Джеймс Хоуган
Трите заповеди на Създателя (41)

38

Капитан Мейсън от специалните части на САЩ прие повикването на мониторния пулт в караулното до главния вход на база Генуа 1.

— Талоидски ездачи и превозни средства приближават входа, сър — докладва гласът на редник Каронети от вишката над караулното помещение. — Някои от пътниците май са наши, земни.

В същия момент на екрана се появи изображението, предавано от камерата на покрива. По широкия път от града, виещ се между стоманени конструкции, метални скелета и омотани с тръби преработвателни резервоари се приближаваше процесия от крачещи коли и ездачи талоиди. Приближаваше се бавно и спокойно, без да дава повод за тревога.

— Чудя се какво, по дяволите, може да е това — измърмори Мейсън през рамо към Петракоф, сержанта от охраната.

— Главата си залагам, че това са Замбендорф и неговите хора, най-после се появиха — каза Петракоф.

Мейсън се загледа няколко секунди в екрана, после кимна.

— Да… май си прав, Джан. Бягай да съобщиш на коменданта на базата. Вземи още три момчета, да си сложат шлемовете и да дойдат за резерв. Аз отивам навън при Пиърс и Макнали да видя какво става.

В първата от откритите карети, зад авангарда от генуезци-кавалеристи, Замбендорф седеше между Абакоян и Артур — лице към Галилео и Мойсей, които бяха опрели гърбове в капрата на двамата кочияши. Останалите от екипа бяха във първата карета заедно с Леонардо, генуезкия картограф, и Ланселот, рицаря на Артур, който беше довел Галилео от Падуа. Отзад в кортежа пътуваха различни сътрудници и служители от двора на Артур, между които и семейството на Леонардо, лорд Нелсън и представителен контингент от друиди.

Авангардът достигна откритото пространство пред главния вход на база Генуа и след секунди наоколо пробягна лъчът на прожектор, заля процесията с бляскава белота и превърна околните конструкции в призрачни стоманени скелети, ясно открояващи се на фона на мрака.

— Не виждам никъде Танго Бейкър две — каза Абакоян, като се завъртя на мястото си, за да огледа огромните приклекнали нискокрили силуети на ландърите, паркирани сред осветения безпорядък от сервизни портали, експлоатационни платформи, товарни лебедки и рампи в единия край на базата. — Анди и момчетата сигурно вече са се върнали на кораба.

— Е, поне ще излязат чисти от цялата работа — отвърна Замбендорф.

— Дано.

След като грабнаха Мойсей от канарата в Падуа, Замбендорф беше решил да отлетят право в Камелот, резиденцията на Артур, да остави Мойсей здрав и читав на грижите на генуезците и да ги събере отново с брат му — Галилео, а после екипът да се предаде на земните власти в база Генуа. Генуезците обаче бяха настояли да ги изпратят с всички полагащи се за едно сбогуване почести, с което изглежда се зае половината от населението на страната, и екипът остана, като цели двадесет и четири часа само ядеше и почиваше във флайъра. За да сведе до минимум опасността от досадните прекъсвания на това занимание, екипът поддържаше стриктно комуникационното затъмнение, като прекрати даже контактите с Маси и Телма, тъй като пълното им неведение по отношение на местонахождението на екипа намаляваше вероятността да се злепоставят в очите на хората на Лихърни, които щяха да ги разпитват… Накрая, за да приключи всичко стилно, Артур предложи едно грандиозно шествие да премине през града и да отведе екипа в базата. Опасявайки се, че неволно може да го оскърби, Замбендорф прие предложението, като оставиха флайъра в задния двор на резиденцията на Артур, за да бъде прибран по-късно от законните му собственици.

Струваше си да се опита — мислеше си Замбендорф — и дори накрая да не бяха успели съвсем да усмирят Падуа, засега поне Генуа оставаше непокътната: Вече можеше да се надява, че постъпката на екипа ще привлече достатъчно вниманието на ръководителите на мисията, за да ги накара да преразгледат изцяло въпроса за земно-талоидските отношения, и ще предизвика просветление в схващанията на земните политикани. А ако се окаже, че до такава степен е огорчил своите покровители и поддръжници, че е провалил завинаги кариерата си, тогава ще бъде просто неприятно. Винаги беше отстоявал принципите, които имаха значение в неговата собствена ценностна система и беше постигнал нещо, за което вярваше, че има стойност. Повече от това не можеше да се направи и бъдещето можеше да следва своя ход. Той не съжаляваше за нищо.

— Виж как блестят ореолите около лумианските летящи кораби — обади се Клейпур от мястото си до Носещия цвете: — Още ли ги смяташ за магьоснически зверове, изпратени от небесата, Грурк?

Грурк поклати глава.

— Нито пък лумианците за ангели. Каква по-мрачна перспектива от това да си въобразяваме, че цялото вселенско познание може да бъде обхванато от една вехта книга? Нищо ново за откриване? Нищо повече за научаване? Никога да не изпитаме вълнението от изследването на незнайното? Колко покъртително е бъдещето, което някои биха си избрали!

— Твоето бъдеще поне се очертава като изпълнено с доста грижи — каза Тирг. — Боя се, че отговорите на въпросите, които вече те чувам да задаваш, няма така лесно да се изпредат в кълба от думи, както досега.

— Може и така да е, но ще видиш, че моите сили не са угаснали и страстта на мистика не е охладена, а просто е пренасочена — отвърна самоуверено Грурк.

— Ако вложиш това усърдие в изследванията, с които обяви, че смяташ да се захванеш, наистина ще има интересен резултат, ако не ме лъжат предчувствията — отбеляза Клейпур.

— Не се съмнявам — каза с въздишка Тирг.

Той още не беше се съвзел напълно от изумлението, с което посрещна приключенията на Грурк в Мераказин и Пергасос, и от още по-голямото изумление да види брат си превърнат в ревностен защитник на методите на безпристрастното поставяне на въпроси и обективното изследване. Сега, след като беше летял в небето, последната страст на Грурк беше да види със собствените си очи другите светове, за които Тирг му беше разказвал, и той вадеше душата на Носещия цвете да му уреди да пътува с един от лумианските летящи кораби до Големия кораб отвъд небето.

Колкото до Картогия премахването на непосредствената заплаха от страна на Кроаксия съвсем не гарантираше нейното по-нататъшно бъдеще. Снабдяването на Ескендером с оръжия, способни да разколебаят Носещия цвете да изпълни даденото на Грурк обещание, явно потвърждаваше, че лумианският крал твърдо е решил да поддържа съперничеството между държавите на Робия, за да отнеме тяхната независимост и в края на краищата да постигне пълното им покоряване. Така че беше малко вероятно Клейпур да види царството си свободно да определя собствената си съдба — условията, които поставяха лумианците за доставянето на оръжията, нужни на Картогия, без съмнение щяха да доведат до жертване на нейната независимост точно толкова сигурно, колкото и по-сетнешното й завладяване от възстановената кроаксианска армия.

От друга страна, въпреки знанията и уменията си лумианците изглежда бяха така разединени помежду си, както кралските дворове и духовенството на Кроаксия и Серетгин. В Лумия имаше други крале, по-могъщи от краля, който господстваше на Големия кораб — беше казал Носещият цвете, а лумианската система на управление ограничаваше действията на своите крале, като ги правеше предмет на обсъждане от техните поданици. Многобройните приятели на Носещия цвете, които имаха високи санове в занаятчийските гилдии на лумианските градски глашатаи и вестители, щяха да разнесат надлъж и нашир вестта за готовността на Носещия цвете да разгневи краля на Големия кораб и да бъде хвърлен в затвора в знак на протест срещу отношението към Робия. Това, че Носещия цвете и неговите последователи бяха решили да въстанат срещу краля на Големия кораб и бяха готови при завръщането си да влязат в затвора, доказваше, че честността и високите морални принципи не са непознати сред лумианците и даваше достатъчно основание за надежда. Затова Клейпур, като стигна по типичния за него начин до заключението, че не всичко непременно е загубено, не позволи способността му за действие да бъде отслабена от разни песимистични настроения и се приготви да посрещне бъдещето с решимостта и непоколебимостта да извлече от обстоятелствата най-доброто за укрепването на положението, както и да се стекат те. А по-добър пример от този за определяне на собственото си отношение нямаше да намери никъде, беше решил Тирг.

Когато шествието спря, от базата излязоха три фигури във военни скафандри.

— Е, това е, Ото — каза Замбендорф. — Благодари отново на Артур и хората му за гостоприемството и им кажи, че може да мине известно време, но съм сигурен, че някой ден ще се върнем пак да ги видим.

Абакоян предаде думите му по транслатора, а Артур отговори в същия дух. Клариса, Върнън, Уест и Фелбърг приближиха от втората карета и след последни ръкостискания и благопожелания Замбендорф се обърна към тримата военни, които чакаха търпеливо зад него.

— Благодаря ви да любезността, ъъъ… капитане, нали? Е, всички сме налице и сме на ваше разположение.

— Капитан Мейсън от специалните войски — отговори глас.

Фигурата с капитански знаци се взря в табелките с имената върху скафандрите на Замбендорф и двамата най-близкостоящи до него.

— Доколкото разбирам — Замбендорф и хората му?

— Разбира се, че сме ние. Кой друг, скитащ по Титан, очаквате да пристигне?

— Добре, че се върнахте. Доста хора разтревожихте.

Зад Мейсън няколко войници излязоха от караулното да отворят вратата, а друга група приближаваше откъм административната постройка.

— Е, не смятате ли да ни арестувате или нещо такова? — попита Замбендорф.

— Не — отговори Мейсън. — Предполагам, че ще трябва да отговорите на няколко въпроса за отвличането на ландъра, но сигурно сте имали някаква причина… Не знам. Както и да е, нямаме никаква заповед да арестуваме когото и да е. Сега трябва да дойде комендантът на базата, той знае много повече от мен.

Замбендорф примигна, изненадан от мекотата на посрещането.

— Това е удивително — промърмори той по-скоро на хората си, отколкото на Мейсън. — Мислех, че Лихърни ще бъде повече разстроен от това, което се случи на армията на Хенри. Съвсем разочарован съм.

— Може би не сме направили кой знае какво, както си мислехме — каза Абакоян обезпокоен.

— Даже и Каспър Ланг не се е разтревожил? Мислех, че ще получи апоплектичен удар — обади се Клариса.

Лицето на Мейсън зад прозорчето на шлема изглеждаше объркано.

— Какво общо имат те с това? — учуди се той. — Тях вече ги няма — край. Сега генерал Ванц ръководи мисията.

— Няма ли ги? — повтори недоверчиво Замбендорф. — Кои? Кога? Как?

— Лихърни, Жиро, Ланг — отговори Мейсън. — Предполагам, че след няколкото гафа най-после някъде на Земята шайбата се е завъртяла. Преди около дванадесет-тринадесет часа на „Орион“ пристигна заповед за освобождаването им от длъжност, която незабавно влиза в сила и поставя мисията под пълния контрол на НАСО. По някакъв начин са подразнили талоидите в Падуа и са им били дузпата от тамошната база — заради това трябва да е. Както и да е, ето го Маккисън, шефът на базата.

Групата от базата стигна до тях и подкани хората на Замбендорф да влязат.

— Харолд Маккисън от НАСО, комендант на база Генуа — представи се най-едрият от тях с английски акцент. — Радвам се да ви видя всички живи и здрави. Добре дошли. Когато стана ясно, че може да ви се случи нещастие, О’Флин си призна за флайъра. Знаете ли, той през цялото време е подправял дневника и никой не разбра, че липсва — удивително! Викахме ви нонстоп, но нямаше никакъв отговор. Флайърът ви в ред ли е?

— Да, и е недалече оттук — отговори Замбендорф, когато всички се отправиха към административната постройка. — Разбрах, че са станали някакви промени.

— О, нямате представа каква суматоха беше — Жиро и Ланг изгонени от Падуа, базата изоставена, целият екип на Лихърни отстранен… Случиха се повече неща, отколкото през цялото време, откакто „Орион“ е в орбита.

— Какво се е случило в Падуа? — попита Замбендорф.

— Хенри го смъкнаха заедно с главния му свещеник и почти всички, с които Жиро и Ланг контактуваха — отговори Маккисън. — Изглежда падуанските талоиди са направили нещо като революция и са се отървали от цялата шайка. Ванц — сега той е шефът — е изпратил там работна група, която е успяла да установи контакт с новите водачи, изплували от всичко това.

— Какво е предизвикало тая революция или каквото е там? — попита Абакоян.

— Не знам дали сте чули, но сред друидите изведнъж се появи някаква нова религия на ненасилие, която после увлече армията на Хенри и обърка агресивните му планове… нещо, свързано с някакъв талоидски месия, който се появи бог знае откъде. Явно накрая тоя месия и религията му са проникнали в Падуа. Резултатът — край на Хенри, край на нашите търговци на оръжие. Ако трябва да бъда откровен, приятелю, не мога да кажа, че съжалявам за случилото се.

Замбендорф спря рязко. Маккисън подмина една крачка и се обърна в недоумение.

— Какво казахте? — попита Замбендорф. — Какво е станало с падуанците?

— Някаква нова религия залива цялата страна — отговори Маккисън. — Казват, че всички са равни, че няма да убиват, че няма да водят войни — казаха ни къде да заврем оръжията си.

Замбендорф преглътна с усилие. Тези постулати му си струваха много познати.

— Ако това е вярно, тогава няма вероятност падуанците отново да се опитат да нападна Генуа — каза той.

Маккисън изсумтя.

— О, от това, което съм чул, напълно можете да избиете подобни мисли от главата си, приятелю. Генуезците сега са техни братя. Всички са им братя. Няма да нападат никого.

От компанията на Замбендорф се чуха смаяни ахкания.

— Боже мой! Знаете ли какво означава това?

Замбендорф се обърна назад към вратата, където талоидите стояха и ги наблюдаваха с вдигнати за сбогом ръце. После се обърна отново към Маккисън и разтърси развълнувано ръцете му.

— Онези там са Артур и неговите сътрудници. И месията е там с брат си. Те още не знаят нищо за това. Трябва да им кажем!

— Какво? — слиса се Маккисън. — Това е абсурд. Как може един месия да направи цялата тая бъркотия и да не знае? Бъдете разумен, приятелю, моля ви.

— Ще отнеме много време да обяснявам сега — каза Замбендорф. — Но ние трябва да им кажем. Това е важно. Ела, Ото.

Без да дочака отговор, той се обърна и се отправи към вратата. Абакоян го последва с транслатора.

— Чакайте — извика Маккисън по радиото. Те спряха и се обърнаха.

— Да съобщите всичко това на талоидите с тая кутия ще бъде адски досадна работа — каза Маккисън.

Той махна с ръка към откритата пристройка в единия край на административния блок.

— Тая пристройка е нашата заседателна зала, в която се срещаме с талоидите, вътре е монтирана комуникационна апаратура. Много по-бързо ще свършим, ако доведете Артур и приятелите му тук, вътре можем да им покажем и някои картини.

— Чудесно — съгласи се Замбендорф. Абакоян кимна и двамата се върнаха обратно. Маккисън превключи радиостанцията си на друг канал.

— Маккисън до капитан Мейсън. Пусни талоидите вътре и ги придружи до пристройката на административния блок! Обади се също така на дежурния да запали лампите в пристройката и да изпрати двама комуникационни техници! По всичко личи, че ще направим едно импровизирано заседание.

След петнадесет минути в пристройката Замбендорф стоеше в центъра на смесената група от земни представители и талоиди и с широко отворени очи безмълвно наблюдаваше изображението, предавано от разузнавателната апаратура на НАСО, кръжаща над Падуа. Беше телевизионна картина от доста бурно шествие, проточило се от единия край на града до другия. Шествието се състоеше от хиляди талоиди, облечени празнично, които пееха, танцуваха, размахваха стягове и хоругви и свиреха на разни инструменти. Радостта и възторгът просто преливаха от екрана.

Най-изумителното нещо беше предметът, който явно беше в центъра на цялото празненство — издигнат на огромна, старателно украсена и покрита с драперии подвижна платформа, теглена с въжета от няколко дузини, наредени като разперено ветрило талоиди.

Доколкото Замбендорф можеше да прецени по ръста на талоидите, той беше с височина около десет фута и изглежда беше направен от някакъв метал, който му придаваше червеникав оттенък. Не можеше да има никаква грешка — това беше гаечен ключ. Огромен, старателно изкопиран стандартен гаечен ключ от обикновено сандъче за инструменти. Непосредствено зад платформата, която носеше Свещения гаечен ключ, се развяваше огромен стяг, на който нескопосано; но четливо бяха изписани мистичните символи U.S. GOVERMENT

— Божичко! Ние ли направихме това? — ахна невярващо Замбендорф.

— Това ли са същите ония приятели, от които Артур толкова се опасяваше? — обади се Джо Фелбърг с отмалял глас. — Сега вече няма никакви проблеми. Там всичко е приключило.

Абакоян клатеше смаяно глава.

— Това очите ми не го гледат. Не може да бъде истина.

— Е, преди време Каспър Ланг искаше от Карл да направи реклама на Мойсей в Падуа — напомни Дру Уест. Той вдигна рамене и разпери ръце.

— Така че получи каквото искаше — Мойсей наистина пожъна успех. Ние ли сме виновни, че Каспър не е предвидил последиците?

— Е, това вече е нещо, Карл — допълни Върнън. — Знаеш ли, мисля, че това Маси не може да го направи. Клариса погледна отново към екрана и сбърчи нос.

— И преди още някой да е казал на президента, отговорът ми е категорично „не“ — обърна се тя към всички. — По никакъв начин не мога да повторя тоя номер и над Москва, по никакъв начин!

Тирг, Клейпур и Грурк си размениха изпълнени с благоговение погледи.

— Правилно ли съм разбрал новината? — попита Клейпур. — Носещият цвете няма да бъде хвърлен в затвора? Вестта за несправедливостта на краля на Големия кораб вече е стигнала до по-могъщите крале на Лумия и те са заповядали той и неговите помощници да бъдат уволнени?

Тирг закима бавно.

— Сега, мисля, виждаме плана на Носещия цвете да се разкрива изцяло — каза той. — Картогия — спасена и избавена от по-нататъшна заплаха от посегателство, Ескендером и Френелеч — свалени, Кроаксия — укротена и умиротворена за едно единствено сияние… а сега, в самия род на лумианците, подлите създатели на разрушителни планове са изобличени и победени. Това наистина са могъщи покровители, които щастливата съдба определи като наши съюзници.

— Картогия ще бъде свободна да следва своя стремеж към познанието и нейните граници ще бъдат винаги отворени за истинските изследователи от всички нации — заяви Клейпур. — Така усилията на всички ще бъдат обединени, нашите възможности ще бъдат насочени към съзидателни дела и един ден робосъществата, благодарение на собствените си усърдия и изобретателност, ще открият Лумия и другите сияйни светове отвъд небето.

— А нациите като Кроаксия, чиито колективен разум все още е незрял, вече си имат безвредно занимание, което ще ги предразполага към мисли и дела, изпълнени с благоразумие и търпимост — каза Грурк. — Ние трябва да се погрижим овладяването на лумианското познание да бъде съпроводено и от равна мяра лумианска мъдрост.

— Така ще бъда — увери го Клейпур.

Накрая двете групи отново се сбогуваха, този път с много по-добро и ведро настроение отпреди. Представителите на Земята влязоха в задната част на пристройката, на вратата Замбендорф се обърна и махна за последен път на талоидите, преди да премине в самия административен блок, където първото нещо, което всеки направи, беше да свали в преддверието скафандъра си. После, с чувство на родили се отново, те преминаха през вратата в дъното, за да се завърнат в чудесния свят на светли, изпълнени с чист въздух коридори, хора по панталони и риза, аромат на столова храна и тракане на прибори, звуци от обувки по метални стълби и лееща се в стаите за отдих музика.

— Само си помисли! — каза Абакоян на Замбендорф, докато следваха Маккисън и един от офицерите му, за да бъдат приети официално в базата. — Топла баня, чисти чаршафи и необезпокояван сън колкото искаш. Какво повече му трябва на човек? Кой би могъл дори да допусне, че една база на НАСО на Титан ще ни се стори върховен лукс? Знаеш ли, Карл, имам чувството, че вилата ти в Малибу никога вече няма да изглежда същата.

Замбендорф примигна.

— Малибу? О, вече не мога и да си я представя. Всъщност не мога да си представя нищо освен връщането ни на „Орион“. Мен ако питаш, това е върховният лукс, Ото — „Орион“. Истински, блажен, крещящ лукс.

По същото това време Тирг надничаше от президентската карета в челото на величествената кавалкада, навлизаща в покрайнините на Менасим по живописния колоритен Булевард на независимостта. Тълпите, стекли се край пътя да гледат минаващите карети и войници, бяха весели и жизнерадостни, сякаш бяха почувствали по някакъв начин или бяха прочели по лицата в каретите добрите вести, които засягаха цялата страна. Тирг никога не беше виждал града толкова красив, линеещата светлина на късното сияние смекчаваше отсенките на дърветата край булеварда и багреше с нежна синя омара прострелите се извън града гори и планините, извисяващи се в далечината. Напред се виждаха източените, чисти силуети на новите сгради в централната част на града, издигащи се гордо над околните предградия като предвестници на новата ера, която щеше да настъпи.

От изток полъхваше лек ветрец и донасяше благоуханния мирис на рафинирана смола и отпаден газ за пещи, а едно семейство купологърби бетонолеячки нареждаше резервоарите си за филтриране на отсрещния бряг на завоя, където реката се доближаваше до булеварда, малко по-надолу от шахтите за топене на слитъци. Някъде от далече долитаха глухо усърдните удари на електрически чук, а близо до пътя ято дрезгави навивачки на пружини държеше контрапункт на трелите на изпускателен клапан под високо налягане и от всички страни се носеше щастливото цвърчене на шубраците, изпълнено с пиезоелектрични извивки и подсвирквания. Сега той имаше предан брат, дом и покровител и войниците и духовниците на Кроаксия повече нямаше да го безпокоят. Да, помисли си Тирг, Задаващият въпроси, които повече не бяха забранени, докато поглъщаше със задоволство гледката наоколо — този свят наистина е красив.