Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Ice Palace, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
Оценка
4,2 (× 6 гласа)

Информация

Корекция
bambo (2008)
Допълнителни корекции
beertobeer (2008)
Сканиране
?
Разпознаване
NomaD (2008)

Издание:

Ф. Скот Фицджералд. Избрани творби в три тома, том II. Народна култура, 1986

История

  1. — Добавяне

V

Вечерта бе особено студена. Предишния ден внезапно размразяване беше почти очистило улиците, но сега те отново се покриха с едва видим рехав снежен прашец, които се къдреше на черти от вятъра и бе превърнал по-долния слой на въздуха в красиво напудрена мъгла. Нямаше небе, само черна, зловеща палатка, покрила върха на улиците, която всъщност беше огромна настъпваща армия от снежинки, и над всичко, смразяваш, уюта на кафяво-сините отблясъци на осветените прозорци и приглушения равен ход на коня, който теглеше шейната им беше непрекъснатият, помитащ всичко северен вятър. „Мрачен град все пак — мислеше си тя, — мрачен.“

Понякога нощем и се струваше, че тук вече никой не живее, всички отдавна са си отишли, оставили осветените си къщи да бъдат погребани с времето под ледени планини. О, ако и над нейния гроб ще има сняг! Да прекара цялата дълга зима под купища сняг, там, където дори паметникът й ще бъде светла сянка на фона на светли сенки! Нейният гроб трябва да бъде гроб, осеян с цветя и къпан от слънцето и дъжда.

Тя си помисли за изолираните селски къщи, които бе видяла от влака, за живота там през дългата зима, непрекъснатата ослепителна белота през прозорците, кората, образувала се върху меките преспи сняг и накрая бавното размразяване и суровата пролет, за която й бе разказал Роджър Патън. Нейната пролет, да я загуби завинаги, с люляците и ленивата сладост, която предизвикваше в сърцето й! Тя погребваше пролетта, после щеше да погребе и нейната сладост.

Бурята се разрази с постепенна настойчивост. Сали Каръл усети как тънък слой снежинки бързо се стопиха на ресниците й. Хари протегна увитата си в кожа ръка и смъкна надолу омотаната й вълнена шапка. После малките снежинки нахлуха в боен ред и конят наведе търпеливо врат, щом прозрачната белота се появи веднага върху покривалото му.

— О, на него му е студено, Хари! — каза бързо тя.

— На кого? На коня? О, не, не му е студено. Харесва му!

След още десет минути те завиха зад един ъгъл и стигнаха целта си. На висок хълм, изрязан в ярко, ослепително зелено, се издигаше леденият дворец. Отгоре беше на три етажа, с назъбени стени, амбразури, тесни заледени прозорчета и безброй електрически лампи вътре, които придаваха изумителна прозрачност на централната зала. Сали Каръл сграбчи ръката на Хари под кожената шуба.

— Красиво е! — извика възбудено той. — Господи, красиво е, нали! Не са строили такъв от осемдесет и пета година.

Мисълта, че не са имали такъв дворец от осемдесет и пета година, някак я потискаше. Ледът беше дух и този негов дворец сигурно бе населен със сенките на осемдесетте години, с бледи лица и посипани със сняг коси.

— Да вървим, мила — каза Хари.

Тя слезе след него от шейната и го почака, докато завърже коня. Група от четирима — Гордън, Майра, Роджър Патън и едно друго момиче, спря до тях с шумно дрънкане на звънци. Там имаше вече доста голяма тълпа от хора в кожени палта и шуби, който си подвикваха, тръгнали през снега, толкова дебел, че фигурите едва се различаваха на няколко метра.

— Висок е повече от петдесет метра — Хари осведомяваше един увит с шал човек до него, като си проправяха път към входа — и заема площ от шест хиляди квадратни метра.

Тя долови откъслечен разговор: „Една главна зала… стени от петдесет сантиметра до метър дебели… а ледената пещера има почти… този канадец, който го построи…“

Те намериха пътя си вътре и Сали Каръл, замаяна от вълшебството на големите кристални стени, осъзна, че непрекъснато повтаря два стиха от „Кубла Хан“[1]:

Това е приказно наглед —

дворец със пещери от лед!

В просторната светеща пещера, изолирана от мрака вън, тя седна на една дървена пейка и вечерната й потиснатост изчезна. Хари беше прав — дворецът се оказа наистина красив. Погледът и пропълзя по гладката повърхност, по блоковете, подбрани заради тяхната чистота и яркост, за да се получи този опален, полупрозрачен ефект.

— Гледай! Започва се… о, господи! — извика Хари.

В далечния край оркестър засвири „Привет, привет, комапанията вече се събра!“ и музиката премина като ехо над тях, получило се от някаква дива, объркана акустика. После неочаквано светлините угаснаха. Тишината сякаш потече по ледените стени и прелетя над главите им. Сали Каръл все още виждаше белия си дъх в мрака и неясен ред от бледи лица на отсрещната стена.

Музиката притихна и зазвуча като болезнено стенание. Отвън нахлу гръмогласно отекващата песен на маршируващите клубове. Тя се възвиси като химн на викингско племе, прекосяващо древна пустош. Нарасна — те бяха вече по-близо. Тогава се появи колона от факли, втора, трета, после с маршова стъпка вътре се заниза дълга редица от фигури със сиви къси вълнени палта и мокасини, преметнали обувките за сняг през рамо, факлите високо вдигнати и трепкащи, когато гласовете им ечаха край големите стени.

Сивата колона свърши, последвана от нова, и този път светлините огряваха яркочервени кепета за тобоган и пламтящи алени къси палта. С влизането си те подемаха рефрена на песента. После се появиха групи в синьо, бяло, зелено, кафяво и жълто.

— Тези в бяло са от клуба „Уокута“ — прошепна Хари възбудено. — Това са момчетата, които си срещала на танците.

Силата на гласовете се увеличи; голямата пещера се превърна във фантасмагория от размахани факли, редици от огън, цветове и ритъма на меки кожени стъпки. Водещата колона зави и спря, редиците заставаха една пред друга, докато цялата процесия образува плътно огнено знаме, и тогава хилядите гласове нададоха могъщ рев, който проряза въздуха като трясък на мълния и накара факлите да затрептят. Беше величествено, беше страшно! За Сали Каръл това бе Северът, принасящ жертва на някой могъщ олтар в чест на сивия езически бор на Снега. Със замирането на рева музиката отново засвири, песните се подновиха, придружени от продължителните поздрави между отделните клубове. Тя седеше много тихо и слушаше как накъсаните викове раздираха тишината; после Сали се стресна, защото се чуха експлозии и едри облаци дим се появиха тук-там в пещерата, действуваха фотографите със светкавици, и с това церемонията свърши. Начело с музиката клубовете отново се строиха в колона, подеха своята песен и замаршируваха към изхода.

— Да вървим! — извика Хари. — Искаме да видим лабиринта долу, преди да са угасили осветлението.

Станаха и тръгнаха към пързалката — Хари и Сали Каръл отпред, малката й ръкавичка потънала в неговата голяма кожена ръкавица. В дъното на пързалката имаше дълга празна стая от лед, с толкова нисък таван, че трябваше да се наведат, и ръцете им се разделиха. Преди Сали да разбере намерението му, Хари хукна по един от няколкото блещукащи коридори, които завършваха в стаята, и се превърна в малко отдалечаващо се петно на зелената светлина.

— Хари! — извика тя.

— Ела насам! — отвърна той.

Сали огледа празната стая, останалите от групата очевидно бяха решили да си вървят вкъщи и бяха вече вън в глупавия сняг. Тя се поколеба и се спусна след Хари.

— Хари! — извика отново тя.

Стотина метра по-надолу тя стигна до завой. Далеч наляво чу слаб глух отговор и с известна паника полетя към него. Мина край нов завой и още две зеещи пътеки.

— Хари!

Отговор не последва. Тя се затича право напред, после се обърна светкавично и хукна по обратния път, обхваната от леден ужас.

Стигна до някакъв завой, това ли беше? Пое наляво и стигна до изход, който трябваше да я отведе в дългата ниска стая, но това се оказа нов осветен коридор с мрак в дъното. Тя отново извика, но стените й отговориха с прокънтялото многократно равно и безжизнено ехо. Тя се върна обратно, зави край друг ъгъл и тръгна този път по един широк коридор. Приличаше на зелената пътека между разделените води на Червено море, на влажен свод, свързващ празни гробници.

Сега Сали Каръл малко се хлъзгаше, защото на подметките на шушоните й се бе образувал лед — за да запази равновесие, трябваше да се подпира с ръкавиците си на полухлъзгавите, полулепкави стени.

— Хари!

Пак нямаше отговор. Звукът, който издаде, се търкулна подигравателно към дъното на коридора.

В този миг угаснаха лампите и тя остана в пълен мрак. Нададе тънък уплашен вик и се свлече като студен малък вързоп върху леда. При падането почувствува, че нещо стана с лявото й коляно, но едва го забеляза, тъй като я обхвана някакъв дълбок ужас, много по-голям от страха, че се е загубила. Тя беше сама с тази невидима сила, дошла от Север, от печалната самота на прикованите от леда китоловни кораби в Арктическите морета, от бездимните, неизбродни пустини, осеяни с белите кости на авантюристите. Това беше леденият дъх на смъртта, спускаше се ниско над земята, за да я сграбчи.

С яростна, отчаяна енергия Сали Каръл отново се изправи и тръгна сляпо в тъмнината. Трябваше да се измъкне. Иначе можеше да остане с дни загубена тук, да замръзне, да лежи покрита с лед, като онези трупове, за които беше чела, останали съвършено запазени до стопяването на глетчера. Хари сигурно си е помислил, че е излязла с другите, затова и той си е отишъл; никой нямаше да узнае до късно на следващия ден. Тя посегна жалостиво към стената. Бяха казали метър дебела, цял метър!

— О!

От двете и страни край стената Сали Каръл усещаше да пълзят същества, влажни души, обитатели на този дворец, на този град, на този север.

— О, изпратете някой… изпратете някой! — извика силно тя.

Кларк Дароу, той щеше да разбере; или Джо Юинг; не можеше да остане тук и вечно да се лута, да замръзне всичко в нея — сърце, тяло и душа. Това е тя, това е Сали Каръл! Но защо, тя бе толкова щастливо същество! Едно щастливо малко момиченце. Обичаше топлината, лятото и „Дикси“. Тези неща тук й бяха чужди… чужди.

— Ти не плачеш — каза някой високо. — Вече никога няма да плачеш. Сълзите ти просто ще замръзнат; тук всички сълзи замръзват.

Сали Каръл се просна с цялата си дължина върху леда.

— О, господи! — запъна се тя.

Измина дълъг низ от минути и с голяма умора тя усети, че очите й се затварят. Тогава някой сякаш седна близо до нея и взе лицето й в топлите си меки ръце. Тя с благодарност погледна нагоре.

— Но това е Марджори Лий — изпя тихичко тя на себе си. — Знаех, че ще дойдеш.

Това наистина бе Марджори Лий и точно такава, каквато Сали Каръл си я представяше — с младо, бяло чело, широки примамващи очи и рокля от някаква мека материя, на която беше много приятно да опреш глава.

— Марджори Лий.

Сега все повече и повече се смрачаваше, всички тези надгробни плочи трябва да се пребоядисат, да, но това ще ги развали. Все пак добре е да можеш да ги виждаш.

Следващите мигове потекоха бързо, после бавно, но накрая сякаш се разтваряха в безброй замъглени лъчи, като че ли насочвайки се към някакво бледожълто слънце и тя чу силен тракащ шум да нахлува в новонамереното спокойствие.

Това бе слънцето и светлината; факла, и още една, и друга след нея, и гласове; под факлата едно лице доби плът, здрави ръце я вдигнаха и тя почувствува нещо на бузата си, беше мокро. Някой я беше хванал и търкаше лицето й със сняг. Колко нелепо — със сняг!

— Сали Каръл! Сали Каръл!

Пред нея стоеше Опасният Дан Макгру и две други физиономии, които не познаваше.

— Дете, дете. Търсихме те цели два часа. Хари едва не се побърка.

Всичко стремглаво се връщаше ка мястото си — пеенето, факлите, страшният рев на маршируващите клубове. Тя се сгуши в ръцете на Патън и нададе дълго, тихо стенание.

— О, аз искам да се махна оттук! Връщам се у дома. Заведете ме у дома. — Гласът й се превърна в писък и сърцето на Хари, който тичаше от съседния коридор, се изпълни с хлад. — Утре! — извика тя не на себе си с луда, необуздана страст. — Утре! Утре! Утре!

Бележки

[1] Недовършена поема от английския поет-романтик Самюел Колридж. — Б.пр.