Хана Хауъл
Красавицата и звярът (15)

ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА

Когато Мерлиън нахлу стремително в палатката му, Тейър рязко скочи на крака. Имаше някаква настойчивост и целенасоченост в поведението на приятеля му, които възродиха надеждите на Тейър.

— Да не си открил нещо? — попита той, горд от спокойната устойчивост на гласа си.

— Да. — Мерлиън даде знак на някого зад себе си и двама мъже бяха вкарани в палатката и хвърлени непочтително на земята. — Не знам каква игра играят сега, но… — подритна той с крак Робърт — хванахме тия двамата да се промъкват през гората.

Мъжете се изправиха бавно и Тейър разпозна братовчед си. Ярост се надигна в него и го заслепи за всичко, освен за нуждата да накара някой прескъпо да плати за безценната му загуба.

Изръмжа гърлено и се нахвърли върху Робърт, който нададе пронизителен писък и се опита да се скрие зад мъжете, събрали се на входа на палатката.

Роджър бързо застана пред Тейър, доволен, че и Мерлиън се втурна да му помогне. Няколко минути тримата се носеха в странна прегръдка, докато Тейър с убийствено изражение се стремеше да се докопа до Робърт, а двамата се мъчеха да му попречат. През това време Роджър не спираше да му говори, умолявайки го да се овладее. Сигурно имаше някаква основателна причина Робърт да се намира извън безопасните стени на Сейтън Менър и искаше Тейър да проумее това. Измърмори няколко благодарствени молитви, когато накрая Тейър се укроти и силно запъхтян, се отпусна тежко в ръцете им.

— Спокоен съм. Няма да го убия. — Изгледа свирепо Робърт, който се беше свил уплашено зад мъжа, заловен заедно с него. — Поне не веднага. Първо ще говорим. Стига си се спотайвал зад този човек като наплашено момченце! — изрева той на Робърт, после се обърна мрачно към другия:

— Ти кой си?

— Джон, сър. — Джон измъкна Робърт иззад гърба си и го принуди да застане до него. — Сменяме позициите си, сър.

— Така ли? Сядайте. — Посочи към койката си. Джон придърпа идващия на себе си Робърт към указаното място. — Защо да ви вярвам? — попита той и си наля голяма чаша вино, като се мъчеше да запази самообладание.

— Защо, мислиш, биха се изправили пред теб двама невъоръжени мъже, когато имаш всички основания да ги убиеш без колебание? — отвърна Джон на въпроса с въпрос.

Тейър отпи от виното си и няколко мига изучаваше двамата.

— Няма нужда някой да ми подсказва причини да убия Робърт. — Той съсредоточи погледа си върху Джон. — Но защо ще искам да убия теб?

— Аз съм единият от тези, които отвлякоха жена ти по поръчение на Пикни. — Отдръпна се назад, когато Тейър направи крачка към него. — На мен и на приятеля ни бе казано, че просто ще откраднем една булка. Бяхме подведени, че това е една от обичайните игрички на благородниците — да си отнемат земя и всичко останало един на друг. Вие непрекъснато се избивате и си крадете жените.

— Не всички ние. Какво промени мнението ви?

— Защото се оказа, че това не е всичко. Напротив, нещата отиват много далеч. Може да не ви се вярва, но аз и моят приятел Хенри имаме някаква представа за това, какво е допустимо и какво не.

— Мога да бъда убеден в това. Продължавай.

— Ами, Пикни просто няма граници. Не му пречи да убива дори жени и деца. На нас с Хенри това не ни харесва. Никога не сме се замесвали в такива работи и сега няма да го сторим. Постепенно разбрахме, че той няма намерение да позволи на жена ви да живее дълго, а на бебето — изобщо.

— Да не би и ти, Робърт, изведнъж да си прозрял всичко това? — поиска да узнае Тейър.

— Да. — Робърт успя да погледне Тейър в очите. — Не беше редно да му се позволява да напада така теб и Уйлям.

— Той ли уби Уйлям?

— Не мога да кажа със сигурност, но когато споменава за смъртта на Уйлям, не говори като за нещастен случай. — Робърт се намръщи, после поклати глава. — Но да не говорим за това точно сега. Заради Гита съм тук. Какъвто съм си страхливец, винаги затварях очи, докато той кроеше пъклените си планове. Виждаш ли, аз… аз исках Гита.

— Това признание нямаше нужда да го правиш. Ясно е за всички.

— Той ми я обеща, но ме излъга.

— Продължавай, момче — сряза го Джон. — Хенри няма да може да задържи тези негодници чак до сутринта.

— Какво става с Гита? — Тейър трябваше да положи сериозни усилия, за да не се втурне към Робърт и лудешки да го разтърси.

— Господ да ми е на помощ, той иска да я има. Той и Бертран, и Томас. Иска да ти се подиграе с това — отвърна Робърт, неспособен да задържи сълзите, които се стичаха по разранените му бузи.

— И ти просто я остави там? — изрева Тейър, запрати настрана чашата си и се втурна към Робърт.

— Не! — Робърт се втренчи в могъщия си братовчед. — Хенри отвлече вниманието им от нея засега.

— Не бъдете толкова груб с момчето — проговори Джон. — Виждате ли тези рани и синини?

— Винаги е имал синини! — Тейър пое няколко пъти дълбоко въздух, за да се успокои до известна степен.

— Несъмнено, но тези си ги заслужи, когато за първи път в злощастния си живот прояви мъжество и характер.

Мятайки гневен поглед към Джон, Робърт сърдито се тросна:

— Любезно ви благодаря, сър.

— Няма за какво. Ти постъпи правилно и аз трябваше да го кажа, нищо че те изритаха по задните части за това. Сега трябва да побързаме. Както казах, старият Хенри няма да може да задържи тези мръсници прекалено дълго. Трябва да се върнем обратно и да им попречим да изпълнят намеренията си.

— Прекарахме половината нощ в търсене на таен вход каза Мерлиън. — Няма такъв.

— И как, по дяволите, си мислиш, че излязохме навън?

Преди Мерлиън и Джон да успеят да започнат свада, Робърт изрече на един дъх:

— Има таен вход. Дойдохме, за да ви преведем вътре през него.

— За да ни избият вътре наведнъж? — усъмни се Роджър, все още неспособен да се довери на Робърт.

Робърт поклати отрицателно глава и отговори:

— Защо да поемам такъв риск? На сутринта Пикни ще получи всичко, което иска. Тейър просто ще му се предаде в ръцете. Моля, повярвайте ми — заради Гита! Хенри ги спря този път, но за колко дълго? Втори път няма да успее. Вуйчо ми иска да я изнасили, Тейър, после да я прехвърли на Томас и Бертран. Вярваш ли наистина, че аз, колкото и жалък страхливец да съм, мога да понеса това? Ти каза, че знаеш какво чувствам към нея.

— Да, така казах. — Тейър започна да пристяга меча си. — Води ни.

— Най-добре да оставите неколцина мъже тук — обади се Джон, като стана.

— Да — съгласи се Робърт. — Те не могат да виждат добре от стените, но ако няма никакви сенки и движение около огньовете, може да възникнат подозрения. Не искаме да бъдат нащрек, нали?

— Пикни знае ли за този таен проход?

— Не, Тейър. Никога не съм му казвал. О, да не забравя, твоите хора са в тъмницата. Проходът излиза там. Ще се нуждаят от оръжие. Оставихме Малкия Том да пази да не слезе някой и да вдигне врява.

Тейър кимна и излезе от палатката. Останалите го последваха незабавно. Остави Роджър с Робърт и Джон, докато издаваше команди и контролираше подготовката. Чувстваше, че Робърт е искрен в желанието си да помогне, но не се доверяваше на способността му да осъществи това желание. Беше се вкопчил в тънка нишка смелост за пръв път в живота си и Тейър възнамеряваше да се възползва максимално от това, преди тази нишка да се скъса и Робърт да изпадне в предишното си състояние.

Роджър забеляза, че Робърт нито за миг не сваля очите си от Тейър, и го попита заинтригуван:

— Какво си го зяпнал?

— Не кроя планове как да го предам, ако това си мислиш — отговори рязко Робърт.

— Мина ми през ума. Беше затънал в калта прекалено дълго време.

— Това, в което бях затънал, бяха кроежите на вуйчо ми и просто не можех да се откъсна от него. Сега, когато направих първата стъпка, разбирам, че е изковал веригите, с които ме държи в подчинение, преди много години. Той дори го каза, но когато го чух, бях твърде пиян, за да мога истински да преценя смисъла му. Манипулирал ме е от бебе, за да стана такъв, какъвто съм: безгръбначно, безволево подобие на мъж. Не искаше да му противореча за нищо и аз никога не го сторих. Не, втренчил съм се така в братовчед си и недоумявам защо Гита го обича толкова много. Знаеш, че го обича, нали?

— Да, знам.

— Толкова е красива! Тя е жена, която трубадурите възпяват. И все пак е толкова вярна на Тейър! А той е войн, свиреп и непреклонен. Мъж, който се чувства най-добре на бойното поле. И въпреки това Гита… — Поклати тъжно глава. — Не би трябвало да си подхождат толкова, но чувствам, че е така.

— Да, така е, затова за теб е най-добре да се откажеш от мечтите си за нея.

— О, направих го вече!

— Смяташ, че братовчед ти е свиреп в битките, а я ела да го видиш, когато е обзет от пристъп на ревност?

— Предпочитам да не ми се налага, благодаря.

— Много разумно от твоя страна, момче — измърмори Джон. — Подготви се, че Рижия дявол изглежда готов да потегля.

— Слушай, Джон — започна гневно Робърт, ядосан от обидите, с които другият мъж не спираше да го обсипва.

Тейър се спря пред него:

— Можете да се дърлите и по-късно. Сега да тръгваме. Покажи ни пътя и внимавай, ако това е някакъв капан, ще умреш заедно с нас. — Изчака, докато Робърт кимна, и се отправи към гората. — Възможно ли е да се е променил? — попита той Роджър.

— Да. Мисля, че е възможно. Той обожава жена ти, Тейър. Дотолкова, че предпочита да ти я върне, вместо да я види наранена.

— Дотолкова, че да събере кураж да се изправи срещу човека, от когото е треперел години наред?

— Да. И това също. Въпросът е как ще се отнесеш с него и с двойката Хенри и Джон, когато всичко това приключи?

— На мое място повечето хора биха ги обесили.

— Да, повечето биха постъпили точно така.

— Боя се, че аз няма да мога, особено ако наистина ми помогнат да си върна Гита невредима. Как мога да накажа Робърт, че е бил безволев глупак, в какъвто вуйчо му го е превърнал? И този Джон и неговия приятел? Изправи се пред мен, държа се честно и откровено. Той искрено вярва, че убийствата и отвличанията на жени са обичаи на благородническата класа. И все пак има някаква представа за грешно и добро. Не наранява жени и деца. Ще му дължа живота на Гита. Как мога да го накажа, въпреки че той я е довел тука?

— Да, изправен си пред сложна дилема. Аз казвам — пусни ги. Тези нехранимайковци вече здравата ще се замислят, преди да решат да извършват нещо, което дори само да понамирисва на престъпление, независимо колко пари биха получили.

— Прав си. — Пристъпи до Робърт, който се спря пред едно голямо дърво. — Тук ли?

Предпазливо последва Робърт, използвайки покрития фенер, който му подаде Мерлиън. Изруга смаян, като видя вратата на прохода. Макар че се поколеба за миг, осъзнавайки каква съвършена клопка би могла да ги очаква, последва братовчед си в тъмния тунел.

Изплашеният вик на Робърт не успя да предупреди навреме Тейър, че е спрял. Като погледна над главата му, Тейър едва не се разсмя на глас. Слабата светлина на фенера, който все още носеше, разкри обемистата фигура на Малкия Том, който препречваше отвора в другия край на тунела Горкият Робърт едва не се бе набол на меча, който Том държеше.

— Значи върнахте се. — Малкия Том с лекота изтегли Робърт от тунела и го изправи на крака. — Почнах да си мисля, че просто сте офейкали. Милорд! — поздрави той Тейър с облекчение.

Тейър се поизтръска, докато другите излизаха от прохода, и каза:

— Донесли сме оръжие за мъжете.

— Добре — кимна Малкия Том и свали ключовете от колана си. — И без това ме натискат да ги пусна.

— Да сте чули нещо за Гита?

— Ами, този човек, Хенри, дойде тука. Без малко да му откъсна главата, докато разбера, че е от нашите.

— Да, тоя грубиян едва не ме удуши — изръмжа Хенри, като влезе в стаята.

— Хенри! — Робърт се вкопчи в ръката му. — Как е тя?

— Ами, задържах Пикни толкова дълго, колкото можах. На един юнак това му струваше здраво налагане на голо с камшик. Тъкмо се върнаха при нея. Мисля, че е най-добре да побързате да я освободите.

— Колин, Том — заповяда Тейър, — пуснете мъжете и ги въоръжете. За Гита ще взема личната си свита. Къде са я настанили? Видях я в западната кула. Там ли е?

— Да, но бъдете внимателен, когато стигнете там.

— Зная — рязко отвърна Тейър и се устреми към вратата. — Тя е в ръцете им.

Хенри се втурна след него и извика:

— Не още. Намерила е начин да ги спре.

Нещо в тона му накара Тейър да го изгледа изпитателно:

— Какво е направила?

Застанала е на прозореца, милорд, и се кълне, че ще се хвърли оттам, ако я докоснат. Това беше преди няколко минути. Опитваха се да я разубедят.

— Господи! — Тейър го стисна здраво за ръката и го бутна пред себе си. — Заведи ме веднага до мястото. Тя като нищо може да го направи.

 

 

Впила пръсти в каменната рамка на прозореца, Гита се опитваше да запази равновесие. Беше уплашена, че стои толкова нестабилно, но тримата мъже в стаята я ужасяваха далеч по-силно. Макар мисълта за самоубийство да й се струваше неизразимо отблъскваща, не по-малко отвратителни бяха и намеренията на Пикни и съучастниците му. И в двата случая, мислеше печално тя, детето й ще умре.

— Махни се от този прозорец, жено! — заповяда Пикни. Толкова здраво беше стиснал юмруци, че кокалчетата му бяха побелели.

— Не. Ще остана тук, докато не си тръгнете!

Ще обречеш душата си на вечни мъки, ако се убиеш.

— О, ти си се загрижил за душата ми? Предпочитам мъките пред това, което искате да ми направите. Адът ми изглежда като рай в сравнение с вас!

— Ако скочиш, ще убиеш и детето си.

— Това, което ти и тази сган искате да сторите, също ще го убие! Не ми оставяте никакъв избор.

— Добре, добре. — Пикни протегна напред ръце с длани, отворени в помирителен жест. — Слизай! Заклевам се, че никой от нас няма да те докосне. Давам ти думата си. Ще те оставим на мира.

— Думата си ли? Ха! Не струва нищо. Никога нищо не е означавала. Само един глупак може да се излъже и да повярва на думата ти.

Силен вятър развя разкъсаните й дрехи и я накара да настръхне от студ. Нов повей я блъсна силно и я разтърси толкова силно, че тя едва не изгуби равновесие. Улови се по-здраво и се опита да успокои разбеснелия си пулс. Искаше да живее, и то много силно. Но щеше ли да има за какво да живее, ако Пикни убие детето й, мъжа й? Не смяташе, че да прекарва дните и нощите си под юмрука на Пикни може да се нарече живот.

— Помисли за малко, глупачко! — изкрещя й Пикни. Нямам полза от теб мъртва. Не желая смъртта ти! Не си ми нужна мъртва.

— Все още не! — сряза го тя, после осъзна, че никой не я слуша.

Намръщи се, като разбра, че всъщност никой не й обръща внимание. После дочу това, което беше достигнало до тях преди нея. Някой, по-скоро няколко души вдигаха шумна врява в коридора. Изумлението й беше пълно, когато вратата се отвори. Не можеше да сбърка фигурата, която я запълни.

— Тейър! — Не можеше да повярва на очите си.

— Махни се от прозореца, преди да си паднала долу, глупава жено! — изрева той, докато се приготвяше да се дуелира с Пикни.

— Да, съпруже. Както желаете.

С изключителна предпазливост слезе, но преди да се наслади на усещането от твърда почва под себе си, краката й се подкосиха и бавно се свлече на пода. Чувстваше се слаба и замаяна. Пропълзя бавно и се сви на едно по-закътано местенце до стената, встрани от мъжете, които скоро щяха да започнат двубоя. Обгърна с ръце тялото си и се опита да спре треперенето, което заплашваше да я завладее цялата.

След като се убеди, че Гита е в безопасност, Тейър съсредоточи цялото си внимание върху Пикни. Синините и разкъсаните й дрехи потвърдиха това, което Робърт беше казал. От жажда за отмъщение чак го болеше. Искаше му се да убива Пикни малко по малко, да удължи до безкрайност мъките и очевидния му страх. Не се изненада, че след като изтегли меча си. Пикни избута своя помощник Томас като жив щит пред себе си. Съвсем в стила му беше да избягва срещата очи в очи с врага си.

— Стига си се крил зад гърба на слугите си и излез да се биеш като мъж! — предизвика го той. — Предлагам ти много повече, отколкото ти на мен.

— Убийте го! — изкрещя Пикни и започна да отстъпва все по-далеч, като избутваше Томас и Бертран. — Убийте го, глупаци такива!

За момент Гита се изплаши, че Тейър може да се озове срещу два, даже три меча. Беше опитен боец, но никой не би могъл да се пази от всички страни наведнъж. Тогава Роджър излезе крачка напред, Мерлиън също пристъпи, готов да се намеси при нужда. Тя затвори за момент очи от облекчение, после ги отвори бързо, като усети някой да я по-бутва леко с лакът. Едва не зяпна от удивление, като видя Робърт, Хенри и Джон, които се скупчиха около нея и я оградиха.

— Какво правите? — попита тя и заудря с юмручета Робърт по гърба.

— Искаме да сме сигурни, че вуйчо ми няма да те използва като заложник.

— Добре, но поне ми оставете малко място — изсъска тя и разбута Хенри и Джон, докато раздели малко раменете им. — Искам да гледам.

— Не съм уверен, че една дама трябва да наблюдава такова кърваво зрелище.

— О, я млъквай, Робърт! — Тя не обърна внимание на Хенри и Джон, които се изкикотиха развеселени.

Робърт им хвърли яростен поглед.

Въпреки че насилието винаги я ужасяваше, тя изпита някаква странна възбуда. Искаше да наблюдава умението, с което съпругът й въртеше меча. Откъсна поглед за миг, когато Тейър уби Томас. Въпреки силното отвращение, което й вдъхваха слугите на Пикни, кървавият завършек на живота му не беше сцена, която би желала да наблюдава твърде отблизо. Сега Тейър щеше да се изправи срещу Пикни. Отново отвори очи и изгледа намръщено последните мигове от двубоя между Бертран и Роджър.

— Не, Роджър — каза спокойно Тейър, когато приятелят му пристъпи напред и застана до него. — Той е мой.

— Робърт е виновен за всичко! — извика Пикни, когато Тейър започна да настъпва към него. — Идеята беше негова! Кажи му, Робърт. Кажи му, че ти ме командваше, че ме насили да играя в тези игри.

Отговорът на Робърт бе толкова цветисто вулгарен, че Гита го зяпна с отворена уста. После звънът от кръстосващи се мечове привлече вниманието й към Тейър. Въпреки всичкото си малодушие Пикни се оказа нелош боец. Гита усети, че започва наново да трепери. Беше напълно уверена в уменията на Тейър и знаеше, че може винаги да победи Пикни в честен двубой. Но това, в което не вярваше, бе, че Пикни ще се бие честно.

След няколко минути разбра, че Тейър си играе с него, като му причинява незначителни, но болезнени рани. Целенасочено отлагаше последния удар. Знаеше, че Пикни заслужава всяко наказание, което може да се измисли, но все пак се извърна настрани в очакване на последния удар на Тейър.

Внезапно Пикни извика и тя разбра, че всичко е свършило. Очакваше зловещата игра да продължи по-дълго, затова почти се изненада от бързия развой на дуела. За себе си твърдо реши, че е видяла вече достатъчно смърт.

Тримата й пазители се отстраниха. Тейър се наведе над нея в момента, когато се обърна да види защо е оставена сама. Притисна я до гърдите си, а тя се отпусна като безжизнена в уютната му прегръдка. Не можеше да повярва, че ужасът е приключил и вече са в безопасност.

— Направиха ли ти нещо, Гита? — попита я той меко, изплашен, че може наистина да е дошъл твърде късно.

— Не. Натъртена, насинена, дрехите ми са разкъсани, но нищо друго.

— Слава Богу. Съжалявам, че трябваше да видиш толкова жестокост.

Тя поклати отрицателно глава.

— Ти не беше жесток. Като знам наказанията, които би могъл да му наложиш за неговите престъпленията, беше направо милостив.

— Милостив ли? Да, може би. Спомних си, че си тук и наблюдаваш. Затова бързо и чисто сложих край. Това, което исках да направя в началото, бе да го насека парче по парче.

— Никой не може да те обвини за това. Самата аз имах няколко кръвожадни идеи как със собствените си ръце да сложа край на мизерния му животец.

— Сигурна ли си, че си наред? Ти трепериш.

— Мисля, че е от изтощение. Много е трудно да се държиш хладнокръвно, когато всъщност си ужасен. О, мили Боже! — тя вкопчи ръцете си в Тейър и го погледна умолително. — Бек! Как е Бек? Когато го видях за последен път…

Тейър я целуна леко.

— Добре е. Главата му е наранена, но не е нещо сериозно. Смятам, че ония двамата умишлено са го ударили слабо. Ако бяха ударили Бек, както биха направили с възрастен човек, щеше да е мъртъв.

Гита затвори очи от облекчение, после се усмихна слабо.

— Хенри и Джон ми казаха, че знаят как да цепят глави. Тейър, относно Хенри и Джон, а и Робърт също…

— Тихо. Първо някоя от жените ще те прегледа, за да сме сигурни, че не си пострадала. След това ще те окъпем и облечем в нови дрехи. После вече можем да говорим. — Още докато я вдигаше на ръце, Тейър започна да издава нареждания във всички посоки.

Гита искаше да каже нещо в защита на Хенри, Джон и Робърт. Искаше да чуе как Тейър е успял да стигне навреме, за да я спаси. А единственото, което правеше, беше да отговаря на въпроси как се чувства.

Стаята бързо бе изчистена от всички белези на смъртта, която я бе споходила няколко пъти. До времето, когато двете жени дойдоха да й помогнат, всички звуци от борбата бяха спрели вече. Прегледаха я внимателно, погрижиха се за дребните й наранявания, изкъпаха я, облякоха я и отново я настаниха на леглото сред изобилие от възглавници. После поставиха пред нея огромен поднос с всякакви вкусотии, каквито можеха да се намерят в Сейтън Менър. Тя успя да научи някои детайли от историята как Тейър е организирал спасителната акция, но си отдъхна едва когато той се върна след инспекцията на имението и отпрати жените.

— Чувствам се като великомъченик — оплака се тя, когато Тейър приседна на малкото легло.

Той се засмя меко и взе парче сирене от подноса.

— Скоро, ще те заведа в спалните ни. Пикни се е разполагал там. Предположих, че ще искаш добре да се почистят и обновят, преди да влезеш.

— Да. Благодаря ти.

Наблюдаваше я, докато си хапва от кейковете. Изглеждаше по-добре, но беше малко бледа. Виждаха се и синини. Копнееше да я притисне силно до себе си, да я люби пламенно, за да се увери, че наистина е невредима и отново негова. Усмихна се, като се опита да си представи реакцията й, ако разбереше как бе прекарал последния един час — на колене пред олтара на малката църква. Благодари горещо на Бога, че е запазил нея и детето им.

Част от него копнееше да разкрие сърцето си, да изкаже всичко, което чувства, но остана безмълвен. Макар че не го направи съвсем сам, бяха му помогнали, той току-що спаси живота й. Предотврати и изнасилване от Пикни и хората му. Ако сега признаеше любовта си, нейният отговор би могъл да се повлияе от пламенна благодарност за навременното й избавление. А това беше последното нещо, което искаше. Ще чака по-подходящо време за тези думи.

— Изпратих вест на семейството ти, че опасността е минала. Както и на жадните за новини в Ривърфол — добави той.

Тя спря да се храни и го изгледа сериозно.

— Съжалявам за тази бъркотия. Ако не се бях подлъгала да се срещна с лейди Елизабет…

— Няма за какво да се извиняваш. Не предупредих никого, че сме се разделили с нея като врагове и че трябва да внимават. Когато тръгнах от двора, реших, че проблемът трябва да се обсъди, но после мисълта за тази жена напълно се изпари от главата ми.

— Какво стана с нея? Успя ли да избяга?

— Не. Седи в тъмницата на Ривърфол. Когато се върнем, ще повикам семейството й да си я прибере. Преди да си заминат, ще им кажа някои неща за благородната лейди Елизабет. Смятам да им кажа и за сина й, който тя остави да лежи, облян в собствената си кръв.

— О, горкият Бек! Нищо, което би могла да направи или каже в своя защита, не може да му разкрие по-убедително, че въобще не я е грижа за него.

— Ако това му причинява болка, прикрива я добре. Впрочем мисля, че знае отдавна за отношението на майка му към него. Това, което наистина го разтревожи този път, беше че тя отново се опита да ти стори зло. Това е нещо, което той не може да разбере. Аз също не мога да му помогна да го проумее. Казах му само, че майка му не е знаела за твоето убийство като част от заговора.

— Сигурен ли си в това?

— Да. Мислела е, че това е план за измъкване на откуп, един от начините да пусне някоя монета във винаги празната си кесия.

Гита се облегна върху възглавниците и се вгледа в Тейър, който дояждаше останалата храна. Протегна ръка и я прокара игриво през гъстата му коса, което предизвика нежна полуусмивка на устните му. С изключение на тази първа пламенна проява на нежност след смъртта на Пикни, те се бяха върнали на предишните си позиции — близки, но не чак толкова. Това я натъжаваше. Но още повече я измъчваше нейният принос за това положение. Не казваше нищо за своите чувства. Боязън сковаваше езика й всеки път, когато се наканеше да ги сподели.

— Тейър, наистина ли смяташ, че трябва да се каже на семейството на лейди Елизабет за Бек?

— Защо не? — той стана и отмести празния поднос.

— Ами ако и те като нея не желаят да имат нищо общо с момчето? — Той седна на леглото, прегърна я през раменете и тя се отпусна върху него. — Ще узнае, че има и други близки освен теб, само за да разбере, че и те се отвръщат от него.

— И това е възможно, права си. — Намръщи се, докато обмисляше проблема. — Трябва да му кажа. Или пък не. Може би най-доброто решение е да не му казвам нищо, преди да съм разбрал какво е отношението на семейството на Елизабет към него. Не искам да му причинявам нова болка и разочарование.

— В никакъв случай. Може би, когато порасне, ще бъде възможно да му кажеш цялата истина. В случай, че роднините му не го приемат, разбира се.

— Да, може би. Ще уредим това, когато му дойде времето. Сега друг въпрос. Искаше да говориш с мен за Хенри, Джон и Робърт.

— Какво смяташ да правиш с тях? — помисли си, че сигурно е полудяла, за да моли милост за тримата.

— Не съм мислил много по този въпрос. Какво предлагаш? Ти си тази, която най-много пострада от техните деяния.

— Не, от деянията на Пикни. Знам, че Хенри и Джон ме предадоха в ръцете му, но те не са истински злодеи. Само дребни негодници. Вярно, че ме цапардосаха по главата, но после се отнасяха добре с мен. Отвратиха се, щом разбраха истинските намерения на Пикни. За нещастие — усмихна се тя слабо, — не са от най-храбрите между мъжете.

— Не съм съвсем съгласен с теб. Джон се изправи пред мен и гледайки ме в очите, ми призна, че е един от тези, които са те отвлекли. Беше напълно беззащитен, когато ми го призна.

— И това ако не е чудо… — измърмори Гита. — Имай предвид, че здравата ги бях наплашила с теб.

— С мен? — изгледа я Тейър с израз на учудена невинност.

— Има нещо добро в тях.

— Което се проявява, ако стомасите и кесиите им са добре подплатени — изрече провлечено Тейър.

Гита се изсмя и леко го удари по ръката.

— Вече си решил да проявиш милост към тях.

— Да, но исках да се уверя, че и ти искаш същото. А Робърт?

— Горкият Робърт. Такъв е, какъвто Пикни го е направил. Кой знае какво щеше да излезе от него, ако вуйчо му не бе го смазал и превърнал в слабохарактерно нищожество. В един момент обаче се възпротиви на вуйчо си. Разбира се, липсваха му и силата и умението, за да го направи докрай. Пикни се беше погрижил за това.

Тейър докосна с устни челото й и промълви:

— Знам. Но в края на краищата в критичния момент Робърт постъпи както трябва, като мъж. Нямам желание да проливам роднинска кръв. Освен това той не знаеше със сигурност дали Уйлям е бил убит.

Тя се намръщи:

— Но е знаел, че се планира твоето убийство.

— Пренебрегнал е това по причина, която много хора биха преценили като основателна — искаше те. Мисля, че се е отказал окончателно от тази своя мечта. Знаеш ли, струва ми се, че Джон и Хенри са го приели под крилото си. Може би е най-добре да се намери нещо, с което тримата да се занимават заедно. Нещо, което ще им носи известни доходи и ще ги държи встрани от престъпни изкушения.

Тя бързо закри устата си с ръка и широко се прозя.

— А хората на Пикни?

— Мъртви са.

— Всичките ли?

— Да. Честта на мъжете, които освободихме от тъмницата, бе дълбоко поругана и бяха малко нетърпеливи да си я възвърнат. — Той стана, положи я да легне и грижливо я зави. — Трябва да почиваш. Премина през мъчително изпитание и трябва много да внимаваш за себе си известно време.

След като я целуна дълго и силно, той се отдръпна, но Гита се вкопчи в ръката му и го задържа до себе си. Не искаше да я оставя сама. Знаеше, че вече е в безопасност, но страхът не си беше отишъл напълно. Ще е необходимо време, за да се разсее ужасът, който Пикни бе насадил в душата й.

— Знам, че звучи детински, но ще постоиш ли с мен? Поне докато заспя?

— Ще поостана. И не се притеснявай — не звучи детински. — Без да пуска ръката й, той седна на края на леглото. — Преживя такива ужасни неща. Кошмарът не може да се разсее в момента, когато опасността е отминала. Трябва споменът за това да поизбледнее.

Тя му се усмихна с благодарност за разбирането, което проявяваше. Изтощена докрай, Гита затвори очи и почувства как я обвива безпаметната пелена на съня. Близостта на Тейър не само я успокояваше, но отново и отново я уверяваше, че наистина е жив, че смъртоносните планове на Пикни безвъзвратно са се провалили.

— Гита? — повика я тихо Тейър след няколко минути.

— Мммммм?

— Щеше ли наистина да скочиш от прозореца?

Сънят я унасяше, беше й трудно да разговаря смислено, но все пак се опита:

— Не зная. Част от мен не виждаше причина да не го направя, но имаше и друга част, която се вцепеняваше от ужас само при мисълта за това. Може би, ако Пикни бе направил още една крачка. Бях по-ужасена от него и от това, което ми готвеше, отколкото от смъртта или от Божието наказание. — Предаде се на властта на съня, но не преди да усети как ръката му я стисна силно и пламенно, чак до болка.

Дълго след като тя заспа, Тейър стоя до нея, без да изпуска ръката й. Едва не я загуби — нея и детето им. Чудеше се дали не е обречен до края на дните си да се страхува за нейния живот.