Читателски коментари от Zweinstein

Както казва gost, книгата е като чудовището на Франкенщайн — три независими творби, съшити с бели конци. Но като оставим това настрана, историите са си на нивото, очаквано от Бюджолт и се четат както винаги на един дъх.

Все още не съм прочел цялата поредица, за да мога да кажа дали това е подходящото място за тази творба. Но повествованието не дразнеше с неразбираеми препратки, а споменаването на Земята накрая го възприех по-скоро като възбуждащо любопитството намигване към читателя.

Една от добрите книги в поредицата, които са утвърдили името на Бюджолт като един от водещите автори в жанра. Все пак трябва да си призная, че при първия прочит на книгата като юноша бях доста по-впечатлен. Въпреки това отново я прочетох на един дъх и с удоволствие.

Леко и до някъде приятно четиво. За съжаление има твърде силен привкус на евтино булевардно любовно романче, както като клишираност на сюжета, така и като дълбочина на персонажите. Надявам се, че това е било под натиска на издателя, желаещ да обхване и читателската аудитория на bgmama, а не изначалното намерение на авторката.

Например мотивацията на героинята е много плитка и нелогична — да спасим онова парче месо във фризера, за което дори докторите са умерено оптимистични дали ще оцелее. И това, след като самата тя обяснява, колко лесно е да си направят друго. А и майната й на цялата планета, на мъжа й и на усилията му да спаси населението от гражданската война. Важен е майчиният й инстинкт, въпреки че идва от общество, в което той е почти непознат.

След като човек успее да се абстрахира от разочарованието, че сюжетът на практика не е свързан с Бараяр, все пак остава една интересна и увлекателна, макар и на места предвидима история, която се чете на един дъх.

Интересно и увлекателно четиво, въпреки че към края започва да става скучно и предсказуемо, губи се атмосферата, читателят спира да вярва. Доста интригуващо преплитане на детективски роман noir, научна фантастика и хорър. На моменти имах чувството, че чета преразказ на игрален филм — описането е толкова детайлно.

Присъда: определено не е литературен шедьовър (виж и оценките), но си заслужава, особено ако нямате нищо друго за четене в момента, а ви се чете неудържимо. Тогава това произведение ще утоли тази ви нужда.

През цялото време имах чувството, че чета осъвременен вариант на „Капитан Немо“. Така и не издържах да изчета повече от първите десетина глави. Все се надявах да започне някакво смислено или завладяващо действие, но така и не настъпи този момент. Героите са плоски, дори едномерни, обстановката — крайно нереалистична и изкуствена, идеята и посланието на романа — по-зле и от пропаганден постер.

Не си губете времето с тази книга, а струва ми се и с този автор въобще.

Съжалявам, но не споделям възхищението, изразено в предишните коментари. Може би съм по-посредствен читател, а може и просто да се дължи на призмата на нашето съвремие и личния ми мироглед, които пречупват възприятието ми за романа. През цялото време имах чувството, че героят всъщност е гей, но както той, така и авторът сякаш се срамуват явно да разкрият това на читателя. Диалозите са пълни с твърде много недомлъвки до степен на места да са направо непонятни. А най-много не ми се понрави твърде повърхностното представяне на човешката агресия. Това иначе толкова всеобхватно и разнородно човешко чуство е сведено до твърде едномерното желанието за убиване. Къде например остана желанието просто да надделеш над другия, да властваш и да държиш контрола в свои ръце, да се изкачваш по йерархичната стълбица, без значение в коя област и на какви ценности се гради тя? Това желание за доминиране също е форма на агресия, движеща човешкия прогрес, но не е непременно свързана с физическата агресия. Добър пример е турнир по шах. Нима подтискането на желанието за убиване би попречило на хората да се опитват да станат шампиони по шах?!? Най-добрият моден дизайнер, най-добрият разказвач, най-стилно облеченият човек, най-добрият инженер?

В заключение и няколко добри думи. Действието е представено по увлекателен начин, описанията карат и читателят да почувства объркването и дезориентацията на героя, сякаш го изживява сам. Идеята е добра, макар и, както казах по-горе, представена в крайно опростен (опосредствен) вариант. Романът става за четене, но не го намирам за чак толкова гениална творба. Напомня ми и за „Един прекрасен свят“ (Brave New World).

Романът започва интересно и увлекателно, но накъде към средата започва да се разводнява и ме загуби. Дори не си направих труда да го дочета до края. Авторът явно е имал някаква идея или послание в началото, което е искал да предаде, но е нямал таланта, времето или желанието да развие тази идея. Някъде след 40-та глава събитията започват да препускат, пейзажът и ситуациите остават само бледо щриховани. Останах с впечатлението, че е гонил някакъв срок и/или се е опитвал да се вмести в определен обем страници. В същото време с всяка следваща глава се опитва не да дорисува картината на чудатия свят, в който попадат нашите герои, а да надскочи вече обрисуваните чудатости. Ефектът се нарича spectacle creep и води до пренасищане на съзнанието с чудесии и до повествование, което не позволява на читателя да се потопи в света на романа, приемайки го за реално възможен. Наистина съжалявм, че си изгубих времето с тази творба.

Съжалявам, но текстът е набран отвратително, до ниво да е почти нечитаем. Някой редактор преглеждал ли го е въобще?

Все още съм на Увода, а вече не понасям авторите. Интонацията била невербален метод на комуникация?!? Любопитно ми е как се прави интонация без думи. 2/3 от информацията се предавала по невербални канали. Моля?!? Ако става въпрос за клюки — вероятно. Ако е прогнозата за времето — едва ли. Ала-балисти са тези автори.