П. Г. Удхаус
Иконом за един ден (21)

Двайсет и първа глава

Джеф възнамеряваше на спокойствие да изпуши една цигара преди вечеря. Ала ненадейната поява на господин Шепърдсъп, който приличаше на ходеща бъчва, го накара да промени плановете си. Твърде възможно беше шишкото да не го заговори, но рискът беше прекалено голям за един влюбен младеж, който иска да остане насаме с мислите си. Поради тази причина той побърза да затича към близката алея като антилопа, която е зърнала госпожа Корк, и по този начин още в зародиш ликвидира опасността. Заразхожда се между рододендроните и се отдаде на дълбок размисъл.

По времето, когато още не познаваше Ан Бенедик, размишленията му щяха да вземат съвсем друга насока, ала откакто се беше влюбил, непрекъснато беше настроен на романтична вълна.

Докато се разхождаше по алеята, се мъчеше да си припомни поемата „Ела с мен в градината, Мод“, вместо да съчинява наум нов криминален роман, пълен с вледеняващи писъци, разнасящи се от изоставени къщи и е поредните подвизи на инспектор Първис, който ще поднесе увеличителното стъкло към някакъв предмет и ще промърмори: „Това е човешка кръв.“

Още се опитваше да си припомни втората и третата строфа, когато Ан излезе от къщата, бълвайки огън и жупел и се озърна като лъвица, която търси с поглед жертвата си. Преходът от стаичката на лорд Уфнам до моравата пред къщата не беше намалил желанието й да си поговори с Джей Джи Милър. Шишкавият господин Шепърдсън забърза или по-скоро се затъркаля към нея и подхвърли:

— Каква прекрасна вечер, нали?

— Да — отговори Ан, на която не й беше до обсъждане на времето. — Виждали ли сте господин Ейдър?

— Мисля, че ще го откриете на алеята с рододендроните. Като излязох да се поразходя, го зърнах наблизо, но той побърза да се отдалечи. Жалко, така ми се искаше да си побъбрим. Той е прекрасен младеж, нали?

Ан преглътна думите, които й бяха на езика, и процеди:

— Да!

— В днешно време не се срещат възпитани и учтиви млади хора като него… Между другото, знаете ли защо още не са ударили гонга за вечеря?

— Доколкото ми е известно, закъснението е било предизвикано от извънредни обстоятелства.

— Божичко, дано не се бавят още дълго — промърмори шишкото, който копнееше за мижавата си порция спанак, а Ан с решителни крачки се отправи към градината.

Алеята с рододендроните тънеше в полумрак. Високите храсти се възправяха като бастион, а над тях се виждаше само късче лилаво небе. Ала оскъдната светлина не попречи на Джеф да познае Ан и той забърза към нея, без да подозира каква злочеста участ го очаква. Настроението му се повиши от неочаквания подарък, който му поднасяше съдбата, и по стар навик той зафлиртува:

— Не може да бъде! Тъкмо произнесох: „Ела в градината, Мод“ — и ти се появи. Някои хора биха го нарекли случайно съвпадение, но според мен по-скоро е телепатия между две сродни души. Случайно да си спомняш какво се казва по-нататък?

— Моля? — недоумяващо го изгледа тя.

— Следващите строфи от стихотворението се изплъзват от паметта ми. Може би си ги спомняш.

— Не!

— Мислех, че и децата знаят това стихотворение — отбеляза Джеф. — Сигурно защото си била частна ученичка, в образованието ти има такъв сериозен пропуск. Ако беше посещавала някой престижен колеж, „Ела в градината, Мод“ завинаги щеше да е запечатано в паметта ти.

Ан нервно пристъпваше от крак на крак, защото сцената не се разиграваше според замисъла на драматурга.

— Не съм дошла да разговаряме за поезия! — отсече.

— Поводът не ме интересува, важното е, че си тук.

— Искам да ти кажа нещо…

— Аз също — прекъсна я той. — Копнеех да се видим и да си побъбрим.

Девойката отново се помъчи да вкара разговора в желаното от нея русло:

— Чичо ми…

— О, този симпатяга! Да е жив и здрав още дълги години!

— Чичо Джордж ми съобщи нещо, което буквално ме потресе — продължи Ан, все едно не го беше чула.

Джеф съчувствено кимна:

— На моменти издава багажа, но като цяло е много симпатичен джентълмен.

— Ще ме изслушаш ли най-сетне?!

— Целият съм слух.

— Сподели с мен, че е влизал в твоята стая…

— Кажи му да не се притеснява — моята стая е и негова.

Ан, която вече започваше да губи търпение, нервно тупна с крак. Съжали, че поради падналия мрак Джеф не вижда гневното й изражение, иначе щеше да я попита какво се е случило, давайки й възможност много по-бързо да се добере до същината на въпроса.

— Бъди така добър и ми позволи да се доизкажа…

— Разбира се, разбира се. Слушам те най-внимателно.

— Благодаря. В деня на пристигането ти чичо Джордж влязъл в твоята стая да провери дали имаш нужда от нещо. Видял някаква книга на нощното шкафче, разгърнал я и прочел надписа на титулната страница.

Сякаш студен душ обля Джеф. Той мислено се прокле, задето е имал глупостта да остави на толкова видно място книга, подписана с името му, след като знаеше за манията на лорд Уфнам да си пъха носа навсякъде, търсейки заветните диаманти. Едва сега разбра, че не се е лъгал, когато няколко пъти по време на разговора бе доловил студенина в гласа на Ан и бе забелязал отсъствието на обичайното й добро настроение.

— Така ли? — попита само за да каже нещо.

— На титулната страница е било написано името ДЖЕЙ ДЖИ МИЛЪР.

— О, това ли било…

— Какво означава „това ли било“?

— Господин чичо ти е видял книгата, която взех от един приятел на име Милър — отдавна трябваше да му я върна. Благодаря, че ми напомни.

— Няма защо — отвърна Ан и мило се усмихна, все едно бе развеселена от глупавото недоразумение. Гневът й беше отстъпил място на зловещо спокойствие, сякаш бе водата в чайника, достигнала точката на кипене. — Взел си книгата от някого, така ли? Каква съм глупачка — за момент си помислих, че ти си Джей Джи Милър!

— Не, не… Казвам се Далримпъл, Джефри Далримпъл. След като купих фирмата, запазих името на предишния й собственик и в интерес на работата се представям като Ейдър.

— Ясно. — За миг Ан замълча и вдигна взор към небето, сякаш се питаше защо от него не се спусне мълния, която да овъгли този човек. — Казваш, че фамилното ти име е Далримпъл, така ли?

— Точно така, но предпочитам да ме наричаш Джеф.

— А този Милър е твой приятел.

— Да, и то много добър. Познаваме се от години. Прекрасен човек е.

— Наистина ли?

— Наистина, въпреки че има един малък недостатък — говори прекалено много. Не бива да го преценяваш според приказките му. Например, ако е влюбен в някоя млада жена, има опасност тя да остане с погрешното впечатление, че е неискрен. Възможно е девойката да си въобрази, че моят приятел се шегува, тъй като той говори безспирно и скача от тема на тема, но никога не стига до най-важната. Няма да се учудя, ако дори го помисли за прекалено самоуверен, ала всъщност това е маска, под която се крие един стеснителен човек.

— Стеснителен ли?

— Може би ти се струва невероятно, но наистина съм срамежлив.

— Нали говореше за Джей Джи Милър!

— Да, за него говорех, но се пообърках, защото с него имаме еднакви характери.

— Моите съболезнования.

— Моля?!

— Искрено те съжалявам, защото Джей Джи Милър е най-противният човек на този свят!

— Не говори така. В сърцето му няма капчица злоба, по душа е невинно дете.

— Сериозно ли говориш? Тогава защо се е държал така отвратително с племенника на госпожа Корк? Може би е споделил с теб за случилото се в съдебната зала.

— Да не би да говориш за делото „Пенифадър срещу Тарвин“? Да, смътно си спомням, че ми говори нещо по този въпрос.

— Подозирах, че ще си спомниш. Казваш, че фамилното ти име е Далримпъл, така ли?

— Точно така, питаш ме вече трети път.

— Странно…

— Какво му е странното на това име?

— Нямам предвид името. Хрумна ми, че сигурно е имало печатна грешка в листовките.

— В листовките ли?

— Да, в листовките, които раздаваха по време на мача между националните отбори по ръгби на Англия и Шотландия, който се игра през март на „Туикнам“.

Джеф втрещено я изгледа:

— Само не казвай, че си била на стадиона!

— Разбира се, че бях. Ето защо при срещата ни в кантората лицето ти ми се стори толкова познато. Ти беше включен в отбора на Англия и в листовката срещу снимката ти стоеше името Джей Джи Милър.

Джеф беше принуден да посвети на размисъл цели две минути.

— Разбирам — промълви най-накрая. — При това положение едва ли ще повярваш, че се казвам Далримпъл.

— Имаш право.

— Май е за предпочитане да се изповядам пред теб.

— Само ако го смяташ за необходимо.

— Аз съм Джей Джи Милър.

— Добре.

— Още не мога да повярвам, че тогава си била на стадиона.

— Да, бях.

— Кървав мач беше, нали? Извадихме късмет, че не загубихме. Шотландските нападатели са големи грубияни — седмици наред след срещата не можех да си намеря място от болки тук и там. Нямам представа защо обучението в прочутите университети Мърчисън, Лорето и тем подобни пробужда звяра в душите на питомците им и жаждата с ритник да пробият дупка в гръдния кош на най-талантливия състезател от противниковия отбор. Не знам доколко разбираш от ръгби, но аз бях полузащитник. На мен се падаше тежката задача самоотвержено да закрия с тяло топката, когато проклетите шотландци проведат неочаквана стремителна контраатака…

Ан отново гневно запотропва с крак.

— Съжалявам, че не са те пречукали! — процеди през стиснати зъби. В този миг би предизвикала възхищението на госпожа Корк — а тя беше специалистка по говорене през стиснати зъби!

Междувременно Джеф се беше поокопитил и положението вече не му се струваше толкова отчайващо — започваше да храни надежда, че не всичко е загубено. Напомни си, че мнозина са преминали и през по-тежки изпитания и са оцелели. Например героинята в първия му криминален роман бе зарязала инспектор Първис, защото някакъв едноок китаец я беше излъгал, че той е убиецът на брат й. Направила му беше бурна сцена и бе заявила, че не само до края на живота си няма да му проговори, ами когато мисли за него, винаги ще потръпва от отвращение. Обаче накрая любовта беше възтържествувала.

— Може би чичо Джордж те е уведомил, че съм сгодена за Лайънел Грийн — продължи Ан с все същия леден тон.

— Да, каза ми. Бях потресен.

— Нима?

— Да, бях потресен от дън-душа. Ако си чела репортажите за делото „Пенифадър срещу Тарвин“ и си вникнала в съдържанието на моята грижливо подготвена пледоария, сигурно си разбрала що за човек е Грийн Вонята.

— Как смееш да го наричаш така!

— В училище всички му викаха Вонята, и то с пълно право. Ако щеш, вярвай, но много мои приятели с по-остро обоняние горчиво съжаляваха, че Лайънел Грийн не е частен ученик.

В съзнанието на Ан се блъскаха толкова думи, с които да постави на мястото му безобразника, че й беше трудно да прецени кои да използва. В края на краищата избра най-неподходящите:

— Престани да дрънкаш врели-некипели! Лайънел се къпе всеки ден!

— Защото има много да наваксва.

Внезапно Ан изпита същото чувство, което терзаеше и господин Молой — че младежът има готов отговор на всяка нейна забележка. Ако не се намираше на алея, покрита с пясък, който заглушаваше всеки звук, отново щеше да тупне с крак, ала сега жестът беше безсмислен.

— В никакъв случай не бива да се омъжваш за Грийн Вонята — продължи с пълна пара Джеф. — Ще ти намерим по-достоен съпруг.

— Себе си ли предлагаш? — язвително подметна тя.

— Взе ми думите от устата! Съгласна ли си да се оженим? Обичам те! Влюбих се в теб още в първия миг, в който те видях… Но защо ли ти го казвам, след като чичо ти вече те е информирал за чувствата ми?

— Да, наистина спомена нещо подобно.

— Нямам представа точно какво ти е казал, но бъди сигурна, че не е преувеличил. Никой не е обичал никого така, както те обичам аз. Историята не познава по-пламенни чувства от моите.

Ан реши, че е крайно време да сложи точка на лиричните излияния. Току-що си беше спомнила, че трябва да му съобщи още нещо.

— Нямам време за безсмислени разговори — отсече. — Потърсих те, за да ти кажа, че съм разкрила измамата ти, и да те предупредя незабавно да напуснеш Шипли Хол.

— Да напусна ли? — плачливо произнесе Джеф. — Защо ме пропъждат отвсякъде? Не искам да си отида!

— В твой интерес е на бърза ръка да си обереш крушите. Истинският Шерингам Ейдър е тук. Оставих го да разговаря с госпожа Корк, след като й обясни кой е. Едва ли ще се учудиш, ако разбереш, че госпожата те търси под дърво и камък.

Джеф дълго мълча. Изглежда, обмисляше новопостъпилата информация. Беше изобретателен и безстрашен младеж, ала новината, че храбрата ловджийка го търси за да му иска обяснение за измамата, не беше от най-приятните.

— Реших, че е редно да те предупредя — наруши мълчанието Ан.

— Много си мила.

— Виждал ли си как действа госпожа Корк, когато поеме пътеката на войната?

— Още не съм.

— Скоро ще имаш това щастие.

— Разгневена ли е?

— Малко.

— Сигурно ми има зъб, задето я измамих.

— Определено.

— Мисля, че е най-добре да й обясня всичко.

— Как смяташ да го направиш?

— Ще й кажа самата истина.

— Така ли? Съмнявам се, че си способен да казваш истината.

— Бях искрен, когато заявих, че те обичам… Ще застана пред нашата домакиня и ще кажа: „Слушайте, госпожо Корк…“

— Ще придружиш изявлението си с небрежна усмивка, нали?

— Точно така. Небрежно ще се усмихна и ще кажа: „Слушайте, госпожо Корк…“

— Това вече го чухме, давай по-нататък.

— „Слушайте, госпожо Корк, съобщиха ми, че сте вдигали пара, задето с нередовни документи съм се настанил във вашия дом. Сигурен съм обаче, че ще срещна вашето разбиране и съчувствие, след като ви запозная с фактите. Влюбен съм в Ан Бенедик, госпожо Корк, и се промъкнах в дома ви под чуждо име, защото не мога да живея далеч от нея.“

— Мислиш ли, че ще я трогнеш и че ще ти се размине?

— Убеден съм. Всички съчувстват на влюбения. Има още нещо в моя полза. Госпожата си е набила в главата абсурдната идея, че си влюбена в Лайънел Грийн. Когато разбере, че се е заблуждавала, ще бъде толкова радостна, че ще ми прости.

— Има ли смисъл да повторя, че наистина обичам Лайънел Грийн?

— Не си хвърляй думите на вятъра.

— В такъв случай е време да се разделим.

— Почакай, още не си отговорила на въпроса ми.

— Какъв въпрос?

— Ами… не отговори дали приемаш предложението ми. Попитах те дали ще се омъжиш за мен.

— Така ли? Не си спомням.

— Божичко, каква си забравана! Като заговорихме за бъдещия ти съпруг, твоя милост предложи да кандидатствам за поста, а пък аз казах, че си ми взела думите от устата.

— Извинявай, не разбрах, че ми предлагаш да се омъжа за теб.

— Предложих ти го!

— Е, отговорът е отрицателен.

— Защо? Нима не разбираш, че сме родени един за друг?

— Този факт се е изплъзнал от вниманието ми.

— В бъдеще бъди по-бдителна, че ще пропуснеш най-важните неща в живота си. Спомни си как си паснахме от самото начало. Навярно споделяш усещането ми, че сме се познавали от памтивека. С теб сме две сродни души, които подновяват връзката си от някакво предишно съществуване…

— В което си бил крал на Вавилон — язвително подхвърли Ан.

— И то какъв крал! Поданиците ме обичаха и бяха готови да стъпят в огъня заради мен. Тогава ти прие предложението ми за брак.

— Не е вярно!

— Вярно е! Споменът е съвсем пресен в паметта ми. Умът ми не го побира защо сега ми отказваш.

Внезапно Ан разбра, че е възприела погрешна линия на поведение и че ако позволи разговорът да продължи в тази насока, съществува реална опасност да загуби битката и от разгневена лъвица да се превърне в кротко агънце.

Първоначалният й план предвиждаше да срази измамника с няколко добре подбрани отровни думи, след което величествено да се оттегли и да го остави да се гърчи от срам. Ала вместо това му беше позволила да я увлече в размяна на остроумия, която бе характерна за общуването им и която в интерес на истината й доставяше безмерно удоволствие. Отврати се от себе си, като осъзна, че дори в момента се забавлява както никога досега. С усилие заличи усмивката от лицето си и с цялото високомерие, на което беше способна, процеди:

— Довиждане!

Джеф изненадано я изгледа:

— Нима си отиваш?

— Нямам време за празни приказки. Исках да те предупредя, че госпожа Корк те търси и не е благоразположена към теб. Сам прецени как да постъпиш.

— Вече ти казах, че ще й обясня какво ме е подтикнало към измамата.

— Стига да имаш възможност…

— Нима намекваш, че ще ме застреля, преди да успея да изложа аргументите си?

— Ако имаш късмет, ще разполагаш с достатъчно време да изречеш: „Останалото е мълчание.“

— Какво е останало?

— Мълчание.

— Ама защо да казвам тъкмо това?

— Защото е много подходящо за предсмъртна реч. Фразата е произнесъл малко преди смъртта си Хамлет — герой от едноименна пиеса на Уилям Шекспир — подхвърли Ан и отново усети, че разговорът е станал прекалено лековат. Мислено се скастри заради слабостта си и повтори: — Довиждане.

— Не, не си отивай! — възкликна Джеф. — Настоявам да поговорим за образованието ти като частна ученичка. Прави ми впечатление, че преподавателите ти са имали странни схващания за литературата. Призна, че не знаеш класическата поема „Ела в градината, Мод“, същевременно цитираш Шекспир. Темата живо ме вълнува, искам да я разнищя докрай и да разбера дали образованието ти е добро, или чичо ти си е хвърлил парите на вятъра. Кои са най-големите реки в Англия? И не казвай, че са змейска люспа, вълчи зъб и свински пъп^[1], защото това не е верният отговор.

— Довиждане!

— Престани да повтаряш едно и също, а отговори на въпросите ми. Имала ли си гувернантка, или чичо ти се е занимавал с образованието ти?

— Нямам намерение да си губя времето с теб! Не желая повече да разговаряме, защото побеснявам само като те гледам. Идва ми да те удуша заради оскърбленията, които си нанесъл на Лайънел…

— Поставих го на мястото му, това е всичко. С наслада си спомням как се гърчеше под пронизващия ми поглед. Ако реферът не се намесваше непрекъснато, от Лайънел Грийн щеше да остане само едно мазно петно. Напълно заслужаваше участта си, задето разправяше пред всички, че вечер съм си лягал с къси чорапи.

— Какво?

— Навремето беше пуснал този зловреден слух и ме направи за смях пред съучениците ни. Едва след дълги години на упорит труд се превърнах в герой на училището. Между другото, разказвал ли съм ти как го постигнах?

— Не и не ме интересува!

— Случи се по време на най-важния мач за сезона, когато играхме с девическия отбор на съседното училище, който беше най-сериозният ни съперник за титлата. Наближаваше мигът реферът да даде сигнал за края на срещата, а ние водехме с минимална разлика. Ненадейно капитанката на противника — едра като кобила девойка с очила на име Флоси — докопа топката, промъкна се покрай защитата и се озова срещу мен, заплашвайки да вкара решаващия гол. Естествено в съзнанието ми изникна въпросът — способен ли е Джей Джи Милър да се справи с извънредното положение, което според зрителите беше доста съмнително. Накратко казано, очакванията им се оправдаха. Очилатата Флоси профуча покрай мен, прекоси гол линията и… ние загубихме мача. До края на живота си няма да забравя този ден.

— И това ли те направи герой в очите на съучениците ти?

— Не на моите, а на девойките от съседното училище. Но да се върнем към частното ти образование. Лорд Уфнам ли ти преподаваше?

— Не.

— Жалко, защото негово благородие има много оригинални идеи.

Ненадейно Ан се вцепени като ударена от гръм, защото видя по алеята да се задава едра дама, след която ситнеше нисичък човечец. Въпреки че вече почти се беше стъмнило, безпогрешно разпозна в тях своята работодателка и господин Тръмпър.

— Преподаде ми урок за техниката на ухажването и предложи да те целуна — продължаваше Джеф, който беше с гръб към входа на алеята и не подозираше надвисналата опасност. Изведнъж усети, че не му стига дъх. Докато говореше, все повече се убеждаваше, че съветите на възрастния джентълмен са били правилни. Трябваше му съвсем малко, за да прегърне идеите на лорда.

— Господи! — възкликна Ан. — Тя идва!

Джеф се озърна и забеляза вражеското присъствие. Дълбоко си пое дъх и изпъна рамене, както би сторил инспектор Първис. Появяването на госпожа Корк беше опростило нещата — отпадаше необходимостта от дълги обяснения за любовта му към Ан, довела го в Шипли Хол. След миг щеше да стане свидетелка на демонстрация, която да й изясни положението.

Ан сподавено извика и се опита да се отдръпне, но реакцията й не беше достатъчно бърза за човека, с лекота отнемал топката на състезателките от девическия отбор по ръгби. Госпожа Корк, която се носеше към тях като тежковъоръжен галеон, рязко спря и се запита дали да вярва на очите си. В този момент дочу зад себе си писукане, което й подсказа, че господин Тръмпър не се съмнява в зрението си.

Девойката се втурна покрай тях и изчезна сред сгъстяващия се мрак.

— Хубава работа! — избърбори храбрата ловджийка.

— Мили Боже! — възкликна господин Тръмпър.

Джеф пристъпи към тях — беше олицетворение на срамежлив човек, който е бил заварен в неловко положение.

— От сърце ви моля за извинение, госпожо Корк — промълви със сведени очи. — Мислех, че с Ан сме сами.

Госпожа Корк не беше от хората, които имат навик да загубват ума и дума, но най-неочаквано си глътна езика. Джеф се възползва от мълчанието й и продължи пламенната си тирада, която дълбоко затрогна романтичното сърце на господин Тръмпър:

— Госпожица Бенедик ми съобщи, че сте узнали как съм злоупотребил с вашето гостоприемство, представяйки се под чуждо име. Беше много разтревожена и се помъчих да успокоя страховете й. Казах й, че когато узнаете истината, а именно — че съм тук само защото нито миг не мога да живея далеч от нея, ще проявите разбиране и съчувствие. Съзнавам, че не биваше да ви заблуждаваме само и само за да бъдем заедно, но любовта подтиква хората към необмислени действия.

— Ах! — едва чуто въздъхна романтичният господин Тръмпър.

Буреносните облаци се разсеяха от лицето на Клариса Корк, която, макар да не се издаваше, беше впечатлена от мъжественото поведение на Джеф и реши да прояви широта на възгледите, както би се изразил господин Молой. Откритието, че подозренията й относно тайна връзка между племенника и секретарката й са били неоснователни, я изпълни с облекчение, което измести враждебните й чувства към Джеф.

— Би трябвало да те накарам да си платиш за измамата — промърмори тя и плътният й глас прозвуча като тътен на угасващ вулкан.

— Няма да ви се разсърдя, ако го сторите — смирено промълви младежът.

— Поведението ти е непростимо, много съм разгневена.

— И е пълно право. Не ще ви виня, ако ми наредите да напусна имението.

— Наистина възнамерявах да те изхвърля.

— Но след като научихте истината, няма да го сторите, нали?

— Не. Разрешавам ти да останеш.

— Благодаря! Много благодаря! — прочувствено възкликна Джеф и побърза да изчезне от полезрението й.

Госпожа Корк го проследи с поглед и замислено промърмори:

— Истински чешит!

— Абсолютен — съгласи се верният й ухажор.

— Във всеки случай сега дишам много по-спокойно — сякаш планина се смъкна от плещите ми. Бях убедена, че госпожицата е хвърлила око на Лайънел. След като подозренията ми отпаднаха, ще отпусна на племенника ми сумата, която му е необходима да влезе в съдружие с някакъв прочут декоратор. Още сега отивам да му съобщя радостната вест. Знам, че горкото момче се безпокои дали мечтата му ще се осъществи.

Докато вървяха обратно към къщата, Юстас Тръмпър не пророни нито дума. Ненавистта му към човека, който беше отказал да му се притече на помощ в най-критичния момент от живота му, още гризеше сърцето му. Струваше му се несправедливо недостойният младеж да бъде обсипан с благодеяния.