Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Total Control, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 53 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2008)
Допълнителна корекция
hammster (2014)

Издание:

Обсидиан, София 1997

ISBN 954-8240-51-3

Худ. оформление: Кръстьо Кръстев

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

45.

Жилището на Пейдж беше на приземния етаж в голяма тухлена сграда от началото на века, понастоящем разделена на множество апартаменти. Сънливият собственик на имота не оспори желанието на Сойър да огледа обстановката. Беше прочел за смъртта на Пейдж и изрази съжалението си. Идвали двама детективи от полицията и разпитвали него и двама от наемателите. Обаждала се и дъщерята на Пейдж от Ню Йорк. Частният детектив бил образцов наемател. Излизал и се прибирал по най-различно време, понякога отсъствал с дни, но винаги си плащал на първо число от месеца, не вдигал шум и бил порядъчен. Нямал близки приятели, доколкото можело да се прецени.

Даде им ключ. Сойър и Сидни отвориха апартамента и влязоха. Сойър запали лампата и затвори вратата. Надяваше се тук да улучи десетка, макар че би се задоволил и с по-малко.

Преди да си тръгнат от офиса на Пейдж, разпитаха портиера и той им каза, че шкафът е бил изнесен предния ден от двама души, облечени с униформи на транспортна фирма. Представили редовна на вид поръчка за услуга и имали и ключ от офиса. Сойър бе сигурен, че фирмата им е фалшива, а съдържанието на шкафа, колкото и интересно да е било, вече се е превърнало в пепел.

Жилището на Пейдж бе също толкова семпло и подредено, колкото и офисът му. Обиколиха стаите и огледаха разположението. Във всекидневната имаше хубава викторианска камина. Едната стена беше покрита с книги. Ако можеше да се съди по тях, Едуард Пейдж бе чел жадно и безразборно. Нямаше никакви бележници, квитанции за платени сметки или други подобни, от които да се разбере с какво се е занимавал и дали е следил някой друг, освен Джейсън и Сидни Арчър. Претърсиха щателно всекидневната и продължиха в другите стаи.

В кухнята и банята нямаше нищо интересно. Сойър провери зад тоалетната и в хладилника, а Сидни влезе в спалнята. Кошчетата за боклук бяха празни, по куфарите нямаше етикети на авиокомпании. След малко двамата седнаха на леглото и огледаха стаята. На малката странична масичка имаше снимки — Едуард Пейдж и семейството му в по-добри времена.

Сидни взе една от тях, в рамка.

— Симпатични хора — отбеляза тя. Мина й през ум, че подобно нещо вече не би могло да се каже за нея и Джейсън. Подаде снимката на Сойър.

Жената беше хубава, момчето беше копие на баща си. Дъщерята също бе хубава. Рижа коса, стройни крака… на около четиринайсет. На печата от фотоателието се виждаше, че снимката е правена преди пет години. Сега това момиче трябва да е истинска красавица, помисли си той. Въпреки всичко обаче според собственика семейството му живееше в Ню Йорк, а Пейдж бе тук съвсем сам. Защо ли?

Сойър протегна ръка, за да върне снимката на мястото й, и почувства издутина откъм гърба й. Махна задния картон и отвътре изпопадаха няколко по-малки снимки. Бяха на един и същи човек — млад мъж на двайсет и няколко. Беше хубав, твърде хубав за разбиранията на Сойър. Дрехите му бяха модерни, прическата — добре оформена. Стори му се, че има известна прилика с Ед Пейдж. Сойър погледна гърбовете на снимките — само на една от тях беше написано „Стиви“. Вероятно беше брат на Пейдж. Но защо бе скрил снимката му?

— Какво мислиш? — попита го Сидни.

Сойър сви рамене.

— Понякога си мисля, че този случай изисква повече мислене от това, на което съм способен.

Остави всички снимки по местата им, с изключение на тази с надписа. Нея прибра в джоба си. Огледаха апартамента още веднъж, излязоха и заключиха вратата.

 

 

Сойър изпрати Сидни до дома й и за всеки случай провери дали в къщата не се крие някой и дали прозорците и вратите са затворени и заключени.

— Ако нещо те обезпокои, ако имаш проблем или просто ти се прииска да си поговорим, по което и да е време, обади ми се. — Сидни кимна. — Навън има двама наши хора. Ще са при теб за секунда, ако нещо се случи. — Сойър застана до пътната врата. — Отивам да свърша някои неща. Ще намина сутринта. Ще се справиш ли?

— Да — отвърна Сидни.

Сойър въздъхна и се облегна на вратата.

— Сидни, надявам се един ден да мога да ти обясня всичко, ясно и точно.

— Ти… все още си убеден, че Джейсън е виновен, нали? Едва ли мога да те упрекна. Всички улики са против него, зная.

Сойър доби мрачно изражение. Въздъхна и извърна лице. Когато отново я погледна, в очите му се появи нещо друго.

— Сидни — каза той, — ще кажа само, че започвам да се съмнявам.

— За Джейсън ли? — Тя беше объркана.

— Не, за всичко останало. Мога да ти обещая само, че най-важната ми задача отсега нататък ще е да намеря съпруга ти жив и здрав. След това ще изясним всичко останало.

Тя потрепери леко и кимна. Сойър се обърна и тя го докосна по ръката.

— Благодаря ти, Лий.

Застана до прозореца и го проследи с поглед. Той отиде до черната кола, в която бяха двамата агенти, обърна се към къщата, видя я и й махна. Тя също му махна. Чувстваше се виновна заради това, което смяташе да направи. Отдалечи се от прозореца, угаси всички лампи, грабна сивия блейзър и чантата си и хукна навън през задния вход секунда преди там да застане агентът на ФБР, който трябваше да я пази. Мина през шубраците в края на двора и излезе на другата пресечка. След минута намери уличен телефон, след още десет дойде таксито.

Половин час по-късно мушна ключа в панела на алармената система и влезе в сградата на „Тайлър, Стоун“. Втурна се към асансьора и след минута слезе на своя етаж. Тръгна по коридора към библиотеката, която беше в края му. Двойната врата с матово стъкло беше отворена. Зад нея се виждаха рафтовете с юридическа литература. В свободното пространство имаше отделени с прегради работни места, а зад една от преградите бяха поставени компютърни терминали.

Преди да се осмели да влезе, Сидни се огледа. Не чуваше звук, в библиотеката нямаше никой. Щорите на прозорците бяха плътно спуснати, така че светлината не можеше да се види отвън.

Сидни седна пред един от терминалите и запали малката настолна лампа. Извади дискетата от чантата си и я сложи на масата пред себе си. След малко компютърът заработи. Тя го включи към Америка Онлайн и написа паролата и адреса на мъжа си, благодарна, че я бе накарал да ги научи наизуст. Вторачи се в екрана. Компютъризираният глас я стресна, но надеждите й се оправдаха:

— Имате поща — каза гласът.

По коридора към библиотеката тихо приближаваха двама души.

 

 

Сойър погледна Джаксън и попита:

— Какво научи за Ед Пейдж, Рей?

Бяха в конферентната зала на ФБР. Джаксън седна на един стол и отвори бележника си.

— Говорих с полицията в Ню Йорк. Пейдж е работил там. Говорих и с бившата му съпруга. Вдигнах я от леглото, защото ти ми каза, че е важно. Тя все още живее в Ню Йорк. Не са имали почти никакви контакти след развода, но той бил много близък с децата. Говорих и с дъщеря му. Тя е на осемнайсет, първа година студентка. Сега трябва да погребе баща си.

— Какво ти каза тя? — попита Сойър.

— Много неща. През последните две седмици баща й бил изнервен. Не искал да ходят при него. Започнал да носи пистолета си винаги. Бил е с него и в Ню Орлиънс. Открили са го до трупа. Не е успял да го използва.

— А защо не е останал в Ню Йорк, след като семейството му е било там?

— Интересен въпрос — поклати глава Джаксън. — Жена му не можа да ми каже нищо определено. Бракът им се бил разпаднал, и толкова. Дъщеря му обаче не беше на това мнение.

— Каза ли ти защо?

— По-малкият брат на Ед Пейдж също живеел в Ню Йорк. Самоубил се преди пет години. Бил диабетик. Напил се до козирката и си инжектирал свръхдоза инсулин. Както сподели дъщеря му, Ед бил много близък с брат си и след смъртта му вече не бил същият човек.

— Значи е искал да се махне от онова място, така ли?

Джаксън поклати глава.

— Според дъщерята Ед е бил убеден, че брат му не се е самоубил нито нарочно, нито по невнимание.

— Смятал е, че е бил убит?

Джаксън кимна.

— Защо?

— Поисках копие от досието му в нюйоркската полиция. В него може да открием нещо, макар че говорих с детектива, разследвал случая, и той ме увери, че несъмнено е било самоубийство или нещастен случай. Младежът е бил много пиян.

— Ако се е самоубил, някой знае ли защо?

Джаксън се облегна на стола си.

— Стивън Пейдж, както ти казах, е бил диабетик, така че е имал сериозни проблеми със здравето. Според племенничката му открай време е имал проблеми с инсулина, така че, когато умрял, органите му били доста изхабени за възрастта му. — Джаксън замълча за момент и погледна бележките си. — Освен това съвсем наскоро се оказало, че е серопозитивен. Имал е СПИН.

— По дяволите. Това обяснява пиенето — каза Сойър.

— Може би.

— А може би и самоубийството.

— Така смятат ченгетата в Ню Йорк.

— Как се е заразил?

Джаксън поклати глава.

— Никой не знае. Поне няма официални данни. В медицинските документи не е посочено. Бившата съпруга на Ед Пейдж също не можа да ми каже нищо. Дъщеря му обаче сподели, че Стивън е бил обратен. Криел го е, но според нея затова се е заразил.

Сойър се почеса по главата и въздъхна.

— Възможно ли е да има нещо общо между смъртта на един педераст в Ню Йорк преди пет години, Джейсън Арчър, който краде информация от работодателя си, и сваления над Вирджиния самолет?

Джаксън се замисли.

— Може би Пейдж е научил, не знам как, че Арчър не е бил в самолета.

Сойър се почувства гузен. Сидни му бе дала отговор на този въпрос, но той не го бе споделил с партньора си.

— И когато Джейсън Арчър е изчезнал, той се е опитал да открие следите му чрез съпругата?

— Струва ми се логично. А може би са го наели от „Трайтън“?

Сойър поклати глава.

— Във фирмата на Франк Харди има предостатъчно хора, които биха могли да се заемат с тази работа.

Влезе една служителка и подаде на Рей папка.

— Току-що пристигна по факса от Ню Йорк.

— Благодаря ти, Джени.

Докато Джаксън я преглеждаше, Сойър проведе няколко телефонни разговора.

— Във връзка със Стивън Пейдж ли е? — попита той, след като свърши.

— Да. Доста интересно четиво.

Сойър си наля чаша кафе и седна до Джаксън.

— Стивън Пейдж е работил в един от най-големите инвестиционни фондове в Манхатън. Живеел е в хубав апартамент, пълен със старинни вещи и картини. Карал е ягуар. Притежавал е ценни книжа за повече от милион долара — акции, облигации и така нататък.

— Не е зле за двайсет и осем годишен младеж. Акулите от инвестиционните фондове понякога правят удари. Непрекъснато четем как някой нехранимайко спечелил камион пари не знам си как. Вероятно като е прецакал такива като нас.

— Стивън Пейдж не е бил от акулите. Бил е финансов специалист, наблюдавал е пазара. На твърда заплата, при това неголяма, ако се съди по този доклад.

Сойър се намръщи.

— Тогава откъде има ценните книжа? Отмъкнал ги е от фонда ли?

Джаксън поклати глава.

— Проверили са тази версия. Там няма липсващи средства.

— Тогава какво е заключението им?

— Никакво. Намерили са Пейдж в апартамента му, вратите и прозорците са били заключени отвътре. Когато аутопсията е показала, че е умрял от превишена доза инсулин, просто са загубили интерес към случая. Ако не ти е известно, в Ню Йорк имат сериозни проблеми с доказаните, но неразкрити убийства.

— Добре, че ми каза. Кой го е наследил?

Джаксън прелисти доклада.

— Стивън Пейдж не е оставил завещание. Родителите му са били мъртви. Единственият му законен наследник е брат му Едуард Пейдж.

— Звучи интересно — каза Сойър и отпи глътка кафе.

— Не мисля, че Ед Пейдж е убил брат си, за да издържа децата си в колежа. Самият той, както разбрах, се изненадал не по-малко от всички останали, когато разбрал, че брат му е бил милионер.

— Нещо от доклада за аутопсията направи ли ти впечатление?

Джаксън извади два листа от папката и му ги подаде.

— Смъртта е настъпила от многократно превишена доза инсулин. Инжектирал го е в бедрото си, както правят повечето диабетици. Белезите на мястото показват, че самият той си е поставял инжекциите най-често там. По намерената до трупа спринцовка са открити само негови отпечатъци. Нивото на алкохол в кръвта му е било едно цяло и осем, което никак не му е помогнало в случая. Установено е, че смъртта е настъпила около дванайсет часа преди откриването на трупа или между три и четири сутринта. Трупът не е бил местен.

— Кой го е открил?

— Хазяйката — отговори Джаксън. — Гледката едва ли е била приятна.

— Смъртта не е приятна гледка. Оставил ли е писмо?

Джаксън поклати глава.

— Обаждал ли се е на някого по телефона, преди да умре?

— Последният му телефонен разговор е бил в седем и половина вечерта.

— С кого е говорил?

— С брат си.

— Разпитали ли са Ед Пейдж?

— Разбира се. След като са разбрали за парите, с които Стивън е разполагал.

— Ед Пейдж има ли алиби?

— Желязно. По онова време все още е бил полицай. Когато брат му е умирал, е участвал в акция за арестуване на наркопласьори заедно с няколко колеги.

— Станало ли е дума за телефонния разговор със Стивън?

— Казал, че брат му е бил разстроен и че е бил серопозитивен. Сторил му се пиян.

— Не се ли е опитал да отиде да го види?

— Настоял, но малкият не искал и да чуе. Най-накрая му затворил телефона. Ед се опитал да го набере отново, но онзи не отговарял. В девет започнало дежурството му, така че решил да остави брат си сам през нощта и да отиде при него следващия ден. Освободил се в десет сутринта, поспал няколко часа и се отбил в службата на брат си към три следобед. Когато научил, че Стивън не се е появил на работа, направо отишъл в апартамента му. Пристигнал заедно с полицията.

— Предполагам, че се е чувствал виновен.

— Ако се беше случило с моя брат… — каза Джаксън, но млъкна. — По дяволите. Както и да е, установили са самоубийство. Всички факти потвърждават тази версия.

— Но въпреки всичко Ед Пейдж не е смятал така. Питам се защо.

Джаксън сви рамене.

— Подсъзнателно желание. Може би наистина е изпитвал вина и е искал да се освободи от това чувство. Кой може да каже? Полицаите не са открили признаци за престъпление. Аз също не виждам нищо, поне в този доклад.

Сойър не отговори. Замисли се. Джаксън прибра листата в папката и вдигна поглед към Сойър.

— Откри ли нещо интересно в офиса на Ед Пейдж?

Сойър го погледна разсеяно.

— Не. В къщата му обаче открих това. — Той бръкна в джоба си, извади снимката и я подаде на Джаксън. — Интересното е, че беше скрита зад друга снимка, поставена в рамка. Почти сигурен съм, че това е Стивън Пейдж.

Челюстта на Джаксън увисна в момента, в който видя лицето.

— О, боже! — Скочи от стола си. — О, боже! Това… не е възможно! Как…

Сойър го улови за рамото.

— Рей, какво има? Рей!?

Джаксън изтича до малка странична масичка и трескаво затършува из струпаните там папки. Най-накрая намери тази, която търсеше, отвори я и се вторачи в листата вътре.

Сойър се приближи.

— По дяволите, Рей, какво има?

Джаксън не отговори, а извади една снимка от папката и му я подаде. Сойър се втренчи в нея изненадано. Стивън Пейдж, застанал в друга поза. Взе другата снимка и я сравни с тази. Нямаше съмнение — беше Стивън Пейдж. Той се обърна към Джаксън и го попита тихо, почти шепнешком:

— Откъде я взе, Рей?

Джаксън облиза нервно устни и поклати глава.

— Не мога да повярвам!

— Откъде, Рей?

— От апартамента на Артър Либерман.