътна кръв.

Възползва се от нараняванията си като нарочно провлачваше думите, за да може да ги обмисли. Повече от ясно беше, че ако им разкажеше истината, щяха да го помислят за луд. Можеха да решат, че тази случка му е дала пълна независимост, дори повече, отколкото първоначално смятаха.

— Не, видя ме друг човек. Когато тичах към отсрещния склон, една кола се появи от завоя — Дру отново се покашля. — Идваше от манастира. Шофьорът излезе. Аз се обърнах и ме видя. Колата имаше две антени — думите с усилие излизаха от обезобразените му устни. — Знаех, че полицията ще бъде нащрек. Не се осмелих да се върна в колата под наем, която бях паркирал в селото долу, затова минах по другия път — нагоре през планината. Започна снежна виелица. Изгубих се. За малко не загинах. Лутах се дълго, затова не успях да се върна веднага обратно в Париж.

Първият мъж заклати глава.

— Трябва да ни вземаш за страхотни глупаци. Знаем, че нямаш грешка, ако става дума за оцеляване в планината. Затова и избраха точно теб за тази задача. Но детето, което си видял. Заради него ли ни предаде? Изпуснал си си нервите?

— Не съм си изпуснал нервите. Казах ви истината!

— О, да, разбира се. Но да видим дали ще кажеш същото и под действието на амитала. За твое сведение тези убийства бяха необходими. Залогът беше огромен.

Устата му се пълнеше с кръв. Изплю я в носната си кърпичка.

— Никой нищо не ми беше обяснил.

— Иран — произнесе първият.

 

 

Отец Станислав прекъсна разказа на Дру.

— Почакай. Да не би да искаш да кажеш, че те са ти обяснили целта на задачата ти?

— Казаха ми всичко.

— О, боже!

— Точно това си мислех и аз. Чувах неща, които не трябваше изобщо да знам.

— Имали са наум да не те оставят да излезеш жив оттам.

— Точно така. До този момент все си мислех, че шансовете ми за оцеляване са петдесет на петдесет, ако можех да измисля някакво свястно оправдание. Но когато започнаха да ме заливат с информация, за която не ги бях питал…

Дру се върна към спомените си.

 

 

— Иран — продължи вторият. — Народът там се бунтува. Скоро ще свалят шаха. Въпросът е, кой ще заеме мястото му? Мъжът, който уби в планината…(Дру мислено добави — и жена му, без малко и сина му) само се преструваше, че е на почивка във Франция. В действителност беше дошъл да защитава американските петролни интереси, да обмисля заедно с други хора кандидатурите за бъдещия ръководител на Иран. Но ти знаеш за кой става въпрос.

Дру поклати отрицателно глава.

— Но как, по дяволите, бих могъл да знам?

— Я остави тая работа. Разбира се, че знаеш кои са. След като ни предаде на тях. Един мюсюлманин-фанатик в изгнание. Аятолах Хомейни. В момента е точно тук, в Париж. Той е по-опасен и от шаха. Шахът поне е проамерикански настроен. Аятолахът не е. И какво трябва, според теб, да направим? Да оставим Иран и всичкия му петрол да изтече един господ знае накъде?

Първият мъж се намеси:

— Работата ти беше да убиеш онзи търговец, а след това и Аятолаха. Да ги взривиш с експлозивите и на всяка цена да се върнеш със снимките. Искахме всичко да изглежда така, сякаш една и съща терористична група е извършила и двата удара. Щяхме да изпратим снимките на по-големите вестници, придружени с кратка бележка от Иранското народно движение.

— Не съм чувал за такова движение — каза Дру.

— Естествено. Няма такова. Ние го измислихме. Има ли някакво значение? В бележката щеше да пише, че Аятолахът и американският бизнесмен са убити, защото са се договорили да свалят шаха и на негово място да поставят отново старото недемократично правителство. Когато недоволството в Иран достигнеше своя връх, щяха да направят един обмислен популистки ход — да сложат да управлява човека, който е втори по влияние след Аятолаха. Разликата е, че той щеше да прави това, което Аятолахът не искаше — да си сътрудничи със западните държави.

 

 

Отец Станислав кимна разбиращо.

— И тъй като пострадалите са американци, никой не би заподозрял, че по този начин са били защитавани американските интереси. Щеше да се получи, ако…

— Ако, какво?

— Ако неволно не беше им попречил.

— И заради мен бе предизвикана кризата със заложниците в Иран, руснаците нападнаха Афганистан, Рейгън победи Картър…

 

 

— Всичко щеше да бъде както го бяхме замислили! — изкрещя първият на Дру, а лицето му беше изкривено от гняв. Имаше само една трудност. Всичко зависеше от точното изпълнение по часове. Между единия и другия удар трябваше да има четиридесет и осем часа. Ти не спази разписанието! Сигурни сме, че през въпросните два дни беше напълно възможно да извършиш и двата удара — американеца и Аятолаха. Бяхме проучили маршрутите им. Бяхме открили местата, където щяха да бъдат най-уязвими.

Дру се опита да отклони отправените обвинения.

— Трябвало е да предвидите и евентуални засечки. Ако времето за изпълнение е било от такова голямо значение, защо не дадохте втората задача на друг изпълнител?

— Защото и двата удара трябваше да са дело на един човек, тъпако! Заради апарата! Всичко трябваше да е заснето на една лента. Изпращайки снимките и негативите на пресата, искахме те да са една след друга в един негатив — за да докажем на Иран, че американецът и Аятолахът са убити от един и същи човек. Иранската страна трябваше да бъде убедена, че някоя от нейните терористични групи е отговорна за извършеното.

— А защо тогава ме обвинявате? Нося ви апарата. Определете време за изпълнението на втората задача наново.

— Чувате ли го само? — изпъшка първият мъж и погледна останалите. — Мисли си, че е толкова лесно да подредим отново всичко? Момченце, не можем да го направим вече! Дяволски късно е. Охраната около Аятолаха е затегната. Не можем изобщо да се доближим до него повече. Или поне не толкова близо, че да използваме апарата. По този начин и първият удар губи всякакъв смисъл! Трепа се за едното нищо.

Дру чу отново пълните с мъка викове на момчето.

— Но вторият удар, т.е. той не можа да се превърне в удар — поде мъжът с аристократичните обноски. — Неуспехът му се превърна в успех за теб, нали? Колко ти плати Аятолахът, за да се изгубиш в най-подходящия момент в планината? Съюзи се с него, прав ли съм?

— Не е вярно.

— Казах, зарежи тия приказки — първият пристъпи иззад дивана, отметна силно назад главата на Дру и опря ножа отново в гърлото му.

— Бъди разумен — продължи третият — Искаме от теб смислено обяснение. Ако повториш същото след малко и под действието на амитала, ще знаем, че не лъжеш. Ако си достатъчно убедителен, ще признаем, че сме сгрешили. Ще те пуснем. Разбира се, никога повече няма да бъдеш използван в нашата работа. Но не мисля, че ще имаш нещо против.

Главата на Дру беше така силно опъната назад, че от гърлото му не можеше да излезе нито звук. Изглежда, че мъжът зад него разбра това и махна ножа.

Дру се изкашля и преглътна. Повече нямаше смисъл да си съчинява.

— Добре — каза той като си масажираше гърлото. — Излъгах ви.

— А така, сега е по-добре. Напредваме малко по малко — каза третият.

— Но не съм се продал. Не е това, което мислите. Нещо — не знам как да се изразя — ми се случи в планината.

— Какво? — показа се иззад дивана първият.

Дру им разказа. Добре беше преценил как ще реагират — гледаха го сякаш си беше загубил ума.

— Сигурно е, че никога повече няма да те наемат. Наистина нещо се е случило. Изпуснал си си нервите.

— Има само един начин да разберем дали казваш истината — каза третият, размахвайки спринцовката. — Преди малко те помолих да си свалиш палтото и да си навиеш ръкава.

Дру втренчено гледаше спринцовката, по гърба му полазиха тръпки. Мъжете, които го разпитваха, бяха приготвили твърде много амитал. Дозата беше достатъчна да го убие, дори и да се уверяха, че казва истината. Подканваха го да участва в собствената си екзекуция.

— И под действието на амитала ще ви кажа същото — Дру продължи да настоява. — Защото това е самата истина.

Стана прав и започна да си сваля палтото.

Изведнъж го хвърли върху лицето на мъжа с ножа вляво, като му попречи да вижда. Сега трябваше да се докопа до оръжието. Изви китката на другия с пистолета, като насочи заглушителя към лицето му. Дръпна спусъка. Пистолетът издаде звук, подобен на глухия удар на юмрук върху възглавница. Куршумът мина през дясното око на мъжа, откъдето плисна кръв и изхвърча мозък.

Мъжът с ножа успя да махне палтото от лицето си. Дру бутна падащото тяло на простреляния към него. Извърна се към мъжа със спринцовката, измъкна я рязко от ръката му и я заби във врата му. Бликна фонтан кръв като от маркуч под налягане. Заби иглата докрай. По-изтънченият му мъчител припадна.

Дру скочи към лампата, хвана я като щит и парира удара на ножа, с който първият мъж се хвърли към него, освободен от палтото и от трупа. Жицата на лампата се скъса и крушката угасна. Трептящата светлина от горящата камина очертаваше движенията им. Дру удари рамото на врага си с долната част на лампата, обърна я и с горната й част, където беше крушката, се вряза в ръката му, с която държеше ножа. Отскочи назад, както го бяха учили в Колорадо, намушка го в слабините със стойката на лампиона и му изби ножа от ръката. Грабна падналото на земята оръжие и промуши врага си. Ножът мина под бузата, през езика и основата на устата до мозъка.

Дру продължаваше да стиска дръжката. Топла кръв се стичаше по острието и по пръстите му. Задържа треперещото тяло изправено за момент, взирайки се в умиращите очи.

Отпусна хватката си. Мъжът падна назад, а главата му остро издрънча в тухлите пред камината. Дру го сграбчи за ботушите и бързо го измъкна от пламъците, защото не можеше да понася вонята от опърлена коса. Потръпна от ужас, като се огледа. Беше заобиколен от кръв и трупове. Стаята се изпълни с воня на урина и изпражнения.

Въпреки че не му се случваше за първи път да диша тази миризма, му се доповръща. Не от страх, а от отвращение. Смърт. Твърде много смърт. В продължение на всичките тези години.

 

 

— А по-нататък? — запита Арлийн. Беше хванала ръката му, за да може поне малко да го успокои.

— Оставих пистолета в къщата. Нямах време да се занимавам с него, грабнах набързо апарата. Сигурен съм, че някой психиатър много ще се изненада от избора ми. Все пак имах малък пистолет в тайната си квартира в Париж, имах пари и паспорт под чуждо име. Наех кола и запраших към Испания. Отървах се от оръжието, за да не е у мен, в случай че ме претърсват на границата.

— Защо тръгна към Испания? — запита отец Станислав.

— Защо не? Знаех, че ще ме търсят навсякъде. А в Испания поне беше топло — Дру потръпна. Изоставих колата и наех частен самолет, който ме откара в Португалия. В Лисабон си смених паспорта. След това? Ирландия. Америка. На три пъти за малко щяха да ме хванат. Веднъж в един сервиз трябваше да запаля една кола. Поне не ми се наложи да убивам повече. Най-накрая се върнах вкъщи, в Америка. Знаех точно къде отивам. Не ме интересуваха никакви шахове, аятоласи, петрол, терористи. Нищо от този род не беше важно за мен. Бях убил моите родители, техния еквивалент. Бях накарал едно момче да страда до края на живота си, както страдах и аз. Светът се беше превърнал в лудница за мен. Само за сравнение — онези картузиански монаси живееха в своя рай. Знаеха точно какво беше важно за тях. Бяха отправили поглед далеч напред, към вечността. А аз от десетгодишен бях скитник. Но след като успях да избягам от онази къща край Сена, а пред мен си оставаше перспективата да продължавам да се скитам, изведнъж открих своята посока. Видях някаква цел. Исках мир.

Благодетел ми беше един свещеник на име отец Хафър. Той уреди отиването ми в манастира. Но преди да постъпя при картузианците, трябваше да залича всичко, което ме свързваше със света. Отървах се от вещите, без снимките, разбира се. Точно вече си мислех, че съм приключил, когато се сетих, че имаше да свърша още нещо. Моментна слабост. Преди да скъсам напълно с предишното си съществувание.

 

 

Дру приклекна зад храстите в мрака, напрегна се и скочи, за да се хване за ръба на бетонната стена, зад която се криеше. Беше месец март. Не носеше ръкавици и докато се опитваше да се покачи по нея, ръцете му измръзнаха. Най-после успя, просна се едва дишайки по корем отгоре, след това се прехвърли от другата страна, като се придържаше с премръзналите си, безчувствени пръсти. Приземи се върху заледената земя, колената му изпукаха, зае отбранителна позиция, защото единственото оръжие бяха ръцете му. Не носеше пистолет — беше дал клетва да не убива повече. Би си позволил само да обезвреди неприятеля си с голи ръце. Но не и да убива. Вече не. Дори мисълта за това го отвращаваше. Ако бъде убит, то значи такава е била божията воля. Никой не го нападна.

Дру се взираше в мрака. Нормално щяха да са му необходими секунда-две, за да свикне с тъмнината след ослепителното улично осветление. Но Дру предвидливо бе затворил очи, докато се спускаше вътре. Когато ги отвори, зениците му вече се бяха адаптирали. Виждаха се тъмните силуети на дървета и храсти, няколко градински крана със съдинки за поливане до тях. И надгробни паметници. Дълги редици каменни плочи, простиращи се докъдето поглед стига в мрака. Пред него беше гробището на Бостън „Плезънт Вю“.

Провираше се тичешком между мрачните сенки — покрай дървета, храсти и надгробни паметници, бързаше по алеите, покрити с чакъл, въздъхваше облекчено, когато стигаше до участък, покрит с мека трева, която заглушаваше стъпките му. За малко спря да си отдъхне, като се облегна на стената на някаква гробница и се огледа наоколо. В мрака цареше зловеща тишина, нарушена само от далечния шум на минаваща кола.

Най-после ги видя. Краката му сами го бяха завели при тях. Гробовете на неговите родители. Не тръгна направо, а заобиколи, като се оглеждаше предпазливо, припомняйки си вандалите, от които някога ги бе защитавал. Застана пред тях, като се взираше там, където трябваше да бъдат надписите, но те не можеха да се видят в мрака. Въпреки тъмнината беше сигурен, че това е тяхното място. Прокара нежно пръсти по издълбаните надписи — имената, рождените дати и датата на смъртта им, след това се отдръпна и ги погледна за миг, който се превърна в минута, две, три и накрая промълви: „Ех, ако не се бе случило всичко това!“

Един глас го накара да замръзне на мястото си:

— Дру.

Извъртя се.

Гласът беше мъжки, далечен, приглушен.

— Защо го направи? — запита зловещо той.

Дру се взираше напрегнато, но не можа да различи нищо в тъмнината… Трябва да беше там някъде, вдясно.

Не почувства непосредствена заплаха, поне засега. Знаеше, че човекът би могъл лесно да го застреля, докато стоеше пред гробовете. Това означаваше, че иска да разговаря с него. И знаеше точно кой беше — Джейк.

— Съзнаваш ли каква каша си забъркал? — запита Джейк в мрака.

Дру се зарадва на срещата със стария си приятел и почти се усмихна.

— И колко хора те преследват? — глухо продължи Джейк.

— А ти? И ти ли си от тях? Доста далеч си мръднал от Ню Йорк? Не вярвам да си тук, защото обичаш гробища и то в три сутринта. Ще ме убиеш ли?

— Да, точно затова съм тук — гласът му звучеше гърлено, тъжно.

— Какво чакаш тогава, хайде, действай! — крайно изтощен, Дру беше престанал да се интересува от каквото и да било. — Свършен съм. Спокойно мога да легна ей тук и край.

— Защо?

— Имаш заповед!

— Не, друго имам предвид. Искам да знам защо предаде нашата мрежа.

— Не съм я предал.

— Казват, че си.

— Аз пък мога да кажа, че съм папата. Това не значи, че е вярно. А и ти не им вярваш, нали? Иначе нямаше да разговаряш с мен. Просто щеше да ме застреляш, както си стоях пред тях. Как ме откри?

— Вече съвсем се бях отчаял.

— Ето това ти харесвам — пристрастието към дългите обяснения.

— Изпратиха хора да те причакат около дома, в който си живял, за всеки случай. Но аз знаех, че никога няма да се появиш там. Всъщност колкото повече мислех, толкова по-ясно ми ставаше, че никога няма да рискуваш да идеш на такова място, където те очакваха. Предполагах, че си се покрил някъде в някоя планина. С твоя тренинг можеше да изкараш там месеци и години, дори през зимата. Така че преследването беше безсмислено. Ти беше победил. Така мислех.

— Това не ми обяснява…

— Стигаме и до въпроса. Нещо все ме глождеше. Ровех се в паметта си. Все трябваше да има някакво място, което да те влече. Дори и хора като нас имат чувства. Но къде? Запитах се защо беше станал такъв. Тогава се сетих. Веднъж ми разказа нещо — когато една снежна буря ни принуди да пренощуваме на един връх и беше такъв студ, че трябваше да приказваме, за да не заспим, защото това означаваше сигурна смърт. Спомняш ли си?

Да, спомняше си с най-приятелски чувства.

— В Андите.

— Точно — долетя гласът на Джейк от тъмното. — Вече се чудеше какво още да ми разкажеш, за да минава времето и заговори за родителите си, какво се беше случило с тях, как беше живял с леля си и чичо си в Бостън.

— Чичо ми почина.

— Да, но леля ти е жива, въпреки че ти така ми я описа, че бях сигурен, че няма да отидеш за помощ при нея. Но като се замислих за Бостън, си припомних как си защитавал гробовете на родителите си от вандали. Как си се промъквал в гробището всяка нощ. Как дори и като си пораснал, си идвал тук винаги, когато си имал възможност. Не беше трудно да разбера в кое гробище и на кое място са погребани. Продължавах да се питам дали ще дойдеш да кажеш „сбогом“, дали ще се подчиниш на стария навик, преди да се скриеш от света. Или вече си го направил и съм те изпуснал.

— Страхотно попадение.

— Единственото, за което се сещах.

Дру пристъпи напред в мрака.

— От януари насам се крия. Да не би да си висял около гробовете всяка нощ?

— Казах ти. Вече се бях отчаял. Но си дадох срок до края на месеца — засмя се Джейк. — Представи си как се изненадах, когато ти внезапно се появи измежду тези сенки. За секунда дори си помислих, че ми се привижда.

— Подходящо място за призраци. И за приятелски срещи след дълга раздяла. И за убийства. Погребалната церемония може да се пропусне и направо да ме заровят тук. Но ти още не си ме убил. Защо?

— Защото искам да знам какво точно се случи — въздъхна Джейк.

Дру му разказа.

Джейк не реагира веднага.

— Разказът ти е убедителен.

— Не е само „разказ“!

— Но не разбираш ли, че това няма значение? Важно е само това, което мислят те за случая. Дойдоха при мен. Казаха ми: „Ти си му приятел. Познаваш навиците му. Знаеш какво ще предприеме. Той е опасен. Не се знае на кого ще ни предаде следващия път!“

— Казах ти, не съм ги предал!

— Казаха още: „Ще ти дадем сто хиляди долара, ако го намериш… и… убиеш.“

Дру загуби търпение. Пристъпи напред като разтвори ръце.

— Направи го! Какво чакаш? Спечели мангизите!

— Не разчитай на приятелството ни — предупреди го Джейк от мрака. — Не се приближавай и не се опитвай да бягаш!

— Да бягам ли? Писна ми да бягам и да се крия. Убий ме или ме пусни.

— Ако те пусна, ще трябва да продължиш да се криеш.

— Не. Утре влизам в манастир.

— Моля?

— Добре ме чу. Ставам монах, картузианец.

— Наистина ли? Вече си вярващ? Картузианец ли каза? Това не са ли онези дето живеят в единични килии и по цял ден се молят? Дяволска приумица. Все едно да се зазидаш жив в някой гроб.

— Точно обратното. Все едно, че възкръсваш. По-скоро сега съм като в гроб. Но не заради пистолета, който си насочил към мен. Ти искаш смъртта ми. От твоя гледна точка да стана картузианец означава жив да се погреба. В такъв случай няма защо да ме убиваш, нали?

— Много те бива в приказките — произнесе Джейк в мрака.

— Не искам да петня приятелството ни и да те обвинявам, че си се продал за сто хиляди долара, нито ще се опитвам да ти предлагам повече, за да ме пуснеш. И без това нямам толкова пари. Нямам нищо.

— Все по-странни и по-странни приказки.

— Да, наистина разчитам на приятелството ни. Веднъж ти спасих живота при онова изкачване на Андите, помниш ли?

— Да, много добре си спомням.

— Никой не знае, че си ме открил. Твой ред е да ми се отплатиш, като ми спасиш живота. Пусни ме да си отида.

— Не е толкова просто. Има още нещо, което не ти казах. Много по-важно от стоте хиляди. И на мен са ми вдигнали мерника. Страшно си ги вбесил. Да не изпълниш поръчението. И то от такъв мащаб! А онези тримата, които премахна? Сигурни са, че си сменил господарите.

— Грешат!

— Уверени са, че си се продал. Знаеш твърде много и щетите могат да бъдат непредвидими. Затова са решили на всяка цена да те пипнат. Никога няма да се откажат. Колкото повече се ядосват на теб, толкова по-зли стават и с хората, които са те познавали, като мен например. Смятат, че щом сме били приятели, трябва да знам къде се криеш. А ако не те намеря, значи и аз съм предател. Очаквам следващия месец да засилят натиска. Сега разбираш ли? Не мога да те пусна.

Дру долови нотка на съжаление в гласа му.

— Наистина ли искаш да ме убиеш?

— За бога! Защо мислиш се мотая още?

— Можем да измислим нещо.

— Какво?

— Кажи им, че си ме намерил и си ме премахнал.

— Това няма да ни помогне, по дяволите. Изобщо няма да ми повярват. Ще искат доказателства.

— Е, добре. Дай им ги!

— Но как?

— Кажи им, че си поставил бомба в колата ми и си ме вдигнал във въздуха заедно с нея.

Дру си припомни метода, който трябваше да използва в Алпите.

— Можеш да снимаш. Те обичат да гледат снимки.

— Какво да снимам? Може да бъде всяка друга кола.

— Не. Как се качвам и потеглям, колата избухва и пада в някаква река. Кажи им, че не си могъл да действаш по друг начин, освен с бомба. Повече никакви доказателства не могат да ти искат. Аз, разбира се, няма да съм вътре.

— Спираш някъде и скачаш преди да избухне?

— Точно. Утре трябва да се явя в манастира. Намира се във Върмонт. Можем да го направим преди това.

Дру пристъпи напред, откъдето идваше гласът на Джейк.

— Не мърдай от мястото си, Дру!

— Не мога да чакам повече. Трябва да знам какво ще стане. Залогът е нашето приятелство. Застреляй ме или ми помогни! Нямаш друг избор!

Дру разтвори ръце в знак на приятелство.

— Предупреждавам те, Дру! — Джейк беше объркан. — Не ме принуждавай да го правя! Не се приближавай!

— Съжалявам, приятел. Няма да се крия повече. Уморих се. Искам да те погледна в лицето.

— Недей, за бога!

— Защо призоваваш бога?

Дру се приближи на десет фута от храстите, зад които се криеше Джейк. Направи още няколко крачки. Спря. Взря се в мрака.

— И така, какво решаваш? Ще ми помогнеш ли? Ще им докажем, че си ме убил. Ще се отърва веднъж завинаги от тях и ще прекарам спокойно остатъка от живота си. Или искаш наистина да ме убиеш?

Дру изчакваше отговора му. Наоколо бе съвсем тихо. Храстите се размърдаха.

Дру се изопна. Помисли си, че е направил грешен ход, че Джейк се изправя и насочва пистолет към него.

В мрака се появи фигура в цял ръст. Беше Джейк, разтворил приятелски ръце като Дру.

— Господ те обича, приятелче.

Двамата се прегърнаха.

 

 

— Това се случи през седемдесет и девета? — Арлийн напрегнато гледаше Дру, гласът й трепереше от вълнение, като неговия.

— През март, в Бостън. Точно преди да вляза в манастира.

— Прав беше. Наистина трябваше да изслушам всички подробности, за да разбера това, което ме интересуваше. Също като… — Арлийн се отпусна на стола си. Търсеше точната дума. — Мисля си, че е като паяжина. Всичко е взаимосвързано, преплетено, върти се в кръг. В името на една ужасна цел. А паякът непрекъснато дебне. Какво направи Джейк? Помогна ли ти?

— Нагласихме работата. Не знам точно какво е казал, но сигурно е бил убедителен. Както разбирам, не е имало никакви последствия, поне допреди две седмици.

— Да, но тогава изведнъж започна да нервничи — размишляваше Арлийн.

— Манастирът беше атакуван малко след изчезването на Джейк — каза отец Станислав.

Напрежението в стаята нарастваше.

— Има ли връзка между двете събития? — обърна се свещеникът към Дру. — Дали някой не е решил, че Джейк знае нещо? Може да са го принудили да признае, че си жив и да са го накарали да каже къде се криеш.

— След шест години? — със съмнение запита Дру. — Ако в „Скалпел“ не са му повярвали, защо е трябвало да чакат толкова дълго, за да го разпитват отново?

— „Скалпел“ ли? — изненада се Арлийн. — Искаш да кажеш, че те стоят зад тази работа? Те са виновни за изчезването на Джейк и нападението на манастира?

— Няма кой друг да бъде. Всички нишки водят към тях.

— Но… — обземаше я все по-силно безпокойство.

— Какво има? Мислех, че се досещаш за това, също както и аз.

— Не, ти нещо не разбираш. Не може да бъде!

— Но всичко съвпада.

— Не! „Скалпел“ отдавна не съществува!

— Моля? — на Дру му прималя.

— Организацията беше разформирована през 1980. Ти си бил в манастира по това време.

Дру рязко се обърна.

— Да, права е — каза отецът. — Моите сведения са много категорични. Както сам каза, организацията е излязла от контрол. Започнала е много да надвишава правата си, като не само е отговаряла на нападения на терористи, но се е насочила и във фатална за нея посока — намеса във вътрешните работи на чужди държави и заговори за свалянето на държавни глави. Ако Аятолахът беше научил, че американците се опитват да го премахнат, щеше веднага да убие заложниците, а не да ги държи срещу откуп. Със сигурност щеше да използва опита за покушение като доказателство на всичко онова, което твърди за Америка и нейното разложение. Ето защо в „Скалпел“ толкова са държали на отстраняването ти. Не само задето не си изпълнил поръчката, но най-вече защото подозират, че си в състояние да предадеш всичките им тайни. Това е най-лошото и то ги влудява.

— Но нали са ме смятали за мъртъв?

— Да. Вероятно научавайки за смъртта ти за първи път след като провали акцията, са могли да заспят спокойно — отговори отецът. — Според моите сведения в „Скалпел“ са разбрали, че са отишли твърде далеч. Навярно някой от тях се е паникьосал и е осведомил Държавния департамент за тази опасна политическа игра. Помниш ли какво се случи с ЦРУ, когато Комисията Чърч към Сената разкри подготвяните от управлението заговори за убийства срещу Кастро, Лумумба, Сукарно, братята Дием?

— Едва не бе разформировано — довърши Дру. — Постигнат бе компромис, а пълномощията му бяха силно орязани. Около седемстотин членове на тайните му организации бяха премахнати.

— Очевидно в „Скалпел“ не са могли да си позволят подобен скандал. Защитавайки собствените си интереси, чиновниците тихомълком са разтурили антитерористичната организация. Отнело им е почти година след неуспеха на акцията срещу Аятолаха.

— Тогава кой, по дяволите, ще се опитва да ме убие? И защо?

— И защо Джейк изведнъж стана така нервен? — погледна ги въпросително Арлийн.

— Може би отговорът е в отровата — разсъждаваше Дру. — Ако знаехме какво точно са използвали в манастира.

— Да — подкрепи го отецът. — Епископът ми каза, че си запазил трупчето на мишката, която ти е спасила живота.

— Малкия Стюарт — тихо каза Дру. — Мисля, че може да ми направи още една последна услуга — да ми помогне да разбера каква отрова са използвали. Ще знам след аутопсията. Ако е нещо по-особено, може да ме заведе до извършителите.

— Не е сигурно. Имаш ли нещо против да я видя?

— Гледката не е приятна.

— Не съм някое невинно дете, както се досещаш.

Дру се загледа в зловещия червен рубин на пръстена му, с пресичащите се сабя и малтийски кръст.

— Да, имам впечатление. Братството на камъка, нали?

— Да.

— Някой ден трябва да ми разкажеш.

— Когато му дойде времето. А сега на работа.

Дру отиде да вземе палтото си. Извади от там найлонова торбичка. Изненадващо за него трупчето изглеждаше много запазено. Беше се свило и изсъхнало като мумия. Отец Станислав почтително го пое и се обърна към Дру:

— Вече ти казах, че аз се заех с изнасянето на труповете от манастира. Загрижеността от евентуален скандал, която си изразил пред епископа, е била напълно основателна. Ако беше съобщено на полицията и тя беше разследвала случая, щеше да открие, че един монах е останал жив. А като задълбаят малко повече, веднага щяха да се доберат до миналото ти. И какво щеше да излезе — международен терорист, защитаван от църквата! Тя никога не би го допуснала. Затова след като проведохме наше собствено разследване, заличихме всички следи. Труповете бяха погребани по картузиански обичай — с почит, но много скромно и без надгробен паметник, на който да е изписано името. Запазихме анонимността, към която винаги са се стремели картузианските монаси. Трябва да ти кажа, че аутопсии бяха направени. Използваната отрова наистина е особена. А в случая и доста подходяща.

Дру го изчака да довърши.

— „Монашеска примка“.

Ужасяваща игра на думи.

— Само да ми паднат…

— Запази спокойствие — окуражи го отецът, постави найлоновата торбичка на шкафчето и докосна бялата яка на свещеническите си дрехи. — Трябваше да съм по-подходящо облечен.

— В какъв смисъл?

— За твоята изповед, защото това си беше изповед. Труден проблем на каноническото право. Питам се дали външният ми вид прави изповедта ти невалидна.

— Не мисля — отвърна Дру.

— И аз. Господ винаги разбира. Това ли имаше да ми казваш? Разказа ли ми всичко, което може да има някаква връзка с манастира?

— Всичко, за което се сещам.

— Тогава наведи глава и изпълни ритуала.

— Отче, искрено се разкайвам за тези грехове и за всички прегрешения, които неволно съм извършил в живота си.

Отец Станислав вдигна дясната си ръка и го прекръсти. Произнесе молитвата си на латински. Дру разбра, че се моли за опрощение на греховете.

Прекъсна и продължи на английски:

— Да убиеш човешко същество е едно от най-големите престъпления. Само самоубийството е по-голям грях. Но обстоятелствата и сполетелите те нещастия смекчават до известна степен вината ти. Покай се за греховете си.

След като Дру направи това, свещеникът каза:

— Живей в мир! — и добави със строг глас. — Но никога повече недей да повтаряш деянията си.

Дру го погледна стреснато.

— Време е да поговорим за Янус.

— Споменахте за него в параклиса — намръщи се Дру. — Известно време не можах да разбера какво искахте да кажете. Произношението ви е малко странно. Имате предвид Янус?

— Убиецът ли? — намеси се Арлийн.

— Да, двуликият бог — кимна отецът. — По-точно онзи, който иска да мине за Дру.