Хана Хауъл
Красавицата и звярът (17)

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

— Заминаваш, нали? Не се опитвай отново да отричаш.

Гита впи гневен поглед в съпруга си над главата на сучещото дете. Беше усетила приготовленията, въпреки очевидните му усилия да ги запази в тайна, за да може тя, спокойна и доволна, да гледа детето им. Намести се по-удобно върху възглавниците, които бе разположил около нея, без нито за миг да го изпуска от поглед. Усещаше как се опитва да я излъже. Беше избягвал много изкусно темата досега. Понякога бягаше дори и от нея, но тя не можеше повече да се примирява с това положение.

Тейър въздъхна и седна на леглото. Знаеше, че е малодушно, но се беше надявал да държи Гита в неведение до последния момент преди отпътуването си. Не искаше да я лъже, но инстинктът му нашепваше да не й разкрива истинската причина за заминаването му. Когато се завърне, обкичен със слава и награди, ще има достатъчно време за обяснения.

— Опитвах се да ти спестя безпокойството възможно най-дълго.

— А не си ли помисли, че всичката тази прикритост и потайност ще ме обезпокоят и разтревожат още повече?

— Надявах се, че няма да забележиш.

— Започнах да подозирам скоро след като роднините ми и Уйлям си заминаха. Трудно е да не забележиш нищо, когато толкова много мъже се подготвят за военен поход. Така е, нали? Скоро заминавате да се биете някъде.

— Да, в Шотландия. Или поне — в северните провинции. Шотландците отново са се развилнели и тероризират областта.

— Но ти изслужи вече четиридесетдневната си задължителна служба при краля. Не е минала година оттогава. — Видя, че Еверард се е нахранил, изправи го, опрян на рамото й, и го поглади нежно по гръбчето.

— Трудно може да отхвърли човек молбата на краля. „Особено — промърмори под носа си Тейър — когато сам е изпросил тази молба.“

— Е, не вярвам да е лесно наистина, но някои са го правили. Рицар, който се е бил толкова често и толкова добре за него като тебе, вероятно има основание да помоли да бъде освободен веднъж.

Знаеше, още докато изричаше думите, че той не е от тези, които биха го направили. Ако кралят кажеше, че има нужда от услугите на Тейър, той безпрекословно щеше да ги предостави. Освен това подозираше, че кралят съзнава този факт толкова добре, колкото и тя.

— Не, не мога. Добрите войни са повече от необходими. Шотландците, изглежда, гледат на нас като на килер за провизии. Не бива да им се позволява да опустошават необезпокоявано и безпрепятствено земите ни. Ако позволим да изглеждаме слаби в очите им, може да се изкушат да действат още по-нагло и безсрамно.

— Не съм забелязала досега вашите наказателни акции да имат някакъв възпиращ ефект върху тях.

И той не беше забелязал, но не възнамеряваше да го споделя с нея. Да се позове на дълга си към краля и държавата бе единственият начин, който знаеше, за да я накара да се примири със заминаването, макар и неохотно. Никога нямаше да поиска от него да избяга от отговорността си към своя господар и своята страна. Чувстваше се гузен, че използва този неособено почтен начин, за да запази мира и спокойствието в дома си, но в момента смяташе тази хитрост за неизбежна.

— С набезите си те причиняват бърза смърт не само от меч или стрела. Като ограбват и без това оскъдната храна на тамошните жители, те ги обричат на мъчителна гладна смърт. Северняците не могат да си позволят да бъдат лишавани от хранителните си запаси.

— Зная, зная — въздъхна тя и свали детето от рамото си. — Виж, този твой лаком син заспа прав. Ще го поставиш ли в люлката вместо мен? Една няма да се върне, докато не излезеш.

Изпълни желанието й без колебание и грижовно пое детето от ръцете й. Тя се разположи удобно върху възглавниците и се вгледа в Тейър, който настани бебето в люлката, после се върна и седна на леглото до нея. Нямаше повече аргументи, с които да се противопостави на намеренията му и да го убеди да остане. Ако упорстваше, само щеше да го накара да направи компромис с честта и с чувството си за дълг. Не можеше да причини такова нещо на Тейър.

Той взе ръката й и срещна втренчения й поглед. Тя се опита да разчете по лицето му колебание, но беше разочарована. Това не я изненада. Беше се омъжила за войник — човек, който бе прекарал повече от половината си живот, размахвайки меч. Ако се откриеше възможност да вземе участие в някоя битка, не можеше да устои на изкушението. Бойният му дух го призоваваше. Тайно се бе надявала да успее да притъпи съблазънта, която войнишкият начин на живот представлява за него, но очевидно се бе провалила. Тейър бе известен като славен войн. Безсмислено беше да се надява да укроти тази част от него, да изведе на преден план нежната, съзидателната страна на характера му, която проявяваше към нея и децата. Тейър бе човек, чиято кръв кипва от време на време от желание да познае тръпката на опасността в битката. И ако това желнание бе достатъчно силно, тя само би го отблъснала от себе си с опитите си да го задържи. Налагаше се да преглътне страховете и тревогите си и да го изпрати без сълзи и обвинения.

— Искаш да отидеш и да покажеш на шотландците прословутата ярост на Рижия дявол, нали? — Успя да изобрази слаба усмивка върху лицето си.

— Ами, както казва Роджър, омръзнало ни е да се сражаваме с техните свирепи червенокоси войни. Няма да е зле да им покажем, че и ние си имаме един-двама от този род.

— Кога тръгваш?

— След два дни — отвърна той и се укори за страхливостта си, която му попречи да я уведоми по-рано.

— След два дни? — прошепна тя. Шокът лиши гласа й от всичката му сила и изразителност. — Но… защо толкова скоро? Не можеш ли да го отложиш с още няколко дни? Със седмица поне?

Не искаше да повярва, че ще замине толкова скоро. Най-лошото беше, че не можеше да си обясни защо това я разстройва толкова. Само след седмица щеше да е достатъчно здрава след раждането, за да се любят, за което отдавна копнееше. Въпреки че бе омъжена повече от година, все още й беше трудно да говори за тези неща направо.

Тейър изруга мислено. Разбираше много добре какво остана недоизказано зад задъханите й въпроси. И той не мислеше почти за нищо друго. След три безкрайни месеца на въздържание беше истинско мъчение за него даже мисълта да я остави, без да я люби поне веднъж. А съзнанието, че може да бъде убит, правеше всичко още по-трудно. В крайна сметка щеше да замине, защото битката, за която се стягаше, нямаше да го чака.

Усещаше, че в нежните прегръдки на Гита би могъл да изгуби решителността си да свърши това, което смяташе за необходимо. Тя нямаше да използва удоволствието, което споделяха, за да го подчини на волята си, но можеше да го направи напълно несъзнателно. Ада правят любов сега, само би го накарало да осъзнае още по-болезнено какво рискува да изгуби. Не смееше да поеме този риск.

— Шотландците няма да ме чакат, мила — каза тихо той, без да се опитва да скрие искреното съжаление в гласа си.

— По дяволите шотландците!

— Там и ще ги пратя. — Беше не особено сполучлив опит да се пошегува и много се зарадва, като видя лека усмивка върху лицето й. — Няма да се бавя дълго. — Целуна я с упоение.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото това, което вършат, не е истинско военно настъпление, а грабителски набези. Идват да крадат, не да воюват. О, не! Те няма да се откажат и от битка, но не това търсят. Главната им грижа е да отнесат вкъщи повече от плячката, която заграбят. Такива неща никога не продължават колкото истинската война.

Макар че не беше съвсем съгласна, тя се отказа да спори. Действаше й донякъде успокояващо начинът, по който той разглеждаше този конфликт. Ако шотландците се интересуваха преди всичко от плячката, щяха да предпочетат да офейкат с нея, вместо да се сражават. Обеща си всеки ден от отсъствието на Тейър да се моли шотландците, които се изпречат на пътя му, да бъдат най-алчните и най-страхливите от всички.

 

 

— Въздухът е мразовит. Бебето трябва да е вътре. Вие също.

Гита едва погледна мърморещата Една с крайчеца на окото си и отново насочи цялото си внимание върху Тейър. Беше се възпротивил, когато тя излезе на двора, но никой не можа да я отклони от намерението й. Искаше да изпрати Тейър на похода заедно с новородения им син. За един кратък миг си позволи да помисли, че може би го вижда жив за последен път, но бързо се отърси от черногледството си. Той ще се върне при нея. Трябва да вярва в това!

Когато Бек дойде да целуне братчето си на прощаване, а после и нея, събра сили, за да му се усмихне и да го целуне спокойно. Не й се искаше да го пуска. Та той беше още малко момче! Запази това желание за себе си. За да стане момчето рицар, трябва да получи подходяща подготовка и всяка битка бе част от това трудно и болезнено обучение. Ако се опита да го задържи в Ривърфол само заради безопасността му, ще го унижи дълбоко в собствените му очи. Докато го изпращаше с натъжен поглед, реши, че в момента трупа полезен опит. Някой ден ще има същата нужда от сдържаност и самообладание заради Еверард и другите синове, които щеше да роди, ако Господ ги благослови.

Видя Тейър да се приближава и бързо се помоли да прояви същото спокойствие и сдържаност, както при сбогуването си с Бек.

— Не бива да оставаш навън прекалено дълго, скъпа — измърмори Тейър, като пристъпи до нея и плъзна ръката си по раменете й.

— Хм — поклати неодобрително глава Една, — няма кой да й налее ум в главата.

Гита не обърна внимание на забележката й и се усмихна несигурно на Тейър:

— Детето е много добре повито и студът не е страшен за него. Твоят син и аз искаме да ти пожелаем Бог да е с тебе и лек път. И най-вече — прибави тя с известна настойчивост, — скорошно и славно завръщане.

— И аз това искам най-много, сладка моя Гита. — Целуна я нежно. — Ще разгоним тези шотландци като подплашени зайци и ще се върнем, преди да сте успели да почувствате липсата ни.

— Съмнявам се. Няма да сте стигнали даже Бъруик, и вече ще ми липсваш — промълви тя и се намръщи, когато той се засмя. — Ще се наложи да използвам горещи тухли в постелята, за да се топля.

— Стига те да са единственото, което ще вкараш в леглото си! — подразни я той, после целуна детето по челцето.

— Ще трябва да са доста обемисти камъни, за да получа усещането за мъж-планина — продължи тя.

— Планина? — опита се да изглежда засегнат, после се удари леко с юмрук по гладкия стегнат корем.

— Да, планина! — Опря глава на гърдите му, прегърна го през кръста и се притисна силно до него. — Ще се пазиш много, нали? — Закле се мълчаливо това да е единствената проява на недоволство и женска слабост.

Като внимаваше да не притисне твърде силно детето помежду им, той я привлече още по-близо до себе си. Изпълни го задоволство, като разбра, че не е толкова спокойна, колкото се опитваше да покаже. За момент си беше помислил, че приема раздялата им малко по-хладнокръвно, отколкото му се нравеше. Макар и да не желаеше сълзи и плач, веселото й и закачливо поведение досега също не му допадаше особено.

Тя вдигна очи към него и погледите им се срещнаха. Както винаги, когато я гледаше, усети странно стягане в гърдите си. Беше по-красива от всякога. Няколко кичура коса, осветени от слънцето, немирно се бяха изплъзнали от прическата й, а прекрасните й лъчисти очи бяха замъглени от безпокойство за него. Само един глупак можеше да я остави, каза си наум и реши, че след изпълнението на тази задача ще я оставя сама много по-рядко. Целуна я нежно по устните, после отстъпи назад.

— Ще се пазя, доколкото е възможно, Гита. Ти също се пази. — Намигна й закачливо. — Очаквам да те намеря в добро здраве и напълно възстановена, когато се върна.

Тя успя да се усмихне. Стоеше тихо и гледаше как се отдалечава. Задържа погледа си чак докато тежките порти на Ривърфол се затвориха зад него. Обърна се, за да се прибере, и в този момент Маргарет прелетя край нея. Гита я извика, но тя не й обърна внимание. Въздъхна, осъзнавайки, че Маргарет сигурно е толкова разстроена, колкото и самата нея. Като се прибра в покоите си, пожела Маргарет да се отърси от мъката си в най-скоро време. Щяха да имат нужда една от друга, да се поддържат и подкрепят, за да не униват духом, докато очакваха мъжете си да се завърнат.

 

 

— Къде е Маргарет? — обърна се Гита към Една, когато момичето дойде, за да поеме грижата за Еверард.

— Пак се е качила на стените.

— Това продължава вече прекалено дълго. Къде ми е наметката?

Една се втурна да помогне на господарката си да се загърне срещу ледения нощен въздух и измърмори под нос:

— Тя е младоженка.

— И аз не чак толкова отдавна бях младоженка. Една, нямам намерение да я укорявам. Е, поне не много. Но тя се омъжи за рицар. Трябва да се научи да понася тези отсъствия. Рискува да навреди не само на себе си, като се разболее от мъка, а и на Роджър.

— Права сте, мадам. Само не стойте на този студен и влажен въздух дълго време.

Гита кимна разсеяно. Мислите й бяха заети с Маргарет. Мина седмица, откакто Тейър и Роджър заминаха. Започваше да се чуди дали отсъствието на Роджър е единственото, което тревожи братовчедка й. През последните няколко дни й се стори, че Маргарет й се сърди за нещо и нарочно я избягва. Не можеше да се отърси от това чувство, макар непрекъснато да си повтаряше, че става глупава и че няма основателна причина да й се сърди.

Намери Маргарет на стената, втренчила поглед в посоката, където бяха отпътували съпрузите им. И тя го беше правила веднъж или два пъти и би го направила още някой път, преди Тейър да си дойде вкъщи, но Маргарет сякаш се бе закотвила там. Гита хвана ръката на приятелката си в знак на съчувствие и разбиране, но тя се отстрани, без дори да я погледне.

— Маргарет, мога да си представя колко ти липсва Роджър. Както на мен Тейър.

— Нима?

Раздразнена не само от въпроса, но и от гневния тон, с който беше зададен, Гита си наложи да отговори спокойно:

— Разбира се, че ми липсва. Как можеш да ме питаш такова нещо?

— Струва ми се странно да твърдиш, че ти липсва, след като ти го подтикна към тази нова битка.

— Аз ли? — Гита се учуди дали не е изиграла прекалено убедително ролята на храбрата съпруга.

— Да, ти. Никога не съм го очаквала от теб, Гита. Никога не съм допускала, че си човек, който държи на неща като титли и земи. В края на краищата имаш Ривърфол и изглеждаше доволна в него. Не ми приличаше и на жена, която се вълнува от това, дали съпругът й е обикновен рицар или лорд. Но вероятно, когато човек е имал веднъж тези неща, му е трудно, а може би и невъзможно да се раздели с тях. Не помисли за мене, когато поиска това от Тейър, нали? Не можеше да не знаеш, че Роджър ще тръгне заедно с него, както винаги досега. Да изпратиш съпруга си да ти спечели титла и имение, е едно. Но да изпратиш и мъжа, когото аз обичам? — Маргарет поклати енергично глава. — Никога не съм си представяла, че можеш да бъдеш толкова жестока, Гита. Толкова безсърдечна.

Маргарет се обърна да погледне братовчедка си в очите и се намръщи. Дори на слабата светлина от залязващата луна можеше да се забележи изненадата върху лицето на Гита. Маргарет си помисли, че може да не е доразбрала нещо или че е осъдила братовчедка си прекалено строго. Втората възможност я разтревожи силно.

Изминаха няколко минути, преди Гита да възвърне способността си да говори. Прошепна с дрезгав глас:

— Какво искаш да кажеш?

— Може би греша. Не бих се тревожила много за това.

Гита сграбчи братовчедка си за ръцете и я разтърси силно:

— Маргарет, повтори това, което каза. Бавно и ясно. Тейър ми обясни, че отива да се бие с шотландците, защото кралят го е призовал.

— Само че след като сам го помоли да изиска услугите му.

— Тейър е помолил да бъде изпратен на война? — Гита произнесе думите плавно и безизразно. Опитваше се да проумее какво й се казва.

— Да. Кралят отдавна споменавал, че освен слава и признание Тейър заслужава и по-съществена награда. И Тейър помолил да докаже още веднъж, че заслужава тази награда. Искал да спечели титла и земя заради тебе, да ти даде отново онова, което е трябвало да върне по право на Уйлям.

— И е казал, че аз съм го накарала? Казал е на Роджър, че аз съм поискала от него тези неща?

— Е, не. Всъщност не е точно така. — Маргарет въздъхна тежко и се отпусна на перилата. — Роджър така ми го представи. Не можех да повярвам, че Тейър ще тръгне да се сражава по своя воля, че ще изложи себе си и всички останали на опасност за награда, от която не се нуждае. Вярно, че преди се стремеше към земя, но нали сега има вече? И единственото, което можех да си помисля, бе, че ти или наистина си поискала от него тези неща, или си го подвела да вярва, че ги искаш. Гита, ако греша…

— Разбира се, че грешиш. Маргарет!… — Гита внезапно осъзна, че почти крещи и привлича вниманието на нощната стража. Положи усилие да овладее гласа си. — Маргарет, знаеш какви са чувствата ми към Тейър. Независимо колко щедра ще е наградата, допускаш ли, че бих рискувала живота му, за да я имам?

— Не, но това изглеждаше единственият възможен отговор. Той отстъпи земята и титлата на Уйлям без следа дори на недоволство или завист. Защо тогава ще се сражава безцелно, ако не си го притиснала за тези неща?

— Нямам представа, но бъди сигурна, че ще го попитам. Ах, този глупак, ако не го убия първо!

Виждайки колко е разярена, Маргарет се опита да я успокои:

— Прави го заради тебе.

— Не го искам и не съм го молила за това!

— Може би го е подтикнала гордостта. Чувства нужда да ти осигури тези неща, за да не изглежда, че се е оженил за теб по сметка.

— Повечето бракове се сключват по тази причина. — Махна с ръка, като видя, че Маргарет се готви да й възрази. — Да, гордостта може да има пръст в тая работа! Но има и друга причина, знам го! Това е нещо, с което се борих през цялото време, но, изглежда, без да постигна резултат. Започвам да мисля, че няма надежда да го променя.

— Какво имаш предвид?

— Изглежда не мога да го накарам да повярва, че той е мъжът, когото искам.

— Но той трябва да го е разбрал, когато не пожела да тръгнеш с Уйлям?

— Така разсъждаваш ти — сви рамене Гита, — но Тейър може да мисли, че просто се придържам към брачните си клетви.

— Как може да се съмнява, когато знае, че го обичаш? — намръщи се Маргарет. — Признала си му чувствата си, нали?

— Не. Не съм. Не ме упреквай. Наистина смятам, че нямаше да ми повярва. Пробвах всичко, за да го накарам да разбере, че искам точно него, че съм щастлива с него. И ето, тази глупост доказва, че според него все още ми липсва нещо. Като че ли съм направила някаква саможертва с омъжването си за него. Той не е уверен нито в мен, нито в брака ни и вече не знам какво мога да направя.

— Просто го обичай, Гита! Ще го почувства. Не може да остане сляп към чувствата ти завинаги.

Гита имаше усещането, че и това е напълно възможно.

— Господи, как искам да си е вкъщи! Моля се за това всяка нощ!

— И аз!

— Добре. Може би нашите молитви ще дадат резултат и той и Роджър скоро ще се върнат живи и здрави. Тогава ще посрещна този колкото едър, толкова и глупав мъж, който имам за съпруг, и ще го удуша.

 

 

Закрил с ръка носа на жребеца си, за да не ги издаде с някой звук, Тейър напрегнато се взираше в тъмнината. Шотландците бяха някъде тук. Почти можеше да ги подуши. Няколко биха могли да се промъкнат край него и хората му, но не и всичките. Ако беше друг случай, щеше просто да ги пусне да избягат, защото по-голямата част от това, което бяха заграбили, беше вече възстановено. Но сега кралят искаше кръв, искаше шотландците да си платят скъпо и прескъпо за дързостта. Тейър мислеше, че мъртвите са повече от достатъчно, но имаше заповед да убива всеки, когото открие на английска земя, да я прочисти, докато не остане нито един натрапник върху нея.

Затова, мислеше той сърдито, сега се спотайва във влажната нощ и се ослушва за врага, когото не може да забележи. Шотландците са бързи и пъргави, промъкват се от едно място на друго безшумно и неуловимо като сенки. Възхищаваше се на уменията им и ги мразеше. Лице в лице, меч срещу меч в равното поле под слънцето — така разбираше той битката.

С въздишка си помисли какво ли не би дал да си бъде сега у дома. Гита му липсваше толкова много, че чак го заболяваше от копнеж по нея. Липсваше му и малкият Еверард, възможността да го наблюдава как се променя и расте от ден на ден. С учудване установи, че му липсва дори и Ривърфол. Това, което в ежедневното управление на едно имение другите мъже намираха за скучно и досадно, на него му се струваше увлекателно и успокояващо. Разбираше, че дните му на войн, който живее от битка на битка, са към края си.

Реши, че достатъчно дълго са дебнали в тъмнината, и се обърна да яхне коня си. В този миг някой изскочи от сенките и го нападна. Тейър едва успя да вдигне навреме меча си, за да парира смъртоносния удар. Залитна от непредвидената сила на вражеския замах. След като възстанови равновесието си, нападна на свой ред.

Биеха се ожесточено и Тейър проклинаше шума, който вдигаха. Всеки звън на оръжията, всяко изсумтяване, всяко проклятие отекваха в тихата нощ като църковна камбана. Това издаваше положението му на всеки, който се интересуваше. На място, гъмжащо от врагове, това беше най-лошото, което можеше да му се случи.

Не почувства истинско, удовлетворение от победата, когато уби врага си, а задоволството му се изпари съвсем при новия шум откъм гърба му. Обърна се светкавично да посрещне следващата заплаха, но непоносима болка в левия крак го събори на земята. С всичката възможна бързина той се приготви да посрещне врага си, макар че не успя да се изправи. Ръката, в която държеше меча, не му се подчини така безотказно, както обикновено, затова се наложи да отбие камата, с която го атакуваше човекът, с лявата си ръка. Нова пронизваща болка го разтърси, когато острието на камата разряза пръстите му. Все пак навреме насочи меча си, за да спре смъртоносния устрем на врага и да го посече.

Много трудно избута мъжа настрани от себе си. Знаеше, че е на предела на силите си. Един-единствен опит да се изправи му подсказа, че раненият му крак е извън строя. Опита се да пропълзи до коня, но успя да измине едва половината от разстоянието до подплашеното животно. Гита беше последното нещо, за което си помисли, преди съзнанието му да го напусне.

Роджър се спъваше на всяка крачка в папратите и ругаеше непрекъснато, а Мерлиън и Тор мълчаливо го следваха.

— Казвам ви, че дочух шум от двубой някъде тук.

— Как можеш да кажеш в тъмното от коя посока са долетели? — изсумтя Тор.

— Тихо! — изсъска Мерлиън. — Чувате ли нещо?

— Някакъв кон — прошепна Роджър. — Давайте напред! — Той продължи вече по-внимателно, докато не разпозна жребеца на Тейър. — Това определено е неговият кон. — Още две-три стъпки и се натъкнаха на простряното тяло на Тейър. — Господи! — Коленичи до приятеля си и потърси бързо някакви признаци на живот, докато Тор и Мерлиън се приближаваха до тях.

— Жив ли е? — попита Мерлиън след един дълъг, изпълнен с напрегнато мълчание миг.

— Да, но няма да е задълго, ако не направим нещо за тези рани. — Подпомаган умело от приятелите си, Роджър започна да действа още докато говореше. — По дяволите, малко са му понамалели пръстите! — изруга той, докато с парче от набързо съдраната риза на Тор се опита да превърже ранената ръка.

— Най-добре е да го заведем на лекар в града — предложи Мерлиън, докато двамата с Тор се мъчеха да направят солидна превръзка на ужасната рана на крака му.

— Изгубил е прекалено много кръв. Няма нужда ония кръвопийци да му пускат още — сряза го Роджър. — Възрастната жена, която се грижеше за ранените вчера, ще е много по-полезна.

Успяха да качат Тейър на коня му и придържайки го към седлото, тръгнаха към градчето. Беше бавно и продължително пътуване и Роджър се страхуваше Тейър да не за губи още сили и кръв. Когато наближиха къщичката, която използваха за квартира, той вече се съмняваше дали приятелят му ще доживее да види Ривърфол отново.

 

 

Болка. Болката беше единственото, което усещаше от незнайно колко време. После долови тихо хъркане. С все още затворени очи протегна ръце и започна да изследва какво го заобикаля. Беше на легло. Някой го беше намерил. Завладяха го объркани спомени. Гласът на Роджър, студените дрехи по тялото му, молитвите на свещеника и накрая, намръщи се той, кралят. Любопитството да разбере каква част от всичко това бе плод на сънища и каква част — реалност, му даде сили да отвори очи. Трябваха му няколко минути, за да се нагоди към смущаващия ефект на внезапната светлина. Не се изненада, когато първото нещо, което вече ясният му поглед улови, бе Роджър, проснат на една рогозка до леглото му.

— Роджър… — Слаб, дрезгав шепот с болезнено усилие се изтръгна от гърлото му, но си наложи да извика по-силно: — Роджър. — Усмихна се, като видя как замаяният Роджър с олюляване се заизправя на краката си. Не спираше да се оглежда невиждащо, докато не съсредоточи погледа си върху него. — Като за войник не се събуждаш много бързо.

Усетил сухата дрезгавина в гласа на Тейър, Роджър бързо донесе чаша медовина, улови го за раменете и му помогна да вдигне главата си дотолкова, че да не се задави, докато пие. Почувства слабостта, обхванала Тейър, и силно се разтревожи. Нараняванията и последвалата треска значително бяха подкопали силите на приятеля му.

— Това беше вълшебно — продума Тейър, когато Роджър си донесе отнякъде стол и седна до него. — По дяволите, чувствам се толкова немощен. От колко време съм тук?

— Близо седмица. Кръвта ти почти беше изтекла, когато те намерихме. Накарах онази стара жена да се грижи за теб.

— Да, да, спомням си я. По-добре тя, отколкото някой кръвопускач. Старицата е поне три пъти по-добра от тия шарлатани. — Погледна към превързаната си ръка и попита намръщено: — Колко лошо е положението тук?

— Ами, два от пръстите ти са малко по-къси. Върховете са пострадали.

— А кракът ми?

Роджър въздъхна и сви рамене.

— Все още го имаш. Раната беше много дълбока. Онзи се е опитал да те осакати.

— И успя.

— Може би. Няма начин да се разбере, преди да се опиташ да ходиш. Определено ще е скован, но никой не може да каже дали тази скованост ще остане, или ще изчезне, когато проходиш. Но все още го имаш. Бъди благодарен за това.

Тейър не беше уверен, че може да изпита подобно чувство, но на първо време отхвърли този проблем.

— Някакви други наранявания?

— Няколко нови белега, но нищо по-различно от това, което обикновено се получава на бойното поле.

Тейър не желаеше повече да мисли за нараняванията си. Пожела да свърже в едно цяло разпокъсаните и неясни спомени, които го озадачаваха и тревожеха сънищата му.

— А ти, приятелю, се нагърби с неблагодарната роля на болногледачка, нали? Ти си централната фигура в малкото ми спомени от онази нощ насам.

— Защо да е неблагодарна работа? Правил си същото за мене. Не забравяй случая във Франция.

— Едва ли ще мога някога да го забравя напълно. А кралят? Идвал ли е кралят да ме види или смесвам сънища с действителност?

— О, да! Кралят беше тук. За момент ми се стори, че си се оправил от треската и делириума. Говори смислено пред нашия господар, но добре, че той не се задържа много. Тъкмо си беше заминал, когато разбрах, че главата ти съвсем не е толкова бистра, колкото отсъдих по приказките ти. Мислите ти се бяха върнали в миналото, преди три години, когато той дойде в нашата палатка. Разговаряше с призрак, роден от трескавото ти въображение. Няма значение. Нашият господар не разбра това. Даде ти наградата, която преследваше, а ти му благодари, както подобава.

— Имам ли това, за което тръгнах?

— Да, сега си барон Ривърфол, милорд. — Роджър се усмихна и направи половинчат поклон. — Собственик си и на малко имение на три дни път южно от Ривърфол. Мога да ти разкажа още неща, когато позакрепнеш. Днес за първи път от дълго време насам треската те поотпусна. Не се преуморявай и пази малкото сила, която ти е останала. Ще ти трябва всяка частичка от нея в близките дни. Мисията приключи, имаш всичко, което пожела. Сега трябва да се възстановиш, преди да се върнеш в Ривърфол при Гита.

— Ах, да, Гита — въздъхна Тейър и се загледа в превързаната си ръка. — И преди не бях хубавец, но поне бях цял. Сега ще отида при нея обезобразен и сакат. Може би ще е най-добре, ако…

Роджър изруга тихо, но възмутено и скочи толкова рязко, че столът изхвърча изпод него.

— Ако сега кажеш, че е най-добре да останеш някъде далеч от нея, ще получиш една рана и от мене! Господи Боже, в половината от бълнуванията ти се изливаше копнежът ти по Гита. Тя се е превърнала в такава съществена част от теб, че не можеш да я откъснеш от себе си дори в миговете на най-непоносима болка. Да не би наистина да вярваш, че можеш да се отвърнеш от нея, да я изключиш от живота си, особено сега, когато имаш всичко, което тя желае?

— Може и да имам сега всичко, което се изисква от високопоставеното й потекло, но за Бога, Роджър, погледни ме! Ръката ми е осакатена, а кракът — куц. Единственото нещо, което можех да й предложа, бе силно и здраво тяло. Вече и него нямам. Сега и на тялото ми му липсва красота, както и на лицето ми.

Роджър се надвеси над Тейър и го сряза:

— Понякога, приятелю, се държиш като последен глупак. Страдаш от липсата на хубава външност и забравяш да се попиташ как те виждат околните. Изглежда си убеден, че и Гита е недоволна от тази липса, но кажи ми, вглеждал ли си се някога достатъчно отблизо в нея, за да разбереш имаш ли истинско основание за това, или не? Мисля, че не си, защото в противен случай щеше да си разбрал колко грешиш.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че красавица като Гита може да обича такъв огромен, непохватен, риж и обезобразен мъж като мен?

Роджър се изправи и сви рамене:

— Наистина не знам колко дълбоки са чувствата й. Не съм сигурен, че не те вижда по начина, по който ти упорито настояваш, че го прави. Открил ли си някога израз на неприязън или разочарование по лицето й, когато те гледа? Обзалагам се, че не си. Не дори и първия път, когато те представиха като неин бъдещ съпруг. Някога да се е почувствала засрамена, когато се е налагало да те представи като свой мъж пред нейни познати? Не! Тази жена стоеше твърдо до теб от самото начало, без дори един-единствен израз на нежелание или неудобство.

— Да, така е — измърмори Тейър, осъзнавайки, че всичко, което Роджър му казва, е истина. Настроението му веднага се промени. — Прав си. Никога не съм се вглеждал внимателно, за да разбера как изглеждам в нейните очи. Но добре познавам изражението, което имаш предвид, защото доста често съм го виждал в очите на други жени.

— Но никога в очите на жена ти.

— Не, никога в нейните. — Усмивка пропълзя по устните му, но един поглед към деформираната ръка я смрази. — Разбира се, това беше преди да получа тези наранявания. Може да се окаже, че тя не е в състояние да ги понесе.

— Имаше някои интересни белези и преди. Ще бъда много изненадан, ако ги намери за отблъскващи.

Тейър обмисли това за миг, после усмивката отново заигра на лицето му. Роджър беше прав. Обзе го възхитително откровение. Не беше се държал честно с Гита, дори в известен смисъл я бе оскърбявал. Колкото и да ровеше из спомените си, не се сети за нито един случай, когато да е показала неудовлетворение и разочарование от външния му вид. Начинът, по който изглеждаше, просто нямаше значение за нея. После си спомни как го ласкаеше за очите и тялото му и всяко съмнение, че Роджър не знае какво говори, се разсея без остатък.

— Не, няма да ги намери за отблъскващи. — Припомни си обаче причината, поради която беше тук, и лицето му се разкриви. — Въпреки това, когато разбере защо дойдох тука, ще побеснее.

— Вярвам и се радвам, приятелю, че поне веднъж преценяваш жена си правилно.