Франсис Скот Фицджералд
Първи май (2)

I

В девет часа сутринта на първи май през 1919 година млад човек попита чиновника от рецепцията на хотел „Билтмор“ дали при тях е отседнал мистър Филип Дийн и ако е в хотела, дали може да го свържат със стаята му. Молителят бе облечен в добре ушит, но овехтял костюм. Беше дребен, слаб, мургав и с приятна външност; имаше необикновено дълги ресници, а под очите сини кръгове, които издаваха лошо здраве; ефектът бе подсилен от една неестествена червенина, която оцветяваше лицето му като слаба, но нестихваща треска.

Мистър Дийн се оказа в хотела. Посочиха на младия човек телефона встрани от гишето.

Миг след това той се свърза. Някъде отгоре се обади сънлив глас.

— Мистър Дийн? — това бе казано многе енергично. — На телефона е Гордън, Фил. Гордън Стерет. Аз съм долу. Чух, че си в Ню Йорк, и ми хрумна, че може би си отседнал тук.

Сънливият глас постепенно се оживи. А, Горди, как е старият приятел! Разбира се, че е изненадан и се радва! За бога, нека Горди веднага се качи!

Няколко минути по-късно Филип Дийн, облечен в синя копринена пижама, отвори вратата и двамата младежи се поздравиха някак неловко от изблика на чувства. И двамата бяха на около двайсет и четири родини, завършили Йейл година преди войната. Но тук приликата рязко свършваше. Дийн беше рус, румен и набит под тънката пижама. Всичко в него излъчваше физическа годност и добро здраве. Той често се усмихваше и показваше големите си, издадени напред зъби.

— Канех се да те потърся — извика той въодушевено. — Взел съм си няколко седмици отпуск. Седни за малко. Няма да се бавя. Ще взема само един душ.

Той изчезна в банята и черните очи на неговия гост зашариха нервно из стаята, като спряха за момент на голяма английска пътническа чанта в ъгъла, на многото плътни копринени ризи, разхвърляни по столовете сред внушителни вратовръзки и меки вълнени чорапи.

Гордън стана, взе една от ризите и внимателно я опипа. Направена беше от тежка коприна, жълта, с бледосини райета — трябва да имаше цяла дузина като нея. Той погледна неволно маншетите на своята риза — те бяха скъсани и оръфани по краищата, леко посивели от мръсотия. Гордън пусна копринената риза, дръпна надолу ръкавите на палтото си и успя да набута оръфаните си маншети така, че вече не се подаваха. После застана пред огледалото и се погледна равнодушно и с тъжен интерес. Вратовръзката, следа от минала слава, избеляла и с петна от пръсти, не можеше вече да скрие липсващите копчета на яката. Спомни си без никакво удоволствие, че само преди три години, в последния клас на колежа, щедро го бяха избрали за най-добре облечения младеж.

Дийн излезе от банята, като мажеше с крем тялото си.

— Снощи видях една твоя стара приятелка — подхвърли той. — Минах край нея във фоайето, но да ме убиеш, не мога да си спомня името й. Момичето, което доведе последната година в Ню Хейвън.

Гордън се сепна.

— Идит Брейдин? Нея ли имаш предвид?

— Същата. Ужасно красива. Все още е като ония хубави кукли, сещаш се, нали — докоснеш ги и пускат боя.

Дийн огледа самодоволно в огледалото сияещото си отражение, усмихна се леко и показа част от зъбите си.

— Сигурно е вече двайсет и три годишна — продължи той.

— Миналия месец навърши двайсет и две — каза разсеяно Гордън.

— Какво? А, миналия месец. Мисля, че ще дойде на бала. Знаеш ли, че довечера в „Делмонико“ е балът на бившите студенти от Йейл? Непременно трябва да дойдеш, Горди. Вероятно половината Ню Хейвън ще бъде там. Мога да ти намеря покана.

Дийн облече с известно нежелание ново бельо, запали цигара, седна до отворения прозорец и започна да разглежда прасците и колената си при утринната слънчева светлина, която струеше в стаята.

— Седни, Горди — предложи той, — и ми разкажи подробно с какво си се занимавал, какво правиш сега, въобще всичко.

Гордън неочаквано рухна върху леглото; лежеше неподвижно и бездушно. Когато лицето му беше в покой, устата му обикновено леко се отваряше, сега внезапно увисна безпомощно и трогателно.

— Какво ти е? — попита бързо Дийн.

— О, господи!

— Но какво ти е?

— Какво ли не! — каза отчаяно той. — Напълно съм съсипан, Фил. Свършен!

— Не разбирам.

— Свършен. — Гласът му трепереше.

Дийн го изгледа по-внимателно, като го мереше със сините си очи.

— Наистина изглеждаш окаяно.

— Така е. Обърках всичко. — Той замълча за момент. — Най-добре да започна от самото начало — или това ще те отегчи?

— Ни най-малко. Карай.

Все пак в гласа на Дийн се почувствува колеблива нотка. Пътуването му на изток бе запланувано като ваканция и това, че намираше Гордън Стерет в беда, малко го дразнеше.

— Карай — повтори той и после добави почти шепнешком: — Приключвай с него.

— Е, добре — започна Гордън неуверено. — Върнах се от Франция през февруари и се прибрах у дома в Харисбърг. Стоях там месец и дойдох в Ню Йорк да постъпя на работа в една експортна компания. Вчера ме уволниха.

— Уволниха те?

— Ще стигна и до това, Фил. Искам да ти разкажа всичко откровено. Ти си единственият човек, към когото мога да се обърна в история като тази. Нямаш нищо против да ти разкажа всичко откровено, нали, Фил?

Дийн настръхна още повече. Потупванията по колената станаха механични. Той усети неясно, че го товарят с отговорност; дори не беше сигурен, че иска да чуе подробностите. Макар никога да не се изненадваше, когато Гордън преживяваше някоя малка неприятност, имаше нещо в сегашната му беда, което го отблъскваше и ожесточаваше, въпреки че възбуждаше любопитството му.

— Продължавай.

— В дъното е едно момиче.

— Хм.

Дийн реши, че нищо не може да развали пътуването му. Ако Гордън ще го притеснява, тогава трябва да го вижда по-рядко.

— Казва се Джуъл Хъдсън — продължи скръбният глас от леглото. — Струва ми се, че допреди година е била „непорочна“. Родена е в Ню Йорк, дете на бедно семейство. Сега родителите й са починали и тя живее с една своя стара леля. Срещнах я точно по времето, когато всички започнаха масово да се връщат от Франция. Какво друго ми оставаше, освен да приветствувам новодошлите и да ходя по гости с тях. Така започна всичко, Фил, само от това, че се радвах да видя приятелите си, а те се радваха да видят мене.

— Трябвало е да си по-разумен.

— Знам. — Гордън замълча и после продължи с безразличие: — Представяш ли си, Фил, сега съм изоставен от всички, а не мога да понасям да съм беден. Тогава се появи онова проклето момиче. За известно време тя май се влюби в мен и макар че нямах никакво намерение да се връзвам с нея, така се случи, че все попадах на нея. Можеш да се досетиш с какво трябваше да се занимавам при онези износители. Разбира се, винаги съм искал да рисувам; да илюстрирам списания, там човек може да натрупа пари.

— Защо не си рисувал тогава? Искаш ли да успееш, трябва да се запретнеш и да работиш — препоръча Дийн със студена педантичност.

— Опитах малко, но се получава някак грубо. Аз имам талант, Фил. Мога да рисувам, само че не знам точно как. Трябва да постъпя в рисувално училище, а ми липсват средства. И ето че преди седмица настъпи кризата. Бях стигнал до последния си долар, когато момичето започна да ме преследва. Иска пари. Твърди, че ако не ги получи, щяла да ми напакости.

— Може ли?

— Боя се, че да. Това е една от причините да загубя службата си. Звънеше по всяко време в кантората и накрая чашата преля. Написала писмо, което се кани да изпрати на родителите ми. Здравата ме е хванала. Трябва да й намеря малко пари.

Настъпи мъчителна пауза. Гордън лежеше съвсем неподвижно, стиснал юмруци.

— Съсипан съм — продължи той и гласът му трепереше. — Не съм на себе си, Фил. Ако не знаех, че идваш на изток, щях да се самоубия. Искам да ми заемеш триста долара.

Ръцете на Дийн, които дотогава потупваха голите му глезени, изведнъж замръзнаха — странната отчужденост между двамата стана болезнено напрегната. След секунда Гордън отново заговори:

— Така съм изстискал родителите си, че ме е срам да им поискам и грош.

Дийн и сега не отговори.

— Джуъл казва, че трябва да й дам двеста долара.

— Защо не й покажеш пътя?

— Да, звучи лесно, но тя разполага с няколко мои пиянски писма. За нещастие не е от мекушавите.

Дийн направи гримаса на отвращение.

— Не мога да понасям подобни жени. Трябвало е да се пазиш.

— Знам — призна уморено Гордън.

— Нужно е да гледаш на нещата такива, каквито са. Нямаш ли пари, трябва да работиш и да стоиш далеч от жените.

— На тебе ти е лесно да говориш — започна Гордън и очите му се свиха. — Пълен си с пари.

— Лъжеш се. Родителите ми следят отблизо какво харча. Точно защото имам малко повече свобода, трябва да бъда двойно по-внимателен, да не злоупотребявам с нея.

Той вдигна транспаранта, за да пусне повече слънце.

— Ей богу, не съм, светец — продължи той бавно. — Обичам удоволствията и най ги обичам, когато съм на ваканция като тази, но ти, ти си в ужасно състояние. По-рано никога не съм те чувал да говориш така. Изглежда, си банкрутирал и морално, и финансово.

— Не вървят ли обикновено заедно?

Дийн поклати нетърпеливо глава.

— Около тебе винаги се носи някакъв невидим лъх, който не мога да разбера. И в него май че има нещо зло.

— Това е лъхът на безпокойството, бедността и безсънните нощи — отвърна Гордън доста предизвикателно.

— Не знам.

— О, признавам, че съм потискащ. Потискам и себе си. Но, за бога, Фил, една седмица почивка, един нов костюм, малко пари — и аз ще бъда… ще бъда, какъвто си бях. Фил, ти знаеш, че мога да рисувам като фурия. Но половината време нямам пари да си купя подходящи материали за рисуване, а не мога да рисувам, когато съм уморен, обезсърчен и съсипан. С малко пари ще изкарам няколко седмици и ще се замогна.

— Откъде да знам, че няма да ги дадеш на друга жена?

— Защо ми натякваш? — каза тихо Гордън.

— Не ти натяквам, но не ми е приятно да те виждам такъв.

— Ще ми дадеш ли парите назаем, Фил?

— Не мога да реша така изведнъж. Това са много пари и ще си причиня доста големи неудобства.

— Не ги ли дадеш, ще бъде истински ад за мен. Знам, че хленча, че вината е изцяло моя, но това не ще промени нещата.

— Кога ще можеш да ми ги върнеш?

Това прозвуча окуражаващо, реши Гордън. Вероятно най-разумно беше да е откровен.

— Разбира се, мога да ти обещая, че ще ти ги пратя още следващия месец, но за по-сигурно нека кажем след три месеца. Веднага щом започна да продавам рисунките си.

— А откъде да знам дали ще почнеш да ги продаваш?

Появилата се нова твърдост в гласа на Дийн предизвика у Гордън хладна тръпка на съмнение. Нима бе възможно да не му даде парите?

— Предполагам, че имаш малко доверие в мен.

— Имах, но като те гледам такъв, почвам да се колебая.

— Мислиш ли, че ако не бях на края на въжето, щях да дойда така при тебе? Да не би това да ми доставя удоволствие? — Той млъкна и прехапа устни с чувството, че е по-добре да потисне надигащия се гняв в гласа си. Все пак просителят бе той.

— А, доста лесно се справяш — каза сърдито Дийн. — Поставяш ме в такова положение — не ти ли дам парите, ще излезе, че съм паразит, о, да, точно така постъпваш. И нека ти кажа, че и за мен не е така лесно да намеря триста долара. Доходът ми не е чак дотам голям и подобна сума ще го прати по дяволите.

Той стана от стола и започна да се облича, като внимателно избираше дрехите. Гордън протегна ръце и се хвана за края на леглото. С голяма мъка преодоля желанието си да изкрещи. Главата му се цепеше и бучеше, в устата му бе сухо и горчиво и той усещаше как треската в кръвта му започва да бие с безброй равномерни удари като капки, бавно падащи от покрив.

Дийн върза с вещина вратовръзката си, вчеса веждите си и важно махна парченце тютюн от зъбите си. После напълни табакерата с цигари, грижливо хвърли празната кутия в кошчето за боклук и сложи табакерата в джоба на жилетката си.

— Закусил ли си? — попита той.

— Не. Аз вече не закусвам.

— Е, добре, ще излезем и ще хапнем нещо. За парите ще решим после. Дотегна ми тази тема. Аз дойдох на изток да се забавлявам. Да отидем в Йейлския клуб — продължи намусено той и добави с подразбиращ се упрек: — Напуснал си службата. Сега няма какво да правиш.

— Ако имах малко пари, ще се намерят куп неща за правене.

— За бога, остави тази тема на мира поне за малко! Няма смисъл да помрачаваш цялото ми пътуване. Ето, ето ти малко пари.

Той извади от портфейла си банкнота от пет долара и я подхвърли на Гордън, който я сгъна внимателно и я сложи в джоба си. На бузите му се появиха нови червени петна, но прибавеният огън не бе от треската. За миг, преди да тръгнат, очите им се срещнаха и в този миг и двамата намериха причина бързо да сведат надолу поглед. Защото в същия момент те изведнъж и съвсем определено се намразиха.