Катрин Каултър
Невестата от Шербрук (17)

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

— Какво правиш?

Дъглас се обърна и видя Александра, застанала на прага.

— Виждам ясно колко е лошо наистина това положение на нещата.

— Но ти ми ровиш дрехите!

— Как ще знам от какво имаш нужда, ако не го правя? Проклета да е оная омразна глупачка, сестра ми, дето се бърка във всичко; тя каза, че ако ходиш на проклетия прием, трябва да имаш нова рокля. Говореше с най-скръбния глас на светица, който можеш да си представиш. Да, изигра го чудесно — каза, че няма да е честно, щом нямаш нова рокля. И има безочието да ме погледне така, сякаш аз те оскърбявам.

— Престани, Дъглас! Не искам, нито пък имам нужда от нови рокли, това е смешно, а Синджън заслужава бой.

— Този път момичето имаше право… Хайде, Александра, бъди разумна, моля те.

— Добре, може би наистина имам нужда от нова бална рокля, но аз си имам пари, Дъглас, не искам ти да…

— Какво? Онези ужасни тридесет лири? Мило момиче, с тях не можеш да купиш дори корсаж за момиче с плоски гърди. Милостиви Боже, само парите, необходими да се покрие горната част на тялото ти, ще изпразнят джобовете ми. Не, не протестирай. Мълчи. Вече реших. Уговорих с една шивачка от Рай да дойде по-късно тази сутрин. Ще ти вземе мярка и тогава аз ще ти подбера подходяща рокля за малкия прием другата сряда. Като гледам колко рокли са останали, май се налага да те заведа при мадам Жордан в Лондон.

Дъглас затвори вратата на гардероба. Отвори я пак и започна да преглежда чехлите й.

— А, както мислех. Имаш нужда да се облечеш от главата до петите.

— Дъглас — отчаяно каза тя, — наистина не е необходимо да ми купуваш разни неща. Приказките, че мога да те накарам да направиш всичко, бяха само глупава шега. Както каза, Синджън просто си пъха носа където не й е работа. Прав си за балната рокля и ти благодаря, но моля те, стига вече. Не мисля, че…

— Мълчи.

— Не, няма да мълча. Аз не съм ти слугиня, която може да командваш. Слушай, не искам да ти бъда задължена, не…

— А, значи предпочиташ да ме позориш с тия парцали. По дяволите, жено! Няма да позволя да се говори, че съм стиснат; няма да допусна хората да мислят, че ти давам съвсем малко пари. Мисля, че клюките за нас са достатъчно объркани и без факта, че жена ми изглежда старомодна.

— Но теб много не те е грижа какво мислят хората — бавно каза тя, като го наблюдаваше. — Аз не съм старомодна. Само изглеждам старомодна, когато за нещастие се случи да съм до Мелисанда. Роклите ми наистина са малко старомодни.

— Има голяма вероятност да си до нея, затова трябва да направим нещо. Реших също, че гърдите ти трябва да са добре покрити, без значение колко струва това. Не сплеснати, пристегнати или нещо подобно, а само леко маскирани, малък намек за това, колко си надарена. Може би дори намек е твърде много. Ще трябва още да помисля. Има доста много джентълмени, които ще те гледат влюбено, и това ще те смущава. Освен това не приемам никакви възражения от твоя страна. Не разбираш ли, че ако допуснеш роклите ти да имат дълбоки деколтета, мъжете ще могат да те виждат цялата, до петите?

— Това е нелепо!

— Не. Ти не си много висока и затова повечето мъже ще имат възможност да те разглеждат с втренчен поглед от горе до долу. Няма да позволя гърдите ти да се виждат и всички тези простаци да се облизват, затова престани да спориш с мен.

— Но аз не споря с теб!

— А как ще го наречеш тогава? Викаш до побъркване, крещиш като проклета продавачка на риба.

— Добре! Заведи ме в Лондон, заведи ме да се видя с тази мадам Жордан, изхарчи всичките си пари за гърба ми!

— Ха! Имаш предвид за фасадата ти?

— О, Боже, Дъглас, моля те.

Тогава той се засмя.

— По дяволите, лош си колкото Синджън, дявол да те вземе!

— Не съвсем. Виждам, че си усвоила една от любимите ругатни на Шербрук. Опитах се да си сдържам езика пред теб, но въпреки това си я научила. Няма да те питам от кого. Ще заминем за Лондон след приема, става ли? Не, недей да спориш с мен. Ти вече се съгласи и ще те накарам да изпълниш обещанието си. Тогава оня вероломен педераст ще замине с Мелисанда.

— И щом тя не е тук, ти няма защо да оставаш.

— Говориш доста драматично, но не знаеш за какво приказваш. И така, ако продължаваш да стоиш там, изпъчила гърди към мен, ще ти разкъсам роклята и ще закъснееш за срещата с шивачката.

Той излезе, тя продължи да стои с блуждаещ поглед в средата на спалнята и каза, обърната към гардероба:

— Странен човек.

Ако Александра мислеше, че Дъглас ще омекне и ще й позволи да бъде насаме с мисис Плак, шивачката от Рай, тя скоро разбра, че грешеше. Синджън се изтегна в един шезлонг, а Дъглас най-спокойно седна във фотьойла, кръстоса крака, скръсти ръце на гърдите си и каза:

— Моля, започвайте, мисис Плак.

Тя искаше да заповяда двамата да излязат от спалнята й, но от своя макар и кратък опит недвусмислено знаеше, че когато Дъглас реши нещо, никой не може ла го накара да отстъпи. Стоеше като вцепенена, докато мисис Плак взимаше мерките й. Вдигна ръце, изправи се в цял ръст; тогава се опита да се отпусне малко, така че гърдите й да не стърчат напред толкова много, при което Дъглас остро каза:

— Не, изправи си гърба!

Тя се изправи. Тогава получи разрешение да остане, докато Дъглас внимателно прегледа рисунките на новите модели и избере рокля, която му харесва.

— Само — каза той, като поглаждайте челюстта си — махнете този волан при подгъва. Идва в повече. А, да, правата линия и високата талия ще създават впечатление, че е по-висока, О, и вдигнете деколтето поне с един инч.

— Но, господарю, така нейна светлост ще изглежда от провинцията! Това е последната мода от Париж!

— Един инч — отново каза негова светлост. — Вдигнете го с едни инч.

— Може ли да видя? — мило попита Александра.

— Разбира се — каза Дъглас, хвана я за ръката и я дръпна до себе си. — Съгласна ли си, че тази рокля много ще ти отива?

Тя погледна роклята и ахна. Беше прекрасна.

— Какъв цвят имаш предвид?

— Бледозелено с тъмнозелена гюла.

— Не искам да изглеждам от провинцията.

Мисис Плак въздъхна с облекчение.

— Добре. Тогава няма да пипам деколтето.

— Не — каза Дъглас. — Искам хората да й се възхищават, но не искам да я гледат втренчено.

Александра се усмихна, без да продума. Погледна устата му и очите й потъмняха. Обичаше устата му, обичаше да я усеща върху своята; видя, че той стисна ръце. Обичаше силата на ръцете му, безумието на устата и ръцете му, когато я докосваше, когато ставаше див, необуздан и без задръжки, когато тя се превръщаше в най-важното нещо на света за него.

— Престани — тихо каза той.

— А-ха — каза Синджън, като се прозяваше с широко отворена уста. — Смятам, че направи добър избор, братко. А сега не мислиш ли, че можем да отидем да купим на Александра и още нещо?

— Ти ще останеш да ти вземат мярка за твоята рокля, Синджън. Аз я избрах и мама я одобри. Не, не се опитвай да ми благодариш…

— Щях да ти се карам за това своеволие! Искам сама да избирам роклите си.

— Много си млада, много си зелена. Недей да спориш с мен. Ще те видим с Александра по-късно. Благодаря, мисис Плак. Не забравяйте, един инч.

— Знаеш ли, наистина прояви своеволие — каза Александра на съпруга си, докато вървяха към конюшните.

Дъглас, обут в панталони от еленова кожа, пропъди една муха от бедрото си.

— Ти имаш нужда от това, както и наглата ми сестра. — Продължи да върви и без да я погледне, каза, но вече с тих глас: — Когато се върнем в Хол, отново ще те заведа при онзи очарователен поток. Стигнах до извода, че спалните с големи легла ме карат да губя разсъдъка си и верния си усет. Да, по-скоро мястото, а не ти, ме прави груб и нетактичен. Ще отидем до потока и аз ще запазя самообладание. Ще съблека дрехите ти, ще те сложа да легнеш по гръб, ще те докосвам, ще целувам гърдите ти, ще те галя между краката, ще се усмихвам и ще ти говоря, докато те милвам. Може да обсъдим положението в Неапол от гледна точка на Наполеон и на роялистите. И аз ще съм блестящ, защото вниманието ми ще е насочено към думите ми, а не към тялото ми. Все повече ще се контролирам, разумът ще ръководи действията ми. След това, когато реша, че ми се иска да продължа с теб, ще го направя бавно, ще направя всичко както следва, всички неща, който досега все нямах време да направя. Да, непременно ще отделя повече време, а тя ще викаш и пищиш, докато не пресипнеш. И ще бъдеш много доволна, че съм истински джентълмен, щом правя всичко това.

Тогава той се обърна и я погледна. Изглеждаше удивена и изпълнена с недоверие, а лицето й бе болезнено зачервено. Той се разсмя.

— Ще можеш да викаш високо колкото си искаш. Наоколо няма да има никой освен няколко патици и птици. Да, харесва ми да те слушам как викаш посред бял ден, как слънцето осветява лицето ти, а аз те притискам в топлината на земята.

Тя го смушка в корема, а той се разсмя още повече. Искаше да му каже, че може да е колкото иска необуздан, но се поколеба и тогава той каза:

— Ще ти доставям още по-голямо удоволствие, щом отново стана отличен любовник.

Тя се зачуди дали това изобщо е възможно.

Във фермата Брандърлей те намериха тригодишна арабска кобила, чийто баща беше расов кон. Беше буйна, с мека уста и дълъг гръбнак, черна като нощта, с бяла звезда на носа. Опита се да ухапе Александра по рамото, Александра се дръпна навреме и тогава кобилата я смуши с нос по брадичката. Беше любов от пръв поглед.

— Така ще я кръстя — каза Александра, като започна да подскача от радост до Дъглас, щом той уреди покупката с мистър Кримптън. Завързаха новата кобила за задната част на кабриолета.

— Полунощ? Чернушка?

— О, не, това е банално, а сам знаеш колко много трябва да се пазим от подобно обвинение!

Той й подаде ръка да се качи в кабриолета, след това заобиколи, седна на мястото си и подвикна на коня.

— Е? — отново попита той след малко.

— Ще се казва Колин.

— В нея няма ирландска кръв.

— Знам. Тя е чиста порода.

Той се усмихна. Почувства се великолепно. Подкани коня да върви по-бързо. Искаше да стигне до потока и да докаже, че е любовник, които отлично се владее. Докато караше, изброи наум съвсем логични аргументи за нахлуването на Наполеон в Неапол. Почти забрави, че тя седи до него. Беше чудесно. Отново бе старият Дъглас.

Помогна й да слезе от кабриолета и точно в този момент, щом обви талията й, за да я повдигне и свали, ръцете му се плъзнаха по гърдите и, устата му по търси нейната, той я целуна, притисна я и се забрави. Разкъса ризата й на парчета. Всичко стана грубо и бързо и когато накрая успя да се повдигне и да се отмести от Александра, като все още чуваше ударите на сърцето си, вцепенено каза:

— Наистина не мога да понасям това, наистина не мога. По дяволите, това е прекалено голямо страдание. Ето, дори изтръгна от устата ми тази шербрукска ругатня, а полагам истински усилия да не говоря като хамалин в твое присъствие. Провалих се. Боже Господи. Аз съм само едно разгонено животно, глупак без мозък и разум.

Александра от своя страна се съмняваше дали ще може да помръдне. Облада я бързо както винаги, навлезе толкова дълбоко в нея и я накара да изпита такова удоволствие, накара я да вика, докато тялото й се притискаше към неговото, а лицето и бе опръскано със слънчеви лъчи, проникващи през дъбовите клони. Новата й кобила скимтеше в отговор. Дъглас се задъхваше, говореше й неща, който сигурно са много сексуални, но тя не разбра всичко. Странно, искаше да го помоли да й обясни, за да може тя да му ги казва и да разбира за какво говори.

— Да — каза той, — това е прекалено много, за да го понасям. — Тогава се наведе и я целуна. Тя отвори устни, за да го посрещне и всичко започна отново.

— Проклятие! — изрева той на чистия, уханен въздух, след това отново я целуна и я облада, като с тласъци проникваше все по-дълбоко само за да се отдръпне пак и да впие в нея пръсти и устни, и това се повтаряше отново и отново, а тя диво се въртеше и се притискаше към тялото му, за да поеме неговата страст. Не искаше да е възпитан, не искаше да се променя. Искаше да е прасе.

Между целувките, с който го обсипа по устата, рамената и шията, тя отново му каза, че го обича, а ръцете й трескаво се плъзгаха по гърдите и корема му. С върха на пръстите си докосна члена му и той потръпна.

— Не, не започвай пак — той нежно я отблъсна да легне пак по гръб. Взираше се строго в нея. — Не, недей — каза той. — Чуй ме добре, Александра. Една жена казва, че обича един мъж, защото трябва да намери оправдание пред себе си за своята страст. Ако е развратна, ако изпитва голямо удоволствие, какво пък, това сигурно е любов, не похот. Специално ти си млада и романтична; много е важно да се опиташ да придадеш на телесните си удоволствия повече вдъхновение. Така действа женският ти мозък, натъпкан с всички онези ненужни романи, над който без съмнение си примирала от вълнение, но ако си разумна, ще превъзмогнеш всичко това.

— Смешен тъпанар! — Александра силно го удари с юмрук по челюстта. Той се беше облегнал на лакът й неочакваният удар го просна по гръб. — Глупав грубиян! Тъпо, разгонено животно!

— Да, последното е вярно, вече сам се нарекох така.

— Върви по дяволите!

Тя стана и трескаво започна да се облича, като се задъхваше и трепереше, побесняла от думите му.

— Александра, бъди разумна. Престани.

Тя не спря. Движенията и бяха толкова резки, че едно от копчетата изхвърча.

Той се облегна на лакти, легнал с опънато тяло, гол плувнал в пот, напълно отпуснат. Дори се усмихваше.

— Александра, защо обезумя толкова, щом чу обикновената истина? Любовта е безсмислена игра за поети и ако могат да римуват една глупава дума с друга, толкова по-добре. Тя е ефимерна като сън, лишена от смисъл като дъжда, който тече през пръстите ти. Не я използвай за опора или извинение, че доставяш, удоволствие на мен и на себе си, не е нужно да го правиш. Ти и аз си пасваме добре в леглото. Напълно ми подхождаш, макар че от теб, изглежда, обезумявам като разгонено животно. Не мисли, че трябва да прикриваш това с романтични безсмислици.

Тя вече се беше облякла, макар че чорапите и обувките й все още бяха на земята. Сложила ръце на хълбоци, много бавно и спокойно каза:

— Знаех, че не трябва да ти казвам. Знаех, че ти изобщо не изпитваш към мен това, което аз изпитвам към теб, и се страхувах, че това ще ти даде власт над мен. Много съм сбъркала. Ти толкова малко държиш на мен, че даже не може да става дума за власт. Не разбрах, че ще се подиграеш с чувствата ми, че ще се присмееш на това, което чувствам. Твоят цинизъм е покъртителен. Дъглас. Ако това те кара да се чувстваш по-добре, ако това те кара да чувстваш, че мнението ти е оправдано, добре — в този момент аз не те обичам. В този момент ми се иска да те фрасна с чук. Иска ми се да те ритна по задника. Но вместо това мисля че ще те накажа по друг начин.

Тя взе ботушите и панталоните му и побягна с тях към потока. Спря и с всичка сила ги хвърли колкото можа далеч.

Дъглас скочи да вземе дрехите си, но беше твърде късно.

— По дяволите! — Скочи в потока да хване ботушите и панталоните си, а Александра отвърза коня, метна се в кабриолета и веднага потегли. Ризата и жакетът му лежаха на дъската до нея.

Чу го да крещи след нея и подкани коня да препуска по-бързо. Той не можеше да я настигне, беше бос и само подсвирваше на конете каквото му хрумне, но те не го чуваха. Александра се усмихна. Циничен простак. Възмездието беше много сладко.

Тридесет минути по-късно Дъглас мина покрай тиса, на който се вееше ризата му, подобно на бяло знаме при капитулация. Беше се чудил къде е отишла ризата му. Значи тя я е взела, проклета да е. Беше му горещо, плуваше в пот и искаше да стисне врата й само за миг, но достатъчно дълго, за да го извие и лицето й да посинее.

Проклета глупачка. Хубава, силна, проникваща до мозъка на костите похот и както всяка жена в историята на света, тя трябва да я превърне в нещо по благородно, по-възвишено, отколкото е. Ако той я насърчи, тя ще започне красноречиво да говори за духовно сливане, за съединяване на душите им. Това нямаше да стане.

Ризата му лепнеше за изпотения гръб. Следобедното слънце изнурително печеше. След още четвърт миля видя палтото си, което се развяваше на един от по-ниските клони на кленово дърво.

Когато най-сетне с тежки стъпки изкачи широките предни стълби на Нортклиф Хол, беше готов да убива.

Холис го поздрави, сладникав като купа бульон.

— А, ваша светлост се връща от разходката сред природата. Нейна светлост ни каза колко сте хвалили прекрасните магнолии, изящно надвиснали над потока; каза, че сте протягали глава да видите върха на тополите край пътя. Каза, че сте припявали с прекрасните дроздове и сте вдъхвали аромата на люляците. Каза, че тогава сте пожелали да общувате с рибите и затова сте плували в потока. Каза колко е мило от ваша страна, че сте й позволили да се върне, тъй като я боли главата. Изглежда, малко ви е горещо, господарю. Може би искате лимонада?

Дъглас знаеше, че Холис лъже, и знаеше, че Холис знае, че той знае. Защо всички непрекъснато я пазеха? Ами той? Именно той скочи в потока и измъкна ботушите си от тинята на дъното. Именно той бъхта пеша три мили до Хол. Лимонада?

— Къде е нейна светлост?

— Тя общува с природата тук, в Нортклкф, господарю. В градината е.

— Мисля, че каза, че има проклето главоболие.

— Смятам, че й е минало.

— Точно така — каза Дъглас. Щеше да побеснее при мисълта, че тя седи спокойно в шезлонг, на хлад, без да се поти. Той се сепна. Разтърси глава.

Преди един месец беше свободен.

Преди две седмици мислеше, че се е оженил за най-красивата жена в Англия.

А сега бе прикован към една глупачка, която никога преди това не беше виждал и която го измъчваше. Правеше го също на дивак. Терзаеше го много изкусно.

В източната градина Тони седеше небрежно облегнат на тънкия дънер на една лиственица и гледаше балдъзата си. Тя беше мръсна, е потъмняла от пот коса и почернели от кал ръце. С резки движения изскубваше някакъв бурен и си мърмореше.

— Мисля, че нещата вървят добре — каза той.

Александра спря и вдигна лице към Тони.

— Нищо не върви, Тони. Той наистина не ме харесва.

— Грешиш, мила. Той те прие за своя съпруга. Освен това виждал съм го как те гледа. Как изглежда побеснял от желание и удовлетворен до насита.

— Той мрази това. До днес обвиняваше мен, че щом ме докосне, губи контрол. Само преди два часа реши да стовари вината върху спалните и леглата. Възнамеряваше, докато ме люби, да обсъжда философски въпроси, войната или нещо подобно. — Тя се засмя. — Когато това се провали, той… хъм, сега вероятно е решил да ме намери и да ми извие врата.

— Това, което си направила с него, е прекрасно, Алекс. Само да можех да го видя как се втурва гол в потока да спаси панталоните и ботушите си. Доколкото си спомням, има много камъни, в които да се спъне.

— Знам, че не е редно да говоря така, Тони, но нямам никой друг. Бях глупачка. Казах му, че го обичам. Не можах да се сдържа, думите сами излязоха от устата ми. Каза ми, че всичко, което чувствам аз, всичко, което чувства той, е само похот. Каза, че любовта е безсмислица и че му се повдига от идеята за духовно сливане.

— Наистина ли каза това?

— Не съвсем. Просто изразявам по-точно с думи чувствата му. Всъщност това, което каза, беше по-лошо, по-обидно, по-цинично.

— Но сега той е твой съпруг и кълна се, Алекс, там, където един мъж намира удоволствие, обикновено следват други удоволствия, ако мъжът и жената изобщо са разумни. Ти обичаш Дъглас. Половината битка е спечелена. Повече от половината, защото, щом те докосне, той полудява. Ще видиш. Приемът е утре вечер. Мелисанда и аз заминаваме вдругиден. Няма да се налага повече да се безпокоиш за моята чудесна чародейка. Освен това съм убеден, че Дъглас вече започва да се чуди как щеше да се оправя с пея.

— Не ми се вярва, че ти позволява да я наричаш Мели.

— Това име никак не ми харесва. Мели, пфу! Заучи като дебело момиче с пъпки по лицето. Важно е обаче тя изцяло да ми се покори. Ако искам да я наричам мърла, трябва да го приеме, щом е от мен, нейния съпруг, нейния господар.

Александра бе вторачила поглед в него.

— Страхотен си, Тони.

Той се усмихна.

— Не, не съвсем. Доколкото обичам сестра ти, няма да й позволя да се налага. А, струва ми се, че виждам блудният ти съпруг да идва насам. Обикновено човек се спира — нали разбираш, само за миг — да погледне гръцките статуи, но не и Дъглас. Той изглежда способен да убива. Интересно. Искаш ли да го отведа оттук?

— Не, ще те предизвика на дуел или още тук ще се нахвърли върху теб — тя поклати глава. — Тогава ще трябва отново да те нападам Тони.

— Точно така. А, спасени сме. Ето я и Мелисанда, носи акварелите си. Сега се спира да погледне статуите, но, кълна се, не за да ги рисува. — Тя и Дъглас вече разговарят. Той трябва да овладее гнева си. Трябва да е очарователен, — независимо че иска да те убие. Да, изглежда, е спрял да скърца със зъби. Знаеш ли, Алекс, хрумна ми една идея, една идея, която напълно заслужава порицание.

Тя го погледна, разбра и бързо каза:

— Не, Тони. Това няма да подейства, няма да…

Дъглас и Мелисанда завиха покрай един гъст тисов храст и видяха Тони, който бе коленичил пред Александра, и обвил ръце около нея, я целуваше.

Дъглас замръзна на мястото си.

Мелисанда отскочи назад, сякаш някои я удари. Захвърли акварелите си из земята и подобно на дух, който вещае смърт, с рев на уста дотича до тях, сграбчи Тони за косата и го дръпна с всичка сила. Той падна но гръб и се усмихна, само че Мелисанда не гледаше него, а сестра си.

— Нещастна крадла на съпрузи! — изрева тя и се нахвърли върху Александра, като я повали по гръб. — Как смееш, Алекс! Ти си имаш съпруг, а имаш нахалството да взимаш моя! — задърпа косата на Александра.

— Престани! За Бога…

Дъглас хвана Мелисанда, вдигна я и я изтласка към Тони, който я хвана и задържа ръцете й отстрани.

— Ще я направя плешива, ще я скъся с два инча.

— Шт, Мели, тихо сега.

Мелисанда се обърна към съпруга си и извика с лице, почти долепено до неговото:

— Не ме наричай с това ужасно име! Какво правеше, целуваше косата й? Аз имам красива коса, ако искаш да целуваш коса, ще целуваш моята! Неверен простак, ще й изскубя цялата коса и тогава ти ще… Не смей да ме целуваш сега, нещастен тъпанар!

Дъглас чу виковете зад гърба си, но не помръдни. Приклекна пред жена си. Тя клатеше глава, сякаш да се убеди, че все още е на раменете й. Беше мръсна, лицето й бе набраздено от кал, очите й бяха изпълнени със сълзи.

— Добре ли си?

— Не, темето ми гори. Не знаех, че Мелисанда е толкова силна.

— Така ти се пада.

— Да, по всяка вероятност така ми се пада.

— Предполагам, на Тони не му е хрумнало, че тя ще се нахвърли върху теб. Очевидно планът му съвсем не е добре обмислен.

Тя го погледна и видя, че той знае какво точно се е случило.

— Мисля, че се е изненадал. И в същото време е бил доволен.

— Ела, мръсен си повече от мен. Аз няма да се къпя с теб, в противен случай ще си останем мръсни.

Те станаха, обърнаха се и видяха как Тони страстно целува жена си.

Дъглас кротко каза:

— Тони доказа нещо, нали? Нещо, което не вярваше. Сега е много доволен от себе си.

Тони налюби жена си там, до една гръцка статуя, и това бе бурно и бързо изпълнение, точно каквото би правил братовчед му. Мелисанда всъщност изобщо не се замисли за чудесната си рокля, нито за петната от тревата, нито за евентуални натрапници, които можаха да минат оттам. Загуби целия си разум и това бе възхитително. Когато му каза, че го обича и ще убие всяка жена, която се опита да й го отнеме, той се усмихна като блажен глупак и с голямо задоволство каза:

— Аз също те обичам. Твоята необузданост, както и ревността ти ми доставят удоволствие. Да, ти ми доставяш удоволствие, много голямо удоволствие.

В това време Дъглас седеше потънал в мисли в медната си вана, чупеше ръце и оплакваше съсипаните си ботуши и панталоните, а камериерът му беше изправен над него.