Джуд Деверо
От любопитство (1)

ПЪРВА ГЛАВА

— Не вярвам в чудеса — заяви Карън и погледна приятелката си.

Слънцето огря безупречно чистото лице на Карън. Дори и без грим беше много красива — като че ли тази жена беше направила зашеметяваща кариера като модел. Имаше перфектна кожа, високи скули и смарагдови очи.

— Няма такова нещо — отвърна Ан. Търпението й почти бе изчерпано. Двете бяха пълна противоположност: Ан бе брюнетка, Карън — блондинка, Ан бе с няколко сантиметра по-ниска и с по-заоблени форми. — Единственото, което искам да ти кажа, е, че няма да ти стане нищо, ако отидеш на коледното тържество в клуба. Какво чудно намираш в това безобидно предложение?

— Напротив, твърдиш, че там ще срещна чудесен мъж и ще се омъжа отново — поправи я Карън, която все още не можеше да преодолее ужаса от автомобилната катастрофа, която отне любящия й съпруг.

— Добре де, сърди ми се колкото искаш.

— Извинявай.

Ан погледна Карън — все още бе много красива, както когато бе по-млада и мъжете въздишаха по нея. Не искаше да го признае, но малко й завиждаше за външния вид. Сега Карън бе с разпусната коса, нямаше и следа от грим по лицето и с бледата си кожа можеше да мине за някоя ученичка. Вместо елегантните дрехи, с които се обличаше преди, бе навлякла стар пуловер, който бе принадлежал на починалия й съпруг Рей.

— Ти беше най-красивото момиче в клуба — припомни си замечтано Ан. — Сякаш бе вчера — двамата с Рей танцувахте на Коледа. Помниш ли червената си рокля — бе толкова консервативна, единственото, което се виждаше от теб, бе главата ти. Ала как танцувахте двамата — виж, това беше съвсем друго. Имаш крака, по които се прехласват всички мъже. Всички мъже в Денвър! Е, без моя Чарли, естествено.

Карън бегло се усмихна.

— Ключовите думи са „момиче“ и „Рей“. И двете са минало.

— Не мога да повярвам! — проплака Ан. — Все едно слушам деветдесетгодишна старица, която е с единия крак в гроба. Ти си на трийсет, Карън. Светът не се е свършил. Аз навърших трийсет и пет тази година, но възрастта въобще не ме притеснява. — С тези думи Ан се изправи с ръка на кръста и се заклатушка към мивката, за да налее още билков чай. Тя беше в толкова напреднала бременност, че едва успя да стигне чайника.

— Едно на нула — каза Карън. — Но независимо на колко години съм, нищо не може да върне Рей. — Говореше с такова уважение, сякаш споменаваше самия Господ.

Ан въздъхна. Тази тема бяха обсъждали безброй пъти.

— Рей ми беше брат и аз го обичах много, но, Карън, той е мъртъв. От две години. Време е да продължиш да живееш.

— Ти не разбираш колко близки бяхме с Рей. Ние бяхме…

Лицето на Ан излъчваше състрадание, тя стана и прегърна Карън.

— Знам, че беше всичко за теб, но ти можеш да направиш един мъж щастлив. Някого, който е жив.

— Не! — извика силно Карън. — Нито един мъж на този свят не може да замести Рей и аз нямам намерение да позволя на някого дори да се опита. — Тя рязко стана и отиде до прозореца. — Никой не ме разбира. Двамата с Рей бяхме повече от съпруг и съпруга, ние бяхме приятели, партньори във всичко. Бяхме едно цяло, споделяхме си всичко — от работата до цвета на чорапите му. Караше ме да се чувствам пълноценна. Разбираш ли ме сега? Всички останали, които познавам, очакват жената да седи като кукла и да не прави нищо. В мига, в който си кажеш мнението, викат сервитьора за сметката.

Ан не можеше да спори с Карън, тъй като бе видяла със собствените си очи какъв прекрасен брак имаха Карън и Рей. Ала вече й бе омръзнало да гледа как любимата й снаха се крие от външния свят. Сега не бе моментът да й казва, че едва ли ще открие и наполовина толкова добър като Рей.

— Добре — каза Ан, — повече няма да те занимавам с глупавите си съвети. Щом се обричаш на такъв живот, Карън, все едно са те погребали с него. — След кратко колебание настойчиво погледна приятелката си. — Защо не ми разкажеш за тази твоя работа. — Тонът й показваше мнението й за секретарската й длъжност.

Карън се извърна от прозореца и се засмя.

— Ан, никога не мога да се разбера с теб. Първо, не одобряваш факта, че обичам съпруга си, и второ, не харесваш работата ми.

— Под съд ли ще ме дадеш?

— Мисля, че заслужаваш много повече. Не можеш да бъдеш вечната вдовица и да се отегчаваш до смърт с машинописа.

Карън знаеше, че тя не изпитва никаква враждебност към нея и я смяташе за най-добрата във всяко едно отношение, без значение, че бяха роднини.

— Работата ми не е лоша — рече и седна отново на масата. — Всички са много добри с мене.

— Леле, Боже, наистина ли? Каква скука!

Карън се засмя.

— Само малко.

— Тогава защо не напуснеш? — Преди Карън да отговори, Ан вдигна ръка, за да не бъде прекъсната. — Извинявай. Не ми влиза в работата, ако искаш да прекараш живота си с машинопис за компания. — Очите й искряха. — Както и да е, защо не ми разкажеш за красивия си шеф, който толкова ми напомня на прекрасен древногръцки бог? Та какво прави този сладур?

Карън се усмихна и не желаеше да мисли за шефа си.

— Колежките ми в канцеларията организираха тържество по случай рождения ми ден миналата седмица. — Карън повдигна вежди, тъй като й беше ясно като бял ден, че Ан ще каже нещо подигравателно по техен адрес.

— О, не знаех. И какво ти подариха? Шал, плетен на една кука, или люлеещ се стол и няколко котки?

— Бастун — рече и се засмя. — Не, не. Шегувам се. Обичайните подаръци. Всъщност ми купиха общ подарък. Много мило.

— И какъв беше?

Карън отпи от чая си и смутолеви:

— Верижка за очила.

— Какво? — Карън примигна.

— Онова нещо, на което закачаш очилата си и те висят на врата ти. Прекрасно е, осемнайсеткаратово злато, с миниатюрни ъ… котенца на закопчалката.

Ан остана сериозна.

— Карън, трябва да се измъкнеш от това място. Като събереш годините на колежките си, сборът ще надхвърли триста. Не са ли забелязали, че не носиш очила?

— Триста седемдесет и седем. — Когато приятелката й я погледна въпросително, Карън рече: — Като събереш годините им, се получава триста седемдесет и седем. Един ден ги изчислявах. И те ми казаха, че са наясно, че не нося очила, но тъй като навърших трийсет, скоро ще ми се наложи.

— Като те гледам в каква старица си се превърнала и чорапите за разширени вени няма да закъснеят.

— Като говорим за тях, госпожа Джонсън вече ми подари миналата Коледа. Тя е на седемдесет и една и гарантира сто процента за качеството им.

Сега вече Ан избухна:

— О, Карън, но това е сериозен проблем. Трябва да се махнеш от това място.

— Ммм… — Тя се замисли, като не откъсваше поглед от чая си. — Работата си има своите плюсове.

— Какво си намислила? — изстреля Ан.

Карън я погледна невинно.

— Нямам представа за какво говориш.

Ан се облегна на дивана и внимателно се взря в нея.

— Най-накрая започнах да схващам. Ти си твърде умна, за да зарежеш всичко. Помогни ми, Карън Лорънс, ако не си споделяла всичко, кажи ми сега. Ще измисля нещо ужасно, за да те накажа. Например няма да ти позволя да виждаш бебето, докато не навърши три години.

Когато Карън пребледня, тя разбра, че е спечелила битката.

— Кажи ми!

— Работата ми е много приятна и колегите ми…

Изведнъж лицето на Ан се озари.

— Не ми се прави на майка Тереза. Познавам те от осемгодишна, забрави ли? Работеше извънредно за онези бабушкери, знаеш всичко с подробности. Обзалагам се, че знаеш какво става в компанията повече от самия Тагърт. — Тя се наслади на остроумието си. — Нарочно се правиш на безобидна. Защото, ако оня дракон госпожа Гришам те беше видяла как изглеждаш преди две години, щеше да измисли някаква тъпа причина, за да те уволни.

Страните на Карън поруменяха и за Ан това бе доказателство, че говори истината.

— Извини ме за глупостта ми — рече, — но защо не си търсиш по-високоплатена работа?

— Опитах! — разпалено отвърна Карън. — Опитах в толкова фирми, но никой не ме възприема като нещо повече от секретарка, тъй като нямам завършено висше. Осем години управител на магазин нищо не говори на завеждащ отдел „Кадри“.

— Преувеличаваш.

— Както и да е. Има значение само онази хартийка, която доказва, че с години си посещавал скучните лекции.

— Тогава защо не се запишеш, за да вземеш диплома?

— Да ходя в колеж! — Карън отпи от чая си и се опита да запази самообладание. — Слушай, Ан, уверена съм, че ми мислиш доброто, но имай ми доверие — знам какво правя. Никога няма да намеря мъж като Рей, с когото да работя, така че вероятно сама ще отворя магазин. Спестила съм парите от продажбата на половината на Рей и в момента спестявам по-голямата част от заплатата си. Междувременно се уча как да управлявам компания от ранга на „Тагъртс“. — Тя се усмихна. — Не съм чак такава глупачка. Моите възрастни колежки си мислят, че ме използват да им върша работата, но честно казано, аз сама избирам какво да свърша. Материалите от всеки отдел минават през бюрото ми. И тъй като винаги съм на разположение през уикендите и по празниците, знам кое колко е спешно.

— И какво възнамеряваш да правиш с всички тези знания.

— Ще си отворя магазинче. Това е, което разбирам най-добре. Е, Рей вече го няма да ми помага. Не знам как ще се справя.

— Трябва да се омъжиш отново! — настояваше Ан.

— Аз не искам да се омъжвам! — почти изкрещя Карън. — Само искам да забременея! — След като се изпусна, тя погледна ужасено приятелката си. — Моля те, забрави какво съм казала — прошепна. — Мисля, че е по-добре да си вървя. Имам работа…

— Само да мръднеш, и си мъртва — заплашително изрече домакинята.

Карън въздъхна дълбоко и се отпусна на дивана в слънчевата кухня на Ан.

— Не ми причинявай това, Ан, моля те.

— Какво? — попита невинно тя.

— Пъхаш си носа в чуждите работи.

— Нямам ни най-малка представа за какво говориш — никога не съм правила нещо подобно в живота си. Сега ми разкажи всичко.

Карън се опита да смени темата:

— Миналата седмица още една красавица изхвърча от кабинета на Тагърт, обляна в сълзи — рече тя, като имаше предвид шефа си, който подлудяваше Ан от страх и неутолимо желание. Ала Карън бе сигурна, че това е така, защото не го познава.

— Как така „искаш да забременееш“? — настояваше Ан.

— Един час след като си тръгна, се появи някакъв бижутер и тръгна към кабинета на Тагърт с куфарче и двама телохранители. Всички стигнахме до заключението, че се опитва да й се извини. Да пресуши сълзите й с диаманти, да я накара да говори.

— Предприела ли си нещо, за да забременееш?

— И така, в петък се разнесе слух, че Тагърт се е сгодил — отново. Не за жената, която изхвърча от кабинета му обаче. Този път е някаква червенокоса мадама… И в събота написах предбрачния им договор.

Това вече заинтригува Ан.

— И какво пишеше в него?

Карън се облегна на дивана, а на лицето й се бе изписало отвращение.

— Той е гадняр, Ан. И то голям. Знам, че е красив като Аполон и че е милионер, но като човек е нищо, боклук. Знам много добре, че мацките — онези от хайлайфа — го преследват само заради парите му. Те едва ли го харесват. В крайна сметка са мили жени, които заслужават малко внимание и уважение.

— Ще спреш ли да анализираш и да ми кажеш какво пишеше в договора?

— Жената, съпругата му, трябва да се откаже от всички права на собственост върху парите му по време на брака. Доколкото разбрах, не й се полага нищо. При евентуален развод, дори и дрехите, които си е купила, ще останат за него.

— Нима? И какво ще прави с женските дрехи? — вдигна вежди изумена Ан.

— Нищо интересно. Убедена съм. Ще намери още някоя кандидатка, на която ще са по мярка. Или пък ще направи разпродажба, за да купи няколко годежни пръстена, да се запаси. И без това често прави предложения.

— Защо го презираш? Горкият мъж — рече Ан. — Той ти е дал работа, нали?

— О, да. Има десетки жени, които работят за Негово величество. Обзалагам се, че един от критериите му да те наеме е дължината на краката. Повишил е само красавиците.

— Не разбирам от какво се оплакваш.

— Той нищо не им позволява да правят! — обясни разпалено Карън. — Тагърт сам взима решенията си. Той дори не пита отбора на красавиците за тяхното мнение, идеи, планове, та какво остава да им позволи да направят нещо сами. — Тя така стисна дръжката на чашата, че едва не я счупи. — Макалистър Тагърт може преспокойно да живее на пустинен остров без жива душа наоколо. Той е такъв егоцентрик, че не се нуждае от никого.

— Според мен се нуждае от жена — рече мило Ан. Тя бе срещнала два пъти шефа й и до такава степен бе заслепена от чара му, че не даваше да се изрече лоша дума по негов адрес.

— Той е типичен американски плейбой — рече Карън. — Колкото по-дълги крака и коси има едно маце, толкова повече ще си падне по него. Красива и глупава — това е специалитетът му. — Тя се изсмя злобно и добави: — Добре, че никоя от тях не се оказа толкова тъпа, че да се омъжи за него, щом разберат, че единственото, което ще спечелят от брака, е него самия — което не е кой знае какво.

— Ами… — каза Ан при вида на гневното лице на приятелката си. — По-добре да сменим темата. Как възнамеряваш да забременееш, ако бягаш от всеки мъж, който ти обърне внимание? Искам да кажа, че е начина, по който се обличаш сега, а именно като отегчена стара мома или пенсионерка, отблъскваш мъжете.

— Боже, чаят е превъзходен — рече Карън. — Ан, ти си изключителна домакиня. Много ми беше приятно да ти гостувам, ала сега трябва да тръгвам. — Тя стана и се отправи към вратата.

— О! — изкрещя Ан. — Ще раждам! Помогни ми! Кръвта се отдръпна от лицето на Карън, когато се затича към приятелката си.

— Облегни се назад, не се движи. Почивай си. Ще се обадя в болницата!

Тя тъкмо посегна към телефона, когато Ан изрече с нормален глас:

— Мисля, че премина, но по-добре да останеш с мен, докато — Чарли се прибере. За всеки случай. Нали разбираш?

След кратък миг, в който гледаше ядосано Ан, Карън се призна за победена и седна отново.

— Какво искаш да знаеш? — попита.

— Не мога да си обясня защо, но напоследък много ме интересуват бебета. Може би е от въздуха или от храната, не знам. Но така или иначе ти спомена малките сладурчета, та ще се доизкажеш ли?

— Няма нищо особено. Нищо. Повярвай ми. Просто…

— Просто какво — подкани я Ан.

— Просто съжалявам, че с Рей нямахме деца. И двамата си мислехме, че животът е пред нас. — Карън направи пауза и после продължи: — Наскоро си направих пълен преглед. Здрава съм и мога да имам деца.

Карън млъкна и Ан нежно я попита:

— Значи си била на преглед. Сега какво?

— Ще си избера донор от каталог — отвърна тя.

Това беше върхът. Според Ан Карън бе преминала всякакви граници.

— Не мога да слушам повече. Все едно ми казваш рецептата за пълнена пуйка…

На Карън не й беше до смях. Очите й гневно святкаха.

— Можеш да ми говориш така, защото си доволна, имаш прекрасен съпруг, който може да свърши тази работа, а аз какво да правя? Да пусна обява ли? „Самотна вдовица желае дете без мъж.“

— Ако излизаш по-често и се срещаш с мъже, може да… — Тя замълча, защото забеляза, че Карън побеснява. — Добре, спирам. Защо не помолиш красивия си шеф да свърши работата?

— Господин Тагърт, няма да ви увещавам да ме повишавате — Карън се навъси престорено, — но ще имате ли нещо против, ако ми дадете малко от скъпоценната си сперма. Нося си едно бурканче, о, не, разбира се, че ще ви почакам.

Ан се засмя, защото жената пред нея бе предишната Карън, която почти се изгуби през последните две години.

Карън още се смееше.

— Според календара ми най-голяма вероятност да забременея е навръх Коледа, така че нищо не ми пречи да почакам Дядо Коледа.

— Да, на прясна сметана и сладки — рече Ан. — Няма ли да се чувствате виновен, че ще пренебрегнете всички тези дечица, за да сте с мен в къщата ми?

Ан се засмя на остроумната си шега.

— Не е толкова зле — рече Карън. — Може пък седемте джуджета да се отзоват на молбите ми. Ан? Добре ли си?

— Обади се на Чарли — прошепна тя и се хвана за корема. Щом премина още една контракция, каза: — По дяволите, Чарли! Обади се на болницата и им кажи да ми приготвят конска доза успокоителни. Веднага! Боли ме!

Карън се разтрепери. Отиде до телефона и се обади.

 

 

— Глупачка! — Карън погледна изражението си в огледалото, сълзи се стичаха по страните й. Взе кърпичка от тоалетката и избърса лицето си. Намираше се в тоалетната на фирмата. Беше плакала повече от двайсет и четири часа.

— Всички плачат, когато се роди дете — промърмори в тишината. — Хората се просълзяват, когато се случи нещо хубаво — сватби, годежи, раждане.

Спря да подсмърча и отново се взря в отражението си в огледалото. Лъжкиня. Миналата нощ беше видяла новородената дъщеря на Ан и толкова силно искаше момиченцето да е нейно, че за малко да си тръгне с бебето. Приятелката й се беше намръщила и взе малката от ръцете й.

— Това е моето дете — каза. — Роди си и ти.

За да прикрие смущението си, Карън се опита да се пошегува с чувствата си, но нищо не се получи. В края на краищата тя си тръгна от болницата и се почувства толкова гадно, както когато Рей си отиде.

В този момент Карън се намираше в канцеларията, а копнежът й по дом и семейство бе толкова силен, че едва издържаше. Отново избърса лицето си, чу гласове, шмугна се в празно помещение и се заключи. Не изгаряше от желание някой да я види сега в това състояние. Днес беше коледното тържество във фирмата и всички бяха в приповдигнато настроение. Бяха обещали безплатна храна и напитки в неограничени количества. Както и щедри премии.

В компанията се вихреше голяма веселба.

Ако Карън не беше изпаднала в депресия, щеше да остане. Внезапно разпозна една от жените, които влязоха — Лорета Саймънс, която си въобразяваше, че Макалистър Джей Тагърт е нейна собственост. Карън се почувства като в капан, тъй като за да излезе от това помещение, трябваше да мине през тоалетната. Лорета щеше да я спипа и нямаше да я остави на мира. Няколко часа щеше да слуша само за чудесния Макалистър.

— Виждала ли си го скоро? — говореше така, сякаш слушаше някакъв сектант. — Той е най-прекрасното същество на земята — висок, красив, мил, нежен, любящ.

— А какво ще кажеш за жената тази сутрин? — попита събеседничката й. Като че ли тя не познаваше Тагърт и бе повишена в главна секретарка, а Лорета я въвеждаше в работата. — Тя не бе особено очарована от него.

Карън се усмихна в убежището си. Точно така мислеше и тя.

— Скъпа, ти не можеш да си представиш какво е преживял този мъж. — Лорета говореше така, сякаш той беше ветеран от войната.

Карън облегна глава на стената. Идеше й да крещи от отчаяние. Нима единственото, за което можеше да говори Лорета, бе красивият и изигран „Мистър света вода ненапита“, прелъстен и изоставен? Разтърсващата трагедия на Макалистър Тагърт? Нима в живота й нямаше друго?

— Преди три години господин Тагърт беше лудо влюбен в млада жена — Илейн Уентлоу. — Лорета произнесе името й е отвращение и погнуса. — Той желаеше да се ожени за нея и да създаде семейство. Копнееше за семейно огнище, сигурно местенце. Искаше…

Карън поклати глава, тъй като Лорета прибавяше още такива истории към списъка — пикантни и мелодраматични.

Сега Лорета разказваше с подробности за прекрасната сватба, която Тагърт бе планувал и за която бе платил.

— И тя го заряза? — попита новата секретарка.

— Тя изостави миличкия Тагърт сам в църквата пред седемстотин гости, които бяха долетели от всички краища на света.

— Ужас! — възкликна новата секретарка. — Такова унижение. Но защо е постъпила така? Каква е причината? И ако е имала основателна причина, защо не го е направила по-деликатно?

Карън стисна зъби. Имаше подозрения, че „душичката“ Тагърт е изчакал нощта преди сватбата и е показал изготвения предбрачен договор и съответно е дал да разбере на бъдещата си жена какви са чувствата му. Разбира се, Карън не можеше да сподели това с никого, тъй като тя не бе упълномощена да набира личните документи на Тагърт. Това бе работа на неговата секретарка. Ала за красивата госпожица Гришам беше под достойнството да вкарва данни в компютъра, така че за да се отърве от скучните задължения, ги възлагаше на госпожа Джонсън, която работеше от дълги години за компанията. Тя пък надхвърляше седемдесетте и се изморяваше. Госпожа Джонсън знаеше, че ако си признае това, ще загуби работата си и тъй като имаше да храни цяло стадо с котки, тайно възлагаше тази работа на Карън.

— Значи затова всички жени след нея го напускат? — попита новата секретарка. — Имам предвид кукличката от тази сутрин.

Карън нямаше нужда от разказа на Лорета, тъй като всички служители вече знаеха.

Като се имаше предвид коледното тържество и премиите, както и жените, които бяха зарязали господин Тагърт, тази година наистина бе много интересна. Тя сериозно се притесняваше за сърцето на госпожа Джонсън.

Сутринта, няколко минути след като бяха раздадени премиите, висока и красива червенокоса девойка изхвърча от кабинета с годежен пръстен в треперещата си ръка. Администраторката не се нуждаеше от разяснение коя е тя и за какво е дошла. Ядосани жени с годежни пръстени, които се навъртаха в компанията на М. Дж. Тагърт, бяха обичайна гледка напоследък.

След петнайсет минути красавицата се появи разплакана, без пръстен.

— Как може да се отнасят толкова подло с него? — бяха прошепнали колежките й, като гневът им бе насочен изцяло към червенокосата девойка.

— Той е толкова прекрасен, очарователен, толкова мил и внимателен.

— Проблемът му е, че се влюбва в неподходящи жени. Ако само срещне подходящата жена, тя би го обичала вечно — до това заключение се стигаше всеки път. — Нуждае се от жена, която да разбере каква болка е преживял.

След това изявление всяка една служителка под петдесет и пет с изключение на Карън отиваше в тоалетната, където да прекара обедната си почивка в разкрасяване. Карън оставаше зад бюрото си и се насилваше да не споделя мнението си с никого.

В този момент Лорета така въздъхна, че вратата на склада, в който се беше скрила Карън, се разтресе. Лорета едва ли се притесняваше, че някой я подслушва, тъй като бе изказала мнението си за очарователния Тагърт пред всички в компанията.

— Сега той е свободен отново — рече тя с глас, в който се долавяше тъга и надежда, — търси истинската любов и в един прекрасен ден някоя късметлийка ще стане госпожа Макалистър Тагърт.

Събеседничката й промърмори:

— Тази жена се е отнесла с него отвратително. Дори да го е мразила, трябвало е да помисли за гостите.

Карън щеше да изстене от отчаяние при тези думи, тъй като бе сигурна, че Лорета е спечелила още един войник в армията си, която боготвореше шефа.

— Какво правиш? — попита Лорета.

— Попълвам точното име — отвърна секретарката. След миг Лорета отново въздъхна.

— О, да, ужасно ми харесва. Да, направо е страхотно. Трябва да тръгваме. Не можем да си позволим да пропуснем и секунда от коледното тържество. — Тя млъкна и след това добави с копнеж: — Нямам представа кого ще целуне под имела.

Карън изчака малко, след като жените си тръгнаха, и излезе от склада. Погледна се в огледалото и с радост установи, че очите й вече не са зачервени. Изми ръцете си, понечи да си откъсне салфетка и осъзна за какво си бяха шушукали преди миг колежките й. Много отдавна някоя от жените (най-вероятно Лорета) бе откраднала, снимка на Тагърт и я бе закачила на стената на женската тоалетна. После бе закачила и табелка с името му. Сега на стената бе добавено и „Прелъстен и изоставен“ пред М. Дж. Тагърт.

Погледа я известно време, после с дяволита усмивка извади черен маркер от чантата си и преправи написаното на „Изхвърлен зад борда“.

За пръв път този ден се усмихна доволно и излезе от тоалетната. Беше в толкова добро настроение, че не осъзна как се качи в асансьора, пълен с нейни колеги, и се озова на грандиозното коледно тържество на Тагърт.

Цял етаж от сградата, чийто собственик бе Тагърт, бе специално пригоден за конференции и срещи. Вместо да бъде разделен на приблизително еднакви по големина кабинети, етажът приличаше на разкошна и прекрасна уютна къща. Бе достатъчно просторно и не липсваха луксозни аксесоари като японски възглавнички, камъни с орнаменти и всичко, за което можеш да се сетиш. По-начетените можеха да се насладят на библиотека от орехово дърво с няколко хиляди тома в красиви подвързии. Имаше кухня с майстор-готвачи, както и втора кухня за всеки изявил желание да изпита собствените си умения. Имаше и огромна празна стая. В момента в нея бе поставена голямата елха, накичена с половин тон бели и сребърни играчки. Служителите погледнаха с възхищение коледното дърво, което всяка година се украсяваше от някоя изгряваща звезда дизайнер, все по-различно, все по-красиво. Елхата щеше да е тема на разговор няколко седмици.

Карън повече хареса елхата в детския кът. Нямаше и метър и половина, така че децата можеха да достигат върха й и бе украсена с ръчно изработени играчки, хартиени гирлянди и нанизани пуканки.

Карън се опита да си проправи път към детското тържество. Спряха я трима мъже от счетоводството, които бяха пийнали и носеха на главите си смешни хартиени шапки. Опитаха се да я склонят да ги придружи, но после се опомниха, познаха я и се отдръпнаха. Много отдавна беше научила мъжете в компанията да я подминават, когато има работа или пък при по-неофициални срещи като тази.

— Извинете — промърмориха и се отдръпнаха.

Беше пълно с деца, всички членове на семейство Тагърт бяха в тази стая.

— Каквото и да говорим за семейство Тагърт, очевидно се плодят като зайци — беше казала госпожа Джонсън веднъж, при което всички с изключение на Карън се засмяха.

Бяха чудесна компания, призна на себе си тя. Само защото не харесваше Макалистър, не означаваше, че трябва да ненавижда и останалите членове на семейство Тагърт.

Те винаги бяха любезни с всекиго, въпреки че не споделяха много, но като се имаше предвид колко голяма е фамилията, едва ли им оставаше време за околните. Като гледаше бъркотията в детската стая за игра, на Карън всички й се виждаха двойни. Близнаците при семейство Тагърт бяха често срещано явление. Имаше възрастни близнаци, бебета близначета, като че ли всички бяха клонирани.

И никой освен Карън не можеше да ги различи. Мак имаше братя близнаци, които имаха кабинети в тази сграда и когато някой от тях ги посетеше, неминуемо се задаваше въпросът: „Вие кой бяхте?“

Някой сложи чаша в ръката й.

— Отпусни се, сладурче.

Тя безмълвно отпи. Беше прекарала почти цялата нощ до леглото на Ан, не беше яла от вчера и знаеше, че не бива да пие.

Като стоеше в коридора към детската стая, й се струваше, че през целия си живот не бе виждала толкова деца — пеленачета, пълзящи немирници, прохождащи, две с книги в ръце, друго дъвчеше молив, прекрасно малко момиченце с плитки, проснало се по гръб, две удивително еднакви и красиви момченца, които си играеха с еднакви камиончета.

— Карън, ти си мазохистка — прошепна на себе си. Обърна се рязко и тръгна бързо към асансьора. Кабината беше празна. Влезе вътре и се почувства безкрайно самотна. Имаше намерение да прекара Коледа е Ан и Чарли, но сега след раждането на бебето тя щеше да е излишна.

Отби се в канцеларията. Започна да събира вещите си, за да се прибере вкъщи, но изведнъж реши да довърши още две писма. Не бяха спешни, но предпочете да не ги отлага.

След два часа бе свършила всичко, оставено на бюрото й, както и три писма на другите секретарки.

Протегна се доволно, взе личната кореспонденция на Тагърт — едно от писмата бе във връзка с някаква земя в Токио, която купуваше, а другото до братовчед му — и тръгна по коридора към кабинета на Тагърт. Почука както винаги, но осъзна, че на етажа няма жива душа, и отвори вратата. Странно бе да е в покоите на господин Тагърт, без да се натъкне на госпожица Гришам. Тя приличаше на кръвожаден лъв, охраняващ светилището. Бдеше над Тагърт и не позволяваше на никого от простолюдието да се срещне с него.

Затова Карън не се сдържа да разгледа стаята, за която бе чувала, че е обзаведена според изтънчения вкус на госпожица Гришам — изцяло в бяло и сребристо — точно като елхата. „Лъха студенина“ — помисли си.

Внимателно постави писмата на бюрото на госпожица Гришам. Тъкмо да си тръгне, когато погледна към двойната врата, водеща към неговия кабинет. Доколкото си спомняше, нито една жена от секретарския отдел не бе влизала вътре, а Карън изгаряше от любопитство да го разгледа.

Много добре знаеше, че съвсем скоро охраната ще се появи, но ако я хванат, ще каже, че е трябвало да остави едни документи за господин Тагърт.

Отвори вратата съвсем безшумно, сякаш бе крадец, и надникна.

— Хей? Има ли някой? — Естествено, че нямаше никого, но все пак трябваше да е много предпазлива.

Огледа се и сложи писмата на бюрото му. Трябваше да признае, че той умееше да подбира дизайнерите си. Кабинетът изглеждаше така, сякаш бе откраднат от забележителен френски замък. Огромна камина заемаше една от стените, подът бе покрит с каменни плочи, стените — с ламперия. Тапицираните мебели изглеждаха едновременно старинни и невероятно удобни.

Срещу нея се намираше етажерка с книги. Едната лавица бе заета със снимки. Карън бе привлечена от тях. В края имаше снимка, поставена в сребърна рамка, на млад мъж с въдица в ръка. Очевидно бе от семейство Тагърт, но тя не го бе виждала. Взе снимката и се вгледа в мъжа.

— Видяхте ли всичко, което ви интересува? — достигна до нея плътен мъжки глас. Тя подскочи от изненада и изпусна снимката, която се разби в каменния под.

— Мно… много съжалявам — заекна тя. — Не знаех, че тук има някого. — Наведе се, за да вземе снимката, погледна нагоре и потъна в тъмните очи на Макалистър Тагърт — висок над метър и осемдесет. — Ще заплатя щетите — рече нервно, като се опитваше да събере парчетата стъкло.

Той не продумваше, само я наблюдаваше намръщен.

Събра колкото можа в дланта си, изправи се и му подаде парчетата. Тъй като той не ги взе, тя ги постави на рафта.

— Не мисля, че снимката е повредена — изрече. — Аз, такова… брат ли ви е? Не съм го виждала.

При тези думи очите на Тагърт се разшириха и Карън изпита внезапен страх от него. Бяха сами на целия етаж и единственото, което знаеше за личния му живот, бе, че много жени бяха отказали да се омъжат за него. Дали заради предбрачните договори, или заради нещо друго, не знаеше. Може би заради необузданата му ярост?

— Трябва да вървя — прошепна Карън и избяга от кабинета.

Не спря да тича, докато не стигна асансьора и не натисна бутона. Единственото й желание в този момент бе да се прибере вкъщи, да почувства познатата обстановка и да се опита да преодолее срама. Беше я спипал като ученичка да разглежда кабинета на шефа! Как можа да постъпи толкова глупаво!

Вратата на асансьора се отвори и вътре беше пълно с хора, които отиваха на тържеството, три етажа по-нагоре. И въпреки че Карън заяви, че иска да слезе, те я отведоха на купона.

Първото нещо, което й направи впечатление, бе пълна табла с шампанско и Карън пресуши две чаши. Почувства се по-добре. Бяха я спипали в кабинета на шефа. И какво от това? Можеше да бъде и по-лошо. След третата чаша с шампанско се убеждаваше, че нищо не се е случило.

В този момент пред нея се появи жена с едро момченце в ръцете си, която се опитваше да разпъне детската количка.

— Мога ли да ви помогна? — попита Карън.

— Да, благодаря — отвърна жената и се отдръпна от количката, като си помисли, че Карън ще се заеме с нея.

Вместо това тя взе детето и за миг го притисна силно към себе си.

— По принцип не приема непознати, но вас определено ви харесва — усмихна се жената. — Имате ли нещо против да се грижите за него за малко? Ще умра от глад.

Карън притискаше момченцето, то опря главичка на рамото й и тя прошепна:

— Винаги ще се грижа за него.

Жената се изплаши. Грабна детето от ръцете й и бързо прекоси залата.

Миг по-късно Карън си мислеше, че ще потъне в земята от срам. Беше по-лошо, отколкото когато я хванаха в кабинета на шефа. „Какво ти става?“ — каза си и се насочи към асансьорите. Ще се прибере вкъщи и повече никога няма да излезе оттам.

Тъкмо се качи в асансьора и осъзна, че е забравила чантата и палтото си в канцеларията на деветия етаж. Ако навън температурата не беше под нулата и ключовете от колата не бяха в чантата й, щеше да зареже всичко и окото й нямаше да мигне. Ала нямаше избор. Опря глава на стената. Беше прекалила с шампанското — знаеше го със сигурност, както и това, че след Коледа ще бъде уволнена. В мига, в който Тагърт съобщи на секретарката си, че е заварил непозната жена — на Карън й бе пределно ясно, че великият и прекалено зает Макалистър Тагърт не би се примирил с факта, че жена от по-долните етажи е била в кабинета му, щеше да е уволнена.

На стената на асансьора имаше бронзова плоча, на която бяха изредени имената на цялата фамилия Тагърт, а както изглеждаше, новата съмишленичка на Лорета си бе намерила ново занимание. Лист хартия бе залепен върху името на Макалистър Тагърт: „Истински тигър“. Ухилена, Карън измъкна химикал от джоба си и го преправи на „Изключителен тъпанар“.

Когато асансьорът спря, не знаеше дали да благодари на виното или на самообладанието си, но се почувства по-добре. Естествено, не би искала отново да се натъкне на Тагърт. Докато държеше вратата, тя се огледа внимателно. Беше чисто. Мина на пръсти през залата и стигна до канцеларията. Взе палтото от стола си и чантата от шкафа.

Преди да излезе, се спря до бюрото на госпожа Джонсън и взе няколко бележки от чекмеджето й. Поне се снабди с работа за Коледа.

— Пак ви спипах!

Карън застина. Нямаше нужда да поглежда нагоре, за да разбере кой е. Макалистър Джей Тагърт. Защо трябваше да се налива така? Трябваше да се извини любезно, но главата й бе замаяна. Всъщност имаше ли смисъл да се извинява, след като при всички случаи той щеше да я уволни.

— Извинявайте за нахлуването в кабинета ви. Бях сигурна, че сте някъде навън и предлагате брак на някое момиче.

Тя мина покрай него с цялото високомерие, на което бе способна.

— Май не съм ви много симпатичен?

Обърна се и го погледна право в очите — тези тъмни очи и гъсти мигли, които караха всички жени в компанията да се разтапят от желание. Те нямаха същия ефект върху Карън обаче. Тя би могла да ги намрази, задето бяха разплакали не една и две жени.

— Написах последните ви три предбрачни договора. Знам точно какво представлявате.

Изглеждаше смутен.

— Мислех си, че госпожица Гришам…

— И да си счупи маникюра на клавиатурата? О, моля ви! — С тези думи тя се насочи към асансьора.

Ала Тагърт я хвана за рамото.

За миг тялото й се скова. Какво всъщност знаеше за него? Бяха сами. Ако изкрещи, никой няма да я чуе.

Когато видя страха в очите й, чертите на лицето му се смекчиха и той я пусна.

— Госпожице Лорънс, искам да ви уверя, че нямам никакво намерение да ви нараня.

— Откъде знаете името ми?

Той се усмихна.

— Докато ви нямаше, направих малка справка.

— Значи сте ме проучвали? — попита тя смаяна.

— Бях просто любопитен кой се навърта в кабинета ми.

Карън направи още една крачка към асансьора, но той отново я хвана за рамото.

— Почакайте, госпожице Лорънс, искам да ви предложа работа за Коледа.

Карън натисна бутона на асансьора с все сила от чувство на безпомощност. Той бе близо до нея и я наблюдаваше.

— И що за работа ще ми предложите? Да се омъжа за вас ли?

— Може и така да се каже — отвърна той и я изгледа от главата до петите.

Карън удари бутона толкова силно, че бе истинско чудо как не потъна в стената.

— Госпожице Лорънс, не ви свалям. Предлагам ви работа. Напълно законна, за която ще бъдете възнаградена много щедро.

Тя продължаваше да се бори с бутона и не спираше да гледа към светлинното табло. И двата асансьора бяха заседнали на етажа, където беше тържеството.

— От телефонните обаждания разбрах, че през последните две Коледи сте работили извънредно, когато никой друг не се е съгласил. Също така научих, че се държите като Ледената кралица в канцеларията. Веднъж за малко не сте удушили ваш колега, когато ви е поканил на среща.

Карън се изчерви, но не погледна към него.

— Госпожице Лорънс — рече той, сякаш му бе много мъчително да говори. — Каквото и да си мислите за мен, не съм повишавал служителките си единствено след като се възползвам от тях. Предложението ми е малко необичайно, нищо повече. Съжалявам, ако съм ви оставил погрешно впечатление, че ви предлагам повече. — С тези думи той се извърна и си тръгна.

Единият асансьор слезе от дванайсетия до първия етаж. Другият продължаваше да стои на деветия. Тя неохотно се извърна и се загледа в привлекателния му мускулест гръб. Изведнъж пред очите й се появи тъжната гледка на празната й къща, миниатюрното дръвче без подаръци. Независимо какво мнение имаше за него и колко го ненавиждаше заради отношението му към нежния пол, Тагърт винаги се бе държал с уважение към служителите си. И колкото и да се опитваше да го спечели всяка жена, накрая губеше. Преди две години, когато някаква секретарка бе казала, че той я сваля, всички така се смяха, че след три седмици тя се принуди да си намери нова работа.

Карън си пое въздух и тръгна след него.

— Добре — каза, когато се приближи и застана зад него. — Да чуя.

Десет минути по-късно се бе разположила в прекрасния кабинет на Тагърт, огънят в камината гореше и хвърляше червени отблясъци върху масата, която бе отрупана с вкусна храна и бутилки изстудено шампанско. В първия миг Карън реши да устои на това изкушение, но после си помисли как ще разказва на Ан, че е яла хайвер и пила шампанско с шефа си, и отстъпи.

Докато Карън отпиваше от шампанското, Тагърт говореше:

— Предполагам, че си разбрала за Лиза.

— Червенокосата ли?

— М-м-м, да, червенокосата. — Той допълни чашата й. — На двайсет и четвърти декември, след два дни, бяхме поканени е Лиза на сватбата на един мой много добър приятел от Вирджиния. Сватбата ще бъде голяма, над шестстотин гости ще долетят от всички краища на света.

За миг той остана безмълвен, очите му не се откъсваха от нея.

— И? — попита тя след малко. — За какво съм ви необходима? За да напиша предбрачния договор на приятеля ви ли?

Макалистър намаза солена бисквитка с хайвер и й я подаде.

— Вече не съм сгоден — добави. Карън си взе чаша вино.

— Извинете ме за невежеството ми, но аз какво общо имам с това?

— Мисля, че нейната рокля ще ти стане.

Може би бе от шампанското, но й трябваше време, за да осмисли казаното от него. Когато го направи, се изсмя:

— Искате да се представям за ваша годеница и да бъда шаферка на жена, която не познавам? Тя мен също.

— Точно така.

— Колко бутилки вино сте изпили?

Макалистър се усмихна:

— Не съм пиян и говоря напълно сериозно. Да продължавам ли?

Някакъв глас й шепнеше, че трябва да се прибира вкъщи, да се махне от този луд мъж, но какво я чакаше вкъщи? Нямаше дори и котка? Никой не се нуждаеше от нея.

— Слушам — рече тя.

— Не знам дали знаеш, но преди три години аз… — Той се колебаеше и Карън забеляза как миглите му се спускат съблазнително. — Преди три години се озовах сам пред олтара. Жената, с която бях решил да прекарам остатъка от живота си, се отказа от женитбата.

Карън пресуши чашата си.

— Значи е разбрала, че не сте пожелали да произнесете „заедно в богатство и бедност“?

За миг Макалистър остана безмълвен и смутен, после се усмихна неустоимо. Карън примигна. Той наистина беше поразително красив с черната си коса, тъмните очи и малката трапчинка. Не се учудваше защо толкова много жени са влюбени в него.

— Госпожице Лорънс, имам чувството, че двамата с теб ще се разбираме отлично.

Това трябваше да й служи за предупреждение. Налагаше се да установи някакви граници, които не бива да прекрачват, и то веднага.

— Не, аз не мисля така. Извинявайте, но не вярвам на сълзливата ви история за пренебрегнатото нещастно момче. Въобще не знам какво точно е станало на сватбата ви или пък при всички последвали инциденти, когато жените отказват да се омъжват за вас, но мога да ви уверя, че не съм от наивните и влюбчиви секретарки, които ви смятат за „прелъстен и изоставен“. Според мен сте…

Лицето му се проясни:

— Значи „изхвърлен зад борда“, така ли? Или мислиш, че съм „изключителен тъпанар“? Сега поне разбрах кой се прави на остроумен.

Карън не можеше да отговори от притеснение — как беше разбрал толкова бързо?

Той я наблюдаваше с нарастващо подозрение. След миг той й сподели като на приятел:

— Какво се случи между мен и Илейн тогава, ще си остане между нас, но истината е, че младоженецът е неин роднина и тя е поканена на сватбата. Ако се появя там сам и разберат, че още една годеница ме е зарязала, да си призная, ще бъде крайно неудобно за мен. Също така не трябва да забравяш и сватбата. Една шаферка липсва — жените ще обезумеят от притеснение.

— И защо не наемете професионална актриса?

— Помислих и за този вариант. Но да си призная, се притеснявам. Никога не можеш да имаш доверие на актриса. Може да изиграе за чудо и приказ лейди Макбет на репетицията. А след това може да се окаже, че познава „интимно“ половината мъже на сватбата.

— Господин Тагърт, не можете да ме убедите, че нямате малък черен бележник с телефоните на жени, които с готовност ще ви услужат.

— Точно там е проблемът. Всички тези жени, които… ами, те ме харесват и след това… Ами…

— А, разбирам. После няма да можете да се отървете от тях. Бихте могли да им предложите брак. Това като че ли е единственото лекарство, с което могат да излекуват безумната си любов към вас.

— Разбираш ли? Ти си идеална за тази работа. Един поглед и всеки ще знае, че ме ненавиждаш и сме пред скъсване. Следващата седмица, когато обявя раздялата ни, никой няма да се изненада.

— И какво ще получа в замяна?

— Ще ти платя колкото кажеш.

— С годежните пръстени, които, изглежда, купувате на едро? — Съзнаваше, че се държи арогантно, ала шампанското й даваше смелост и с всяка следваща дума той все повече се объркваше.

— Ох! Това ли се говори за мен?

— Моля ви, на мен не ми минават историите за тъжното малко момче. Аз сама съм писала предбрачните ви договори, забравихте ли? Знам какво точно представлявате.

— И то е?

— Неспособен сте да проявите и капка доверие, може би не сте способен и да обичате, не мислите ли? Харесвате брака като идея, но да се лишите от свободата и парите си, да ги делите с друго човешко същество… Всъщност, доколкото знам, вие не делите нищо и с никого.

За миг Макалистър остана безмълвен, после се ухили:

— Хей, наистина донякъде те разбирам, че ме вземаш за луд, но за безразличен… Нали Илейн ме изостави пред толкова свидетели, а сватбата ми струваше трийсет и две хиляди долара, даже и подаръците върнах.

Като искаше да му даде да разбере, че от нея нямаше да получи и капка състрадание, тя повтори:

— Какво ще получа в замяна? Аз не искам пари. Имам си спестявания.

— Да. Петдесет и две хиляди долара и трийсет и осем цента, ако трябва да сме точни.

Карън за малко да се задави с шампанското.

— Как…

— Семейството ми притежава банката в тази сграда. Предположих, че ползваш нейните услуги, така че прегледах няколко файла…

— Значи сте ме проучвали сериозно?

— Да, бях любопитен. Исках да проверя коя си. Предлагам ти легална работа и тъй като е доста лична, реших да разбера повече за теб. Освен това исках да разбера що за жена си — рече той и отпи от шампанското си, погледна я така, сякаш е тъмен и изкусителен герой, а тя — безпомощна и плаха девойка.

Ала Карън не се предаваше. И други мъже я бяха гледали по този начин. Ала само един я бе гледал с любов. Разликата между двете бе от земята до небето.

— Разбирам защо жените те обожават — рече студено и вдигна чашата си.

При думите й той се усмихна неустоимо.

— Добре, виждам, че не си впечатлена. Нека да продължим делово. Госпожице Лорънс? Ще те наема да ме придружиш за три дни. Тъй като аз завися от теб и твоята добрина, назови цената.

Карън пресуши чашата си. Коя ли беше — шеста? Нямаше значение, тъй като се чувстваше по-силна от всякога.

— Аз не искам пари.

— Разбирам. Какво ще желаеш тогава? Повишение? Главна секретарка? Вицепрезидент?

— И да седя в стъклен кабинет и по цял ден да бездействам? Не, благодаря.

Макалистър примигна и зачака. Когато тя не каза нищо, той рече:

— Искаш акции от компанията? Не? — Той се облегна на стола и я погледна подозрително. — Искаш нещо, което не може да се купи с пари, нали?

— Да — каза тя смело.

Той я изгледа продължително:

— И аз трябва да отгатна какво е то? Щастие?

Карън поклати глава.

— Любов? Естествено, че не желаеш моята любов. — На лицето му бе изписано объркване. — Признавам, че ме затрудни.

— Бебе.

При тези думи Макалистър разля шампанското върху ризата си. Той се избърса и я изгледа с нарастващ интерес.

— О, госпожице Лорънс. Това определено ще ми достави огромно удоволствие. Предпочитам го пред това да деля парите си. — Той протегна ръка към нейната, а тя грабна остър нож за риба.

— Не ме докосвай.

Макалистър се облегна на стола си и допълни чашите им.

— Ще бъдеш ли така любезна да ме уведомиш как ще ти осигуря бебе, без да те докосвам.

— В бурканче.

— Искаш бебе ин витро. — Той понижи глас и я изгледа състрадателно. — Имаш проблеми с яйчниците?

— Грешиш, здрава съм — процеди тя. — Аз няма да слагам яйцеклетката си в бурканче, искам ти да сложиш твоята… твоята… в бурканчето.

— Да, сега разбирам. — Без да откъсва поглед от нея, отпи от шампанското. — Това, което не ми е ясно, е защо се спря на мен? Не съм ти симпатичен, смяташ, че нарушавам всички морални норми, защо искаш точно аз да бъда баща на детето ти?

— Поради две причини. Алтернативата е да посетя клиника, където да избера донора от компютърните данни. Бащата може да е здрав, но няма да познавам родителите му? Каквото и да мисля за теб, семейството ти е много приятно и членовете му се радват на добро здраве, а ако се вярва на местната преса, е такова от няколко десетилетия. А аз прекрасно знам как изглеждаш.

— Значи, не само аз съм разузнавал. А втората причина?

— Ако имаш дете от мен — така да се каже — по-късно няма да ме изнудваш за пари, нали?

Твърдението й бе толкова безумно, че той застина. После се засмя. Протегна дясната си ръка и каза:

— Добре, значи сделката е сключена.

Карън се остави да стисне ръката й в своята топла длан и погледна очите му — те се смееха. Отдръпна се рязко от него.

— Кога и къде? — попита.

— Колата ми ще те вземе в шест сутринта и ще хванем първия полет за Ню Йорк.

— Каза, че приятелят ти живее във Вирджиния — рече подозрително тя.

— Да, така е, но си помислих, че преди да отидем на сватбата, трябва да отскочим до Ню Йорк и да те облечем — отвърна й невъзмутимо, като че ли той бе белият ловец, а тя — голата индианка, която бе намерил.

Карън скри лицето си зад чашата шампанско, за да не види изражението й.

— А, да. Както съм забелязала, обичаш годениците ти да се обличат по последна мода.

— Това е желанието на всеки мъж, не е ли така?

— Само на онези, които не виждат нищо друго освен повърхността.

— Леле!

Тя се изчерви.

— Извинявай. Ако ще се преструвам на годеницата ти, ще се опитам да си държа езика зад зъбите. — Погледна го решително. — Няма да играя ролята на лекомислена мадама, която те боготвори, нали?

— Тъй като нито една жена в миналото ми не се е държала така, не виждам защо ти трябва да си първата. Пийни си още шампанско, госпожице Лорънс.

— Не, благодаря. — Карън се изправи, като полагаше огромни усилия да не залита. Шампанско, камина, тъмнокос мъж със страстен поглед — взривоопасна комбинация, която би накарала всяка жена да забрави за целомъдрието.

— До утре. Ще те видя на летището, но моля те, няма нужда да се отбиваме в Ню Йорк. — Когато той понечи да каже нещо, тя се усмихна и го прекъсна: — Имай ми доверие.

— Добре — рече той и вдигна чашата си. — До утре.

Карън си тръгна, взе нещата си и извика асансьора.

Тъй като не смееше да шофира, помоли портиера да повика такси за търговския център, който се намираше в Южен Денвър.

— Бъни? — неуверено попита Карън жената, която заключваше фризьорския салон. Като гледаше косата на Бъни, не можеше да определи точно дали е боядисана в цвят праскова или кайсия. Какъвто и да беше цветът обаче, прическата бе много модерна.

— Да? — отвърна жената, обърна се към Карън и очевидно не я позна.

— Сигурно не можеш да се сетиш за мен?

За кратък миг Бъни изглеждаше объркана, след което върху бледото и красиво лице се появи усмивка.

— Карън? Ти ли си това под тази… тази?…

— Коса — улесни я Карън.

— Ти му викаш на това коса! Не и аз, скъпа. А какво си направила с лицето си! Прекрасно е!

Карън се усмихна. Докато беше омъжена за Рей, Бъни редовно се грижеше за косата й и й даваше ценни съвети за грима и маникюра, както всъщност и за живота. Освен че бе великолепна фризьорка, бе нещо и като психоаналитик за клиентите си — правеше го, без да се усетиш. Всяка жена, която я посещаваше, знаеше, че може да сподели с нея и най-голямата си тайна, без да се притеснява, че ще се разчуе из целия окръг.

— Можеш ли да ми направиш прическа? — неуверено попита Карън.

— Разбира се, обади ми се сутринта и…

— Не, сега. Полетът ми е утре сутринта.

Бъни не се хвана на такова глупаво извинение.

— Мъжът ми е гладен като вълк и ме чака вкъщи, а аз съм на крак от девет часа. Трябваше да дойдеш по-рано.

— А ако ти споделя най-невероятното нещо, което се е случвало в живота ми?

— Колко невероятно?

— Нали познаваш сексапилния ми шеф? Макалистър Тагърт? Много е вероятно да родя дете от него, без дори да ме е докоснал.

Бъни не се поколеба и отключи вратата.

— Имам предчувствие, че косата ти ще ми отнеме половината нощ.

— А мъжът ти?

— Ще си отвори някоя консерва.