Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Невестите от Шербрук (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sherbrooke Bride, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 140 гласа)

Информация

Разпознаване
Xesiona (2008)
Корекция
nqgolova (2008)
Сканиране
?

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Ally)
  3. — Смяна на анотацията (пратена от velvet_gaze)

ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Чувстваше се наистина доста добре. Оживя, честна дума, оживя.

Александра си пое дълбоко дъх и с облекчение разбра, че това не й причинява болка. Усещаше се ужасно слаба, толкова слаба, че когато видя чашата с вода върху малката масичка до леглото, нямаше сили да я вземе, а Господ й бе свидетел колко бе жадна.

Тя успя да се обърне на една страна и да повдигне ръка към чашата. Беше готова да се разплаче от безсилие, когато вратата на спалнята се отвори и Дъглас надникна вътре.

— Будна си. Как се чувстваш?

Тя обърна очи към водата и произнесе с нисък дрезгав глас:

— Жадна. Моля те, толкова съм жадна.

Той се приближи за миг. Седна до нея, повдигна главата й до рамото си, взе чашата и я поднесе към устните й.

— Защо не ме повика? Не бях толкова далеч, не повече от дванайсет стъпки.

Тя затвори блажено очи. Водата имаше вълшебен вкус. Дъглас й позволи само по глътка, но и така беше хубаво. Преглъщането беше по-неприятно.

Когато изпразни половината чаша, той я остави, като продължи да прикрепя Александра. Повтори й:

— Защо не ме повика? Хижата на Том не е толкова голяма, знаеш. Щях да те чуя.

— Не помислих за това.

— А защо не? Не можеш сама. Аз се грижех за тебе и свърших добра работа. Помниш, нали?

— Какъв ден сме?

Той се намръщи:

— Сряда е, ранният следобед. Беше много болна през последния ден и половина. С моя помощ скоро ще си съвсем добре.

— Как ти е главата?

— Главата ми е пълна отново със собственото си значение.

— Още ли се намираме в хижата на Том О’Мали?

— Да и както ти казах, ти трябваше да ме повикаш, ако си имала нужда от нещо. Финкъл се върна до Нортклиф Хол за карета. Скоро ще бъдеш в собственото си легло.

— Не съм облечена.

— Знам.

— Това не ми харесва. Ти си облечен, а аз не съм.

— Искаш ли отново да те измия и да ти помогна да се облечеш? В роклята, която носеше, но поне е суха.

— Мога и сама.

— Лошотията няма да ти помогне да оздравееш. — Той отстрани ръката си. — Добре тогава, стой си с ината. Трябва да осъзная, че ти никога не си лоша. Нещо повече, дори не си инат. Моминската ти чувствителност те ръководи във всяка дума. Мисля, че просто трябва да те увия в завивките и така да те отнеса в имението.

След един час каретата на графа спря пред Нортклиф Хол, а двата сиви коня, които я теглеха, изпръхтяха в топлата следобедна светлина. Графът излезе от каретата с графинята на ръце.

Дъглас се вкамени, когато чу гръмогласното поздравление от страна на прислугата. Погледна към Холис, който се хилеше като стара лисица. Той беше отговорен за това излияние, Дъглас не се съмняваше. Чудеше се дали Холис беше платил на слугите, за да го приветстват така ентусиазирано с добре дошъл. Щеше да му даде да се разбере веднага, щом положеше Александра в леглото.

Тя не каза нищо. Видя, че очите й са затворени, а самата тя е отпусната като напоена с пот носна кърпичка в ръцете му.

Той сведе глава и прошепна:

— Всичко е наред. Естествено е за теб да се чувстваш слаба. Само още няколко минути и ще те настаня.

— Защо хората ти те поздравяват?

Защото Холис ги е подкупил и ги е заплашил да го направят, помисли той, но отговорът му беше:

— Радват се, че сме живи и се завръщаме.

Тя отново се отдръпна в мълчание. Той видя Мелисанда на върха на стълбите. Изглеждаше страхотно, възхитително. Дъглас преглътна конвулсивно. Хубавото й лице бе бледо. Тя кършеше ръце. Невероятните й очи биха пълни със сълзи на загриженост, въпреки че не се приближи до сестра си.

— Алекс? Добре ли си? Наистина ли?

Александра се надигна и отлепи глава от рамото на Дъглас.

— Да, Мелисанда, сега ще бъда добре.

— Добре — каза Тони, който застана до жена си. — Чухме от Фннкъл, че Дъглас се е грижил много добре за теб. За миг не те е оставил.

Мелисанда каза високо:

— Аз трябваше да се грижа за тебе, Алекс, но Тони не ми позволи. Той не искаше да се излагам на опасност, но, о, как само исках. Аз се молех за теб.

— Така е — потвърди Тони. — Всяка вечер коленичила.

— Благодаря — каза Александра, отново облягайки лице към рамото на Дъглас.

— Вече не си заразна, нали?

— Не, Мели, не е заразна. Няма да прихванеш никакви петна.

— Не ме наричай с това ужасно име.

Тони хвана кичур от гъстата разкошна коса на Мелисанда и дръпна жена си назад, като наподоби най-прекрасните герои на госпожа Бардели. Започна да я целува продължително, докато тя млъкне. Той вдигна глава и се усмихна, след това погледна към Дъглас, който бе готов да го убие.

Той проговори спокойно, като успокояваше препускането на сърцето си, след като бе целувал жена си.

— Спестих ти голяма доза раздразнение и усложнения, Дъглас. В някоя от идващите години ще разбереш това. Темпераментът й не е на предана медицинска сестра. Открих, че тя се нуждае от постоянно внимание относно разнообразните си нужди, а те са многобройни и най-невероятни. Повярвай ми, Дъглас.

Мелисанда пое въздух и удари със свити юмручета Тони по гърдите.

Той се разсмя и отново я целуна страстно.

— Това беше комплимент, любов моя.

— На мен не ми приличаше на комплимент — възпротиви се Мелисанда, гласът й издаваше подозрението. — Сигурен ли си?

— Много по-сигурен, отколкото за цвета на глезена на моя жребец.

— Тогава ти прощавам.

— Това е чудесно от твоя страна, Мели. Наистина чудесно.

Дъглас се понесе в гневно мълчание към спалнята на графинята.

— Проклет разбойник — промърмори той най-накрая под носа си, но въпреки това бе чут.

— Той добре се справя с нея — каза Александра. — Учудващо е.

Дъглас започна да ругае цветисто.

— Не мога да си представя защо баща ми мисли, че ти оказваш добро влияние върху Реджинълд. Не е чул отвратителното ниво на твоя речник!

— Виждам, че се чувстваш много по-добре. Чувствам облекчение, защото съм изостанал с работата си по имението, за да се грижа за тебе. Вярвам, че ще се задържиш в леглото си за малко и ще ме оставиш на спокойствие.

Той почувства как гърбът и отново се вдърви и съжали за прибързаните си думи, но вече ги беше изрекъл и те щяха да останат във въздуха. Пък и си заслужаваше всяка една от тях. Тя си беше вдървена и скована и го бе предизвикала, като го бе принудила да се защитава, което го учудваше и ядосваше едновременно.

Александра не каза нищо.

— Има едно младо момиче, Тес й е името — започна Дъглас, — и тя ще следи за нуждите на нейно благородие. Госпожа Пийчъм без съмнение също ще ти пълни гушата до повдигане със съвети и лекарства, както и с всякакви видове ястия за инвалиди. Справи се с нея, както намериш за добре, но знай, че тя ти мисли доброто.

Той я остави. През останалата част на деня Алекс спа. Госпожа Пийчъм й донесе върху красив сребърен поднос най-малко половин дузина неща, с които възнамеряваше ла изкуши своята пациентка.

— Негово благородие каза, че трябва да стоя при вас, докато не се нахраните както трябва — съобщи тя и седна в един висок стол близо до леглото на Александра. На Александра й се струваше, че й брои залъците.

— Къде е негово благородие?

Госпожа Пийчъм се размърда неспокойно, но само за момент, след това кимна:

— Както знаете, млада госпожо, джентълмените наистина не са нещо подходящо за една болнична стая. Те се объркват, оплитат и противоречат.

— Той съвсем не беше объркан в хижата на Том. Държеше се като тиранин, но много добре знаеше какво прави.

— Е, там е било доста по-различно, нали?

— Да, предполагам, че е така — съгласи се Александра и опита от следващото блюдо, което се състоеше от задушени картофи и грах и което госпожа Пийчъм и предложи. Вечерта прекара сама. Нито съпругът й, нито сестра и дойдоха да я видят.

Започна да се самосъжалява.

Когато заспа, засънува сън, подобен на предишния. Една красива млада жена стоеше до нея неподвижно и само я наблюдаваше. Изглеждаше цялата въздушна и неуловима, много красива, но и изплашена. Искаше да говори, но не го направи. Някак си Александра разбра това. Тя искаше да я предупреди за нещо и Александра го разбра, без изобщо да знае как. Жената се приближи до нея и се надвеси, така че можеше да докосне лицето и, след това изведнъж заотстъпва с гръб към вратата. После вдигна ръце в молитвен жест. Беше много странно. Сънят продължаваше, докато Алекс се събуди призори. Беше толкова обзета от съня и той беше съвсем като истински, така че тя се впусна да оглежда всеки ъгъл на спалнята си. Разбира се, стаята й беше празна. Почувства нужда да се облекчи и посегна към звънеца, но знаеше, че няма да издържи да чака.

Нощното гърне се намираше зад едни параван на не повече от дванайсет стъпки от леглото й. Само на дванайсет стъпки. Съвсем не на голямо разстояние.

Алекс спусна крака отстрани на леглото. Поне Тес й бе помогнала да облече една нощница, така че не трябваше да се тревожи да намята пеньоара, който лежеше върху стола в срещуположна посока от гърнето. Затвори за момент очи, изпъждайки спомена за това, как Дъглас й помагаше в такива моменти на облекчение, когато тя не носеше нищо върху себе си. Той я е оглеждал на воля, това беше сигурно, защото нямаше кой да му се противопостави, нито кой друг да се грижи за нея. Тя бе чувала недомлъвки за това как много пъти джентълмените ставаха жертви на собствените си низки натури и това бе причина младите госпожици така внимателно да се пазят. Ако не проявеше достатъчна предпазливост, е, тогава нейна щеше да бъде грешката, ако господинът изведнъж се превърне в необуздан звяр. Тя не беше в състояние да проявява никаква предпазливост и очевидно Дъглас се бе отегчил от онова, което бе видял, не беше ли вече я отхвърлил веднъж?

Е, тогава тя беше болна и безпомощна. Но не и сега.

Надигна се и бързо сграби колоната на кревата, гравирана с плетеници, и се впи в дебелия врат на един херувим. Как бе възможно да е още толкова слаба?

Направи стъпка, после втора. Успешно. Още три залитащи стъпки и трябваше да пусне херувима. Параванът, зад който се намираше гърнето, изглеждаше все още през девет гори в десетата.

Въздъхна и пусна херувима. Стоеше, като се накланяше напред и назад, и след това си възвърна равновесието.

— Ще успея — започна да си повтаря тя с очи, вперени в паравана. — Няма да се посрамя и да се строполя като чувал с картофи на пода.

Когато отново залитна към стола и се хвана за облегалката му, проклетото нещо се плъзна по полирания под и се удари в писалището толкова силно, че мастилницата излетя, като изригна черно мастило върху пода и върху разкошния обюсонски килим. Книгите се свлякоха с тежък грохот. Александра бе толкова объркана и яростна, че искаше да крещи, но стоеше замаяна и слаба, а желанието да убие напираше в нея.

Този, който по принуда влезе през вратата между двете стаи, представляваше идеалната жертва. Беше Дъглас, който бързо завързваше колана около халата си и приближаваше към нея.

— Каква е цялата тази бъркотия? Какво, по дяволите, правиш извън леглото си?

Би желала да притежава топ. Или нож. Дори стрела И лък.

— Какво ти изглежда, че правя? Правя редовната си сутрешна разходка за здраве. Нима не правя това всяка сутрин?

— Проклета да си, ти рушиш дома ми!

Тя проследи погледа му към ужасното петно от черно мастило, което бавно попиваше в килима, повдигна брада и заяви:

— Да, точно така. Мразя Нортклиф Хол и възнамерявам да разруша всичко, преди да се оттегля. Това е началният залп.

Дъглас, който осъзна, че тя всеки миг щеше да си падне на носа, сръчно я подхвана и стисна ръцете й, за да я задържи изправена:

— Какво правиш извън леглото?

Тя не можеше да повярва, че е толкова тъп.

— Отивах към кухнята за малко топло мляко.

— Абсурд! Та ти дори не можеш да стигнеш до половината на стаята си.

— Разбира се, че мога. Имам среща с госпожа Пийчъм, за да си поприказваме относно смяната на чаршафите. Тези в леглото ми миришат на отрова за молци.

— Александра, моля те престани с глупостите и…

— Върви по дяволите и не бъди толкова глупав! Трябва да се облекча!

— О, това е различно.

— Само изчезвай! Мразя те. Отивай си и ме остави.

Дъглас се намръщи насреща й. Той все още бе твърдо решен да я направи неотразимо щастлива, като я приеме за своя съпруга, но тя не изглеждаше точно в настроение да възприеме това изсипало се от небето блаженство. Предишната нощ той я бе изоставил, защото искаше тя да си почине и да събере сили, преди да я направи най-щастливата жена на този свят. И ето че сега се държеше като опърничава, сякаш той бе самият дявол. Дъглас бе неин съпруг и се бе погрижил добре за нея. Необясним укор.

Той я сграбчи в ръцете си, като й каза, докато тя се опитваше да се отскубне от него:

— Само млъкни и стой мирна. Аз ще те заведа до нощното гърне. Престани и си дръж устата затворена.

— Напусни!

— Не, преди да те върна в леглото.

Тя се покори, защото се съмняваше, че може ла се добере обратно до леглото без неговата помощ. Би трябвало да повика Тес. Дъглас я остави зад паравана. Тя успя, но й беше трудно, като знаеше, че той стои точно от другата страна. Беше толкова наблизо, че чуваше всичко. Това почти я парализираше.

Когато най-накрая се изправи, той не направи никакви коментари. Отново я прихвана и слава Богу не проговори, докато не я настани под завивките в леглото.

— Хайде, това съвсем не беше толкова отвратително, нали? Ти наистина доста се задържа върху нощното гърне, но… мислиш ли, че отново ще можеш да заспиш, или искаш нещо успокояващо?

— Омитай се! — Тя го погледна мрачно, осъзнавайки, че не се държи добре, но добави с твърд глас: — Благодаря ти, че ми помогна. Съжалявам, че те събудих. Съжалявам, че ритнах онзи стол и че той се удари в писалището, което пък накара мастилницата да падне и мастилото да развали красивия килим. Ще го сменя с нов. Имам малко собствени пари.

— Наистина ли? Трудно е за вярване. Твоят скъп баща нямаше и едно проклето су. И двете с Мелисанда напуснахте дома си без зестра. Ти дори нямаш представа за споразумението, което баща ти направи с Тони, нали? Не знаеш дали аз ще ти дам някакъв вид издръжка изобщо? Проклет да съм, ако изобщо го направя, а ти смениш килима — така аз самият ще съм платил за него в края на краищата!

— Не, няма да е така. Аз имам трийсет паунда с мен и съм ги спестила през последните четири години.

— Трийсет паунда! Ха-ха! Те ще стигнат да смениш едно-две нощни гърнета, а не такъв килим.

— Вероятно ще може да се почисти.

Дъглас погледна съсипания килим, красивите му шарки бяха черни като сажди.

— Да, това е толкова вероятно, колкото един от Наполеоновите министри да си хвърли торта в лицето.

— Всичко е възможно.

— Ти си прекалено млада, за да осъзнаеш, че идиотите са тези, които надживяват всички на този свят. Заспивай. Ти си невероятно доверчива и това е отегчително.

Толкова за това, дето щеше да я прави щастлива жена, мислеше си Дъглас, докато се връщаше в спалнята си. Как можеше тя да се държи така злобно? Какво, по дяволите, ставаше с нея? Той беше съвършеният джентълмен, спаси й живота, обгради я с нежните си грижи и какво получаваше като награда? Тя го ненавиждаше. Каза му да я остави сама. Освен това опропасти един от любимите килими на баба му.

Дъглас заспа с горчив вкус на гняв в устата си.

 

 

Беше петък сутрин. Александра нареди на Тес да я облече, след като я изкъпе. Все още се чувстваше малко слаба, но можеше да направи каквото си е наумила. Време беше да си тръгне. Беше обхваната от това неотстъпчиво решение и се молеше то да не се изпари, преди да е напуснала Нортклиф Хол.

Той я бе отхвърлил. Бе я третирал като някаква досадница и безполово нищо.

Беше опропастила любимия килим на баба му.

Той се изсмя на нейните трийсет паунда. Не бе имал понятие колко бе трудно да събере тези трийсет паунда, трупайки ги пени по пени.

Не само я бе отхвърлил, когато тя бе достатъчно глупава да опита онова нещастно съблазняване, но се бе грижил за нея само защото нямаше избор.

Всичко това се подреждаше като молитва в душата и. Беше нещо, което тя никога нямаше да забрави. Трупаше гняв и злоба, защото бе по-добре, отколкото унищожителната болка от неговата незаинтересованост и безразличие.

Бе се провалила напълно, не можа да го спечели, да му покаже, че би му подхождала, че можеше и щеше да го обича до последния ден от живота си на тази земя. Какво имаше предвид той, когато говореше за издръжка? Може би не влагаше никакъв смисъл.

Той все още желаеше Мелисанда. Всеки знаеше, че той все още желае съпругата на братовчед си. Все още говореше как ще накълца Тони на полето на честта, въпреки че още нищо не се бе случило. Александра чу слугите да клюкарстват по този повод. Как само спекулираха и недоумяваха.

Дъглас не я бе доближил отново след схватката им призори. Тя бе доволна от това. Сестра й я бе посетила на два пъти, като и двата пъти остана на десетина стъпки разстояние далеч от нея и изглеждаше деликатно бледа в загрижеността си. Александра спомена целувката на Тони по време на второто посещение.

— Изглежда, харесваш Тони да те целува.

За нейна изненада Мелисанда сведе глава и измърмори:

— Понякога е много необуздан и не мога винаги да го държа под контрол. Не знам какво да правя.

Ха-ха, контрол! Мелисанда си бе намерила майстора.

— Но сякаш това ти харесва.

— Нищо не знаеш, Алекс! Не можеш да си представиш какво ми прави той… на личността ми!

— Разкажи ми.

— Така значи, графът не те е завел в леглото си. Тони много се надяваше, че това е станало. Всичко щеше да приеме легална форма и ние можехме да заминем за Лондон.

— Не, това не би придало никаква легална форма. Дъглас каза, че може да постъпи по този начин и да ме отведе в леглото си и въпреки всичко женитбата ни да бъде анулирана.

— Но ако забременееш…

— Дъглас каза, че той може лесно да предотврати това.

— О — намръщи се гневно Мелисанда. — Но Тони настояваше да…

Тя млъкна и прекрасните и очи заприличаха на тесни цепки, като намалиха по този начин красотата й, но за сметка на това изглеждаше по-съблазнителна.

— Но какво ти прави Тони?

Мелисанда махна нетърпеливо с ръка.

— Не е правилно да ти казвам какво става. Тони е побъркан и настоява да ми заповядва и прави неща, които не би трябвало, но начинът, по който ги прави, ох… Обаче…

Тя отново млъкна и Александра остана да се чудя дали това, което става между мъж и жена, не е за пожелаване. Не зададе повече въпроси. Мелисанда си отиде някак сломена и Александра разбра, че започва да вярва, че Тони се оказа идеалният партньор за сестра й. Тя се чудеше как ли би се отнасял Дъглас с Мелисанда, ако се бе оженил за нея.

Съмняваше се, че изобщо би се държал някога лошо с нея.

Нямаше никакво значение. Нищо не я задържаше повече тук. Беше добре и нямаше нужда от признаването на Дъглас, че е добре, и да му позволи той да я върне на баща и. Нямаше да му позволи да й направи тази последна недостойна услуга.

Тя не го заслужаваше. Заслужаваше много неща, защото бе част от предателството спрямо него, но не заслужаваше този вид унижение, който щеше да й предложи. Тя щеше сама да си го предостави без ничия помощ. Представи си лицето на баща си, когато се завърне в Клейбърн Хол сама, изритана и с предстоящо анулиране. Беше отвратителна картина, но далеч по̀ за предпочитане пред злорадстването на Дъглас до нея, говорейки на баща й, че не е адекватна, че той не я иска и никога няма да промени мнението си. Не искаше да мисли какво би означавала загубата на брачния договор за баща й. Въз всеки случай нищо не можеше да бъде направено. Поне бе опитала.

Изчака, докато научи, че Дъглас е излязъл, яздейки с управителя на имението, човек, чието име бе Тъфс, и тогава предпазливо слезе. Спря се, когато чу Тони да разговаря с Холис.

— Бих искал Райдър да не си беше отишъл, преди да открием, че Дъглас и Алекс ги няма. Той се опитваше да помогне на Дъглас да не му се размъти мозъкът.

— Съгласен съм — отговори важно Холис. — Но мистър Райдър си отиде и няма кой да помага на негово благородие освен вас, милорд. Ъ-ъ, престана ли негово благородие да настоява за изкормените ви вътрешности?

— Не — призна Тони. — По дяволите, вече ми писна да стоя тук и да се опитвам да накарам Дъглас да разбере, че Мелисанда съвсем не е съпругата, която би му подхождала. Упорит глупак! Защо не може да види по-далеч от хубавото й лице и да прозре себелюбивата й природа? Мисля, че е време да си отведа жената, Холис, в Строубери Хол.

— Случайно научих, че лейди Мелисанда би предпочела Лондон, милорд.

— Да, сигурно, но би си променила мнението, щом разбере какво аз искам.

Ако досега Александра бе намирала за странно господар да разговаря така интимно с един иконом, то краткият и престой в Нортклиф Хол я научи на друго.

— Може би е най-добре за вас да отпътувате, милорд. О, но настроенията на негово благородие са толкова непостоянни, че аз съм загрижен за нейно благородие.

— И аз Холис. По разболяването и в хижата на О’Мали… Не мога да не мисля, че то беше за добро. Дъглас изглеждаше загрижен и бе поел всички интимни грижи за нея. Идеята ти беше прекрасна никой да не придружи О’Мали в хижата.

Александра отстъпи назад. Не искаше да чува нищо повече за интимност или за машинации от страна на прислугата на Дъглас. Не беше сигурна дали Тони няма да я спре да не си тръгне. Или Холис, или госпожа Пийчъм. Тя захапа долната си устна, като се опитваше да измисли какво да прави.

След това и хрумна, че никой от тях не би посмял да я докосне. Те биха могли да проповядват шумно и да беснеят, но дори и Тони, този чудовищен мошеник, хранещ неограничена лоялност към братовчед си въпреки последното бракониерстване в сватбените дела на Дъглас, нямаше да посмее да я затвори в стаята й, а точно това се искаше, защото тя нямаше да остане по собствено желание.

Графиня Нортклиф стоеше тихо в този момент. Можеше да прави каквото поиска. Само Дъглас можеше да я спре, а него го нямаше. Много тихо, защото не беше глупава, изчака, докато Тони потегли с Мелисанда. Чу как Мелисанда казва на госпожа Пийчъм с вълнение в приятния си глас, че Тони я отвежда в Рай, град с голямо историческо значение.

— Да, Мели — й бе казал нежно Тони, целувайки я по слепоочието, — Рай е бил основан през хиляда двеста осемдесет и пета година от Едуард Първи. Той е красив град и аз ще те целуна отново по пътеката между скалите.

В един часа след обяда, петък, лейди Александра, на която много скоро и предстоеше да бъде разтрогната като графиня Нортклиф, въоръжена с един куфар и собствените си трийсет паунда, излезе решително през предния вход на къщата.

Холис остана с увиснала уста в преддверието и всички негови изключително убедителни аргументи се изчерпаха без никакъв ефект върху нейно благородие.

Госпожа Пийчъм мачкаше черната си пола.

Графът се намираше в източната част на имението Шербрук и инспектираше домовете на двама наематели, който бяха пострадали лошо след последната дъждовна буря.

Какво да се прави?

Холис опита отново:

— Моля ви, милейди, трябва да почакате. Още не сте достатъчно добре, за да пътувате. Моля ви, почакайте, докато се завърне графът.

— Ако на секундата не ми докарате карета, Холис, ще тръгна пеша.

Холис бе много изкушен да я пусне да походи. Така тя нямаше да стигне далеч преди графът да успее да я настигне. По дяволите това момче! Холис не беше сигурен, че той ще тръгне да я гони. Направи го първия път, но сега? Защо той не си уреждаше работите? След завръщането си от хижата на О’Мали той се държеше отвратително с всички. Холис не винеше графинята. Той поставяше вината единствено върху графа. Според него заслужаваше да бъде нашибан с камшик.

— Добре, милейди — каза най-после Холис, почти задавяйки се от горчивия вкус на поражението. Той даде разпореждане на едно от момчетата да докара карета от конюшните и също му разпореди да изпрати някое от конярчетата да търси графа. — Нека го намерят бързо, иначе ще му сготвя ушите в овнешкото си рагу.

След десет минути Александра бе настанена в една от каретите на графа, а Джон Коучмън получи нареждане да я откара вкъщи. Единственият и куфар бе разположен на седалката срещу нея. Напускаше само с това, с което бе дошла.

Животът съвсем не беше хубав.

Когато Джон Коучмън неочаквано спря екипажа при извикване от друга карета, Александра си подаде главата през прозорчето, за да види какво се е случило.

Тя се оказа лице срещу лице с по-възрастна жена, която по вид безсъмнено принадлежеше към Шербрукови, жена, която просто се вторачи в нея с увиснала уста, както бе направил и Холис.

Появи се и младо лице на доста хубавичко момиче, което каза щастливо:

— Ей, да не си невестата на Дъглас? Разбира се, колко си прекрасна! Аз съм Синджън, неговата сестра. Това е чудесно! Ти си Мелис… о, не, не, ти си другата сестра! Добре дошла в семейство Шербрук.

Александра погледна нагоре към небето. Тъкмо беше помислила, че късметът й набира скорост, и сега той се въргаляше в прахта, където и нейният нос скоро щеше да бъде натрит.

Другата жена, без съмнение свекървата, която в най-скоро време щеше да бъде анулирана като такава, подсмръкна прекалено шумно и отбеляза:

— Не разбирам защо си още тука. Не трябва да ходиш да посещаваш наематели, защото това не е твое задължение. Ти в сравнение със сестра си не представляваш нищо, поне от това, което съм слушала. Ти не си нищо особено. Синът ми никога не би трябвало да се спре на теб.

Александра почувства удара, но остана спокойна:

— Сигурно сте права. Вашият син не ме иска. Не отивам да посетя наемателите. Напускам. Не, не го казвайте. Щастлива съм да ви доставя удоволствие с моето заминаване.

Тъкмо щеше да каже на Джон Коучмън да потегля, когато вратата на другата карета се отвори и младото момиче скочи на земята.

— Нека да се повозя с теб!

Александра затвори очи, стисна зъбите си така, че челюстта я заболя, и изруга, като избра една от цветистите мръсни ругатни на Дъглас.

Другата жена изкрещя:

— Джоун, моля те, върни се веднага! Момичето си отива, остави я да си ходи!

Синджън не й обърна внимание, отвори вратата на каретата и нахълта вътре, като седна срещу Александра. Да, това беше нейната скоро-нямаше-да-й-бъде-зълва.

— Къде отиваме? — попита Синджън, като се усмихна прелестно на Александра.