П. Г. Удхаус
Иконом за един ден (16)

Шестнайсета глава

Почти невъзможно е човек, изпаднал в безизходното положение на Чимп Туист, да запази aequam mentem^[1], както един древноримски писател ни съветва да правим в трудни моменти. Ако не беше обзет от паника, в мига, в който се освободи от компанията на лорд Уфнам, щеше да хукне наляво по коридора и преспокойно да се оттегли през задната врата, намираща се само на няколко метра от стаята на мнимия иконом.

Ала неговото присъствие на духа отстъпи пред натиска на желанието му час по-скоро да организира отсъствие на тялото си от опасната зона, поради което той зави надясно, поемайки по маршрут, който щеше да го отведе във вътрешността на къщата. Само след няколко секунди на пътя му се изпречи тапицирана със зелено сукно врата, възпрепятстваща бягството му към свободата.

Той се поколеба, но само за миг. Нямаше представа какво се крие зад това препятствие, ала със сигурност знаеше какво има от тази му страна, ето защо със замах отвори вратата, която за щастие се оказа отключена. Озова се в просторно помещение, осеяно с масички, столове и канапенца. В дъното се виждаше масивна дъбова врата, а вляво — стълбище, което водеше към горния етаж. Чимп разбра, че се намира във вестибюла. За миг спря да си поеме дъх и да обмисли по-нататъшните си действия.

Остана приятно изненадан от възможността спокойно да прецени положението си, но след няколко секунди го обзе тревога. Струваше му се необяснимо, че не чува тежки стъпки, предвещаващи неизбежната поява на жадния за отмъщение лорд Уфнам, питаше се какво ли се е случило с преследвача му.

Жадният за отмъщение лорд наистина се беше впуснал да го гони, но след няколко крачки се отказа от преследването. Природата го беше дарила с масивно телосложение, непригодно за бегач на дълги или дори на къси разстояния и той много добре знаеше, че предварително е загубил състезанието с дребния натрапник. Още като го видя как спринтира и като усети болката в ставите си, се отказа от преследването. „Лесно дошло, лесно си отишло“ — каза си, придържайки се към безпогрешната Уфнамова философия, обърна се кръгом и се оттегли в сутеренната си стаичка, за да изпие чаша портвайн.

През това време Чимп стоеше неподвижно и с притаен дъх, само лукавите му очички оглеждаха помещението, в което се намираше. Засега никой не нарушаваше спокойствието му, но не се знаеше докога ще остане в блажена самота. Отвори дъбовата врата и видя, че отвъд нея се простира дълъг коридор, по който всеки момент можеше да се зададе обитател на къщата, следователно той трябваше час по-скоро да напусне опасната зона. В подобен момент всеки човек би си позволил кратка почивка, ала господин Туист нямаше време за отдих — чувстваше се като елен, преследван от хищник.

Ненадейно погледът му попадна на прозорчетата от двете страни на масивната дъбова врата. На первазите им бяха подредени саксии с цветя, а през стъклата се виждаше синьо небе и зелена морава. Едва сега Чимп се досети, че това е главният вход на Шипли Хол — трябваше само да завърти валчестата дръжка и щеше да бъде на свобода.

Втурна се към заветната цел, но тъкмо когато посягаше да вдигне резето, чу гласове на хора, които се приближаваха към сградата. Отскочи назад, облегна се на стената и изтръпна, като видя вратата към коридора да се отваря и в далечината да се разнася безгрижно подсвиркване. За да не държим читателите в напрежение, веднага ще кажем, че подсвиркваше господин Тръмпър, чието настроение, помрачено от кръвнишкия поглед на лорда, се беше подобрило от успеха му в играта на билярд и той с песен на уста се бе запътил към стаята си, за да се преоблече за вечеря.

Чимп се почувства като животно в капан и за миг бе готов да се примири с неизбежното, сетне осъзна, че в тази пренаселена къща все пак има едно празно местенце — на стълбището нямаше никого. Мълниеносно се втурна натам и с ловкостта на шимпанзе (на каквото всъщност и приличаше) се заизкачва към горния етаж, като взимаше по две-три стъпала наведнъж. Господин Тръмпър, който влезе във вестибюла, с периферното си зрение забеляза някаква сянка и за момент се разтревожи да не би в къщата да е проникнал крадец. После си помисли, че опасенията му са безпочвени — всеизвестно бе, че апашите са нощни птици — на нито един от тях не би му хрумнало да участва в дневно представление, нито пък да тича колкото му краката държат нагоре по стълбището. Чувал беше, че крадците обикалят набелязания обект, но не си позволяват да тичат напред-назад, а се движат с подобаваща предпазливост.

Каза си, че страховете му са неоснователни, отново си заподсвирква, мимоходом погледна дали на масичката няма писмо за него и се обърна да посрещне Клариса Корк, която бе влязла заедно с госпожа Барлоу.

— Здравей, Юстас — поздрави го храбрата ловджийка. — Тъкмо щях да те търся в стаята ти. Свършили сме мравешките яйца, с които храним златните рибки. Ако обичаш, още утре сутринта прескочи до селото — мисля, че този артикул се намира в бакалията.

— Разбира се, разбира се… с най-голямо удоволствие, Клариса. Радвам се, че поне мъничко мога да ти бъда от полза! — възкликна той.

Госпожа Барлоу заяви, че винаги се е питала защо златните рибки проявяват такава слабост към мравешките яйца, след като никога не са се движили в една и съща обществена среда с мравките. Госпожа Корк, която притежаваше неизчерпаем запас от истории за животинското царство, побърза да разкаже за едно ему, което с наслада гълтало таблетки аспирин. Говореше така увлекателно, че мисълта за загадъчния човек с каучукови крака напълно се заличи от съзнанието на Юстас Тръмпър.

Междувременно Чимп, който се беше озовал на първия етаж, откри, че бягството му от вестибюла, макар и да бе умел тактически ход, предотвратяващ неочакваната му среща с обитателите на Шипли Хол и необходимостта да попадне в шумна компания, което в повечето случаи е отегчително, всъщност не го е доближило до избавлението. Трополенето, идващо от горния етаж, издаваше наличието на още квартиранти на госпожа Корк, които според неговите изчисления бяха поне един милион души. Побиха го тръпки, стори му се, че чува приближаващи се стъпки.

Отново се почувства като в капан — всеки момент можеше да се сблъска с хора, които слизат от втория етаж, или с други, които се качват по стълбището. Единственото разрешение бе да потърси убежище в непосредствена близост, тоест в стаята, пред чиято врата стоеше. Ако зависеше от него, би предпочел повече да не влиза в чужди стаи — преживяването в спалнята на лорд Уфнам му беше предостатъчно, — но нямаше избор.

На пръсти пристъпи към вратата, открехна я и надникна в стаята. Стори му се невероятно, че в пренаселената къща има незаето местенце, но в помещението наистина нямаше никого. Чимп се шмугна вътре, отново спря и се ослуша.

В този момент чу как господин Тръмпър се изкачва по стълбището и се вцепени от ужас при мисълта, че дребничкият човечец пребивава именно в тази стая. Предчувствието му не го подведе. Юстас, обогатен с познания за обичаите на емуто и на златните рибки, отново се беше запътил към спалнята си, за да се преоблече за вечеря. За миг Чимп остана неподвижен, само изпъкналите му очички се стрелкаха като подплашени врабчета. Ненадейно забеляза, че в дъното на стаята, до камината, има малък гардероб.

При вида му изпита същото въодушевление, което някога е изпитвал поетът Уърдсуърт, колчем е зърнел дъга на небето. Гардеробите са първи братовчеди на шкафовете, а читателят вече знае, че Чимп Туист се чувстваше спокоен само когато се намереше скрит във вграден шкаф. Има хора с вродено влечение към този вид мебели и той беше един от тях. Гардеробът го привлече като магнит. Беше доста тесен и едва ли пребиваването във вътрешността му щеше да бъде комфортно, но Чимп копнееше за него, както самецът-елен копнее за кошутата. Никога досега, дори когато бе видял Джеф да тича нагоре по стълбата към кантората му в Холси Билдингс, не беше изпитвал толкова силно желание да се скатае в любимото си убежище.

След трийсет секунди вече беше в гардероба. Всъщност измина разстоянието за двайсет и четири секунди, но се позабави, докато провери дали скривалището му се заключва. Ключът липсваше, затова Чимп се намести в тесния гардероб и реши да придържа вратата отвътре, за да не се отвори, а само след миг мислено се поздрави за бързата си реакция. Юстас Тръмпър влезе в стаята, като жизнерадостно си подсвиркваше.

Беше в прекрасно настроение. Първо беше спечелил две партии билярд, после госпожа Корк го помоли да отиде до селото и да й купи мравешки яйца, което го въодушеви още повече.

Всеки влюбен мъж изпитва удоволствие, когато дамата на сърцето му го моли за услуга — Юстас със задоволство си каза, че доверието, оказано от любимата му жена, и зависимостта й от него са многообещаващи. Ухажваше я плахо вече дванайсет години, откакто съпругът й беше починал от пневмония, след като безразсъдно беше скочил във фонтана на Трафалгар Скуеър един мразовит декемврийски ден в навечерието на Нова година и молбата й за услуга го обнадежди. Беше почти сигурен, че жената, която днес го изпраща за мравешки яйца, утре свенливо ще прошепне: „Да, ще се омъжа за теб.“ С жизнерадостно подсвиркване свали дрехите си, наплиска се с гореща вода от каната, поставена на умивалника, и облече официалната си риза. Прекрати импровизирания концерт едва когато стигна до връзването на вратовръзката — занимание, изискващо цялото му внимание и съсредоточаване. Настъпи тишина. За беда в този момент Чимп Туист, който от няколко минути се бореше с праха, попаднал в носа му, оглушително кихна. Звукът, напомнящ на съскането на хиляди сифони за газирана вода, накара господин Тръмпър да отскочи една педя от пода. След като се приземи обратно, дребният човечец се разтрепери като лист, а вратовръзката се изплъзна от безжизнените му пръсти.

Вече споменахме, че до този момент Юстас Тръмпър беше на романтична вълна и беше запокитил в най-далечния ъгъл на съзнанието си мисълта за загадъчното същество, което беше видял да тича нагоре по стълбата. Ала сега споменът се върна със силата на приливна вълна и господин Тръмпър разбра, че подозренията му са били основателни. Въпреки че според всеобщото мнение крадците не се развихрят по това време на денонощието, неясният силует, който беше видял, навярно е бил на човек, принадлежащ към измета на обществото — безсъмнено е бил апаш, привърженик на здравословния начин на живот, който предпочита да извършва обирите в по-ранен час, за да си легне навреме и да се наслади на дълбок, продължителен и освежаващ сън.

Увереността му се подсилваше от факта, че какъвто и да бе шумът, идваше откъм гардероба. Казваше си, че почтените хора не търсят убежище в гардероби и разбира се, беше съвършено прав. Въпросът: „Криеш ли се в гардероби?“, е надежден похват за установяване на добронамереността на даден субект. Ако субектът отговори положително, започваме да гледаме на него с лошо око и то напълно основателно.

По този въпрос Юстас Тръмпър беше наясно, но когато се опита да реши какво да предприеме, започнаха да го измъчват съмнения.

Човечеството може да се раздели на две категории — хора, които, ако установят наличие на крадец в гардероба си, смело отварят вратата и се изправят срещу натрапника и такива, които не го правят. Юстас Тръмпър принадлежеше към втората категория. Онова, което би подтикнало лорд Уфнам към решителни действия, караше дребния човечец да потъне в дълбок размисъл.

Господин Тръмпър знаеше как се постъпва в подобен момент — идеалното разрешение е тихомълком да се приближиш и да заключиш вратата. Най-голямото унижение за един обирджия е да го заключиш в гардероба. Но дори от разстояние се виждаше, че ключа го няма, което означаваше, че този вариант отпада. Юстас установи, че не му идва наум друг план, който хем да му помогне да залови натрапника, хем да осигури собствената му безопасност.

Докато нерешително пристъпваше от крак на крак, в съзнанието му долетя като пухче, понесено от вятъра, мисълта, че в тази къща има и други мъже, някои — много по-млади от него, и че спокойно ще избегне неприятностите, ако повери на някого от тях задачата да се разправи с крадеца. Не възразяваше срещу насилието, стига да не го упражняват върху него. Ако знаеше американската поговорка „Нека Джордж го направи“, която означава да оставиш друг да вади кестените от огъня, сигурно щеше да я каже на глас, заменяйки „Джордж“ с „Шерингам Ейдър“.

Преимуществото да живееш под един покрив с детектив се състои в това, че когато възникне необходимост да се справяш с нашествие на крадци, възлагаш на него опасната задача и му казваш да впише в сметката ти таксата за услугата. Спомни си, че стаята на Джеф е на горния етаж, а камериерката, с която се сблъска, когато на пръсти излезе в коридора, потвърди предположението му и му обясни, че трябва да почука на третата врата вляво. За миг той се изкуши да сподели с нея какво съдържа гардеробът му, но набързо се отказа. В критични ситуации е невъзможно да се осланяш на разни камериерки — липсва им издръжливост и воля за победа.

Качи се на третия етаж, но не стигна до стаята на младежа. Зад втората врата вляво по коридора се намираше банята, която обслужваше живеещите на този етаж, и когато той мина край нея, отвътре се извиси теноров глас, изпълняващ някаква песен. Юстас веднага позна, че това е гласът на човека, когото търсеше. Предишната сутрин беше чул Джеф да пее в градината, а подобно преживяване лесно не се забравя. Наведе се, притисна устни до ключалката и плахо подхвана:

— Извинете… аз… такова…

Вместо отговор от банята се дочу плискане на вода и младежът отново подхвана песента си. От страх да не го чуе крадецът в гардероба, господин Тръмпър беше снижил гласа си до шепот и макар да осъзна грешката си, почувства раздразнение. Не гледаше с добро око на частни детективи, които пеят на висок глас. Имаше закостенели възгледи за етикецията и смяташе за неприлично подобно лековато поведение. Смяташе, че детективът трябва да се занимава със залавяне на престъпници, а не да се прави на канарче.

Наведе се и този път с по-рязък тон се провикна през ключалката:

— Господин Ейдър!

Отново чу само плискане на вода и повторното изявление от страна на къпещия се, че някакво трето лице е „най-прекрасният човек на света“.

— Господин Ейдър!

Този път усилията му се увенчаха с успех. Бодър младежки глас извика:

— Кой е?

— Казвам се Тръмпър, господи Ейдър.

— Ей сега ще освободя банята.

— Не ми трябва ба…

— Добре, веднага излизам. Извинете ме за момент, искам да си довърша песента.

Юстас Тръмпър се обезсърчи. Помисли си, че дори да принуди младежа преждевременно да прекрати интерпретацията си на популярната песен „Ти си най-прекрасният човек на света“, за да му обясни как стоят нещата, ще измине доста време, докато частният детектив се приведе в приличен вид и бъде в състояние да се разправя с крадци. Разбира се, няма нищо по-освежаващо от топла вана за ума на един млад човек и подготовката му за сблъсък с криминалните типове, но на господин Тръмпър му беше необходим някой, който да е в пълно бойно снаряжение. В подобни критични ситуации бързината е решаваща.

В този момент Лайънел Грийн излезе от стаята, намираща се до тази на Джеф. Беше издокаран с футуристичен халат и носеше гъба и сапунерка. Хвърли леден поглед на господин Тръмпър, към когото изпитваше неприязън, и с половин уста промърмори:

— Добър вечер.

Опита се да отвори вратата на банята и като установи, че е заключена, недоволно зацъка с език — не му се искаше да слиза чак на долния етаж, за да задоволи хигиенните си нужди. Сетне примирено въздъхна, надменно кимна на Юстас и тръгна към стълбището, а дребният човечец в тръс се спусна след него и извика:

— Лайънел! Почакай, Лайънел! Трябва да ти кажа нещо. Важно е!