Дейвид Балдачи
Тотален контрол (50)

50.

Сидни, която обикновено не употребяваше много грим, сега положи сериозно старание в тази посока. Беше в дамската тоалетна на гарата, защото бе преценила, че мъжът, който я преследваше, не би допуснал, че ще се върне отново там. Нахлупи на главата си широкополата кожена каубойска шапка и спусна периферията ниско над очите си. Излезе от тоалетната гримирана почти като проститутка, а с новите дрехи, които си бе купила — впити избелели джинси, бежови каубойски ботуши, груба бяла памучна блуза и дебело яке, — изобщо нямаше вид на консервативен вашингтонски адвокат, когото полицията скоро щеше да започне да издирва по обвинение в убийство. Окървавените си дрехи бе прибрала в голям плик, който щеше да изхвърли в първата кофа за боклук. Пистолетът беше скрит във вътрешния джоб на якето — законите за носене на оръжие в Ню Йорк бяха едни от най-строгите в цялата страна.

Качи се на влака и след половин час стигна до Стамфорд, Кънектикът — едно от предградията, което удовлетворяваше нуждата на нюйоркчани да живеят извън града. След още двайсет минути с такси стигна до хубавата бяла къща на брат си, скътана в скъп квартал със също толкова скъпи жилища. До гаража имаше голяма зелена хранилка за птици. Сидни се огледа, бръкна в хранилката, напипа връзката ключове, после отвори задната врата и влезе. Брат й и семейството му бяха във Франция. Кени беше много умен, имаше собствено преуспяващо издателство, но беше и много разсеян — държеше резервните ключове в хранилката, защото неведнъж се бе заключвал отвън.

Къщата беше стара, солидна и прекрасно обзаведена. Но Сидни нямаше време да се наслаждава на интериора. Влезе в малкия кабинет. До стената беше опрян висок дъбов шкаф. Отвори го и разгледа съдържанието му — внушителна колекция от ловни пушки и пистолети. Избра „Уинчестър 1300, Дифендър“. Беше лека пушка, патроните бяха тип „Магнум“ и най-важното — в пълнителя се побираха осем. Извади една от чантичките, в които брат й носеше амуниции, и сложи вътре три кутии патрони. След това видя един „Смит и Уесън“, девет милиметров, точно като нейния, и също го прибра в чантата. Затвори шкафа, взе един бинокъл от библиотеката и излезе.

Качи се на горния етаж, разгледа гардероба на снаха си и след малко си намери топли дрехи и обувки. Хрумна й нещо и включи малкия телевизор. Намери канал, по който излъчваха само новини, и макар и да го бе очаквала, сърцето й се сви, когато на екрана видя собствената си физиономия. Съобщението беше кратко, но жестоко — обявяваха я за несъмнен убиец. Последва нов удар — показаха снимка на Джейсън. Изглеждаше уморен. Явно медиите намираха версията за престъпен заговор между съпрузи за интригуваща. На снимката и тя изглеждаше уморена. Имаха вид на… виновни. Макар че не бяха. В момента цялата страна ги смяташе за злодеи, за съвременните Бони и Клайд.

Стана и изведнъж й хрумна да вземе душ. Репортажът по телевизията й припомни, че все още имаше по себе си остатъци от няколкото кошмарни мига в лимузината. Заключи вратата на банята и влезе под душа. Пистолетът остави съвсем близо. Видя изтощеното си лице в огледалото и потрепери при вида му. Чувстваше се стара и уморена. Усещаше тежестта на тялото си. Стисна зъби — сега не можеше да си позволи никакво отпускане. Трябваше да се бори. Имаше Ейми и нямаше да позволи на никого да й я отнеме.

Изсуши се, облече се топло и от една кука в килера откачи мощно електрическо фенерче. Мина й през ум, че полицията ще разпита всичките й близки и приятели. Отиде в гаража, където беше ландроувърът на брат й, намери ключовете, оставени върху гумата под левия калник, и деактивира алармата. Писукането я стресна. Остави пушката на пода пред задната седалка и я скри под едно одеяло. Двата пистолета прибра в чантата и я мушна под предната седалка. Щеше да ги зареди, когато стигнеше целта си, и да ги държи заредени, докато не свършеше този кошмар.

Мощният осемцилиндров двигател изръмжа, Сидни натисна копчето за отваряне на вратата и извади джипа от гаража. Огледа се, но не видя жива душа и след двайсет минути излезе на магистралата. Движението беше натоварено и мина доста време, преди да излезе от Кънектикът. Стигна до Бостън към един през нощта. В роувъра имаше клетъчен телефон, но след поучителния разговор с Джеф Фишер нямаше никакво желание да го използва. А и на кого би могла да се обади?

Спря само веднъж в Ню Хемпшир, за да изпие чаша кафе, да изяде една вафла и да напълни резервоара. Валеше обилен сняг, но мощният джип нямаше проблеми с проходимостта. Към три часа почувства, че заспива на волана, и се видя принудена да отбие в един паркинг. Мушна джипа между два камиона, стисна единия пистолет, легна на задната седалка и заспа.

Когато се събуди, вече беше светло. Взе си кафе и отново потегли. След няколко часа мина Портсмут, Мейн. След още два намери разклона и излезе от магистралата. По това време на годината по пътя нямаше жива душа.

Във виелицата едва забеляза табелката, на която пишеше „Бел Харбър, 1 650 жители“. Когато беше малка, бе прекарвала чудесни лета със семейството си в това тихо градче. Помнеше безкрайните уединени плажове, сладоледите, дългите разходки с велосипед. С Джейсън смятаха някой ден да си купят къща на брега. Силният вятър откъм океана успяваше да разклати дори тежкия джип. Сидни не помнеше да е идвала тук по това време на годината и си даде сметка, че никога не бе виждала как над океана вали сняг.

Наближи къщата на родителите си на крайбрежната улица. Беше масивна, двуетажна, с голяма тераса. Гаражът беше в сутерена. Намали скоростта. В никоя от съседните къщи по това време не живееха хора. През зимата Бел Харбър приличаше на призрачен град. В участъка имаше само един полицай. Ако убиецът я бе проследил, нямаше да има никакъв проблем да й види сметката. Измъкна чантата изпод предната седалка и сложи пълнител на пистолета. Влезе в алеята пред къщата и спря. Нямаше признаци родителите й да са пристигнали. Вероятно се бяха забавили заради лошото време. Вкара джипа в гаража и затвори вратата. Взе нещата си и ги внесе в къщата. Нямаше как да разбере, че снегът бе затрупал пресните следи от автомобилни гуми отпред. Не влезе и в задната спалня, така че не видя струпаните на пода куфари. Отиде в кухнята и не видя колата, която бавно мина по улицата и продължи нататък.

 

 

Работата в лабораторията на ФБР вървеше на пълни обороти. Лиз Мартин, една от най-добрите експертки, облечена с бяла престилка, застана до лимузината и кимна на Сойър и Джаксън да се приближат. Задната лява врата беше отворена. Встрани имаше масичка с компютър и голям монитор. Лиз застана пред него и го включи. Имаше прекрасна маслинена на цвят кожа и усмихнато лице.

— Лий — заговори тя, — както поръча, изследвахме цялото купе. Открихме някои интересни неща. Заснехме всичко на видеокасета, така че да се вижда по-лесно за какво става дума. — Подаде им по чифт очила и сложи едни на очите си. — Добре дошли на представлението. Тези са за удоволствие. — Усмихна се. — Всъщност очилата елиминират светлина с определена дължина на вълната, така че да се види това, което е заснето. — Екранът оживя. Появи се вътрешността на колата. Беше тъмно, защото изследването с лазерното устройство се провеждаше при пълна тъмнина. Лазерният лъч правеше видими много неща, които не можеха да се забележат с просто око.

— Най-напред започнахме с един източник на светлина, без никакви химикали — започна да обяснява Лиз, но Сойър я прекъсна нетърпеливо.

— Лиз, каза, че сте открили нещо интересно.

— Никак не е чудно, като вземем предвид какво се е случило в това малко пространство. — Лиз посочи с мишката към задната седалка и увеличи картината. Виждаше се нещо като нишка, но изглеждаше дебело колкото молив.

— Какво е това? — попита Сойър.

— Нишка — отговори Лиз. — Прилича на вълна, не е синтетична. Сива на цвят. Говори ли ви нещо?

Джаксън изщрака с пръсти.

— Сидни Арчър беше със сив блейзър.

— Да — кимна Сойър.

— Сив вълнен плат — обади се Лиз. — Прилича.

— Къде беше, Лиз? — попита Сойър.

— На задната облегалка, малко вляво. На това място би могло да е от дреха. До лявата врата намерихме синтетични нишки. Съвпадат с нишките от дрехата на мъжа, който е седял там.

— А това са косми — продължи Лиз. — Не ни беше нужен лазер, за да ги видим.

— Дълги и руси, нали? — попита Сойър. — Естествен цвят, не боядисани.

— Точно така, Лий. Защо не дойдеш да работиш в лабораторията при нас? А сега ще ви покажа следите от кръв. Начинът, по който са напръскани седалките, е много показателен, отново поради малкото пространство. — На екрана се появиха множество петна, подобни на пръски, оцветени в златисто. — Моето заключение е, че мъжът, намерен на пода, е седял с лице назад по посока на движението. Раната е близо до дясното слепоочие. От главата му буквално са изригнали кръв и мозък. Виждате колко изпръскана е задната седалка.

— Но тук не е — отбеляза Сойър и посочи лявата част на задната седалка.

— Наблюдателен си. Точно така. Цялата задна седалка е изпръскана доста равномерно. Това ме кара да мисля, че жертвата… — Лиз погледна бележките си, оставени край компютъра — … Брофи е бил обърнат леко наляво, така че дясното му слепоочие, където е раната, е било към задната седалка. Това може да обясни защо е изпръскана с кръв по този начин.

— Като с маркуч — отбеляза Сойър сухо.

— Не това е терминът, но може да се каже и така. — Лиз повдигна вежди и продължи: — По лявата част на седалката обаче няма никакви следи от кръв, тъкани или парченца кости и чистото място е малко повече от метър. Защо? — попита Лиз и ги погледна като учителка, очакваща гора от вдигнати ръце.

— Там е седял Филип Голдман — отговори Сойър. — Само че той далеч не е дебел и не би могъл да закрие толкова място с тялото си. Можем да предполагаме, че до него е имало още един човек.

— Точно така — кимна Лиз. — И още нещо. Вдясно от мястото, където е седял Голдман, няма негова кръв, а би трябвало да има при тази рана. Ако аз бях седяла там, нямаше да изляза от банята цяла седмица, да чукна на дърво.

— Вълнен плат, дълга руса коса… — започна Джаксън.

— И това — прекъсна го Лиз, посочи екрана и увеличи кадъра. Близо до мястото, където беше седял Голдман, се виждаха три успоредни бразди в кожата на седалката. Край тях имаше нещо.

— Това е парченце нокът — обясни Лиз. — Все още не сме направили ДНК-анализ, но може категорично да се каже, че е женски.

— Защо? — попита Джаксън.

— Не е трудно да се разбере, Рей. По него има лак за нокти. Мъжете рядко използват такива неща.

— Аха…

— Браздите по седалката са…

— От ноктите й. Тя ги е забила в кожата и е счупила нокътя си.

— Така е. Вероятно наистина е изпаднала в паника — отбеляза Лиз.

— Не се изненадвам — каза Джаксън.

— Нещо друго, Лиз? — попита Сойър.

— Да. Пръстовите отпечатъци. Използвахме специално контрастно вещество, което подчертава отпечатъците при облъчване с лазерна светлина. Резултатите са отлични. Разбира се, навсякъде има отпечатъци на трите жертви. Намерихме обаче и други, не толкова добри, включително и около издрасканото място на седалката. И нещо много интересно.

— Какво? — подкани я Сойър.

— Дрехите на Брофи бяха покрити с кръв и тъкани, което е логично, защото раната му е кървяла обилно. Върху дясното му рамо открихме отпечатъци от цяла ръка — палец, показалец, среден пръст и кутре.

— Как си го обясняваш? Може би някой се е опитвал да го обърне? — попита Сойър.

— Не, не мисля, макар че нямам категорични доказателства. Ако се съди по разположението на дланта, може да се каже, колкото и странно да звучи, че някой се е опитвал да го прескочи и се е опрял на трупа.

Сойър я погледна.

— Опрял се е, за да го прескочи? А защо е трябвало да се опира, Лиз? Това не личи от отпечатъците, нали?

— Има и още нещо. — Лиз смени картината на екрана. — Това е гърбът на Брофи. Ето тук има лека вдлъбнатина, което личи благодарение на кръвта. — Те я гледаха нетърпеливо. — Коляно — каза тя. — Човешкото коляно има характерна форма, която тук личи много добре. Открихме и това. — Лиз натисна клавиш и на екрана се появи друго изображение.

Този път съвсем ясно личеше от какво е.

— Обувка — каза Джаксън. — Ток на обувка.

Сойър не изглеждаше убеден.

— Добре. Защо обаче е трябвало да стъпва върху трупа, да го пипа и да остави толкова следи, след като може да излезе през лявата врата, без да пипа каквото и да било? Човекът, за когото говорим, в края на краищата е седял вляво от Голдман.

Джаксън и Лиз размениха погледи. Не можеха да отговорят на този въпрос.

— Е, това вече е ваша работа, момчета — каза Лиз. — Затова ви плащат големите заплати. Аз съм лабораторен плъх.

— Ще ми се да имаше повече като теб, Лиз — каза Джаксън.

Тя се усмихна.

— Ще опиша всичко в доклада си и ще ви го дам по-късно днес.

Свалиха очилата.

— Предполагам, че вече сте идентифицирали всички отпечатъци? — каза Сойър.

— Боже мой! Все едно да оставим основното ястие недокоснато! Всички отпечатъци, освен тези в лимузината, по предполагаемото оръжие на убийството, по вратите и след това на осмия етаж, са на един човек.

— На Сидни Арчър.

— Да — кимна Лиз. — Освен това в кабинета й открихме следи от кръв.

Сойър се приближи до колата, надникна вътре и направи знак на Лиз и Джаксън да отидат при него.

— При всичко това можем ли да кажем, че Сидни Арчър е седяла тук? — Посочи мястото, малко вляво от средата на задната седалка.

— Много вероятно, ако се съди по находките.

— Добре, ако съдим по положението на трупа, Брофи сигурно е седял с лице към задната седалка. Казваш, че главата му е била леко обърната и затова задната седалка е така изпръскана с кръв. Нали?

— Именно — кимна Лиз.

— Пистолетът е бил почти опрян в слепоочието на Брофи, в това няма съмнение. Какво, мислиш, е разстоянието между предната и задната седалка?

— Няма нужда да мисля — отговори Лиз, отиде до бюрото си и се върна с рулетка. С помощта на Джаксън измери разстоянието и се намръщи. — От средата на предната до средата на задната седалка разстоянието е два метра.

— Така. Ако се съди по следите от кръв по задната седалка, можем да кажем, че Голдман и Сидни Арчър са седели със залепени за облегалката гърбове, нали? — Лиз кимна. — Възможно ли е Сидни Арчър от такова положение да опре пистолета в слепоочието на Брофи и да стреля?

— Не — отговори Лиз. — Освен ако ръцете й не се влачат по земята, когато е изправена.

Сойър се вгледа в нея.

— Ами ако Брофи се е навел напред, към Арчър? Тя вади пистолета и стреля, тялото му полита напред и тя го бутва настрани, така че да падне на пода? Възможно ли е?

Лиз се замисли.

— Разстоянието пак е много голямо. За да се получи тази рана, би трябвало да стане от седалката. Тогава обаче кръвта щеше да изпръска купето по друг начин. Тя е била облегната назад. Ако не беше, зад гърба й щяхме да открием някакви следи от кръв, макар и микроскопични. При това положение Брофи трябва да е станал и да е стигнал почти до скута й. Струва ми се малко вероятно.

— Съгласен съм — кимна Сойър. — А сега да поговорим за раната на Голдман. Седяла е до него, от лявата му страна, нали? Не смяташ ли, че в такъв случай куршумът трябва да е влязъл през дясното му слепоочие, а не през средата на челото?

— Може да се е обърнал към нея… — започна Лиз, но замълча. — Не… тогава пръските кръв щяха да са други. Голдман определено е бил обърнат напред, когато го е ударил куршумът. Все пак не е невъзможно, Лий.

— Наистина ли? — Сойър взе един стол, седна и вдигна ръка, все едно се опитва да стреля по човек до него. — Доста неудобно положение, а? Освен това Сидни Арчър е левачка. Наблюдавах я. Левачка е. — Направи същото движение, но този път с лявата ръка. Резултатът беше смехотворен.

— Невъзможно е — каза Джаксън. — За да стреля по този начин, би трябвало да стане и да се обърне към него. Или да извади ръката си от ставата.

— Значи няма как Сидни Арчър да е застреляла шофьора, след това Брофи и най-накрая Голдман от мястото, където е била. — Сойър стана от стола и поклати глава.

— Звучи логично, Лий. Все пак има твърде много доказателства за присъствието на Сидни Арчър.

— Била е там, наистина, но това не означава, че е стреляла!

Каза го троснато и Лиз го изгледа учудено.

— А какво стана с пробите за нагар?

— Знаеш, че вече не правим такива, защото не са надеждни. Все пак заради теб… Един момент, ще проверя.

Лиз отиде до телефона и се обади.

— Отрицателни са — каза след малко. — Никой от жертвите не е стрелял с огнестрелно оръжие най-малко шест часа преди смъртта си.

— Сигурно ли е това? Няма грешка? — попита Сойър, сбърчил чело.

Лиз се намръщи.

— Хората ми си знаят работата, Лий. Изследването е много просто. Резултатите от него са съмнителни само ако са положителни. В нашия случай обаче са отрицателни. Ако са стреляли, а по ръцете им няма нагар, значи, че са били с ръкавици. Посочила съм го в доклада.

— Само че на местопрестъплението нямаше ръкавици.

— Да — каза Лиз.

— А отпечатъците по пистолета? — попита Сойър.

— Имаме палец, частично заличен. На Паркър е.

— Сигурно ли е? — попита Сойър.

Лиз мълчеше. Изражението на лицето й беше красноречиво.

— Добре. Каза, че отпечатъкът на Паркър е частично заличен. А отпечатъците на Сидни Арчър?

— Доста четливи са, доколкото си спомням. Макар и да са малко размазани. Говоря за дръжката, спусъка и предпазителя. Отпечатъците по цевта са съвсем ясни.

— По цевта? — каза Сойър по-скоро сам на себе си. Вдигна поглед към Лиз. — Готов ли е докладът от балистичната експертиза? Траекториите на куршумите са много важни.

— В момента правят аутопсиите. Скоро ще научим резултата. Казах им да се обадят най-напред на теб, но ако не те открият, ще те търся аз. Разбира се, ще искаш да се увериш, че не са сгрешили — добави Лиз с лек сарказъм.

Сойър я изгледа.

— Благодаря ти, Лиз. Помогна ми много.

Той тръгна към вратата бавно, с отпуснати рамене.

Джаксън остана за момент при Лиз.

— Какво му става, Рей? — попита тя. — Никога не се е държал така.

— Не знам, Лиз — отвърна Джаксън. — Наистина не знам.