Читателски коментари (за „Митът за Сизиф “ от Албер Камю)

„“Ако вярваме на Омир, Сизиф бил най-послушният и най-благоразумният между смъртните.""

Не му вярваме!Откъде нанякъде?

Ти вярваш ли изобщо в нещо? Get lost!

проникновение.. има верни неща…

Пълна боза!!!!

Поради някаква необяснима причина „Митът за Сизиф“ (особено втората част) е изненадващо увлекателно четиво и се чете на един дъх. Което е доста странно, тъй като стилът е особено неясен, мисълта е едновременно хем непоследователна, прескачаща от идея на идея, хем гравитираща неотклонно около една конкретна монолитна теза. Аз поне непрекъснато имах дразнещото усещане, че Камю съвсем нарочно заобикаля същината на въпросите, които е поставил (всъщност авторът така и пише някъде там — „Човек се очертава повече като човек с нещата, които премълчава, отколкото с тези, които казва. Има много неща, които ще премълча.“) И въпреки това и дума не може да става за празнословие — думите са много внимателно подбрани, а потокът на разсъждението майсторски направляван.

„Митът за Сизиф“ е от книгите, които могат да се прочетат и 20 пъти един след друг и всеки път да се открива нещо ново. Означава ли това, че е гениална творба или просто е префърцунена загуба на време? Всеки би следвало да реши за себе си. Макар и да не споделям (изцяло) вижданията на Камю, определено си струва да се надникне от гледната му точка. Ако не друго, то поне „Митът за Сизиф“ обяснява „Чужденецът“ (творба, която винаги ми е била чужда) и дава отговор на един въпрос, който се питам от много отдавна. А именно — защо човек, отхвърлящ вярата в Бог, не се самоубие? Отговорът на Камю е остроумен, макар че според мен с него авторът влиза в логическо противоречие с философията си.