Читателски коментари от Aspandiat

През последните години съм станал дяволски недоверчив към нови книги и нови за мен автори и ако те не ме грабнат на първите десетина страници, ги зарязвам без никакво съжаление. „Последното кралство“ на Корнуел обаче изчетох за 3 вечери. Много добре написана книга, особено ако се сравни със супер прехвалените и рекламирани „Игра на тронове“ на Джордж Мартин, които за мен са нечетивни.

При Корнуел има само 1 сюжетна линия (а не 20), като към нея се прикачат нови и нови персонажи и случки и това не те затормозява и скапва да следиш кой какъв е и за какво се бори. Корнуел майсторски редува събития с диалози, добавяйки стегнати, но на място поставени, описания на природа, интериор, облекло, хора и т.н. Отделя внимание и на дребни детайли, които обаче имат своето въздействие върху възприятията на читателя. А описанията на баталните сцени при Корнел са наистина майсторски не само с натурализма и реализма си, но с любовта към детайла.

Историческата обстановка от втората половина на 9 век — борбите на английските кралства срещу безмилостните и свирепи датчани — е въведена умело, с чести, но ненатрапчиви пояснения. Корнуел, който отбелязва, че е ползвал средновековни извори, както и трудове на съвременни историци, изкусно е предал „националния“ манталитет на нашествениците датчани с техния индивидуализъм, представляващ всъщност способността сам да вземаш решения и да носиш отговорност за тях, съчетан с тяхната задружност, плод на столетия живот в сурови природни условия. Единственото, което донякъде ме подразни, са отчетливите антихристиянски и антицърковни позиции на автора, предадени чрез мислите, думите и делата на главния герой Утред.

Две думи за превода. Преводачът, ако не броим някои несъобразени с епохата думи като „лидер“, „дискусии“, „армия“, звучащи добре в английски текст, но нелепо в български, си е свършил прилично работата и също е допринесъл за качеството на текста.

Оценка 6 от 6

За мен книгата се оказа приятен полъх свеж въздух в раздела „Българско фентъзи“, който инак е пълен с инфантилни копи-пейстове на англо-американско фентъзи.

Текстът наистина е идиотски, като използвам думата в хубавия ѝ смисъл на шантав/нестандартен. Не мисля, че е чиклит, каквато критика има по-горе. На мен историята по-скоро ми прилича на пародия и то пародия на „Майстора и Маргарита“ на Булгаков, като вместо влюбената и доста дива Маргарита тук имаме загорялата и доста задръстена ас. Андреева от Химическия факултет на Софийския университет.

Има някои наистина свежи хрумвания като например имената на дяволите-студенти (само един Астарот все ми липсваше) или сцената, в която дяволицата Лилит рони сълзи от сярна киселина, които капят върху пуловера ѝ и го прогарят.

В началото не ми хареса това, че повествованието се води от 1 л. ед.ч., тъй като така не само се издава, че в края на краищата с главната героиня всичко е наред, но и ограничава възможността за картинно предаване на вътрешните преживявания. Но пък от друга страна кой знае какви вътрешни преживявания няма. Всъщност, воденето на повествованието от 1 л. ед.ч. засилва още повече пародийния елемент, който нямаше да изпъкне така добре, ако разказът вървеше в 3 л. ед.ч.

Поздрави