Джудит Макнот
Преди да те срещна (47)

47

Лейди Скефингтън седеше в салона на малката къща, която семейството беше наело в Лондон за Сезона, повдигнала уморените си крака на ниска табуретка. Съпругът й се беше разположил в креслото срещу нея и четеше вестник.

— Какво блажено спокойствие! — възкликна съпругата му. — Госпожица Бромлейт изведе децата навън, за да ги почерпи със сладолед. Ще се върнат всеки момент, но единственото, за което мога да мисля сега, е колко е хубаво, когато ги няма!

— Да, гълъбчето ми — кимна съпругът й, без да вдига очи от вестника.

Лейди Скефингтън беше готова да се впусне в разсъждения по темата, но в същия миг вратата на стаята се отвори и прислужникът, който изпълняваше освен това ролята на иконом и кочияш, влезе вътре и подаде луксозен плик на господарката си.

— Ако е някое ново известие за наема или… — започна тя, опипвайки плика, после внезапно замълча. Последва силно възклицание: — Скефингтън! Мисля… Всъщност почти съм сигурна, че… Току-що получихме първата си важна покана от пристигането ни в Лондон!

— Да, гълъбче.

Тя бързо счупи печата и разгъна плътната хартия. Дъхът й спря. В горния край на писмото сияеше златен герб Лейди Скефингтън започна да чете, а ръцете й трепереха от вълнение.

— Клеймор! — изрече с благоговение и скочи на крака, а сърцето й щеше да изхвръкне от щастие. — Канят ни в, замъка Клеймор! Чуй това: „Херцозите на Клеймор ви молят за честта да присъствате на малкото тържество, организирано в чест на рождения ден на сина им Ноел.“ И… — Лейди Скефингтън преглътна мъчително и посегна към шишенцето с валерианови капки на близката масичка. — Представи си само! Херцогинята ни е писала лично! Казва, че ужасно съжалява, загдето не е успяла да се запознае с нас по време на Сезона, но се надява да стори това в семейния замък… — Тя отново спря и поднесе успокоителното към носа си. — Тържеството е след три седмици. Децата също са поканени. Как ти се струва?

— Много странно.

Съпругата му притисна листа към пълните си гърди и прошепна:

— Скефингтън, знаеш ли какво означава това?

— Да, гълъбче. Означава, че сме получили покана, предназначена за някой друг.

Лейди Скефингтън пребледня от притеснение, отвори писмото, прочете го отново и победоносно възкликна:

— Не, точно за нас е. Виж!

Сър Джон най-после вдигна глава от вестника. Пое поканата и я прочете, а скептичното му изражение се замени с неописуемо задоволство.

— Казвах ти, че няма никакъв смисъл да идваме в Лондон и да препускаме насам-натам из града с надеждата да си издействаме височайша покана. Това писмо щеше да пристигне и ако си бяхме останали у дома, в Блинтънфийлд.

— О, това не е обикновена покана! То означава много неща!

Той отново взе вестника.

— И какво именно означава?

— Според мен е свързано с Джулиана.

Сър Джордж я изгледа над вестника си.

— С Джулиана ли? Каква е връзката с дъщеря ни?

— Мисли, Скефингтън! Мисли! Джулиана беше в Лондон по време на целия Сезон и въпреки че не успяхме да си издействаме пропуски за бала на дебютантките в „Алмак“, както и на всички останали места, където тя би могла да бъде представена на подходящите хора, аз я карах да излиза на разходка в Грийн Парк всеки ден! Бях много настоятелна по отношение на това и един ден ние го видяхме! Очите му се спряха право върху Джулиана и тогава си помислих… Да, помислих си, че я забеляза! Ето защо ни канят в Клеймор. Той е видял колко красива с милата ни дъщери и е направил проучвания, за да ни открие и да намери начин да се срещне с нея.

— Много непочтено от негова страна! Да накара собствената си жена да изпрати поканата заради него! Решително не одобрявам! Това е проява на лош вкус.

Съпругата му го изпепели с поглед.

— За какво говориш?

— За дъщеря ни и Клеймор.

— Херцога ли? — извика раздразнено тя. — Аз искам тя да се омъжи за Лангфорд!

— Не виждам начин да осъществиш мечтата си. Ако Клеймор се е влюбил в нашата Джулиана и Лангфорд също я е харесал, ще си имаме проблеми. Ще трябва да вземеш окончателно решение кого от двамата предпочиташ, преди да отидем на тържеството, скъпа.

Лейди Скефингтън отвори уста да го залее с гневна тирада заради тъпотата му, но се спря. Откъм коридора се чуха оживени гласове.

— Деца! — викна тя и се втурна навън. Сграбчи в прегръдките си първото дете, изпречило се на пътя й, и отново извика: — Госпожице Бромлейт! — Вълнението й беше толкова голямо, че тя прегърна и гувернантката. — Ще трябва да работим ден и нощ, за да се приготвим за едно прекрасно пътуване, свързано с тържество от изключително значение! Джулиана, къде си, скъпа? — Госпожата се огледа, но не видя дъщеря си.

— Джулиана се качи направо в стаята си, лейди Скефингтън — каза Шеридан, едва прикривайки усмивката си. Помисли си колко ли допълнителна работа ще й възложат във връзка с подготовката на това толкова важно тържество. Разполагаше само с една свободна вечер седмично. През останалото време ставаше в ранни зори и работеше до полунощ, изпълнявайки задължения, които не бяха типични за една гувернантка.

Сега реши да се възползва от суматохата около предстоящото пътуване, за да изтича в стаята си за малко. Изми лицето си, погледна се в малкото огледало, за да се увери, че косата й не е разрошена, после приседна до прозореца и се зае с ръкоделието си. Всъщност перспективата за допълнително натоварване не беше чак толкова лоша. Така цялото й време щеше да бъде запълнено и тя нямаше да мисли за Стивън Уестморланд. Спомените й, свързани е него, я бяха обсебили. Представяше си как Чариз Ланкастър се втурва в стаята й и подема нейната си тирада. Въображението й рисуваше различни продължения на тази история: Стивън влизаше, изслушваше лъжите на Чариз и обезумял от ярост, изхвърляше русокосата негодница от дома си, после изслушваше Шеридан и накрая двамата тръгваха към църквата, където щяха да се оженят. Или: Стивън влизаше, но отказваше да чуе и дума от обвиненията на Чариз, изгонваше я, после двамата с Шери се женеха. Или пък: двамата вече бяха женени, когато Чариз се появяваше, така че Стивън беше принуден да изслуша съпругата си и да й повярва.

Тези варианти бяха в противоречие с твърдението на Никълъс Дьовил, че Стивън й е предложил брак, воден от чувството си за вина, но на Шери й харесваше да си мисли, че графът също я беше обичал. Той може би не го беше осъзнал, преди да я изгуби, но сега със сигурност го знаеше и я търсеше. Тя толкова силно искаше да повярва в това, че на моменти се хващаше да гледа през прозореца, очаквайки Стивън всеки момент да се появи.

Беше й станало навик да ходи в операта, за да види любимия си. Това й доставяше радост, но същевременно беше истинско мъчение. Трябваше да престане да се измъчва. Нямаше да понесе да наблюдава как се усмихва с онази своя усмивка на някоя друга жена. Когато това се случеше кракът на Шери повече нямаше да стъпи в „Ковънт Гардън“. Но засега продължаваше да таи надежда, макар и слаба, че Стивън е хладен и мрачен, защото Шери го беше напуснала, защото тя му липсваше…

Шеридан недоволно тръсна глава. Съвсем не беше време да се отдава на подобни мисли. Вратата се открехна и Джулиана Скефингтън тихо се промъкна в стаята на гувернантката си.

— Госпожице Бромлейт, може ли да се скрия за малко при вас? — попита момичето, притвори безшумно вратата и се приближи до леглото. Тя приседна внимателно, стараейки се да не измачка идеално опънатата покривка. Приличаше на оклюмал ангел. Понякога Шери се питаше как е възможно такива ужасни родители като сър Джон и лейди Скефингтън да имат подобна сладка, чувствителна, интелигентна дъщеря.

— Случи се най-ужасното нещо, което човек може да си представи! — с отвращение изрече Джулиана.

— Най-ужасното? — закачливо повтори Шери. — Не просто лошо или неприятно, а „възможно най-ужасно“?

Джулиана тежко въздъхна:

— Мама с във вихъра си. Внушила си с, че някакъв благородник е лудо влюбен в мен, а истината е, че когато го срещнахме, той едва ме погледна.

— Разбирам — съчувствено рече Шери и тъкмо се чудеше какво да добави, когато лейди Скефингтън отвори вратата.

Очите й гледаха трескаво.

— Не зная какво трябва да облечем, когато се озовем сред такива високопоставени хора! Госпожице Бромлейт, препоръката ви е подписана от сестра на херцог. Бихте ли ни посъветвали по въпроса за тоалетите ни? Трябва незабавно да отидем на Бонд Стрийт. Джулиана, изправи раменете си, дете! Господата не обичат прегърбени госпожици.

— Какво да правим, госпожице Бромлейт? Трябва да наемем карета и да се появим там с нужния брой прислуга, като вземем и вас, разбира се.

— Аз не съм експерт по отношение на модата сред висшите кръгове, но ще бъда щастлива да ви помогна с каквото мога, мадам. Къде ще се проведе тържеството?

Лейди Скефингтън изпъна рамене, пое дълбоко въздух в Шеридан си помисли, че в този миг господарката й прилича на глашатай, известяващ появата на краля и кралицата.

— В имението на херцог и херцогиня Клеймор! — изстреля на един дъх тя.

Стаята сякаш се завъртя. Не можеше да е вярно. Сигурно не беше чула добре.

— Херцог и херцогиня Клеймор канят всички нас да присъстваме на тяхно семейно тържество! — повтори лейди Скефингтън.

Семейство Уестморланд беше на върха на социалната стълбица, по която се нареждаха английските благородници, докато семейство Скефингтън се намираха на самия й край. Богатството не беше единственото, което чертаеше непреодолима бездна между тези две семейства. Имаше още една много съществена разлика — тази в добрия вкус и възпитанието. Уестморландови и всичките им приятели притежаваха тези качества, а на сър Джон и съпругата му Гленда те просто липсваха. Не, не беше възможно, отново си каза Шеридан. Явно сънуваше с отворени очи и сънят й постепенно придобиваше очертанията на кошмар.

— Госпожице Бромлейт, вие пребледняхте! Длъжна съм да ви уведомя, че сега не е време да губите контрол над себе си. След като аз не мога да си го позволя, не можете и вие, моето момиче!

Шери преглътна веднъж, после още веднъж и накрая гласът й се върна.

— Вие… познавате ли се с тях? — заекна тя. — С херцога и Херцогинята?

— Вярвам, че няма да рискувате да разпространявате клюки и да загубите работата си при нас, скъпа, затова ще ви кажа: нито сър Джон, нито аз някога сме се срещали с височайшето семейство.

— Тогава как… Защо?

— Имам основателни причини да вярвам, че Джулиана е привлякла вниманието на най-желания ерген в цяла Англия! — гордо заяви лейди Скефингтън. — Според мен това с тържеството е нагласена работа. Графът на Лангфорд ще го използва като повод да се срещне с Джулиана и да я опознае по-добре.

Пред очите на Шери притъмня.

— Госпожице Бромлейт? Госпожице Бромлейт!

— Мамо, подай ми успокоителните капки, бързо! — извика Джулиана и гласът й достигна до Шеридан като от някакъв много дълбок тунел.

— Добре съм — успя да промълви девойката. — Просто… малко ми се зави свят.

— Слава Богу! Всички разчитаме на вас да ни дадете информация за живота във висшите кръгове.

От устните на Шеридан се изтръгна истеричен смях:

— Откъде мога да знам?

— Госпожица Черити Торнтън, която с подписала препоръката ви, е отбелязала там, че имате отлично възпитание и че можете да подготвите всяко дете за висшето общество. Тя с написала онова писмо, нали?

Шери подозираше, че Никълъс Дьовил беше съчинил препоръката й и по някакъв начин беше уговорил госпожица Черити да го подпише, тъй като една препоръка, идваща от ерген, и то от ерген със славата на женкар, едва ли би помогнала на която и да е жена да бъде наета на работа. А може би Ники просто беше фалшифицирал подписа на старата мома.

— Дала ли съм ви някога повод да поставяте под съмнение тези мои качества, мадам? — попита Шери.

— Не, разбира се. Вие сте добро момиче въпреки цвета на косата ви, госпожице Бромлейт, и се надявам, че няма да ни подведете точно сега!

— Ще се опитам да ви бъда от полза — отвърна гувернантката.

— Полегнете да си починете няколко минути — благородно предложи лейди Гленда.

Шери послушно се отпусна в леглото. Сърцето й лудо биеше. Лейди Скефингтън излезе и затвори вратата, но веднага я отвори и надникна в стаята:

— Бих искала и момчетата да се представят отлично, докато сме там. Дори и след като сестра им стане графиня Лангфорд, ние ще трябва да мислим за бъдещето им. Упражнете ги да пеят. Много е приятно да ги слушаме как пеят под акомпанимента на оня стар инструмент, който вие така настоявахте да купим…

— Китарата — подсказа й тихо Шери. Тя нито за миг не беше повярвала на думите на лейди Скефингтън, че Стивън се е влюбил в Джулиана при срещата им в парка. Не че Джулиана не беше момиче, което да привлича погледите, но тя притежаваше много качества, които се проявяваха единствено при непосредствен разговор с нея. Освен това графът нямаше проблеми с жените — те се тълпяха около него и стига да пожелаеше някоя, щеше да я има, и то без да използва разни градински тържества. Не, не по тази причина семейство Скефингтън и тяхната гувернантка бяха поканени в замъка Клеймор. Уестморландови и техните приятели просто бяха намислили да отмъстят на Шеридан Бромлейт за нещо, което тя всъщност не беше сторила. Искаха да я накарат да се върне отново в тяхното общество, но този път не като равна, а като прислужница.

Най-лошото, най-обидното в цялата история беше, че тя просто нямаше избор.

Брадичката й затрепери и Шери рязко се изправи. Съвестта й беше чиста. Освен това в работата, която вършеше в момента, нямаше нищо срамно. Никога не беше искала да бъде графиня.

Не, не беше напълно вярно. Беше мечтала да е графиня, но графиня именно на Лангфорд. Съпруга на Стивън. Сега щеше да бъде наказана, задето беше посмяла да мечтае да погледне много нависоко и да посегне натам.

— Искам да си отида у дома! — извика тя и гласът й гневно прокънтя в празната стая. — Трябва да намеря начин да се върна у дома!

Бяха минали едва пет седмици, откакто беше писала на леля си Корнелия и я беше помолила да й прати пари за връщане. Парите щяха да пристигнат — Шеридан беше сигурна в това, но трябваше да почака от осем до десет седмици, докато писмото й пристигнеше в Америка и отговорът от леля й се върнеше обратно.

Оставаха поне още три седмици в най-добрия случай, докато се сдобие с пари за билет през Атлантика. И три седмици до тържеството в замъка Клеймор. Ако имаше късмет, можеше да се спаси от унижението, на което смятаха да я подложат семейство Уестморланд.