Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Невестите от Шербрук (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sherbrooke Bride, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 140 гласа)

Информация

Разпознаване
Xesiona (2008)
Корекция
nqgolova (2008)
Сканиране
?

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Ally)
  3. — Смяна на анотацията (пратена от velvet_gaze)

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Внезапно в трапезарията се възцари пълна тишина.

Алекс погледна към Дъглас. Той седеше абсолютно неподвижен, като статуя, с вилица в дясната ръка. Леко й кимна. Значи оставяше всичко на нея. Нямаше да се намесва. Тя преглътна и се обърна към свекърва си.

Заговори меко:

— Както знаете, името ми е Александра, а не „млада лейди“. И за да бъдем още по-точни: лейди Александра. Дъщеря съм на дук. Странно или не, сме в Карлтън Хауз, аз имам предимство пред вас. Въпреки че направих крачка назад, що се отнася до женитбата, все още имам предимство. Независимо от всичко сме роднини. Вие сте доста по-възрастна, ето защо ви засвидетелствам уважението си. Никога не съм разбирала защо възрастта изисква по-голямо уважение, но, изглежда, такъв е животът. Сега бихте ли ме наричали „Александра“ или „лейди Нортклиф“?

Графинята на Нортклиф не беше клон, за да се прекърши от силен вятър. Въпреки че виждаше неумолимостта на момичето, седнало в стола й — нейния стол, — така че трябваше да положи усилие, за да преоцени положението си. Синът и не каза нито дума. Той не я защити, собствената си мила майка. Вдовицата пое дълбоко дъх, но бе изпреварена от Холис, който тихо каза:

— Милейди, готвачката е приготвила тази сутрин специална кифличка с орехи и стафиди, покрита със замразени бадеми и канела. Прекрасна е наистина и готвачката очаква със затаен дъх мнението ви. Заповядайте, милейди, ето, седнете тук, на този чудесен стол, от който се открива такава хубава гледка към източната ливада. Можете да гледате как наперено се разхождат пауните. Винаги съм смятал, че това е най-хубавото място на цялата маса.

Вдовицата се колебаеше какво да направи. „Фалшивата“ й снаха я накара да вземе решението. Александра плесна въодушевено с ръце.

— Ох, много искам да гледам пауните, Холис. Опашките им напълно ли са разтворени? Чудесно! Мадам, имате ли нещо против аз да седна там тази сутрин, за да ги гледам. И преди съм забелязвала, че този стол е на великолепно място.

Когато вдовицата заговори, и трите й брадички се повдигнаха.

— Не, бих искала аз да ги гледам тази сутрин. Забавни са. Е, Холис, очаквам да бъда настанена. Донеси кифлата ми.

Дъглас бе поразен, напълно поразен. Погледна към Александра, но тя бе навела надолу глава. Това също му направи впечатление. Нито ликуване, нито злорадство за тази малка, но доста забележителна победа. Тя бе успяла да не превърне трапезарията в бойно поле с помощта на Холис. Тогава й каза:

— След закуска с Александра ще ходим до фермата Брандърлей, за да й купим кобила. Ще дойдеш ли с нас Синджън?

Устата на Синджън бе пълна с пушена риба и тя само кимна. Тогава се появи Мелисанда, която каза весело от вратата:

— О, какво удоволствие! Тони, не искаш ли и на мен да купиш кобила? Бих искала да е бяла, чисто бяла — с дълга, гъста грива.

Тя изглеждаше така изключително красива, че ръката на Дъглас замръзна във въздуха с вилицата. Сутрешната и рокля бе бледосиня, честно казано, съвсем обикновена, но това бе достатъчно. През гъстите й черни къдрици беше завързана синя панделка. Изглеждаше крехка, фина и извънредно привлекателна.

— А не искаш ли и нов костюм за езда, Мелисанда? — попита Синджън. — Чисто бял, с яркозелено перо на шапката? Колко прекрасно ще изглеждаш? На чудесно седло, върху бяла кобила. Ще бъдеш като вълшебна принцеса.

— Бялото я прави много бледа — каза Тони сухо, докато разбъркваше яйцата в чинията. — За мен бе голямо облекчение, щом разбрах, че не трябва да носи повече бяло освен на сватбата ни.

— Бледа. Никога не съм бледа! Това не означава ли, че ще изглеждам отвратително жълта? Това е абсурд. Никога, никога не съм била бледа.

— Така ли мислиш, Мели? Огледалото ти те лъже. Трябва да се доверяваш на съпруга си. Както знаеш, имам изискан вкус. Сега смятам да изхвърля всичките ти момински нощници. Никакво бяло повече. Само яркосиньо и зелено — всички от коприна и сатен. Разбира се — и чехли в тон. Какво мислиш, любов моя?

Мелисанда изпадна в леко затруднение:

— Никога не съм била жълта, но много ще се радвам да получа нови дрехи.

— Надявам се. След като постоим в Строубери Хол колкото аз реша, ще отидем в Лондон и ще разбиеш младите мъжки сърца с несравнимата си красота, с коприна и сатен.

— Но аз искам сега да отида в Лондон, Тони!

— Искаш ли кифличка, скъпа? — попита графинята на Нортклиф.

Дъглас гледаше Мелисанда. Синджън забеляза как се мръщи. Тя се засмя над чашата с чай.

— Трябва да покажеш на всички прекрасните си акварели, Мели. — Тони гледаше как жена му фино разчупва една кифличка с красивите си нежни пръсти. — Дъглас, тя нарисува няколко картини на Нортклиф. Мисля, че ще ти направят голямо впечатление.

Мелисанда изпусна кифлата си, усмихна се бляскаво на съпруга си, наведе се към него, а очите й искряха:

— Наистина ли ги харесваш, Тони? Сериозно? Трудно е, светлината непрекъснато се сменя, особено близо до клена. Да се опитам ли да нарисувам пауните, които всички така обичат?

— Не знам — отвърна той и я погледна замислено. — Може би е по-добре да нарисуваш кобилата, която ще ти купя. Но не бяла, моля те, Мели. По-скоро червеникавокафява с бели крака. Не искам да си банална.

— Банална! Никога не съм била… какво точно искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че ще ти липсва оригиналност. Ще си най-обикновена.

Мелисанда се намръщи, а после дари мъжа си с красива усмивка:

— Е, добре, милорд. Тогава ти ще ми избереш оригинална кобила.

— Да. Ще се научиш да ми се доверяваш за в бъдеще. Винаги правя това, което е най-добре за теб.

Мелисанда бавно кимна.

Синджън намигна на Александра.

Овдовялата графиня на Нортклиф се обърна със загрижен глас към леля Милдрид:

— След закуска искам да си поговорим за пристигането на лейди Джулиет. Трябва да подготвим едно малко соаре за нея, не мислиш ли? Тя е важна личност и има нужда от признание, а след като Дъглас няма да се омъжи за нея, защо…

„Миличкият“ — помнели си Александра, като гледаше Дъглас, който сякаш беше готов да заплюе любимата си майка. Тя го изпревари:

— Бих желала да се запозная с всички съседи. Мисля, че един прием в чест на Джулиет ще е много подходящ за това.

— Приемът ще бъде за да представя жена си — каза Дъглас с непреклонен и студен като на съдия глас — Лейди Джулиет ще бъде наша гостенка за толкова дни, за колкото любезно я поканим. Но в никакъв случай, майко, няма да обявяваш, че това е в нейна чест. Разбираш ли ме?

— Пауните свиха опашките си — каза графинята на Нортклиф, надигна се от масата и величествено се оттегли.

Тони почти се задави с кафето.

 

 

Лейди Джулиет пристигна след около час, точно десет минути преди да успеят да избягат към Брандърлей.

Синджън пъшкаше зад Александра. На Александра също й се охкаше, но бе по-голяма и освен това беше съпруга, така че изпъна гърба си и пое дълбоко въздух.

— Доколкото виждам, дръжката на метлата е отзад — каза Дъглас, като застана до Александра на върха на широката стълба, която стигаше до посипаната с чакъл алея за колите пред Нортклиф Хол.

— За какво говориш?

Той само махна с ръка и се загледа в младата жена. Кочияш в жълто-бяла ливрея учтиво й помагаше да слезе от каретата. Друг кочияш постави стълбичка под изящните й крака. Последва я камериерка с кисела физиономия, която притискаше към гърдите си голяма кутия за бижута.

— Лейди Джулиет, дъщеря на маркиза на Дакър — съобщи кочияшът.

— Ще направим ли реверанс — попита Синджън през зъби, — или пък да помолим за милостиня.

— Тихо — каза Дъглас.

Графинята бе повече от любезна. Скоро стана ясно, че лейди Джулиет беше не само невероятно красива, но и с изключително високо мнение за важността си. Тя, изглежда, много се радваше, че идва в Нортклиф Хол, докато не видя Мелисанда. Оглеждаше неочакваната и нежелана личност, докато вдовицата казваше:

— Моя скъпа Джулиет. Дъглас се ожени. Такава изненада, но ще разбереш, че…

Лейди Джулиет погледна вдовицата безизразно.

— Оженил се е? Без да ме види?

— Да — отвърна вдовицата.

Лейди Джулиет искаше веднага да си тръгне. Почувства се унижена. Отвратителният граф се бе оженил дори без да се види с нея, Джулиет, най-красивата млада лейди в три графства. Тя приближи до Мелисанда и погледът й стана още по-остър. Вървеше абсолютно спокойна. В изблик на честност Джулиет трябваше да признае, че тази Мелисанда, новата съпруга на графа, е вероятно най-хубавата млада дама почти в цяла Англия. Вътрешната честност моментално се превърна във враждебност и омраза до мозъка на костите й. Той бе един мерзавец! Заслужаваше баща й да го намушка на върха на шпагата си.

— Къде се запознахте с Дъглас? — попита тя, като гледаше Мелисанда право в очите.

— Срещнахме се преди около три години, когато се бе върнал в Англия, ранен в някаква битка. Не си спомням точно каква.

— Така ли? А после сте се оженили по семейно споразумение. Имало е предварителна уговорка?

Мелисанда наклони прекрасната си глава въпросително настрани:

— Не, оженихме се, защото ужасно си подхождаме.

— Но това е невъзможно!

Дъглас и Тони пристъпиха едновременно напрегнато. Тони каза непринудено:

— Страхувам се, скъпа лейди Джулиет, че правите прибързано заключение. Мелисанда е моя съпруга. Сестра й, Александра, е графинята на Дъглас.

Настъпи гробна тишина, последвана от шумен разговор.

Най-накрая Дъглас каза силно:

— Тишина! А сега, лейди Джулиет, позволете ми да ви представя на съпругата си, Александра.

Джулиет погледна към Александра и се почувства малко по-добре. Радостно се засмя и каза:

— О, Боже! Но това е чудесно, милорд. Намерили сте си съпруга за твърде кратко време. Сигурно е резултат на старо семейно споразумение. Понякога е умно човек да изчака. Все пак е приятно, че посетих Нортклиф.

— Да — каза Синджън, достатъчно силно, за да може Джулиет да я чуе: — Вярно е това, което каза Тони. Джулиет е хубава, но не колкото Мелисанда.

На Дъглас му се прииска да издърпа ушите на сестра си.

Александра знаеше с абсолютна увереност, че тази гостенка няма да допринесе за разведряване на атмосферата.

Тя се усмихна, когато чу Мелисанда да говори на Тони, докато вървяха към къщата:

— Не е ли странно! Защо не ме хареса, след като дори не ме познава? Тони, добре разбирам, че съм красива, но може би красотата не е най-важното нещо…, а дори и да е, има и други неща, като характер например, не е ли така?

Тони целуна жена си пред погледа на всички, които случайно можеха да видят.

— Ти си възхитителна, а характерът ти в близко бъдеще ще се равнява на красотата ти.

Синджън се обърна към Александра:

— Добре е, че Дъглас не чу. Тони внимава с хвалбите и импулсите. Държи се просто отлично.

— Нищо ли не ти убягва?

Синджън се сепна.

— Разбира се, но това е важно, Алекс, много важно… На Дъглас му трябва помощ, за да разбере всеки един човек напълно. — Тя се изкикоти като малко момиченце: — Тази Джулиет е абсолютна глупачка. Чудя се дали е също толкова глупава, колкото е надута. На Дъглас му се искаше да издърпа ушите повече на нея, отколкото на мен.

— Не му обръщай внимание — каза Александра. — Хубавите жени винаги му правят впечатление.

Синджън я погледна строго.

— Сега пък ти се държиш като глупачка.

— Не говори глупости. Мислиш ли, че ще можем да оставим Джулиет на майка ми и на леля Милдрид и да отидем до фермата Брандърлей?

— Искрено се надявам.

Но не успяха да се измъкнат. Два нескончаеми часа Александра слуша разказите на Джулиет за всичките й завоевания по време на сезона в Лондон. Най-накрая Джулиет се обърна към Мелисанда, която разглеждаше един от пръстите на Тони:

— Разбирам, че сте далеч от мисълта да имате сезон, лейди Ратмор. Трябва да сте щастливи, че сте си намерили съпруг след толкова много опити.

— Да, вярно е — каза Тони тъжно. — Само я погледнете. Като вещица е, толкова стара, с дълги зъби. Трудно ми беше да я взема от „рафта“, бе толкова навътре и нависоко. Трябваше да използвам цялата си решителност, за да стигна до нея. Дори и сега се опитвам да я убедя да си слага чаршаф на главата, за да щади чувствителността си. Ожених се за нея от съжаление. Предполагам, че и другите мъже я съжаляват, защото и от трийсет фута разстояние се побъркват и полудяват.

Александра се изненада, когато видя Мелисанда да хапе палеца му, а после леко да търка бузата си в дланите му. След това обърна очи към Дъглас, който представляваше олицетворение на учтив благородник, със скръстени ръце, облегнат на камината. Тай местеше погледа си от Джулиет към Мелисанда и Александра. Лицето му бе безизразно или поне Александра не можеше да забележи нищо. Сравненията й този момент предизвикаха само голямо униние. Беше време да се направи нещо, а не само да седи като пън.

Александра се надигна и протегна ръка на Джулиет.

— Моля да ме извините, но трябва да погледна какво става с вечерята. Ако нещо ви е нужно, не се колебайте да го поискате. Добре дошли в Нортклиф.

Тя излезе от стаята и почувства, че лицето на свекърва й е станало тъмночервено от яд. Алекс бе излъгала: не искаше да отиде при мисис Пийчъм. Знаеше добре, че готвачът ще приготви вечерята колкото и да е аскетична, въпреки че ще мърмори.

Тя отиде в градината, където бяха поставени всички гръцки статуи. Паркът бе в безобразно състояние. Трябваше да говори с Дъглас — нужно й беше разрешението му, за да заповядва на градинарите, тези мързеливи глупаци. Имаше един особено красив розов храст, който се задушаваше от бурени. Александра не се поколеба, тъй като роклята и бе стара и не съвсем предизвикателна според Дъглас. Тя коленичи и започна да плеви. Скоро взе да си тананика. Почувства се спокойна. Забрави за Джулиет, успя дори да забрави свекърва си.

Започна леко да ръми. Почвата омекна още повече и тя копаеше и скубеше, спокойна и изящно наведена. Не се интересуваше от водата, която се стичаше по носа й.

Най-накрая розовият храст бе освободен. Сякаш пламна пред очите й. Цветовете станаха по-червени и по-големи, а листата по-зелени и пищни.

Тя приседна на колене и се усмихна.

— Господи!

Все още засмяна, тя се обърна и видя Дъглас, надвесен над нея с притворени очи и с ръце на хълбоците.

— Здравей! Не е ли чудесно. Колко по-весел стана и по-здрав на вид.

Дъглас погледна към проклетия розов храст и видя, че е вярно. После се обърна към мръсната си жена, косата й бе клюмнала и слепнала по челото от дъжда.

— Хайде, време е да се преоблечем за вечеря.

— Как ме откри? — попита тя, като се изправи и избърса почернелите си от мръсотия ръце в роклята.

— Разбрах от Мелисанда. Каза ми, че докато рисува, ти като че ли караш нещата да растат. Имам сума ти градинари. Няма нужда да се цапаш така.

Тя го погледна строго и той се засмя.

— Градинарите те мамят. Тези красиви градини не са пипани от твърде дълго време. Ужасно е.

— Ще говоря с Данверс.

— Той ли е главният градинар?

— Не, той е моят иконом. Не е тук в момента. Баща му е болен и той отиде при него в Коутмаут.

— Главният градинар носи отговорност, милорд.

— Чудесно, можеш да говориш със Старт, когато поискаш. Кажи му, че съм ти разрешил. Сега ела, трябва да се оправиш.

— Надали може да се направи нещо кой знае какво.

Дъглас се намръщи:

— Всеки път, когато видя сестра ти, се чудя как е така изискано облечена, а ти не си.

— Щях да имам нови рокли, ако имах сезон. Вместо това Тони ме омъжи за теб и нямах нито сезон, нито нови рокли. Не смятай Мелисанда за по-разглезена и обградена с повече внимание. Голяма част от роклите й са от последния сезон.

— Разбирам — каза той и Александра се зачуди какво точно разбира.

Вечерята с два „диаманта“ в една стая на една маса беше истинско изпитание. Джулиет разказа как лорд Мелбърн се влюбил в нея и се усмихна на Мелисанда с чувство на превъзходство. Мелисанда само сви рамене и каза, че той я отегчавал с непрекъснатите си приказки за наследствените имения. След десетина минути се изчерпи и разговорът за натежалото грозде.

Джулиет каза как е отхвърлила предложението на лорд Даунли и колко бил огорчен. Мелисанда се засмя и каза, че лорд Даунли предлагал на всяка жена, която имала повече от хиляда лири зестра. Разговорът продължи в този дух.

Най-накрая Александра успя да се надигне и поведе дамите извън столовата. Не забеляза ядосания поглед на свекърва си. Приближи се до пианото и седна. Изсвири няколко френски балади, като се опитваше да не обръща внимание на разговорите около себе си.

— Родителите ми се гордеят с мен — каза Джулиет. — Избрали са ми чудесно име. Лорд Блейсток ми каза, че сигурно са знаели колко ще съм красива. — Тя се обърна към Александра, която засвири още по енергично. Джулиет повиши глас: — Родителите ти може би не са те очаквали. Името ти е мъжко, не е ли така, лейди?

— За коя лейди става дума? — попита Синджън. — Тук има много.

— Много сте млада, за да стоите при възрастните. Имам предвид Алекс, разбира се. Това е мъжко галено име.

— Имам един добър приятел, чийто кон се казва Джулиет.

— Джоун! Млъкни и се извини на лейди Джулиет.

— Да, майко. Извинете ме, лейди Джулиет. Но конят е много хубав, всъщност е кобила и има най-мекия нос и най-закръгления корем, а опашката й — буйна и гъста, и я размахва, когато наоколо има мухи или жребци.

Дъглас дочу последните думи и се засмя, тъй като не можа да се сдържи. Сестра му бе най-доброто му оръжие и досега не беше осъзнавал чудесните й способности. Радваше се, че й бе позволил да слезе при тях тази вечер.

— Джоун! Дъглас, поговори със сестра си…

— Здравей. Синджън. Налей чаша чай, ако обичаш. Александра, продължавай да свириш. Имаш талант. Харесва ми.

Тони отиде да седне до жена си.

Когато вдовицата видя, че вечерта отива към провал, предложи да поиграят вист. Дъглас се усмихна и предложи на Александра да играе с него. Тони и Джулиет им бяха опоненти. Чудеше се дали жена му играе така добре, както намекна. Съмненията му не траяха дълго. Тя не успяваше много точно да пресметне картите си, но играеше със замах и въображение и начинът и на игра забележително приличаше на неговия. Това едновременно го дразнеше и му харесваше в той се зачуди за момент колко ли добре ще играе Мелисанда, ако само си закрие лицето с кърпа. Двамата с Александра спечелиха повечето ръце. Тони пъшкаше добродушно, когато Джулиет започваше добре, и стенеше при лоши карти.

Дъглас държеше картите пред устата си, за да не забележи никой сатанинската му усмивка, когато Алекс вкара вътре Джулиет и глупачката не можа да сдържи нервите си. Тя взе шумно да протестира, хвърли останалите си карти и стана.

— Откъде знаете, че попът пика е в мен? Не е възможно. Защо започвате с асото, та това е погрешен ход. Чист късмет. Или пък сте видели в огледалото.

Поведението й бе крайно неуместно. Дъглас се изправи и каза студено:

— Предполагам, че сте уморена, лейди Джулиет. Такива необмислени приказки не могат да се изрекат от добре отпочинал човек.

Джулиет пое дълбоко дъх и замълча. Трудно положение във всички случаи, ето защо позволи на чичо Албърт да я отведе от салона.

— Красива е — каза безпристрастно Синджън, — но е толкова глупава. Жалко!

— Защо пък жалко, дете мое? — ухили й се Тони. — Някой нещастник ще се ожени за нея, очарован от красотата й, и един ден ще осъзнае, че съпругата му е глупачка, на която й липсва всякаква любезност.

Мелисанда застана до съпруга си. Сложи леко ръка на рамото му и той несъзнателно я погали.

— Съжалявах те, че игра срещу Алекс. Тя е страхотна! Татко я научи, Реджиналд се опита да я научи да лъже, но тя никога не успя да го направи. Винаги, когато се опитваше, се изчервяваше.

— Трябва да се научи да пресмята по-добре — каза Дъглас.

— Осмелявам се да кажа, че отговорността да я научиш на много неща е твоя, братовчеде — каза Тони, стана, поклони се на Александра и пожела лека нощ на останалите.

Александра въздъхна, когато с Дъглас се заизкачваха по стълбите.

— Признавам, че изкарахме дълга вечер.

— Да — каза тя. Заваляше буквите. Дали щеше да дойде пак при нея? Забави крачка.

Дъглас спря по средата на коридора, хвана я за раменете и ясно каза:

— Нека да си изясним нещата, за да не въздишаш отново. Имаш само едни избор: в моята стая или в твоята?

В крайна сметка пак той реши нещата. Леко я избута в спалнята си и заключи вратата. Погледна я, после замислено отправи очи към слабия огън в камината.

— Тази нощ няма да те плаша. Ще бъда спокоен и нежен. Ще контролирам и моето, и твоето удоволствие. Аз съм мъж с опит, светски мъж. Движенията ми ще бъдат тихи и спокойни като огъня. Разбираш ли?

Тя погледна към огъня, после към него.

— Кажи, че разбираш, дявол да го вземе!

— Разбирам.

Тя протегна ръце към него импулсивно, той я вдигна и я занесе на леглото. Наведе се над нея и бясно започна да дърпа и да разкъсва роклята й.

— Няма значение, дявол да го вземе! — Не можеше да спре да я целува. Когато й разголи гърдите, очите му заблестяха, той застена, притискаше се към нея и смучеше зърната й. Трепереше, гърчеше се, опитваше се да я покрие с целувки навсякъде.

Щом остана гола под него, той се изправи, за да си свали панталона. Никак не беше внимателен, бе обезумял и го разкъса. Остана гол. Бе великолепен. Тялото му искреше на светлината на огъня и тя каза:

— Толкова си красив, Дъглас.

— О, не, не — каза той, но този път не легна върху нея. Разтвори краката й и я повдигна към устата си. — Няма да ти позволя да се отдръпнеш от мен. Харесва ли ти, Александра, Боже мой, колко си гореща, цялата трепериш. Моля те, кажи ми какво чувстваш.

Тя изстена и зарови пръсти в косата му, като го притискаше все по-близо, докато усети топлината му върху плътта си. Не можа да се сдържи. Изпищя и тялото й се изви под него. Дъглас усети как ноктите й се забиват в рамото му, почувства безумния натиск на мускулите й. За нейно удоволствие той навлезе още по-навътре. Не я изчака да се успокои. Пъхна го в нея:

— Обвий с крака кръста ми — каза той.

Тя изпадна в забрава от удоволствие и изненада. Прегърна врата му и взе да го целува по устата. Той влезе още по рязко в нея, ръцете му — големи и топли — обхващаха бедрата й, тя го целуваше отново и отново, тихо стенеше, от което той загуби всякакъв контрол.

Занесе я на големия килим пред огнището. Знаеше, че скоро ще свърши, знаеше, че няма да може да се сдържи. Сложи я по гръб и влезе толкова навътре, че стигна до утробата й.

Когато Дъглас се освободи. Александра се почувства така, както никога в живота си. Той се сгуши в нея и тя взе да го гали. Бе изпълнена с енергия и топлина и каза, без да мисли:

— Обичам те, Дъглас. Винаги ще те обичам.

Той изпъшка, обърна се настрани и я притисна до себе си. Тя усети по гърба и по краката си топлината на тлеещия огън. Почувства силните му ръце около кръста си. Дъхът му затопляше слепоочията й.

Но в следващия миг изстина, като осъзна какво му бе казала. Той не бе реагирал. Разбра каква сила му беше дала. Чувстваше силата му на слабините си и се опита да стане.

— Не — каза той тихо и неясно. Прегърна я и я занесе в леглото. — Не. — Зави я със завивката. — Искам семето ми да седи в теб. — После легна при нея, зави се и силно я притисна. В следващия момент вече спеше. Дишаше дълбоко и равномерно.

Само младо глупаче можеше да се държи така. Тя се отказа да става. Зарови лице в гърдите му. Космите му я гъделичкаха по носа. Поне не се опита да избяга от стаята. Целуна го по ключицата и езикът и се спусна към малките зърна на гърдите му. Близна го, той въздъхна, дълбоко заспал, ръцете му здраво обгръщаха гърба й. Тя погледна към гърдите си, притиснати към него, и знаеше, че няма връщане назад. После заспа.