П. Г. Удхаус
Иконом за един ден (20)

Двайсета глава

Междувременно Ан надникна в стаята на Джеф и установи, че го няма. И той като госпожа Корк не губеше време за издокарване пред огледалото. Още преди да се развият бурните събития в стаята на съпрузите Молой, младежът се беше облякъл, след което отиде в градината да се полюбува на красивия залез — твърди се, че тези минути са най-хубавото време от дългия летен ден. Откакто бе познал истинската любов, Джеф предпочиташе романтиката на здрача, която най-много подхождаше на настроението му. Ан, която не подозираше склонността му към сантименталност, реши, че сигурно е отишъл при чичо й да се подкрепи с чаша портвайн, за да издържи вегетарианската вечеря и лекцията за мирогледа на угубийците. Ето защо забързано заобиколи сградата и през задния вход се добра до стаичката на мнимия иконом.

Завари лорд Уфнам да стои като истукан посред помещението. Очите му бяха затворени, с две ръце стискаше пръчка, завършваща с чатал.

— Здравей, скъпа моя — радушно я поздрави той. — Погледни какво намерих — сигурно е отпреди петдесет години, принадлежеше на моя баща. Това е приспособление за откриване на подпочвени води. Държиш го ето така и ако някъде има вода, пръчката започва да се гърчи като змия. Като бях малък, веднъж го изпробвах, но да пукна, ако си спомням дали се задейства!

Ан не се интересуваше от откриване на подпочвени води. Искаше да открие Джеф.

— Виждал ли си господин Ейдър? — попита задъхано.

— Не — отговори лордът. — Но ако случайно го срещнеш, изпрати го при мен, трябва да му възложа една задача. Не е за вярване, но като стоях със затворени очи, мислех за вода и чаках съоръжението да проработи, ненадейно в съзнанието ми проблесна думата „езеро“. Дааа, „езеро“ — замислено повтори той. — Подозирам, че току-що съм се натъкнал на много важна следа.

— Скъпи чичо, спешно трябва да намеря господин Ейдър.

— Името му не е Ейдър.

— Да, знам.

— Младежът се казва… — Лорд Уфнам се замисли, сетне промърмори: — Сигурен бях, че го помня, но съм се лъгал. Ако ме беше попитала преди пет минути, щях да ти го кажа. Май беше Уилард или Тилър… Но да си дойдем на думата — бях стигнал до момента, в който думата „езеро“ внезапно проблесна в съзнанието ми. Доколкото знам, в Шипли има само едно езеро и то се намира до градината. Най-вероятно съм поставил проклетите диаманти в консервена кутия, завързал съм я с връв и съм я пуснал във водата. Сигурно идеята ми е хрумнала, докато съм се разхождал в градината — малко преди злополуката бях започнал да се затруднявам да измислям все нови и нови скривалища. Навремето много обичах да се разхождам край езерото, според мен това е най-красивото място в имението. Мисля, че този път тревогата няма да излезе фалшива. Намери младия Тилър и му заръчай утре рано сутринта да преплува езерото — тъкмо ще си спести едно къпане във ваната.

— Утре сутринта той няма да бъде тук.

— А?

— Случи се нещо ужасно, скъпи чичо, затова бързам да намеря нашия приятел. Появи се истинският…

— Какво? За кого говориш?

— Появи се истинският Шерингам Ейдър. Господин Тръмпър го откри в гардероба си. Ах, ако знаеш колко е противен! Прилича на шимпанзе и има засукани мустачки!

— Божичко! Значи това е бил той!

— Нима си го видял?

— Разбира се, че го видях, дори надълго и нашироко си поговорихме на тема мустаци. Знаеш ли как задържа мустаците си щръкнали? Маже ги със сапун! Сам си призна. „С какво мажеш туй чудо? — попитах го. — С пчелен восък ли?“. А той отвърна: „Не, с обикновен восък или дори с крем за бръснене“. „Да му се не види!“ — възкликнах и си помислих, че на точи свят се въдят какви ли не чешити, сетне тъкмо когато си канех да му извия врата, той изчезна яко дим. Скрил се е в гардероба на Тръмпър, така ли? Ех, ако знаех, жив нямаше да излезе оттам!

— Но как се запозна с него?

— Симпатичната госпожа Молой ме предупреди, че с цялото си нахалство щял да претърси стаята ми, затова му устроих засада, в най-подходящия момент се изпречих на пътя му, а той ми обясни как поддържа мустаците си. Ще ти издам една тайна — този тип е шпионин, нает от Тръмпър.

— Не е вярно, господин Тръмпър изобщо не го познава.

— Заблуждаваш се, миличка. Юстас го е подкупил с голяма сума — каза ми го госпожа Молой.

— Нямам време да споря с теб. Въпрос на живот и смърт е да намеря Джеф. Къде може да с?

— Кой е този Джеф?

— Господин Уплард или Тилър, или каквото там е името му.

— Май беше Спилър.

— Не ме интересува фамилното му име, важното е да го намеря и да го предупредя за случилото се, преди да е попаднал в ръцете на госпожа Корк.

Лорд Уфнам се замисли и след малко попита:

— Името му е Джеф, така ли?

— Да, така ми каза.

— А ти Джеф ли го наричаш?

— Да, в случаите, когато се обръщам към него.

— Прави ми впечатление, че много бързо сте се сближили. Предвижданията ми се сбъднаха — влюбила си се в младока.

— О, скъпи, престани да дрънкаш врели-некипели. Положението е напечено и няма време за шеги. Само да беше видял госпожа Корк, косата ти щеше да се изправи. Представи си кралица Бодисея, но въоръжена до зъби е пистолети. Трябва да предупредя Джеф да избяга, преди да го е спипала. Имаш ли представа къде е нашият млад приятел?

Ала зациклеше ли на една тема, лорд Уфнам трудно се отклоняваше от нея.

— Говорите си на „ти“ — замислено произнесе той. — Дааа, това е безпогрешно доказателство… стига, разбира се, да се случи веднага след запознанството. Спомням си, че на младини бях забелязал, че ако една жена ме нарече Джорджи, след като няколко пъти сме обядвали заедно и сме се разхождали с файтон, това е началото на края. И ти му казваш Джеф, нали? А сега, като те гледам как кършиш ръце и отчаяно викаш: „О, къде е той? На всяка цена трябва да го спася, трябва!“, се убеждавам, че здравата си хлътнала по него.

— Не е вярно!

— Много се радвам за теб, скъпа моя. Младежът е най-подходящият съпруг за теб, винаги ще имате общи земи за разговор. Ако се омъжиш за водопроводчика, само след седмица ще умреш от скука. Хм, едва ди ще ти бъде лесно да му съобщиш, че си размислила и разваляш годежа.

— Не съм размислила.

— Сама си си виновна — продължи лордът и в топа му прозвучаха по-скоро нотки на съчувствие, отколкото на гняв. — Спомняш ли си колко често ти казвах, че сигурно напълно си откачила, щом държиш да се омъжиш за този негодник? Обаче ти се беше запънала като магаре на мост и го мислеше за най-прекрасния човек на света. — Дълбокомислено кимна и добави: — Лошото на хората като Лайънел Грийн е, че ако погледнеш някого от тях и не изпиташ непреодолимо желание да го изриташ, си казваш: „Сигурно това е любовта.“

— Скъпи, престани!

— Какво да престана?

— Да говориш щуротии! Аз обичам Лайънел с цялото си сърце.

— Какво? Нима още си влюбена в него, след като се запозна с прекрасния младеж на име Спилър? Не те разбирам — замислено поклати глава лордът. — Навярно младокът не действа според указанията ми. Знаеш ли какво го посъветвах? Казах му: „Притисни я в прегръдките си, и то така, че ребрата й да изпращят! Успехът ти е в кърпа вързан!“. Прости и ясни инструкции — чудя се как не ги е разбрал.

Ан усети, че страните й пламват. Само преди два часа Джеф наистина я беше притиснал в прегръдките си по начин, който щеше да задоволи дори взискателния лорд Уфнам. Въпреки че по време на събитието се бе държала с достойнство, подобаващо на една почтена девойка, Ан се чувстваше гузна, задето не беше отвратена от нахалството му. Напротив, изпитваше непознат трепет и удоволствие до мига, в който в съзнанието й изплува образът на Лайънел Грийн.

Лорд Уфнам се беше умълчал. Изглеждаше като човек, който се мъчи да разгадае необикновена тайна. След няколко секунди се изтръгна от унеса си и зададе нов въпрос:

— Целуна ли те вече?

— Не, не е.

— Да му се не види!

— Посъветвал си го да ме целуне, така ли?

— Разбира се! Гледам на него като на собствен син — Бог знае откога не съм срещал младеж, който веднага да ми стане симпатичен — и смятам за свой дълг да му дам няколко бащински съвета.

Ан дълбоко си пое въздух и се втренчи в чичо си Джордж. Ако чичото беше със слабо сърце, погледът й можеше да причини смъртта му.

— Ясно! — процеди тя. — Добре, че ме предупреди. Ако внезапно господин Спилър започне да се отнася с мен като с чувал с картофи, вече знам на кого трябва да благодаря.

— Не искам благодарности. Радвам се, когато мога да помогна някому… да събера две влюбени сърца. Житейският опит ми подсказа вярната тактика и аз побързах да дам указания на младия Милър.

— Милър ли? Какво е фамилното му име — Милър или Спилър?

— Милър — току-що си спомних.

— Но откъде го знаеш?

— Случайно го научих.

— Защо не ми каза?

— Забравих.

— Как узна фамилното му име?

— Научих го още в деня на пристигането му. Отидох в стаята му да проверя дали има нужда от нещо, случайно разгърнах книгата, която беше на нощното шкафче, и на титулната страница видях написано името Джей Джи Милър. Най-странното е, че ми се стори познато…

— Какво? — възкликна Ан и се почувства така, сякаш я е ударил електрически ток.

— Точно така пишеше — Джей Джи Милър.

Девойката се помъчи да събере мислите си. Джей Джи Милър… Разбира се, теоретично бе възможно да има друг човек със същото име, който да е невинен като агънце, но интуицията й подсказваше, че става въпрос за една и съща личност, фамилното име Милър е доста разпространено, ала не и съчетано с инициалите Джей Джи.

— Сигурен ли си?

— Разбира се. Невъзможно ми е да ти кажа защо това име ми се струва познато. Паметта ми е като железен капан, но понякога механизмът заяжда. Май готвачката говореше за някой си Джей Джи Милър, който бил направил… не знам какво. Сега си спомних, че и онзи дребосък Тръмпър дърдореше за същия човек.

— Божичко! — възкликна Ан, поразена като от гръм. Паметта й — за разлика от паметта на чичо й — действаше безотказно и й подсказа къде е виждала Джеф, преди да се срещнат в кантората на частния детектив. Осъзна, че той е човекът, когото госпожа Корк се е заканила да удуши с голи ръце и към когото самата тя изпитваше презреше и омраза, след като бе прочела във вестника репортажа за униженията, на които Лайънел е бил подложен в съдебната зала.

Очите й гневно проблеснаха, тя се разтрепери като лист. Ако я видеше Доли, сигурно щеше да отбележи, че госпожица Бенедик е бясна като мокра кокошка. Ан се запита как е могла да се подведе от чаровната външност и добрите маниери на този Джеф и да си въобрази, че го харесва. С маршова стъпка тръгна към вратата — в този момент изглеждаше опасна почти колкото госпожа Корк.

— Тръгваш ли си вече? — попита лорд Уфнам.

— Да. Искам да си поговоря с Джей Джи Милър.

— Разбира се, нали трябва да го предупредиш, че госпожа Корк иска главата му.

— Непременно ще му го кажа! Ще повдигна и още един въпрос!

— Да не пропуснеш да му предадеш поръчението ми.

— Ще помоля Лайънел утре сутринта да претърси езерото.

— Лайънел ли? — с отвращение процеди лордът. — Той няма да свърши никаква работа! Навярно не ще иска да намокри краката си, за да не го хване настинка. Изобщо му нямам доверие на този мухльо. Ако те интересува мнението ми за Лайънел Грийн…

Очевидно племенницата му не проявяваше интерес към мнението му, защото излезе, преди да го чуе. Внезапно се беше досетила, че Джеф най-вероятно е в градината.

Лорд Уфнам я проследи с поглед, сетне си каза, че е изпълнил чичовския си дълг, отново стисна дървения чатал и затвори очи.