Хана Хауъл
Красавицата и звярът (9)

ГЛАВА ДЕВЕТА

Гита въздъхна и критично огледа прическата си за поселен път. Вече цяла седмица бяха в двора. Една отчайващо непоносима седмица според нея. Дворът не представляваше нищо друго освен едно доста пренаселено гнездо от неморални усойници. Единственото развлечение на придворните дами и господа бе сякаш непрекъснато да си отнемат един на друг съпрузите, любовниците и приятелите. Само едно нещо можеше да ги отклони от този спорт — шансът да провалят нечия кариера и така да издигнат собственото си положение. Откри, че й е невъзможно да се оправи във всевъзможните заплетени взаимоотношения и интриги. Чудеше се как тези хора не падаха в клопките на собствените си замисли.

„Освен това — помисли тя и се намръщи на образа си в огледалото — да не забравяме и лейди Елизабет.“ Пръстите й се изкривиха зловещо, докато в продължение на няколко сладостни минути си представи как издира очите на въпросната лейди. Първата реакция на Тейър към жената бе подчертана студенина, но задоволството й от това бързо бе изтляло. Опасяваше се, че сега той отново копнее за старата си любов. Вежливостта не позволяваше да се отблъсква твърдо една високопоставена дама, но дали това бе всичко? Въпреки волята си, тя се страхуваше от хитростта и красотата на тази жена. Страхуваше се, че лейди Елизабет отново залага чаровния си капан пред сърцето на Тейър, сърце, което може би не бе преставало да я обича.

— Изглеждаш красива, съпруго моя. — Тейър се премести и застана зад нея. — Не се мръщи така.

— Сигурен ли си, че изглеждам представително?

— Ти си много повече от представителна. Готова ли си?

— Да. — Тя се нацупи на жената в огледалото, после се обърна с лице към него.

Той леко я целуна и улови ръката й в своята.

— Не трябва да се напрягаш толкова.

— Не съм привикнала на такива високопоставени компании — измърмори тя, докато вървяха към голямата зала. — Никога не ми се е налагало да демонстрирам добри маниери толкова дълго време. — Усмихна се, когато Тейър се изсмя силно.

— Няма да е задълго. Скоро плановете за мен ще се изяснят. После ще те изпратя в Ривърфол, ако желаеш. Ще направя, каквото кралят поиска от мен, и ще се върна при теб — усмихна й се той. — Животът в двора поставя на изпитание и моя темперамент. Само интриги, измама и пълно безделие.

— Ммм — намръщи се тя. — Мислех, че искаш да стоя тука с теб? — Подозрението пропълзя в мислите й, но се насили да го изхвърли оттам. — Каза, че тук е по-безопасно.

— Да, така е. Все пак не искам да те гледам така отегчена и нещастна. Знам, че тук малко неща могат да те заинтересуват.

— Вярно. От време на време, всъщност доста често, се хващам, че се взирам с невиждащ поглед и мисля за нещата, които могат да се направят в Ривърфол.

Тейър се засмя леко и кимна:

— И аз често си мисля за това. Намирам, че доста ми допада да бъда земевладелец, което, между другото, изисква много повече, отколкото някога съм предполагал. Пък и уелсците в Ривърфол ми създават достатъчно грижи, за да има опасност да загубя бойните си умения.

— Колко мило от тяхна страна! — каза тя, едва сдържайки смеха си.

В този момент той я въведе в салона и само това го възпря да не целуне немирно извитите й устни. После страховете му отново го връхлетяха, когато видя как я гледат мъжете. Много от тях несъмнено я желаеха. Всички те бяха къде по-привлекателни и сладкодумни от него. Обзе го силен импулс да я скрие някъде далеч от всички изкушения, които лежаха пред нея.

Гита се огледа наоколо и въздъхна. Отново тези погледи. Не можеше да ги спре, каквото и да направеше. Караха я да се чувства не само неудобно, но и я разгневяваха. Не се вълнуваше от ласкателствата и предизвикателните маниери на младите придворни, но те не преставаха с опитите си да спечелят благоволението й. Започваше да си мисли, че ги предизвиква именно резервираното й поведение, но за съжаление нямаше никаква представа какво да направи.

Мислите й бързо се пренасочиха, като видя лейди Елизабет да си проправя път към тях. С приближаването на жената усети нарастващото напрежение у Тейър. Това, което я безпокоеше, бе причината за тази напрегнатост.

Бързо си напомни, че той прекарваше всяка нощ в леглото им. Отнасяше се с нея нежно, топло и закрилнически, даже когато не правеха любов. Сигурно мъж, чието сърце е другаде, не би се държал така. Щеше ли да бъде така внимателен към съпругата си, ако й изневеряваше? Искаше й се да вярва в това, но несигурността й отнемаше увереността. Тези недотам приятни размисли й помогнаха да остане хладнокръвна, когато другата гальовно измърка, че е дошла да придружи Тейър при краля.

„Като че ли той не може да се справи сам“ — мислеше си тя раздразнено, докато търсеше някое тихо местенце, където да изчака завръщането на Тейър. Изненада се, че лейди Елизабет се върна при нея. Гита знаеше, че се задава конфронтацията, която се надяваше да избегне. Въздъхна с примирение и още веднъж си пожела Тейър да се върне скоро.

— Чувствате се съвсем сигурна, нали, лейди Гита?

— А не трябва ли, милейди?

— Някога той ме обичаше.

— Някога.

Самоувереното подсмихване на жената я накара да изпита болезнено желание да я зашлеви.

— И пак ще ме обича. Не сте ли забелязали как омеква, когато е с мен? Даже и сега мога лесно да ти го отнема.

Гита се страхуваше най-много от това, но се насили да се държи спокойно и невъзмутимо.

— И с каква цел? Знам, че си търсите съпруг, а Тейър е вече женен.

— Вярно е, че търся съпруг, но през това време трябва да живея. Тейър вече не е беден рицар. Сигурна съм, че ще бъде много щедър любовник. Да, дори много щедър.

— Не вярвам да имате възможността да се уверите в това.

Надяваше се, че звучи толкова убедително, колкото искаше да бъде.

— Дали? Той е силен, здрав мъж. Жизнен и изпълнен със страсти. Добре помня колко страстен може да бъде. И колко ненаситен. Една жена не може да удовлетвори нуждите на такъв мъж.

— Напоследък една жена му беше достатъчна.

— Така ли? Може би просто не е имал избор? Ще видим.

— Тейър е мъж, който държи на клетвите си. — Гита копнееше да е уверена в това, което казва.

— Брачните клетви ли? — засмя се лейди Елизабет. — Глупаво момиче! Никой мъж не ги спазва. Много си наивна. Ще ти покажа, мое невинно дете, колко лесно може да забрави мъжът обещанията, произнесени пред църковния олтар.

Гита гледаше как се отдалечава. Всяко нейно движение издаваше зле прикривана покана. Отиде право при групичката, където Тейър разговаряше с краля, и започна да флиртува с един млад придворен на име Денис. Но Гита виждаше добре накъде са насочени омайващите зелени очи на Елизабет — към Тейър. Самата тя внимателно наблюдаваше Тейър, макар че й се искаше да има силата да се отстрани и напълно да загърби нечестната игра на Елизабет.

Мразеше се заради съмненията, които я изпълваха, но не можеше да ги преодолее. Не можеше да изхвърли от паметта си признанието на Тейър, че е обичал Елизабет. Не можеше да се отърси и от болката, че той никога не каза дали е престанал да я обича. Лейди Елизабет бе много решителна. Гита се страхуваше, че той може да се поддаде отново на изкушенията, които тази жена поднасяше. Знаеше, че в сърдечните работи и най-мъдрият мъж може да се държи като последния глупак. А един от страховете й бе, че тя самата може да се направи на глупачка.

Когато Тейър изведе лейди Елизабет от салона, нещо в Гита се смръзна. Той не я погледна нито за миг. Погледът му бе съсредоточен върху дамата му, а нейната красива главица бе извърната в очакване. Елизабет се облегна на него и той я обгърна с ръка. Изглеждаха като любовници, търсещи уединение. Гита не искаше да повярва, че Тейър може така да се отнесе с нея пред очите на толкова много хора. Сигурна бе, че всеки поглед в залата е обърнат към нея.

— Милейди, позволете ми да ви съпроводя до градината — промълви нисък мъжки глас до нея.

Безучастно, Гита остави младият мъж да я хвана под ръка.

— Градината? — Тя разпозна младежа — беше Денис. — До градината, казвате?

— Да. — Той я поведе решително навън. — Изглеждате много разстроена. Не е разумно да показвате слабостта си пред всички тия злорадници, които само дебнат на кого да се посмеят. Мъчно ми е да го кажа, но тези неща се случват. Човек трябва да се научи да ги приема с достойнство.

Достойнството бе последното нещо, за което мислеше. Съзнанието й бе блокирано от видения за Тейър и Елизабет, преплетени в страстна прегръдка. Помъчи се, но не успя да прогони мъчителните картини, които едновременно разкъсваха сърцето й и я изпълваха с желание за насилие. Изплаши се от посоката, в която поеха мислите й. Редом с образа на Тейър, престъпващ брачните си клетви, виждаше и себе си, връхлитаща върху двамата любовници като ангел на отмъщението. Нуждата да руши, да осакатява и да убива, така чужда на природата й, избуяваше в нея и я ужасяваше със самото си присъствие.

— Какви неща? — тросна се тя на Денис, борейки се да превъзмогне болката, която я разяждаше вътрешно.

— Любовници, мила.

Той я заведе до едно място, доста отдалечено от обичайните пътеки за разходка.

Гита се облегна на едно дърво и изведнъж се почувства напълно отмаляла и безсилна.

— Наричайте греховете с истинските им имена, сър. Това е прелюбодейство.

Копнееше да допълзи до покоите си незабелязано и едновременно с това мразеше мисълта да се държи като пребито куче.

— Нищо необичайно. Бракът е необходим само за да се осигурят законни наследници, нищо повече.

Той постави едната си ръка на дървото до главата й и се приближи до нея.

— Бракът е осветен от Бога съюз между мъжа и жената! — Чудеше се защо хората толкова трудно разбират тази простичка истина.

— За да може децата да са законни и наследяването да става без проблеми. — Той постави и другата си ръка до главата й и я загради като в рамка. — Всеки разбира това.

— Никой нищо не разбира.

— Хайде, мила, нека ти помогна да облекчиш болката си.

Денис обхвана брадичката й с една ръка и я целуна. Трябваше й само един миг, за да преодолее шока, после замахна. Вложи в удара целия гняв, който я изгаряше отвътре. Звукът от плесницата отекна оглушително в градината. Денис леко се олюля. Погледна го в очите и разбра, че е сгрешила. Бързото бягство щеше да е далеч по-разумна постъпка. Денис явно приемаше отказа като оскърбление към мъжествеността му. Ярост заслепи очите му и разкриви приятните му черти. Тя не можа да сдържи един приглушен вик на паника, когато грубо я сграбчи в ръцете си и силно я притисна о дървото.

— По дяволите, жено! Съпругът ти се забавлява с друга, а ти ми се правиш на монахиня!

Тя се бореше да се освободи от настойчивите, сякаш трескави целувки, с които насилваше лицето и шията й и които караха кожата й да настръхва.

— Няма да изневеря само защото на мен са изневерили! Оставете ме! Има други, които с удоволствие ще го сторят. Не и аз!

— Ще те накарам да ми се молиш, малка моя монахиньо.

Когато я хвърли на земята, бе зашеметена. Силата на падането изкара дъха й и когато се опита да изкрещи, вече беше късно. Той покри устата й със своята и брутално я зацелува. Опита се да го ухапе, но той я зашлеви толкова силно, че й се зави свят. Това й състояние силно улесняваше намеренията му, затова изостави тази тактика.

Държеше я прикована към земята, докато се мъчеше да съблече дрехата й. Тя използва моментното му разсейване и пъхна краката си между неговите. Братята й я бяха осведомили за уязвимостта на мъжките слабини и сега, докато се бореше да освободи ръцете си от Денис, се опита да приложи това, на което я бяха научили. Почти беше успяла, когато с ъгълчето на окото си съзря приближаващите Тейър, лейди Елизабет и Роджър.

Тейър тъкмо бе спрял да се смее, развеселен от злобните погледи, които Роджър и лейди Елизабет си разменяха. Намираше прозрачните й опити да го съблазни за забавни. От момента, в който се престори на неразположена, знаеше, че е преструвка, но беше любопитен да разбере каква е играта й.

Не изпитваше нищо към нея. Беше окончателно и напълно свободен от опустошителния й чар. Осъзна, че е напълно завладян от Гита и че не е останало нищо от парализиращата власт, която Елизабет упражняваше над него преди. Призна си също, че Гита му е възвърнала мъжкото самочувствие. В него нямаше вече слабост и неувереност, с която да си играе Елизабет. Намираше я донякъде забавна, малко досадна и нищо повече.

Удоволствието, което му доставяха мислите за Гита, се изпари с болезнена рязкост, когато завиха по една по-отдалечена алея и видя Гита, просната на земята под един млад и хубав придворен. Прекрасната й коса бе разпиляна под нея, а дрехите й бяха в пълен безпорядък. Закова се на място, зашеметен от гледката.

Внезапно се върна в друго време и в друга градина, когато илюзиите му бяха съкрушително разбити. Но този път болката бе невероятно по-силна. Чакаше отново да чуе подигравателния смях, презрителния шепот. Усети намерението на Роджър да се намеси и го спря. Искаше да го накара да види какъв голям глупак е бил до този момент, защото истината сега лежеше пред тях. Искаше да я посрещне с отворени очи. Тоя път нямаше да се прави на глупак заради една жена.

Малко по малко обаче единствената истина, която се разкриваше пред него, бе, че Гита не е доброволен участник в тази сцена. Бесните й движения издаваха съпротива, а не екстаз. В първия момент беше видял нещо нереално, примесвайки миналото с настоящето.

Погледът му срещна нейния. Видя молбата в него, но объркването му го беше заковало на място. Видя как изражението й се промени, молбата се превърна в шок, безмерна болка. Разбра, че е приела колебанието му като знак, че я осъжда, но не можа да се помръдне.

Гита бе зашеметена от поведението на Тейър. Той не направи опит да й се притече на помощ. Само стоеше и гледаше, даже попречи на Роджър да й помогне. Съпругът й, на когото честта му повеляваше да я защити, я изостави в бедата.

Студен полъх по бедрата я извади от безпомощното състояние. Трябваше сама да се погрижи за себе си. По-късно щеше да се занимава с обидата, която й нанесе Тейър с безразличието си към положението, в което бе изпаднала.

Придвижвайки крака си с още един, последен инч, тя го насочи точно между бедрата на мъжа и влагайки цялата си сила, го ритна с коляно в слабините. Той изпищя, сгърчи се и падна встрани от нея. Тя се изправи бавно, олюлявайки се, и се облегна на дървото, за да се задържи на крака.

Без да се опитва да скрие болката си от неговото предателство и борейки се за дъха си, тя се взираше втренчено в Тейър. После изведнъж разбра, че ще повърне. Когато той най-накрая пристъпи към нея, тя рязко се отдръпна.

Докато тичаше към храстите, видя лейди Елизабет да помага на пребледнелия Денис да се изправи, и Роджър, който ги изучаваше отблизо. Двамата си размениха няколко гневни реплики, преди да използват разсейването на Тейър и Роджър, за да избягат. Гита започна да подозира, че голяма част от това, което се случи, е било предварително планирано, но мъчителните пристъпи отнемаха яснотата на мисълта й.

Падна на коленете си и видя Тейър да й протяга ръка за подкрепа.

— Не ме докосвай! — извика тя задавано и започна да повръща.

Тейър издърпа ръката си като ударен. Гледаше как Роджър приближава до Гита. Изпитвайки непреодолима нужда да направи нещо, той отиде да намокри в един фонтан кърпичката си, подарък от Гита, който смяташе за малко смешен. Отпусна се до нея и започна да бърше лицето й. Отчаяно се мъчеше да измисли някакво обяснение, макар да знаеше, че едва ли има какво да й каже.

Главата й се поизбистри и тя разпозна кой така нежно бърше лицето й. С гневен вик отблъсна ръцете му, разстройвайки с това загрижения Роджър, и се изправи колебливо. С периферното си зрение видя, че и Бек се е присъединил към тях, Елизабет и Денис не се виждаха никъде. Знаеше, че това означава нещо, но беше твърде потресена, твърде разгневена, за да мисли разумно. Концентрира се върху причината за агонията, която я убиваше.

— Казах ти да не ме докосваш! — озъби се тя.

— Гита, моля те, нека ти обясня… — започна Тейър, заеквайки, тъй като никакви извинителни думи не му идваха наум.

— Да ми обясниш! Какво да ми обясниш? Да не искаш да кажеш, че нямаш достатъчно мозък в главата си да видиш разликата между любовен акт и изнасилване? Мислех, че си опитен в светските дела! Или пък това е някакъв дворцов обичай, за който си пропуснал да ми кажеш? Но какво значение има? Ти си ми съпруг! — изкрещя тя, почти обезумяла от ярост.

— Гита! — Тейър протегна ръката си да я докосне успокояващо, но тя отново я отхвърли.

— Съпруже мой — думите прозвучаха като обида, — независимо дали това тук бе по мое желание или не, ти трябваше да се нахвърлиш върху мъжа с меч в ръка.

Внезапно се втренчи в него — нежелано прозрение се оформяше в главата й.

— Това си очаквал да видиш, точно това.

— Не! — Тейър веднага разбра, че е протестирал прекалено прибързано и с неубедителност, която самият той долови.

— Така е. През всичкото това време само си чакал да стъпя накриво. Не видя изнасилването, защото не очакваше да го видиш. Толкова пъти си повтарях да не бъда такава черногледа песимистка, но съм била права. Ти никога не си ми вярвал. Никога!

— Гита — направи той още един отчаян опит, — хайде да те заведа в стаите ни. Трябва да се преоблечеш. После можем да поговорим.

— Не тръгвам никъде с теб! Никъде!

Гласът й бе равен, въпреки че чувствата едва не я задушаваха.

— Не можеш да се движиш сама из двора.

— Така ли? И защо не? Сама съм точно толкова защитена, колкото и с теб. — Наслади се на трепването му, на начина, по който се обезцвети лицето му. — Че какво, някой убиец можеше да ме нападне и да ми пререже гърлото, преди да решиш дали е сериозно. — Тя издаде лека въздишка: — Всъщност, да. Ще отида в покоите ни, но сама. Беше дълга вечер. Първо бившата ти приятелка лее отрова в ушите ми. После трябва да гледам как вие двамата се промъквате в сенките като нетърпеливи любовници. И тогава — последен удар — откривам, че съпругът ми винаги ме е смятал за курва. Страхувам се, че забавленията ми дойдоха малко множко. — Усети някой да я хваща за ръката и се извърна. — Бек?

— Ще дойда с теб — изрече момчето.

Съчувствието в очите на детето й се стори като балсам за изтерзаните й чувства. Вероятно то не можеше да разбере всичко, което се говореше, но усещаше, че е наранена. Тя стисна ръката му с благодарност.

Тейър не искаше да я пусне да си върви, без да е говорил с нея, и пак протегна ръка да я докосне. Реакцията на Гита бе такава цветиста ругатня, че очите му изскочиха. После заби с все сила юмрук в стомаха му. Напълно изненадан, той се сгъна на две и остана така, докато я наблюдаваше как се прибира. Бек вървеше от едната й страна и не преставаше да мята нервни погледи във всички посоки. Когато накрая понечи да я последва, Роджър го спря.

— Не, Тейър, остави я.

— Трябва да говоря с нея.

— За какво? Какво ще й кажеш? Че е права?

Тейър рязко се извърна от погледа на Роджър и се взря невиждащо в посоката, където бе изчезнала Гита.

— Да, това. Или лъжи. Или извинения. Каквото и да е.

— Смятам, че в момента е най-разумно да я оставиш за малко сама.

— Така че омразата й да набере сила?

Роджър се намръщи.

— Не мисля, че именно омраза изпитва в момента. Болка, гняв, разочарование — да. За какво, по дяволите, мислеше тогава? Как можа просто да стоиш там като пън и да гледаш как някакво нищожество насилва жена ти?

— Правех точно това, в което ме обвини тя — призна Тейър с натежал от вина глас.

Придвижи се до една груба дървена пейка и се отпусна тежко върху нея, заровил лице в ръцете си. След миг Роджър седна до него. Как оценяваше Роджър действията му, нямаше голямо значение в момента. По-важното бе да намери начин да заличи злината, която бе сторил на Гита. Но не беше много сигурен как би могъл да поправи нещата между тях. Погледна към приятеля си, но и той не му вдъхна много надежда.

— Може би, ако паднеш на колене пред нея, ще помогне — измърмори Роджър след малко.

— Изглежда това е единствената възможност изобщо да ме приеме.

— И какво ще й кажеш?

— Добре, определено не мога да отхвърля обвиненията й, защото ще разбере, че я лъжа. Това ще влоши нещата, ако изобщо има накъде да се влошават. Все я чаках да ми сложи рога, знаеш. — Той поклати глава със съжаление. — Ти ме предупреждаваше за това. Трябваше да ти обърна внимание и даже мисля, че бях започнал да се вслушвам в думите ти.

— Явно е, че не си чул и дума, или си го сторил твърде късно. Златните ябълки обикновено прасетата ги ядат — изръмжа Роджър.

— Обидите ти не решават въпроса.

— Не очаквай от мен идеи.

— Изправи ме пред армия от врагове и знам къде съм, какво трябва да правя и какво не.

— Колко жалко, че Гита не е вражеска армия.

Тейър пропусна забележката.

— Изправи ме пред една жена и се пъна като невежо и недодялано хлапе. Отнасях се с курвата като с дама и с дамата като с курва. Най-важното нещо, което един мъж би трябвало всъщност да осигури на жена си, е закрила. Аз напълно се провалих в очите на Гита.

— Дай й време да се поуталожи гневът й.

— Но ще заглъхне ли?

— Не е в природата й да се гневи дълго.

— И аз така мисля, но досега не бях ставал свидетел на такъв силен пристъп.

— Слушай, остани тази нощ в моята стая. Това ще й даде време да се успокои, а на теб — да размислиш.

— Така май ще е най-добре. Ако се промъкна в леглото й тази нощ, спокойно може да ми пререже гърлото.

По целия път до стаите си Гита се опиваше от кръвожадни помисли. Една я гледаше загрижено, докато миеше лицето и плакнеше устата си, но Гита нямаше желание да я успокоява. След като се освежи, тя седна на леглото и избухна в сълзи.

Макар и напълно разстроена, забеляза, че нито Бек, нито Една знаеха какво да правят с нея. Накрая Бек взе четката, седна зад нея и започна да разресва разбърканите й къдрици. Почувства се дълбоко трогната. Безропотно изпи билковата напитка, която Една доближи до устните й, после, все още плачейки, се остави в ръцете й, за да я преоблече. През цялото време Бек разказваше на Една какво се беше случило. Гита се опитваше да обясни някои подробности, но плачът променяше до неузнаваемост думите й. Накрая легна и промърмори едно „благодаря“ на Една, която постави студен компрес на челото й. Втренчи се в тавана и се опита да овладее хълцането и треската, която разтърсваше тялото й.

— Бедният Бек — промълви тя, поглеждайки към момчето. — Не знаеш какво да правиш, нали?

— Оставам при теб. — Бек седна до нея и взе ръката й в своите. — Ще остана при теб.

— Радвам се.

— Тя беше планирала всичко това.

— Моля?

— Майка ми, лейди Елизабет. Тя го измисли. Чух я да го казва на онзи мъж. Искаше татко да ви хване с него. Предполагаше, че тогава татко ще се върне при нея.

— Е, тогава е добре дошла при него.

— О, не, милейди! — Една поклати глава, сплитайки нервно пръстите си. — Не искате да кажете това, нали? Не може да е истина. Лорд Тейър няма да тръгне с тази жена.

— Не, няма — съгласи се Бек с нея.

— Проблемът не е в лейди Елизабет — въздъхна Гита и отпи още малко от отварата на Една. — Той просто си стоеше там. Не направи нищо. Никога не ми е вярвал. Само е чакал да се проявя като курва, каквато винаги е смятал, че съм.

— Не! — извикаха Една и Бек заедно.

— Да. Искам да си отида у дома. Искам да се върна в Ривърфол.

— Татко скоро ще дойде. Знам го. Скоро ще може да напусне двора.

— Искам да си ида сега, Бек. Една, би ли започнала да прибираш нещата ми.

— Ще ида да кажа на татко — каза Бек, но Гита го спря.

— Няма нужда. Ще му оставя бележка. Искаш ли да дойдеш с мен, Бек? — Нямаше за цел да застава между бащата и сина, но изпитваше силно желание да вземе момчето със себе си.

— Да, но татко…

— Баща ти няма да ти се сърди. Една, още ли не си започнала?

И Бек, и Една се опитаха да я разубедят, но напразно. Знаеше, че и двамата се надяват Тейър да се появи и да предотврати бягството й. За голямо нейно облекчение това не се случи. До нея достигна слухът, че Тейър се е настанил в стаите на Роджър, където се наливал здраво и се отдавал на самосъжаление. Надяваше се да продължи да го прави, поне докато се отдалечи извън неговия обсег.

Гита не си позволяваше лукса да се самосъжалява. Беше прекалено изморена. Дворцовият живот беше изпитание, но се надяваше да има подкрепата на Тейър. Сега просто искаше да се върне вкъщи и да обърне гръб на всичко това.

Не знаеше как да преодолее дълбоко загнездената силна болка, която я измъчваше. Обичаше Тейър, макар че би предпочела да не е така. Именно любовта й я караше да се чувства напълно съсипана от неговото недоверие, смазана от откритието, какво в действителност мисли той за нея. Това, което бе изглеждало така прекрасно, така многообещаващо, се стовари върху нея като проклятие.

Утрото едва бе обагрило небето, когато потегли към Ривърфол. Четирима от мъжете, които баща й бе изпратил, когато напусна родния си дом, я придружаваха, за да я закрилят по пътя. В колата я съпровождаха Бек и Една. За миг си зададе въпроса не избираше ли поведението, типично за страхливците, после отпъди мисълта. Инстинктът я тласкаше да намери убежище, където да се скрие с болката си. Имаше нужда да обмисли сериозно брака си, ако все още имаше брак, който да обмисля, разбира се.

Тейър посрещна новия ден с главоболие, пресъхнала уста и съзнанието, че е направил нещо, за което може да няма прошка. В добавка към нещастието му кралят го извика незабавно. Той неохотно се отзова, надявайки се, че няма да го задържи за дълго. Трябваше да се види с Гита. Но кралят го задържа с часове.

— Виждал ли си Гита? — попита той нетърпеливо Роджър, като влезе в стаята му в късния следобед.

— Въобще не съм я виждал. Освен това и Бек не се е мяркал днес.

— Вероятно е с нея — промълви Тейър, докато се миеше. — Кой пък може да е сега това? — измърмори той, когато след няколко минути някой почука на вратата. Като видя кой е, Роджър се смръщи:

— Какво искате?

Лейди Елизабет се промъкна край него и отиде право при Тейър, пренебрегвайки неодобрителния му поглед.

— Изглеждаш добре, Тейър.

— Мога ли да направя нещо за теб?

Тейър бързо се отмести от нея, за да се наметне.

— Ами, след като малката ти женичка си е заминала, си мислех, че можеш да ме придружиш на празненството довечера.

— Гита си е заминала?! — сърцето на Тейър сякаш потъна в ботушите му.

— Да. Чух, че тръгнала на зазоряване. Но къде отиваш? — извика тя.

Тейър си спести труда да й отговори. Втурна се навън, а Роджър го последва моментално.

Само след няколко минути обикаляха покоите на Гита, като на всяка крачка се спъваха в доказателства за устремното й заминаване.

— „Чакай до сутринта“ ми каза ти! — изрева Тейър. — Каза ми да я оставя за малко!

— Не съм си и помислял, че може да те напусне — заекна Роджър.

— Ами ясно е, че го е направила. Какво е това? Грабна бележката, оставена на леглото, и се тръшна тежко, за да я прочете.

„Съпруже, връщам се в Ривърфол. Бек е с мен. Също и воините на баща ми. Не бързай да ме видиш. Гита.“

Тейър подаде бележката на Роджър, който трепна, докато я четеше. Смисълът й бе убийствено ясен. Гита знаеше, че Елизабет го преследва. Похватите на бившата му любовница едва ли биха могли да се нарекат изтънчени. И все пак го бе оставила, без да се тревожи от домогванията на Елизабет. Този факт криеше много повече съдържание, отколкото кратичката бележка. Гита стремително разкъсваше връзките си с него и му обръщаше гръб.

— Трябва да я последвам.

— Не можеш да тръгнеш. Поне докато кралят не ти даде разрешение.

— Но това означава да се забавя със седмици.

— Гита знае, че не можеш просто така да напуснеш двора. Ако тази работа се проточи твърде дълго, говори с Едуард. Кажи му, че имаш семеен проблем, за който трябва да се погрижиш лично. Слава Богу, че поне се е върнала в Ривърфол, а не при семейството си.

— Да, но прекалено ясно е написала, че присъствието ми там е, меко казано, нежелано.

— Била е още наранена, когато е писала бележката, Тейър — въздъхна Роджър. — Може би така е най-добре. Времето лекува всичко.

Тейър не беше сигурен дали е съгласен, но Роджър бе прав поне за това, че в момента не може да направи нищо.

— Времето ще ми помогне да открия и негодника, който ми се изплъзна снощи.

— Най-вероятно вече е на половината път за Лондон.

— Само си открадва още няколко дни живот.

Времето течеше твърде бавно. Кралят изпрати Тейър и хората му да атакуват гнезда на разбойници и бандити, които тероризираха блатата. Тейър се закле, че след като изтече четиридесетдневното му задължение, няма да се задържи в двора и минута.

Наскоро възстановилата се от боледуването Маргарет посрещна Гита в Ривърфол със зле прикрито учудване. Малко след като се освежи от пътуването, Гита разказа на братовчедка си всичко, което се бе случило. За нейна изненада Маргарет се разстрои, но изрази известно съчувствие към Тейър. На Гита бързо й стана ясно, че Маргарет се надява самата тя да започне да изпитва подобно чувство до завръщането му.

Въпреки непрекъснатите, макар и деликатни усилия на Маргарет, минаха дни, преди Гита сериозно да започне да обмисля възможностите относно брака си. Беше обвързана до живот, но установи, макар и с неохота, че не иска да бъде другояче. Не искаше да подведе Тейър. Всъщност вече очакваше връщането на мъжа си или поне да получи някаква вест от него. Нямаше значение колко жестоко я е наранил. В душата си оставаше негова съпруга. Трябваше й време, за да се уталожи болката дотолкова, че да може отново да го обича свободно и непосредствено, както по-рано. Но той я беше научил на предпазливост. Искаше да си дойде вкъщи, за да му даде да разбере, че е всичко друго, но не и безхарактерна и малодушна жена.

 

 

В навечерието на четиридесет и първия си ден в двора Тейър каза на краля, че иска да замине за Ривърфол сутринта. Кралят нямаше желание да го пусне, но Тейър му напомни, че задължителната му служба е приключила. Спомена също, че има неприятности вкъщи, които очакват разрешение твърде отдавна. Тъй като за внезапното заминаване на Гита от двора се бе приказвало много, Едуард не настоя за по-подробни обяснения и го пусна. Тейър побърза да тръгне, преди кралят да е преразгледал благосклонното си разрешение.

Легна си за последен път в кралския двор и благодари на Бога за това. Самотните нощи, прекарани в леглото, което преди бе делил с Гита, бяха най-трудното нещо за понасяне. Понякога трябваше да пие прекалено много, за да е в състояние да заспи. Много нощи на Роджър се бе налагало да се бори с него, за да го съблече и сложи да легне.

Често бе копнял за Гита, но и нерядко я проклинаше. Беше станала твърде важна за него. Непрекъснато мислеше за нея. Това понякога го радваше, а понякога го караше да крещи срещу безплътния й образ с молба да го остави на мира. Започна да се страхува за разсъдъка си.

Лейди Елизабет бе продължила да го преследва с опити да възроди магията, която го бе държала в плен години наред. Гледаше да я избягва, защото, макар че понякога ставаше досадна, имаше и случаи, когато се изкушаваше да се възползва от неприкритите й покани. Беше жизнен мъж, сам от дълго време и тялото му копнееше за жената, която бе избягала от него. Все пак, когато едва не се поддаваше на сластолюбивото изкушение, той изведнъж се отказваше и захвърляше всякакво приличие и деликатност, само и само да я отпрати. Не бе голямо удовлетворение за него, че най-накрая успя да си върне за унижението, на което го бе подложила. Но не трябваше и да забравя, че вероятно си е спечелил враг, когото не трябва да изпуска от очи.

Докато очакваше утрото, се опитваше да събере кураж. Не беше изкусен нито със словата, нито с жените. В Ривърфол го очакваше жената, която бе оскърбил дълбоко.

За да оправи нещата, ще трябва да намери единствено правилния подход, да каже единствено верните думи, а съвсем не беше убеден, че знаеше кои са те.