Клифърд Саймък
Театърът на сенките (2)

2

Излизайки, той внимателно затвори вратата зад себе си. Спектакълът представляваше разтеглен до безкрайност фарс, в който поразителната нелепост и ситуационният комизъм надхвърляха всякакви мислими граници. В тази фантасмагория имаше нещо от „Магьосникът от Оз“, някакъв нечовешки, чуждестранен порив — една сцена сменяше друга и краят на представлението не се виждаше.

Ако заселят малка група хора на някой астероид, който денонощно се охранява от космически патрул, ако предоставят на всеки от тях по една лаборатория и им обяснят какъв проблем точно трябва да решават, ако ги заставят ден след ден да се мъчат над неговото решение, то на всяка цена трябва да се вземат мерки тези хора да не загубят разсъдъка си.

За това могат да се използват книги, музика, филми, разнообразни игри, танци по вечерно време — с една дума, целият стар арсенал от развлечения, които в продължение на хилядолетия са давали на човечеството възможност да забрави мъките и грижите.

Но настъпва момент, когато силата на въздействие на тези развлечения върху човешката психика намалява, когато те вече не са достатъчни.

Тогава започва да се търси нещо принципно ново, с което не сме свикнали — игра, в която биха могли да взимат участие всички членове на такава една изолирана група и която толкова да ги увлече, че те за известно време да избягат от действителността, забравяйки кои са и за какво работят.

Така се появи на бял свят играта на Спектакъл.

Отдавна, преди много години, в селските къщурки на Европа и фермерските бараки на първите заселници в Северна Америка главата на семейството вечерно време устройвал за децата театър на сенките. Той поставял на масата лампа или свещ, сядал между масата и стената и като движел ръцете си във въздуха и въртял пръстите си, върху стената се появявали сенките на зайци, слонове, коне, хора… Часове наред, а понякога и повече на стената имало представление — един след друг се появявали зайци, пасящи трева, слонове, размахващи хоботи и уши, виели вълци и така нататък. Децата седели със затаен дъх, очаровани от това приказно зрелище.

По-късно, когато се появили киното и телевизията, комиксите и евтините пластмасови играчки, които можели да се купят навсякъде, сенките загубили очарованието си и вече никой не ги показвал. Но сега не става дума за това.

Ако се вземе принципът на театъра на сенките и към него се приложат знанията, натрупани от Човека през изтеклите хилядолетия, ще се получи играта на Спектакъл.

Не е известно дали е знаел за театъра на сенките отдавна забравеният гений, на когото за пръв път му хрумнала идеята за тази игра, но в основата й е залегнал същият принцип. Изменил се е само начинът за проектиране на изображенията — човешкият мозък заменил ръцете.

И плоските черно-бели зайци и слонове отстъпили място на множество други цветни и обемни същества и предмети, разнообразието на които изцяло зависело от богатството на човешкото въображение — много по-лесно е да се създаде нещо в мислите, отколкото с ръцете.

Екран с клетки на паметта, безкрайни редици от тръби на звуковъзпроизвеждащите устройства, селектори на цветове, антени на приемници за телепатеми и огромно количество други уреди бяха триумф на електронната техника, но те играеха пасивна роля, защото представлението се съставяше от мислени образи, възникващи в мозъците на събралите се пред екрана зрители. Те сами измисляха персонажите, сами мислено управляваха действията им, сами съчиняваха за тях реплики. Зрителите и само зрителите със своите целенасочени мисли заедно оформяха всяка сцена, създавайки в ума си декорите, реквизита и прочие.

В началото Спектакълът беше объркан и безсистемен, все още неоформилите се уродливи персонажи безсмислено се суетяха върху екрана, действаха несинхронно поради неопитността на зрителите, бяха безлични и приличаха на карикатури. В началото декорите, кулисите и реквизитът бяха като бълнувания на разсеяното и скучаещо мислене на зрителите. Понякога на небето едновременно светеха три Луни, при това в различни фази. Случваше се върху едната половина на екрана да вали сняг, а на другата под палещите слънчеви лъчи да зеленеят палми.

Но с течение на времето представлението се усъвършенстваше, персонажите придобиваха представителен вид, увеличиха се до нормалните размери, като при това запазиха всичките си крайници, придобиха индивидуалност — от примитивните карикатури постепенно израснаха сложни живи образи. И ако в началото декорите и реквизитът бяха плод на отчаяните опити на девет разделени мозъка, то сега зрителите се научиха да мислят съгласувано и оформяйки Спектакъла, със съвместни усилия да постигат единство в стила на постановката.

С течение на времето хората започнаха така умело да разиграват представлението, че то вървеше гладко, без сривове, въпреки че никой от зрителите автори не можеше никога да предвиди какъв обрат ще вземат събитията върху екрана в следващата секунда.

Именно това правеше играта на Спектакъл толкова завладяваща. Един или друг персонаж с някаква постъпка или реплика изведнъж насочваше действието в друга посока и на хората — създатели и ръководители на други персонажи — се налагаше в движение да измислят за тях нов текст, съответстващ на внезапното изменение на сюжета, и да променят тяхното поведение.

В известен смисъл това се превърна в състезание на интелекти — всеки участник в играта се стараеше ту да изведе собствения си персонаж на преден план, ту обратното — да го кара да се затваря в себе си, за да избегне възможните неприятности. Спектакълът стана нещо като безкрайна шахматна партия, в която срещу всеки играч има осем противника.

И никой, разбира се, не знаеше кой персонаж чий е. Опитите да се разбере кой именно от деветимата стои зад един или друг персонаж приеха формата на забавна игра, дадоха храна за шеги и остроти и всичко това бе полезно, защото целта на Спектакъла бе в отвличането на мислите на участниците в него от ежедневните грижи и работа.

Всеки ден след вечеря девет души се събираха в специално обзаведената зала, екранът оживяваше и деветте персонажа — Беззащитното сираче, Мустакатият злодей, Приличният Млад Мъж, Красивата Курва, Извънземното Чудовище и другите — започваха да изпълняват ролите си и да подават реплики.

Те бяха девет — девет човека и девет персонажа.

Сега обаче бяха останали осем души, защото Хенри Грифис беше рухнал мъртъв на лабораторната си маса, стискайки в ръцете си бележник.

И в Спектакъла съответно трябваше да станат с един персонаж по-малко, персонаж, намиращ се в пълна зависимост от мисленето на човека, който вече не бе сред живите.

Интересно, помисли си Лодж, кое от действащите лица ще изчезне? Ясно е, че няма да бъде Беззащитното Сираче — образ, който изобщо не се връзваше с личността на Хенри. По-вероятно е да се окаже Приличният Млад Мъж или Бедният философ, или Селският Франт.

"Минутка — сам се прекъсна Лодж. — Какво общо има тук Селският Франт? Та нали Селският Франт съм аз?

"Той седеше до масата, лениво размишлявайки върху това, кой на какъв персонаж съответства. Твърде възможно е Красивата Курва да е измислена от Сю Лоурънс — трудно можеш да си представиш по-противоположни натури от тази Курва и стегнатата, делова Сю. Спомни си как, подозирайки това, веднъж пусна по адрес на Сю остра шега, след което тя няколко дни се държа с него твърде хладно.

Форестър твърди, че не трябва да се отказваме от Спектакъла и сигурно е прав. Напълно възможно е да се приспособят към новата ситуация. Бога ми, вече им е време да започнат да се приспособяват към всякакви промени, разигравани в този Спектакъл всяка вечер в продължение на толкова месеци.

А и самият Спектакъл не е по-добър от панаирджийски театър. Шутовщина заради самата шутовщина. Действието даже не е епизодично, защото нито веднъж не са успели да довършат поне един епизод. Достатъчно е да започнат да обиграват някаква ситуация и веднага някой слага прът в колелото и едва настроилата се сюжетна линия се прекъсва, а по-нататък действието се насочва другаде.

При такова положение на нещата, помисли си Лодж, изчезването на един персонаж не би трябвало да ги обърква.

Той стана от масата, отиде до огромния прозорец и устреми замислен поглед в голия пустинен и мрачен пейзаж. Под него, върху черната скалиста повърхност на астероида, в далечината блестеше на звездната светлина куполът на лабораторията. На север, над назъбения край на хоризонта изгряваше зората и скоро мрачното, с размерите на ръчен часовник Слънце, щеше да изплува над тези жалки скални отломки и да ги облее със слабите си лъчи.

Гледайки разширяващото се над хоризонта сияние, Лодж си спомни за Земята, където утрото започваше със зората, а след залеза на Слънцето настъпваше нощта. Тук цареше пълен хаос — продължителността на дните и нощите непрекъснато се менеше и те бяха толкова кратки, че местните денонощия не ставаха за деление и отчитане на времето. Утрото и вечерта тук се определяха по часовника независимо от положението на Слънцето и често, когато то стоеше високо над хоризонта, за хората бе нощ и те спяха.

Всичко би било съвсем друго, помисли си той, ако бяха ни оставили на Земята, където нямаше ден след ден да се варим в един и същи казан, а щяхме да общуваме с много хора. Там нямаше да се ядем отвътре, общуването с другите хора би заглушило в нас комплекса за вина.

Но контактът с онези, които нямат нищо общо с тази работа, неизбежно щеше да даде повод за най-различни слухове, щеше да доведе до изтичане на информация, а в нашата работа това е недопустимо.

Защото ако населението на Земята узнаеше какво създават те, или по-точно какво се опитват да създават, щеше да предизвика такава буря от протести, че може би щеше да се наложи да се откажат от осъществяването на замисъла си.

Дори тук, помисли си Лодж, дори тук някои се измъчват от съмнение и страх.

Човешкото същество трябва да ходи на два крака, да има две ръце, чифт очи, чифт уши, един нос, една уста и да не бъде прекалено космато. И то трябва именно да ходи, а не да скача, да пълзи или да се търкаля.

Промяната на човешкия облик, казват те, е подигравка с човешкото достойнство — каквото и могъщество да притежава Човекът, в своята самонадеяност той се е захванал с нещо, което не е по силите му.

На вратата се почука. Лодж се обърна.

— Влезте — високо каза той.

Вратата се отвори. На прага стоеше доктор Сюзън Лоурънс, флегматична, безцветна, небрежно облечена жена с квадратно лице, изразяващо твърд и упорит характер.

Тя не го видя веднага, прекоси стаята, спря до него, мълчаливо се втренчи в пейзажа зад прозореца.

Най-накрая заговори:

— Не е бил болен от нищо, Бейярд. Не се намериха никакви признаци на заболяване. Бих искала да знам…

Тя млъкна и Лодж почти физически усети колко безнадеждно мрачни са мислите й.

— Доста неприятно е — произнесе тя, — когато човек умира от точно диагнозирано заболяване. Не е толкова страшно да се губят хора, след като направиш всичко възможно, за да ги спасиш. Но на Хенри не е могло да се помогне. Починал е мигновено. Бил е мъртъв още преди да се удари в масата.

— Обследвахте ли го?

Тя кимна.

— Поместих го в анализатора. Имам три ролки ленти със записи на резултатите от обследването. Ще ги разгледам… по-късно. Но мога да се закълна, че той бе напълно здрав.

Сю му стисна силно ръката с късите си дебели пръсти.

— Не е искал да живее повече — проговори тя. — Станало му е страшно. Решил е, че е близко до някакво откритие и го е обхванал смъртен страх пред онова, което е щял да открие.

— Длъжни сме да изясним всичко това, Сю.

— Но за какво — попита тя. — За да се научим да създаваме хора, способни да живеят на планети, условията на които не са подходящи за съществуването на Човека в естествения му облик? Да се научим да влагаме разум и душа на Човек в тялото на чудовище, което ще побеснее от омраза към самото себе си?…

— То няма да се мрази — възрази Лодж. — Гледната ви точка се основава на антропоморфизма. Никое живо същество не изглежда уродливо само на себе си, защото то, без да мисли, се възприема такова, каквото е. С какво можем да докажем, че Човекът е доволен от себе си повече, отколкото насекомото или жабата?

— За какво е всичко това? — не преставаше тя. — Тези планети не ни трябват. Сега имаме достатъчно планети — много повече, отколкото сме в състояние да колонизираме. Само планетите от земен тип ще ни стигнат за няколко столетия. Добре, дори да ги открием, не казвам — да ги усвоим напълно, пак едва ли ще ги заселим с хора през близките петстотин години.

— Нямаме право да рискуваме — каза Лодж. — Докато все още имаме време, сме длъжни да направим всичко, за да станем господари на положението. Подобен проблем не е възниквал, когато сме живели само на Земята, където сме се чувствали в относителна безопасност. Но обстоятелствата се измениха. Проникнахме в Космоса, полетяхме към звездите. Някъде в дълбините на Вселената има други цивилизации, други мислещи същества. Иначе не може да бъде. И някога ще се срещнем. За този случай трябва да укрепим позициите си.

— И за укрепване на нашите позиции ще основаваме колонии от хора чудовища. Разбирам, Бейярд, цялата хитрост на този план. Признавам, че ще успеем да конструираме специални тела, мускули, кости, нервни влакна и прочие, като се имат предвид специфичните условия на тези планети, където нормалното човешко същество няма да преживее и минута. Допускам, че притежаваме високоразвит интелект и прекрасно познаваме работата си, но това не е достатъчно, за да се вдъхне на такива тела живот. Животът е нещо повече от прост колоид, от комбинациите на определени елементи. Нещо съвсем друго, непостижимо, скрито от нас зад седем ключалки.

— Но ние все пак ще опитаме — каза Лодж.

— Ще превърнете прекрасните специалисти в душевноболни — развълнувано продължи тя. — Ще убиете някои от тях — не със собствените си ръце, разбира се, а с упорството си. Ще продължавате да ги държите затворени с години, а за да изкарат по-дълго, ще ги упойвате с този Спектакъл. Но няма да разкриете тайната на сътворението на живота, защото това е извън човешките възможности.

Тя се задъха от ярост.

— Искате ли да се обзаложим? — разсмивайки се, попита той.

Тя стремително се обърна с лице към него.

— Има мигове — каза тя, — когато съжалявам, че съм положила клетва. Капка цианкалий…

Той я хвана за ръката и я заведе до масата.

— Хайде да пийнем — предложи той. — Винаги можете да ме убиете.