Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Ice Palace, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
Оценка
4,2 (× 6 гласа)

Информация

Корекция
bambo (2008)
Допълнителни корекции
beertobeer (2008)
Сканиране
?
Разпознаване
NomaD (2008)

Издание:

Ф. Скот Фицджералд. Избрани творби в три тома, том II. Народна култура, 1986

История

  1. — Добавяне

III

В спалния вагон през цялата нощ беше много студено. Тя позвъни на прислужника да й донесе още едно одеяло и когато той не успя да намери, Сали напразно се опита да се свие в дъното на леглото и да поспи няколко часа, като се покри със завивките на два ката. Искаше сутринта да изглежда в най-хубавия си вид.

Тя стана в шест часа, навлече с неудобство дрехите си и се отправи към вагон-ресторанта за чаша кафе. Снегът бе проникнал в покритите платформи и застлал пода с хлъзгава корица. Интригуващ беше този сняг, пропълзяваше навсякъде. Дъхът й беше съвсем видим и тя духаше във въздуха с наивно удоволствие. Седнала в ресторанта, Сали се взираше през прозореца в белите хълмове и долини, в пръснатите борове, всеки техен клош беше зелен поднос със студени лакомства от сняг. Понякога прелетяваше уединена фермерска къща, грозна, студена и самотна върху бялата пустош; и при всяка от тях тя изпитваше моментна хладна тръпка на състрадание към душите, затворени вътре в очакване на пролетта.

Когато напусна ресторанта и с олюляване се отправи обратно към спалния вагон, Сали почувствува, че в нея се надига изблик на енергия, и се почуди дали това не бе ободряващото въздействие на въздуха, за което й бе говорил Хари. Това беше Северът, Северът… нейната нова страна сега!

Тогава вейте ветрове над мен!

На път ще тръгна още този ден. —

запя тя, екзалтирана, на себе си.

— Какво има? — попита учтиво прислужникът.

— Казах: „Изчеткайте ме!“

Дългите жици на телеграфните стълбове са удвоиха, две железопътни линии затичаха край влака… три… четири… появи се непрекъснат ред от къщи с бели покриви, мярна се трамвай със заскрежени прозорци и улици… още улици, и най-после градът.

Тя се спря за миг замаяна на заледената гара, преди да види три фигури, загърнати в кожи, да се спускат към нея.

— Ето я там!

— О, Сали Каръл!

Сали Каръл пусна пътната си чанта.

— Здравейте!

Едно смътно познато леденостудено лице я целуна и после тя се намери сред група хора и всички сякаш изпускаха големи облаци гъст дим. Тя започна да се ръкува. Там бяха Гордън, нисичък, енергичен трийсетгодишен мъж, който приличаше на очукан любителски модел на Хари, а също и жена му Майра, апатична дама, с коса като лен, под кожена автомобилна шапка. Почти веднага Сали Каръл помисли, че прилича на скандинавка. Един весел шофьор взе чантата й и сред откъслечни полуфрази в възклицания те забързаха вкупом към изхода.

Озоваха се в лимузина, понесла се през редица криви и заснежени улици, където десетки момченца се бяха хванали с шейните си зад бакалски товарни коли и автомобили.

— О! — извика Сали Каръл. — И аз искам така! Може ли, Хари?

— Това е за деца. Но и ние бихме могли…

— Прилича ми на цирк — каза тя със съжаление.

Домът беше безразборно строена дървена къща върху бяла издатина от сняг, където се срещна с едър, посивял мъж, който й хареса, и с дама, приличаща на яйце. Дамата я целуна — това бяха родителите на Хари. Измина един задъхан, неописуем час, изпълнен с откъслечни фрази, топла вода, бекон с яйца и пълен безпорядък; след това тя се намери сама с Хари в библиотеката и попита дали може да запуши.

Стаята бе голяма, с мадона над камината и редове, редове от книги, подвързани в светло и тъмно злато и лъскаво червено. Всички столове имаха малки квадратни дантелени покривчици, на които можеш да облегнеш главата си, канапето бе удобно, а книгите, изглежда, бяха четени… някои… И Сали за момент си представи старата опърпана библиотека у тях, с бащините й огромни медицински книги, трите маслени портрета на чичовците й, овехтелия диван, все поправян вече четирийсет години, но още достатъчно луксозен, за да помечтаеш в него. Тази стая й се стори нито привлекателна, нито интересна. Тя беше просто стая с доста скъпи вещи, не по-стари от петнайсет години.

— Как ти се струва тук? — запита Хари нетърпеливо. — Изненадва ли те? Искам да кажа — това ли очакваше?

— Изненадата си ти, Хари — каза тихо тя и протегна ръце към него.

Но след една кратка целувка той, изглежда, силно желаеше да изтръгне ентусиазъм от нея.

— Имам предвид града. Харесва ли ти? Чувствуваш ли живеца му във въздуха?

— О, Хари — засмя се тя, — трябва да ми дадеш време. Не бива просто да ме обстрелваш с въпроси.

Тя смукна от цигарата си с въздишка на задоволство.

— Иска ми се да те попитам нещо — започна той, сякаш се извиняваше — вие, южняците, държите много на семейството си и впрочем не казвам, че това не е хубаво, но ти ще откриеш, че тук е малко по-различно. Искам да кажа, че ще забележиш много неща, които отначало ще ти се сторят един вид грубо самоизтъкване. Просто запомни, че това е град на три поколения. Всеки има баща и половината имат дядовци. По-назад не отиваме.

— Разбира се — промърмори тя.

— Виждаш ли, дедите ни са създали града и докато са го създавали, много от тях е трябвало да заемат твърде странни служби. Например има една жена, която сега е нещо като еталон за обществено положение в града, а баща й е бил първият градски боклукчия — ето такива работи.

— Ти какво? — каза Сали Каръл недоумяващо. — Да не би да предполагаш, че ще започна да правя бележки относно хората?

— Ни най-малко — прекъсна я Хари, — и аз не търся извинение за когото и да било. Просто така… е, миналото лято от Юга дойде едно момиче и изприказва някои нетактични неща… о, аз исках просто да те предупредя.

Изведнъж Сали Каръл се почувствува възмутена, сякаш някой несправедливо я беше напляскал, но Хари очевидно сметна въпроса за приключен, защото продължи с голям изблик на въодушевление.

— Знаеш ли, сега започва карнавалът. Единственият от десет години насам. Строят и леден дворец, за първи път от осемдесет и пета година. Издигат го с блокове от най-прозрачния лед, който може да се намери… и в огромни размери.

Тя стана, отиде до прозореца, дръпна тежките турски вавеси и погледна навън.

— О! — извика неочаквано тя. — Две малки момченца правят снежен човек! Хари, мога ли да сляза и да им помогна?

— Ти сънуваш! Ела при мен и ме целуни.

Тя напусна доста неохотно прозореца.

— Не мисля, че това е много подходящ климат за целувки, нали? Искам да кажа, че на човек не му се иска да стои на едно място.

— И няма да стоим. Взех си отпуска за първата седмица от престоя ти. А довечера сме на вечеря с танци.

— О, Хари — призна тя и се свлече наполовина в скута му, наполовина на възглавниците. — Аз наистина се чувствувам объркана. Още нямам представа дали ще ми хареса, или не, не знам и какво очакват хората от мен, и въобще… Трябва да ми кажеш, мили.

— Ще ти кажа — отвърна тихо той, — ако ми признаеш, че се радваш на идването си тук.

— Радвам се, просто страшно се радвам — прошепна тя и се сгуши в прегръдката му по своя особен начин. — Моят дом е там, където си ти, Хари.

Каза това и почувствува, че почти за първи път в живота си играе роля.

Същата вечер, сред трепкащите свещи на вечерята с танци, където, изглежда, говореха само мъжете, а момичетата седяха с високомерна и високо ценена отчужденост, тя, макар и с присъствието на Хари от лявата си страна, не усети, че е у дома си.

— Компанията е приятна, нали? — попита Хари. — Само се огледай. Там е Спъд Хъбард, миналата година краен защитник на Принстън, и Джуни Мортън — той и червенокосият младеж до него бяха капитани на хокейния отбор на Йейл; Джуни беше в моя клас. Така е, най-добрите атлети в света идват от щатите наоколо. Повярвай ми, че това е място за мъже. Погледни само Джон Дж. Фишбърн!

— Кой е той? — попита невинно Сали Каръл.

— Не знаеш ли?

— Чувала съм името.

— Най-големият производител на жито в Северозапада и един от най-големите финансисти на страната.

Тя се обърна неочаквано, дочула глас отдясно.

— Мисля, че забравиха да ни запознаят. Казвам се Роджър Патън.

— Моето име е Сали Каръл Хапър — отвърна тя миловидно.

— Да, знам, Хари ми каза, че пристигате.

— Вие роднина ли сте?

— Не, аз съм професор.

— О! — засмя се тя.

— В университета. Вие сте от Юг, нали?

— Да. Тарлтън, Джорджия.

Тя веднага го хареса, с рижаво-кафяви мустаци под бледосини очи, които носеха нещо в себе си, липсващо в другите очи — усещането, че те разбират. По време на вечерята те си размениха случайни думи и тя си науми да го види отново.

След кафето я представиха на много приятни млади хора. Те танцуваха съзнателно безупречно и смятаха, че е в реда на нещата да й говорят само за Хари.

„Господи — помисли си тя, — говорят така, сякаш със сгодяването си съм станала по-стара от тях и сега ще се оплача на майките им.“

На Юг сгоденото момиче, дори младата омъжена жена, очаква същите предвзети шеги и ласкателства, отправяни към току-що влезлите в обществото момичета. Един младеж, който добре поде темата за очите на Сали Каръл и как те са го примамили още с влизането му в стаята, страшно се обърка, когато узна, че тя е на гости у семейство Белами и че е годеница на Хари. Той, изглежда, сметна, че е проявил някаква рискована и непростима нетактичност, стана незабавно официален и при първа възможност се измъкна.

Тя много се зарадва, когато Роджър Патън я отне от кавалера й с предложение да поседнат за малко.

— Е, как е — осведоми се той, като мигаше весело — нашата Кармен от Юга?

— Чудесно. А как е… как е Опасният Дан Макгру[1]? Съжалявам, но това е единственият северняк, за когото знам нещо повече.

Изглежда, това му хареса.

— Разбира се — призна той, — като професор по литература не се предполага да съм чел „Опасният Дан Макгру“.

— Вие местен ли сте?

— Не, аз съм от Филаделфия. Прехвърлен от Харвард да преподавам френски. Тук съм вече от десет години.

— Девет години, триста шейсет и четири дни повече от мен.

— Харесва ли ви тук?

— Ъхъ. Много дори.

— Наистина?

— Защо пък не! Не приличам ли на човек, който се забавлява?

— Преди минута видях как погледнахте през прозореца и потреперихте.

— Просто от въображението ми — засмя се Сали Каръл. — Свикнала съм всичко вън да е тихо и понякога, когато поглеждам през прозореца и виждам как се носи снежна вихрушка, струва ми се, че нещо мъртво се движи.

Той кимна с разбиране.

— Били ли сте по-рано на Север?

— Била съм два пъти през юли в Ашвил, Северна Каролина.

— Компанията е приятна, нали? — каза Патън и посочи танцуващите.

Сали Каръл се сепна. Такава беше и забележката на Хари.

— Безспорно! Те са… кучета.

— Какво?

Тя пламна.

— Съжалявам. Прозвуча по-лошо отколкото исках. Виждате ли, аз винаги деля хората на котки и кучета независимо от пола им.

— Вие каква сте?

— Котка. Такъв сте и вие. Такива са и повечето мъже от Юга, а също и тукашните момичета.

— Какъв е Хари?

— Хари е определено куче. Такива са и всички мъже, които срещнах тази вечер.

— Какво влагате в понятието „куче“? Известна съзнателно проявена мъжественост, противопоставена на изяществото?

— Мисля, че е така. Никога не съм го анализирала… просто поглеждам хората и веднага казвам „куче“ или „котка“. Звучи абсурдно, нали?

— Ни най-малко. Заинтересувахте ме. Аз имах своя теория за тези хора. Мисля, че постепенно се вкочаняват.

— Какво?

— Струва ми се, че растат като шведи, по ибсеновски. Съвсем бавно ги обзема унилост и меланхолия. Това е от дългите нощи. Чели ли сте нещо от Ибсен?

Тя поклати отрицателно глава.

— Ще откриете в героите му някаква мрачна скованост. Те са добродетелни, ограничени, невесели и без никакви възможности за голяма скръб или радост.

— Без усмивки и сълзи?

— Точно така. Това е моята теория. Тук има хиляди шведи. Предполагам, че идват, защото климатът прилича на техния и постепенно се смесват с местното население. Тази вечер тук са дошли вероятно само пет-шест, но ние сме имали четирима губернатори шведи. Отегчавам ли ви?

— Напротив, много е интересно.

— Вашата бъдеща етърва е половин шведка. Лично аз я харесвам, но според моята теория шведите се отразяват зле върху нас като цяло. Знаете ли, че скандинавците имат най-висок процент на самоубийства в света?

— Но щом е толкова потискащо, защо живеете тук?

— О, на мен това не ми влияе. Аз съм добре затворен в себе си, а и предполагам, че книгите имат по-голямо значение за мен от хората.

— Но всички писатели говорят за Юга като за нещо трагично. Знаете — испански сеньорити, черна коса, ками и натрапчива музика.

Той поклати глава.

— Не, трагични са северните раси. Те не се отдават на ободрителното удоволствие на сълзите.

Сали Каръл си помисли за своите гробища. Смътно предположи, че това искаше да каже, когато спомена, че те не я потискат.

— Италианците са най-веселият народ на света… но това е скучна тема — прекъсна разговора той. — Все пак искам да ви кажа, че се омъжвате за хубав човек.

У Сали Каръл се появи желание да му се довери.

— Знам. Аз съм жена, която иска след известен момент да се грижат за нея, убедена съм, че така и ще бъде.

— Ще танцуваме ли? Знаете ли — продължи той, като станаха, — окуражително е да срещнеш момиче, което знае за какво се омъжва. Девет десети от тях смятат, че влизат в нещо като филмов залез.

Тя се разсмя и той още повече й се понрави.

Два часа по-късно, когато се връщаха вкъщи, тя се сгуши близо до Хари на задната седалка.

— О, Хари — прошепна тя, — колко е студено!

— Но тук е топло, мило момиче.

— Но вън е студено, и о, този виещ вятър!

Тя зарови още по-дълбоко лице в коженото му палто и неволно потрепери, когато студените му устни целунаха връхчето на ухото й.

Бележки

[1] Герой от баладата на известния канадски поет Робърт Сървис (1874–1958). — Б.пр.