Франсис Скот Фицджералд
Първи май (9)

VIII

Когато Идит излезе в безоблачната синева на майската нощ, тя намери авенюто опустяло. Витрините на големите магазини бяха тъмни; над вратите им бяха спуснати тежки железни ролетки, като маски, напомнящи сенчести гробове на доскорошното великолепие на деня. Идит погледна към Четирийсет и втора улица и видя неясната смесица от светлини на нощните ресторанти. Над Шесто Авеню надземната железница като лумнал огън прогърмя над улицата между трепкащите светлинни линии за гарата и се втурна в гладния мрак. Но на Четирийсет и четвърта улица беше много тихо.

Идит се загърна по-плътно с мантото и се стрелна през авенюто. Сепна се нервно, когато някакъв самотен мъж мина край кея и дрезгаво прошепна: „Накъде, момиченце?“ Тя си спомни онази нощ от детството си, когато обикаляше квартала по пижама и едно куче излая срещу нея от някакъв тайнствен голям заден двор.

Минута след това Идит достигна целта си — двуетажна, сравнително стара постройка на Четирийсет и четвърта улица, на чиито горни прозорци тя с благодарност откри тъничка струйка светлина. Вън бе достатъчно светло, за да забележи табелата до прозореца — „Нюйоркски тръбач“. Тя влезе в тъмно антре и миг след това видя стълбата в ъгъла.

Озова се в дълга ниска стая, обзаведена с бюра и окачени на всички стени архивни екземпляри на вестници. Вътре имаше само двама души. Те седяха в различни краища на стаята, носеха зелени козирки и пишеха при отделна настолна лампа.

За момент Идит застана несигурно на прага, после двамата мъже се обърнаха едновременно и тя позна брат си.

— А, Идит! — Той бързо стана, приближи се до нея изненадан и свали козирката си. Беше висок, слаб и мургав, с черни, пронизващи очи зад много силни очила. Очите гледаха отдалече и сякаш бяха приковани точно над главата на човека, с когото говореше.

Той сложи ръце на раменете й и я целуна по бузата.

— Какво се е случило? — попита той с известна тревога.

— Бях на бала отсреща в „Делмонико“, Хенри — каза тя възбудено, — и не можах да се въздържа да не отскоча да те видя.

— Добре си направила. — Оживлението му бързо отстъпи място на обичайната разсеяност. — Все пак не бива да излизаш сама нощем, нали?

Човекът от другия край на стаята ги гледаше с любопитство, но когато Хенри му кимна с глава, той стана и дойде при тях. Беше отпуснат, дебел, с малки трепкащи очички, и без яка и връзка приличаше на фермер от Средния запад в неделен следобед.

— Това е сестра ми — каза Хенри. — Отбила се да ме види.

— Здравейте — каза дебелият човек усмихнат. — Казвам се Бартоломю, мис Брейдин. Знам, че брат ви отдавна е забравил името ми.

Идит се засмя учтиво.

— Е — продължи той, — помещенията ни не са съвсем разкошни, нали?

Идит огледа стаята.

— Изглеждат много хубави — отвърна тя. — Къде пазите бомбите?

— Бомбите ли? — повтори Бартоломю, смеейки се. — Това ми харесва — бомбите! Чу ли я, Хенри? Иска да… знае къде пазим бомбите. Виж, това ми допада.

Идит се настани на едно празно бюро и заклати крака. Брат й седна до нея.

— Е? — попита той разсеяно. — Как ти харесва Ню Йорк при това ти пътуване?

— Не е лош. До неделя ще бъда в „Билтмор“ с Хойтови. Можеш ли да дойдеш утре да обядваме заедно?

Той се замисли за момент.

— Много съм зает — възпротиви се Хенри, — а и мразя събрани накуп жени.

— Добре — съгласи се тя невъзмутима. — Ще обядваме само двамата.

— Тогава може.

— Ще ти се обадя в дванайсет.

Бартоломю очевидно искаше да се върне на своето бюро, но изглежда, смяташе, че ще бъде грубо да ги остави, без да прояви известна любезност.

— Значи, ние… ние прекарахме доста вълнуващи мигове привечер.

Двамата мъже се спогледаха.

— Трябваше да дойдете по-рано — продължи Бартоломю, малко окуражен. — Присъствахме на истински водевил.

— Така ли?

— Нещо като серенада — каза Хенри. — На улицата се събраха много войници и започнаха да крещят срещу табелата.

— Но защо? — попита тя.

— Просто тълпа — отвърна Хенри разсеяно. — Всички тълпи трябва да вият. Добре, че нямаха инициативен водач, иначе щяха да нахлуят тук и да изпочупят всичко.

— Да — каза Бартоломю, като отново се обърна към Идит, — трябваше да бъдете тук.

Той, изглежда, смяташе репликата си за достатъчен повод да се оттегли и затова рязко им обърна гръб и се върна на бюрото си.

— Всички ли войници са настроени срещу социалистите? — попита Идит брат си. — Искам да кажа — нападат ли ви ожесточено?

Хенри сложи козирката си и се прозя.

— Човечеството е изминало дълъг път — каза той небрежно, — но повечето от нас са спрели развитието си; войниците не знаят какво искат или какво мразят, или какво обичат. Те са свикнали да действат на големи маси и сега, изглежда, им е нужно да предизвикват демонстрации. В случая жертвата сме ние. Тази нощ безредици е имало в целия град. Нали днес е Първи май.

— Инцидентът тук беше ли много сериозен?

— Ни най-малко — каза той презрително. — Към девет часа около двайсет и пет от тях спряха на улицата и започнаха да реват към луната.

— О! — И тя промени темата. — Радваш ли се, че ме виждаш, Хенри?

— Разбира се.

— Не ми изглежда така.

— Радвам се.

— Навярно предполагаш, че аз съм… вятърничава. Нещо като най-лошата пеперуда на света.

Хенри се засмя.

— Съвсем не. Забавлявай се, докато си млада. Да не би да ти приличам на онези превзети и дълбокомислени младежи?

— Не. — Тя замълча. — Но някак започнах да мисля колко съвсем различно е забавлението, на което дойдох, от твоите… от всички твои цели. Изглежда един вид нелепо, нали?… Аз да съм на бал като този, а ти тук да се трудиш над нещо, което ще направи подобни балове невъзможни вече, ако идеите ти успеят.

— Аз не мисля точно така. Ти си млада и постъпваш както си възпитана. Продължавай… весели се.

Краката й спряха да се люлеят безгрижно и гласът и се понижи с един тон.

— Иска ми се… иска ми се да се върнеш в Харисбърг и също да се веселиш. Напълно ли си сигурен, че си на прав път…

— Носиш красиви чорапи — прекъсна я той. — Какви са, по дяволите?

— Бродирани — отговори тя и погледна надолу. — Нали са чудесни! — Тя вдигна роклята си и показа своите тънки, обвити в коприна прасци. — Или не одобряваш копринените чорапи?

— Ти май се мъчиш да ме накараш да те критикувам за нещо, Идит?

— Ни кай-малко…

Тя замълча. Бартоломю бе издал звук, подобен на грухтене. Идит се обърна и видя, че е напуснал бюрото си и стои на прозореца.

— Какво има? — попита Хенри.

— Хора — каза Бартоломю и миг след това добави: — Цяла тълпа. Прииждат откъм Шесто Авеню.

— Хора?

Дебелият мъж допря носа си до стъклото.

— Ей богу, войници са! — каза той натъртено. — Имах си едно наум, че ще се върнат.

Идит скочи и изтича при Бартоломю на прозореца.

— Много са! — извика тя развълнувано. — Ела тук, Хенри.

Хенри поправи козирката си, но остана седнал.

— Не е ли по-добре да угасим осветлението? — предложи Бартоломю.

— Не. Те след минута ще си отидат.

— Не си отиват — каза Идит, като се взираше през прозореца. — Те дори и не мислят да си тръгват. Идват още. Гледайте… цяла тълпа завива зад ъгъла на Шеста Авеню.

При жълтата светлина и сините сенки на уличната лампа тя можеше да види, че тротоарът е задръстен от хора. Повечето бяха в униформи, някои трезвени, друга ентусиазирано пияни, и над всичко това се носеше неясен шум и викове.

Хенри стана, приближи се до прозореца и се открои като дълъг силует на фона на светлината в стаята. Веднага викането се превърна в непрекъснат вой и тракащ залп от малки предмети — парчета тютюн за дъвчене, цигарени кутии и дори монети — забарабаниха по прозореца. Сега, при въртенето на двукрилата врата, звуците от глъчката запълзяха по стълбите.

— Те се качват горе — извика Бартоломю. Идит се обърна с тревога към Хенри.

— Качват се горе, Хенри!

От долния край на стълбите, в по-ниското антре, виковете им се чуваха вече доста ясно.

— Проклети социалисти!

— Прогерманци! Обожатели на швабите!

— Втория етаж отпред! Хайде!

— Сега ще видят тия синковци…

Следните пет минути минаха като насън. Идит осъзна, че крясъкът изведнъж заля и тримата като дъждовен облак, че по стълбите се чуваше тропот на много крака, че Хенри сграбчи ръката и и я притегли към дъното на канцеларията. После вратата се отвори и стаята се изпълни с много хора — не водачите, а просто тези, които биха попаднали отпред.

— Здравейте, гълъбчета!

— Май сте позакъснели, а?

— Вие и вашето момиче. Да ви вземат мътните!

Тя забеляза, че двама много пияни войници бяха избутани напред, където глупаво се олюляваха — единият беше нисък и мургав, другият висок и мекушав. Хенри излезе пред двамата и вдигна ръка.

— Приятели! — каза той.

Воят за момент притихна, чуваше се само откъслечно мърморене.

— Приятели — повтори той, с блуждаещ поглед, прикован някъде над главите на тълпата, — вие вредите не на друг, а на себе си, като нахлувате тук тази нощ. Нима приличаме на богаташи? Нима приличаме на немци? Питам ви съвсем добронамерено…

— Млъкни.

— И по-бързо.

— Слушай, коя е приятелката ти, другарче?

Един човек в цивилни дрехи, който се бе ровил по масата, изведнъж вдигна високо някакъв вестник.

— Ето ви черно на бяло — изкрещя той. — Те искаха немците да спечелят войната.

Нов прилив на хора по стълбите си проправи път с рамене и стаята внезапно се изпълни от мъже, обкръжили отвсякъде малката пребледняла групичка в дъното. Идит видя, че високият мекушав войник е все още отпред. Нисичкият мургав войник бе изчезнал.

Тя отстъпи леко назад и застана до прозореца, през който долиташе чистият полъх на хладния нощен въздух.

Тогава в стаята започна бой. Тя разбра, че войниците се притискат напред, мярна й се дебелият журналист, който въртеше един стол над главата си, в този миг осветлението угасна и тя усети допира на топли тела под груб плат, ушите й се изпълниха с рев, шум от газещи крака и тежко дишане.

Някаква фигура се стрелна край нея неизвестно откъде, олюля се, беше избутана встрани и после внезапно безпомощно изчезна през отворения прозорец с уплашен и протяжен вик, който накъсано замря върху повърхността на всеобщия хаос. При бледата светлина, която струеше от една сграда в дъното на улицата, Идит имаше моментното усещане, че това е високият мекушав войник.

В нея учудващо се надигна гняв. Тя размаха диво ръце и сляпо си проправи път към най-гъстото място на схватката. Чу грухтене, проклятия и глухи удари на пестници.

— Хенри! — извика неистово Идит. — Хенри!

После, минути по-късно, тя почувствува, че има и други хора в стаята. Чу глас, плътен, тираничен, властен; видя жълти лъчи да шарят тук и там сред злосторниците. Виковете се разредиха. Боят се засили и спря.

Изведнъж лампите светнаха и стаята се оказа пълна с полицаи, които удряха наляво и надясно. Плътният глас отново прогърмя:

— Спрете! Спрете! Спрете!

И после:

— Млъкнете и се махайте. Веднага!

Стаята изглеждаше празна като измита паница. Един полицай, здраво счепкал се в ъгъла, пусна своя противник войник и го тласна към вратата. Плътният глас не спираше. Сега Идит видя, че той идва от дебеловрат полицейски капитан, застанал близо до вратата.

— Хайде! Така не бива! Един от вашите войници са го бутнали през задния прозорец и се е претрепал.

— Хенри! — извика Идит. — Хенри.

Тя яростно заудря с юмруци гърба на човека пред нея; провря се между други двама; биеше се, пищеше, докато си проправи път до съвсем бледия мъж, седнал на пода до едно бюро.

— Хенри — извика тя съчувствено, — какво ти е? Какво ти е? Нараниха ли те?

Очите му бяха затворени. Изстена, погледна я и каза с отвращение:

— Счупиха крака ми. Господи, какви глупаци!

— Бързо! — викаше полицейският капитан. — Бързо! Бързо!