Арнет Лем
Нишките на съдбата (8)

ГЛАВА ОСМА

Майлс стоеше върху нащърбените изпочупени дъски, в каквито се бе превърнала палубата на „Шотландска звезда“. Само преди час все още се протягаше в леглото и слушаше разказа на Мора за живота й в Роуард касъл. И се чувстваше в мир с целия свят.

Но не и сега.

Около него се бе събрал екипажът. Макар доста изранени и превързани, всички работеха усилено, за да въведат някакъв ред на кораба. Не пееха неприлични песни, не се надпреварваха да разправят за приключенията си. Днес те бяха просто хора, хора, преживели най-лошото, което може да предложи морето и оцелели. Щеше да се стигне и до темпераментни изблици, но това щеше да стане по-късно… а един ден щяха развълнувани да си припомнят случилото се в проза и рими. А останките на „Шотландска звезда“ щяха да се превърнат в поредната моряшка приказка.

Но все още бе рано за това.

— Беше истински ад. Най-ужасната буря, която съм виждал от зимата на петдесет и пета! — заяви Бригс Маккорд.

Усетил отчаянието в гласа на капитана, Майлс се обърна към него. Заченат от мургав циганин и роден от ирландка, Бригс бе смесица от двете култури. Неистовата ирландска гордост бе единствената му опора, тъй като по природа той бе скитник. На двайсет и девет годишна възраст, той бе най-младият от офицерите на Майлс. Сериозен моряк, луда глава по призвание, Бригс се гордееше със способността си да прави жените щастливи и да осигурява попътен вятър за „Шотландска звезда“.

Но не и днес.

— Ще го поправим, Бригс. Хубавите кораби винаги се възстановяват по-лесно.

— Загубих двама от хората си: Картър и Скоджинс — заяви безизразно капитанът и присви устни.

Дъхът на Майлс секна. Поклати тежко глава.

— Ще съобщя на семействата им и ще се погрижа за тях.

Бригс бе вперил невиждащ поглед в корабните платна и въжета. Лекият ветрец разроши гарвановочерните му коси.

Същият цвят като косата на Мора. Майлс усети приятно затопляне в долната част на корема си.

— Доста хора отидоха в болницата — рече напрегнато Бригс.

— Вината не е твоя — отвърна спокойно Кънингам, като направи усилие да престане да мисли поне за малко за хубавата си любима.

— Не. — Капитанът вдигна поглед към главната мачта. — Не, вината не беше мо… Внимавай къде стъпваш, матрос! — извика към един от екипажа той. После се обърна отново към Кънингам. — Онези от хората ми, които останаха, едва се движат от умора.

— Престани да се самообвиняваш — обади се Майлс. — Ти си най-страхотния моряк, когото съм срещал. Кой друг, освен теб, би успял да доведе „Звезда“ обратно до пристанището. Боже мой, човече, ще огледаш ли кораба? — За да подчертае думите си, той се завъртя и обходи с поглед жалките останки. — Само ти си способен да извършиш подобно нещо, Бригс. Това е самата истина, Бог ми е свидетел.

Капитанът вдигна рамене и размърда зле превързаната си ръка.

— Екипажът ми е безстрашен, а на моя страна е и ирландският ми късмет.

— Но на капитанския мостик стоеше ти. Точно затова и сега „Звездата“ е тук, а не на дъното на Атлантическия океан. — На Майлс му се искаше да разпита Бригс за раната му, но знаеше, че морякът щеше да отмине въпроса. Затова само го потупа по гърба. — Пребори се с една буря и то доста сурова, но ти предстоят и други.

Капитанът се намръщи.

— Това е доста депресираща мисъл и следващия път може да не се отървем толкова леко.

Кънингам се съмняваше в това — Бригс Маккорд бе дълбоко свързан с морето или, както казват поетите, между тях имаше любовна връзка.

— Скромността не ти подхожда — каза осъдително той. — Морето е твоята любовница. Вярно, че ти е изиграла лош номер, но е нужно доста повече от една буря, за да те накара да се установиш на сушата.

Капитанът вдигна светлосините си очи и отговори:

— Наистина съм скромен по сърце, знаеш ли?

— Спести ми това, приятелю — престори се на обиден Кънингам. — Предлагам да се захващаме на работа.

Бригс не се помръдна.

— Изгубихме повече от половината товари.

Напълно безчувствен към загубата, Майлс отвърна:

— Куксън ще се зарадва, като научи. Това означава по-малко работа за него.

Бригс го погледна объркан.

— Защо се усмихна така? Думите ти сякаш не се отнасят за онзи Куксън, когото познаваме.

— Той пострада, докато разтоварвахме „Мечта“-та. Кракът му е счупен.

— Това май е проклятие — първо Куксън, после бурята.

— Струва ми се, че прекарваш прекалено много време в морето. — Тъй като събеседникът му се намръщи, Майлс додаде: — Оли бе надхитрен, не прокълнат. Ти също.

— Предполагам, че се поправя бързо, след като за него се грижат така добре.

Кънингам се изхили.

— От ден на ден положението му се подобрява. Вече се движи с помощта на бастун.

— О, картинката, която си представям, е наистина живописна — възкликна Бригс, вече започваше да прилича на себе си. — Разгоненият стар Куксън тъпче из вестибюла, за да не трябва да се озове под полите на Маки.

— Няма защо да се притесняваш — направи го още преди години.

— Виждал ли си ги? Заедно? — погледна го невярващо Бригс.

Майлс се изкашля и почеса небръснатата си брадичка.

— Да речем, че само съм видял как Маки се измъква призори от стаята му с вид на жена, която е правила нещо значително повече от това да запали огъня.

Бригс изрева — така се смееше — и се хвана за гърдите.

— Проклет да съм! А аз си мислех, че предположенията ми се дължат единствено на моето мръсно подсъзнание.

Щастлив от благоприятния обрат на разговора, Кънингам също се разсмя.

— Малко е да се каже, че подсъзнанието ти е мръсно. Аз сам съм готов да свидетелствам за това.

— Ако не бях толкова уморен, щях да се защитя.

А той наистина изглеждаше уморен, и дори нещо повече. На Майлс отново му се прииска да го попита за ръката и отново се отказа.

— Хората ти имат нужда от почивка. И бас държа, че си озверял за някоя женичка.

За негова голяма изненада, Маккорд го погледна оскърбено.

— Аз все още съм негов капитан.

Майлс се замисли за неприятните задължения, които му предстояха тепърва — трябваше да посети семействата на загиналите моряци. За първи път в живота си реши да прехвърли задачата на своя адвокат. Бригс имаше нужда от подкрепа и Кънингам желаеше да му я осигури.

— Тогава да не напускаме кораба ти, капитан Бригс.

* * *

През целия дълъг ден се трудиха и потиха на борда на „Звезда“. Оцелелите стоки бяха разтоварени и пренесени в един от близките складове. Майлс извика строителя на кораби, който подробно огледа всичко — от носа до кърмата. Подобно на предан баща, защитаващ честта на дъщеря си, Бригс следваше човека по петите и оспорваше всяко негово мнение. Изнервен, корабостроителят завърши прегледа си в пълно мълчание и пожела да се срещне с Майлс насаме някой друг ден през същата седмица.

По залез слънце Кънингам и Маккорд застанаха край румпела. Тогава Майлс забеляза окървавеното въже, висящо от корабното кормило и веднага разбра по какъв начин капитанът бе наранил ръката си. Това увеличи десеторно уважението му към Бригс Маккорд.

От другия край на жестоко пострадалата палуба към тях се запъти домакинът с фенер в ръка.

— Ето бордовия дневник, сър — съобщи той.

— Аз ще го взема — посегна към увитата в брезент книга Майлс. — Оли има нужда от още нещо, с което да се занимава.

И той намигна на Бригс. Капитанът се засмя и рече:

— Виждам, че „Мечта“ е готова за тръгване. — И той посочи към закотвения наблизо кораб. — Добавил си още платна.

На „Шотландска мечта“ се гледаше като на личния кораб на Кънингам. Той кимна разсеяно. Притесняваше се да не би Маккорд да продължи да се самообвинява за сполетялото ги нещастие, но не намираше разрешение на проблема.

— Ще се плъзга по водата като Голиат в някоя много използвана уличница — отбеляза тъжно Бригс.

— Да, точно така, но лекарят казва, че е прекалено рано за Оли да тръгва отново по море.

— Какъв е товарът й?

— Предимно бакалски стоки, както и солиден запас ирландски кристали.

Бригс изглеждаше като човек, отчаяно влюбен в съпругата на най-добрия си приятел. Тази аналогия даде на Кънингам и отговора, който търсеше безуспешно до този момент. Без да откъсва поглед от капитана, той заяви с възможно най-делови тон:

— Ставаш неин капитан, докато Оли се оправи.

Маккорд се вкамени.

— Но аз току-що изгубих един от корабите ти.

— Глупости. „Звезда“-та ще плува отново.

— Но „Мечта“ е под твое командване — запротестира Бригс, Майлс обаче знаеше прекрасно, че предложението го бе развълнувало неимоверно.

С възможно най-убедителния си бащински тон, Кънингам рече:

— О, но не и този път.

Бригс като че ли стана малко по-висок отпреди малко, а очите му играеха възбудено, когато попита:

— Суеверие, а? Не искаш да плаваш без Куксън, нали?

Майлс погледна към представителната осанка на „Шотландска мечта“, която бе главният му дом през последните десет години. Нито морето, нито корабът вече го привличаха както преди. Господи, колко уморен бе от морето!

— Не е само това — призна чистосърдечно той.

— Струва ми се, че тук е замесена и жена.

Кънингам не отвърна.

Бригс подсвирна.

— По дяволите, Майлс, не съм предполагал, че ще те видя хванат в мрежите на любовта.

Кънингам не бе сигурен за чувствата си към Мора. В едно обаче бе абсолютно убеден — нямаше намерение да обсъжда тази тема с Бригс Маккорд.

— Момчетата са уморени като кучета, а вече почти притъмня — посочи към небето капитанът. — Хайде да пийнем по нещо и точно ще ми разкажеш за нея.

— Не.

Бригс попита неустрашимо:

— Това „не“ за питието ли се отнасяше, или за разказа?

— Очаквам „Мечта“ да потегли във вторник. Вземи колкото хора са ти нужни от моя екипаж, за да заместиш твоите пострадали.

— О, много добре. Знам кога да си държа езика зад зъбите — възкликна Бригс. — Но ще ми кажеш ли поне как изглежда?

Кънингам се запъти към пасарела.

— Не — отвърна през рамо той.

Все още чуваше изпълнения с разбиране смях на Бригс, когато влезе в каретата си.

Майлс се отдалечи от пристанището и подкара екипажа си по улиците. Направи опит да изясни обърканите си чувства. Желаеше Мора, а след миналата нощ знаеше, че тя също го желае. Всеки път, когато се сетеше за нея, изпитваше дълбоко вътрешно задоволство.

„Девица“ — въздъхна той, опитвайки се да си припомни последния път, когато бе отнел невинността на някоя жена. Така и не успя да си отговори на този въпрос. С категоричността на човек, привикнал отрано да взема важни решения, младият мъж разбра, че шотландското момиче бе по-различно от всички други жени, които бе срещал в живота си. И, за голяма негова изненада, откритието му достави радост.

— Е, началство! — провикна се някакъв дрезгав глас. — В канавката ли искате да влезете?

Майлс се отърси от мислите си. Каретата се бе отклонила опасно вдясно. Сръчно опъна юздите и върна конете обратно на пътя. Господи, колко бе уморен! И не от липса на сън. Бе уморен от проблеми, като например този със „Звезда“. Призляваше му, като се сетеше за данъка, който можеше да вземе морето. Като например двете овдовели след корабокрушението жени. Беше му писнало да котка хора като лорд Ейнсбъри. Животът приличаше на безкраен низ от неприятни задължения и нежелани ангажименти и краят им не се виждаше. Не можеше да продължава да я кара както досега.

Изруга на глас, но думите му се удавиха в силния шум на лондонските улици. По дяволите, не можеше да чуе дори собствените си мисли! А трябваше да мисли, имаше нужда да остане сам.

Вместо да се прибере, Майлс се отправи към другата къща, която притежаваше в града. По-голям от необходимото, домът на „Партридж стрийт“ подхождаше прекрасно за една прекрасна любовница на някой прекрасен, добре сложен джентълмен.

— Прекрасно, прекрасно, прекрасно — измърмори той, докато слизаше от каретата. Вдигна поглед и забеляза, че няколко от прозорците на втория етаж бяха отворени. — Можеше поне да затвори, преди да напусне! — възкликна гневно младият мъж и си спомни колко ядосана бе Барбара, когато той прекрати спогодбата им.

Неотдавна бе съставил списък на всички нежелани неща в живота си, след което започна систематично да ги изолира едно по едно. Барбара бе първото, от което трябваше да се освободи, просто защото бе най-лесното.

Настроението му се подобри леко, когато влезе в къщата. О, този дом, както и всеки един от прекрасните му обитатели, наистина му харесваше, макар да се чувстваше задължен от обществото да издържа любовница. Спря в подножието на стъпалата и постави ръка на централната колона, изработена от дъб във формата на ананас. Дървото разхлади приятно болезнената му от тежкия физически труд длан. Не знаеше каква трябва да бъде следващата му стъпка. Може би бе най-добре да продаде складовете. Нямаше представа как да постъпи с шестте си кораба.

„Пет кораба“ — поправи го реалистичната част на мозъка му.

Внезапно младият мъж се провикна:

— Единият пропадна, остават пет!

Въодушевен, седна на земята и подпря лакти на коленете си. Можеше да продаде „Звезда“ в състоянието, в което се намираше сега и да остави Бригс завинаги на капитанския мостик на „Шотландска мечта“. Със средствата от продажбата щеше да купи някое местенце в провинцията, може би в Съсекс или по скалистото крайбрежие на Корнуол. Придобиването на коне се подразбираше от само себе си. Представяше си типичния английски терен, но гледката не го задоволяваше. Сърцето му си оставаше вярно на старата сантиментална мечта.

— Установи се в Шотландия… когато бъдеш готов — бе го посъветвал Едуард Харпър. — Това е място, което човек наистина може да нарече свой дом и то ти подхожда. Аз ще бъда там, заедно със Сибийл и Сюизън, а когато откриеш любимата жена, отведи и нея в Шотландия. Какво повече би могъл да желае един смъртен?

Като че ли пречистен от тези спомени, Майлс се отпусна назад и вдиша дълбоко хладния нощен въздух, който нахлуваше през отворената врата. Чувстваше се замаян като каютен прислужник, изкачил се за първи път на марса^[1]. Изправи се и обиколи стаите на долния етаж. Барбара не бе отнесла всички мебели, както бе очаквал, но като бе взела отделни елементи от мебелировката, бе разрушила целия интериор.

— C’est la vie — заяви на тапетите той.

С леко сърце за първи път от години, Майлс погледна напред към своето бъдеще. Можеше да се ожени, макар и не веднага. И щеше да избере много внимателно своята съпруга. Повечето мъже в неговото положение щяха да отправят погледи към аристокрацията. Макар кръвта му да бе от най-обикновените източници, парите щяха да компенсират липсата на благородно родословие.

Искаше ли жена със синя кръв? Челото му се набразди. „Какво ще правя с някоя аристократка, бихте ли ми казали?“ Тя, естествено, щеше да му роди деца, но какво щеше да стане след това? Искаше ръка, не, две ръце, при отглеждането и възпитанието на потомците си. Подобните на матрони дойки и наставниците с кисели физиономии нямаше да свършат работа, не и за неговите малки. Искаше пълна с деца къща, момчета, с които да се хвали и които да вършат лудории, момичета, с които да се смее и да обожава.

Тази представа го накара да се засмее. Само за няколко часа бе прибавил съпруга и семейство към нарастващия списък от възможности. Бе взел решение да преустрои живота си и сега трябваше да осъществи намеренията си. Сигурен, че пътуването към къщи ще бъде много по-приятно и посрещането — много по-радостно, Майлс се качи отново в каретата.

Конете изпълняваха наставленията му безупречно както винаги. Втренчен в широките им гърбове, той се запита каква ли порода бяха. Изсмя се, недоволен от себе си, тъй като осъзна, че не може да различи един кон от друг.

Това обаче също щеше да се промени. И то скоро.

Когато влезе в конюшнята, завари Уилям заспал в едно от отделенията. Майлс го повика. Момчето скочи на крака.

— Извинете, сър. Трябва да съм задрямал. — Спря да говори, за да се прозее. — Но не съм спал дълго, кълна се. Мис Мора ме кара цял ден да местя касите в мазето. Гърбът ми се потроши.

— Защо?

— Защото бяха тежки.

— Защо трябваше да ги местиш отново?

— Не е моя работа да задавам въпроси на по-умните от мен, сър, но сега в мазето цари доста по-добър ред, това е абсолютно сигурно. Накара ме да направя пътека, за да може да се минава покрай щайгите с бренди.

Майлс се учуди откъде бе взела тази енергия, но тогава си спомни колко млада беше. Колко млада всъщност? На колко години беше? Осъзна колко малко знае за нея. Точно когато бе започнала да споделя с него тази сутрин, бе пристигнало съобщението за „Звезда“. Е, щеше да поправи и този пропуск.

Младият мъж отново насочи вниманието си към Уилям и рече:

— Тази вечер можеш да разполагаш с времето си, но утре сутринта трябва да те изпратя на едно място.

— О, добре, сър. Както кажете, сър.

— Пристигам от къщата на „Паридж стрийт“. Няколко от прозорците са отворени. Трябва да ги затвориш и да заключиш къщата.

— Това ще бъде първата ми работа сутринта, сър — отвърна развълнувано юношата. — Но какво ще каже мис Барбара?

— Къщата е вече празна.

— Но…

— Това е всичко, момко.

— Извинете, сър — усмихна се смутено Уилям и излезе от конюшнята.

Майлс се отправи решително да търси Мора. Кухнята, както и дневната, бяха тъмни. Тогава забеляза запалена лампа, поставена върху тясната маса във вестибюла. До нея бе сложено писмо. Разпозна натруфения почерк на Робърт Харпър и усети тежкия мирис от одеколона на контето. Набърчил нос, младият мъж се захвана нетърпеливо с печата. Той се отдели почти без никакво усилие. Запита се дали Оли бе прочел посланието или просто Робърт не бе го запечатал както трябва. По-вероятно бе второто, тъй като Оли не питаеше особено нежни чувства към чичото на Сюизън.

— Трябва да натискате по-здраво печата, драги ми Робърт — произнесе Майлс, като имитираше фъфлещия говор на автора на писмото.

Ала от безгрижието му не остана и следа, когато научи за предстоящото идване на Робърт в Лондон. С хиляди заобикалки той обясняваше, че всъщност щял само да се отбие, преди да продължи за Франция.

— И защо тази година да е по-различна? — попита на глас Майлс. — Трябва да си починете в чужбина, нали, душички?

Отвратен от човека, за когото нямаше добро мнение, и от посланието, което прие съвсем сериозно, младият мъж натъпка плика в джоба на палтото си. Робърт несъмнено щеше да докара платовете от Роуард и Страдклайд. И щеше да очаква да му плати… в злато.

— По дяволите! — изръмжа Майлс.

Като че ли през последните дни не му се бе събрало предостатъчно работа, та сега щеше да се наложи и да продава плата в Лондон или да го складира, докато в пристанището не пусне котва друг от корабите му. Можеше да отложи малко заминаването на „Мечта“, но как щеше да се отрази това на новия му капитан? Припомнил си заплашително спадналото самочувствие на Бригс Маккорд, той се отказа от подобно разрешение на въпроса. Щеше да посети своята банка и да даде на Робърт златото и издръжката за Сюизън. С плата щеше да се оправя по-късно.

Заизкачва стълбището, но не спря на втория етаж, където беше неговата спалня. Без да почука на вратата на Мора, влезе в стаята й.

Тя се губеше в леглото си — виждаха се само лицето и ръцете й. Тогава забеляза бонето и едва не се задави.

— О, ама какъв инат си само, щом ме предизвикваш така — прошепна той, усети, как желанието започна да се надига в него. — Има да научиш още много неща за Майлс Кънингам.

* * *

Сюизън помръдна едва забележимо, като опитваше да се отърси от съня. Беше й топло, толкова топло. И уютно.

Въздъхна тихичко, опъна крака, повдигна ръце и се протегна.

— Хмм! — дочу току до ухото си тя.

Замръзна на място. Силна ръка я обхвана през кръста и я придърпа по-близо до топлината. Цялото й тяло, от главата до пръстите на краката, бе обхванато от трепет. За да се поуспокои, започна да брои.

На шест започна да трепери и да се поти.

На девет затвори очи, докато дишането й се позабави.

На петнайсет усети първите признаци на съжаление.

На деветнайсет й се прииска да заплаче.

На двайсет и едно бе готова да убие Майлс Кънингам за онова, което бе сторил.

На двайсет и шест пожела да вика.

На двайсет и осем си спомни за писмото на чичо си Робърт.

На трийсет си представи, че двете с Нели и шотландските десени са вече в безопасност на борда на кораб, пътуващ към Абърдийн.

На трийсет и две се освободи от прегръдката на Майлс и стана от леглото.

На сто влезе в кухнята и затвори горната половина на вратата, водеща към задното стълбище. Направи чай и се настани край масата.

Откакто се бе събудила в леглото на Майлс предишната сутрин, Сюизън не можеше да си намери място, нервите й бяха опънати като струни на лютня. О, вчера бе вършила най-обикновени неща: всекидневните задължения, пазаруването, приготвянето на храната, но мозъкът й непрекъснато се въртеше около Майлс и онова, което бяха преживели заедно. Но пък не бе забравила как я боля от мъка сърцето.

Всичките й добри намерения, всички непоколебими решения, всичко, което я бе довело в Лондон, внезапно бе минало на второ място. В продължение на цяла една великолепна, хармонична нощ, тя се бе съединила, гола и разкъсвана от страст, с най-опасния мъж. С Майлс Кънингам.

Все още бе задъхана, а ръцете й трепереха. И дълбоко в душата си знаеше, че е допуснала огромна грешка, най-тежката. Не само се бе влюбила в човека, когото би трябвало да мрази, ами и бе рискувала да се изправи пред ужас, който не би могла да преживее, пред опасността от жестоките шегички на природата.

И въпреки всичко една част от нея все така копнееше за него. Той бе светлина в тъмния тунел на самотния й живот. Но какво ли я чакаше в края на тунела? Внезапно се изплаши от тази светлина.

— Какво ще правя сега? — прошепна тя.

— Ще престанеш да се тормозиш — обади се игриво зад гърба й Майлс, — и ще дойдеш да ме целунеш.

Бузите й пламнаха, а миг след това я обхванаха ледени тръпки. Той очакваше от нея да бъде същата.

— Не ти ли е добре?

Как можеше да изглежда толкова загрижен? Та той бе мошеник и крадец!

— Не — отвърна младата жена, без да се обръща. — Само съм малко изморена.

— Тогава изпълни молбата ми.

Сюизън събра смелост, но преди да успее да стане, чу отново гласа му:

— Не можеш ли?

Разбра прекрасно какво имаше предвид. Питаше я дали може да приеме случилото се помежду им. Какъв избор имаше тя?

Никакъв.

Очите й потърсиха неговите и не можаха повече да се отместят — все едно че бе хипнотизирана. Изправи се бавно и тръгна към него.

Младият мъж бе застанал отпуснат до вратата. Косите му падаха свободно, силните му голи ръце бяха обхванали рамката над главата му. Не можеше да откъсне поглед от лицето му, толкова познато, толкова красиво. Очите му се усмихваха мързеливо, самоуверено и я правеха негова пленница. С огромно усилие успя да премести поглед върху покритите му с косми гърди. Мускулите му потръпнаха като реакция на нейния оглед. В главата й се бе оформил хаплив отговор във връзка с факта, че той също използваше стълбището за прислугата. Устата й обаче бе пресъхнала дотолкова, че не успя да издаде нито звук. Сюизън сведе още очи, но долната половина на вратата криеше останалата част от тялото му. Проследил погледа й, Майлс отвори и долното крило.

Младата жена зяпна. Беше гол и я желаеше силно, много силно.

Тя се изчерви, сърцето й заби лудо. Обърна се, но в същия момент усети топлия му дъх във врата си и ръцете му я обгърнаха. Стори й се, че потъва, че изпада в безтегловност, но опита да се пребори с тези усещания. Очевидно почувствал отдръпването й, той въздъхна нетърпеливо.

— От какво се страхуваш? Можеш да ми кажеш, знаеш това.

Мозъкът й крещеше: „Страхувам се да те обичам. Ужасена съм, че мога да родя дете като Ейлис.“

— Този номер няма да мине, девойче. Изобщо няма да мине.

Сюизън смръщи вежди.

— Какво искаш да кажеш?

Той я обърна с лице към себе си. Тъй като тя продължи да гледа надолу, той повдигна брадичката й. Погледът му бе изпълнен със същата жар, която вече познаваше, а гласът — прекалено убедителен, за да не му обърне внимание.

— Не можеш да се преструваш пред мен. — Приближи се още малко към нея. — Вече не можеш.

Носовете им почти се бяха допрели. От топлината в очите му й се зави свят. В този момент той измести леко встрани глава и се приближи още.

По гръбнака й премина тръпка на очакване. Чувстваше се отмаляла, окрилена. Сърцето биеше силно в гърдите й.

Но това всъщност не бе сърцето й. В следващия миг тя се осъзна. Това бе чаткането на бастун по стълбите! Оли идваше към кухнята! А Майлс бе чисто гол. И я бе прегърнал!

Младата жена се отдръпна от него и рече:

— Това е Оли. Моля ти се, не трябва да те вижда така.

Младият мъж погледна по посока на приближаващите се стъпки и отвърна:

— Оли е светски човек. Гледката няма да го шокира.

— Не може да ни види в това положение! — Беше отчаяна. — Не може! Не е редно!

— Според мен е неизбежно — настоя Майлс, вперил поглед в очите й. — Панталоните ми са горе.

Почукването на дърво в дърво ставаше все по-силно, но той дори не опита да се прикрие. Мислите препускаха в главата на Сюизън. Пералното помещение, имаше дрехи в пералното помещение!

— Ще ти донеса панталона! — възкликна тя и се заизвива в ръцете му.

— А ако реша да не ги слагам? — изрече провлачено той, подпрян небрежно на масата.

— Кажи, че ще го направиш — започна да го умолява тя, като се оттегляше заднишком.

— Той ще разбере рано или късно — заяви Майлс и разсъждението й му се стори доста логично.

— Но ти си гол!

Нима наистина не можеше да разбере?

Младият мъж се погледна и се изхили.

— И очевидно доста възбуден.

— О! — възкликна смаяна Сюизън, внезапно ситуацията разбуди гнева й. — Настоявам да се облечеш!

Не се изненада от величественото повдигане на едната му вежда, но вниманието й бе отвлечено от бавното приближаване на Куксън.

— И какво? — попита отривисто Майлс. — Какво ще направиш, ако откажа?

Тя се спусна към пералното отделение и грабна първия чифт панталони, който попадна пред погледа й. Притисна ги към гърдите си и се приближи до него.

— Искай каквото щеш, но не мога да понеса мисълта да го оставя да те завари…

— Гол? — довърши изречението й той с възможно най-невинен глас.

— Да, гол — изсъска младата жена и му подхвърли панталона.

Той се усмихна и започна бавно да оправя крачолите. Когато мушна единия си крак, внезапно спря.

— Чувствам се много по-удобно без тях. Наистина, така е.

— Развратник такъв! — процеди през зъби тя. — Нещастен, жалък…

Спря насред думите си. Тракането бе престанало — Оли бе достигнал покрития с килим вестибюл. Очите й се разшириха и яростта й пламна. Стисна юмруци и заяви:

— Облечи се!

— В замяна на…? — отвърна провлачено той, макар очите му да светеха игриво.

Сюизън хвърли поглед през рамо, но, слава Богу, коридорът бе все още празен. Обърна се към младия мъж, все още с един гол крак, и каза:

— Каквото искаш.

Думите излязоха с усилие от устата й.

— Никакви измъквания повече от леглото, без да ме събудиш?

Стисна ръце и погледна отново през рамо.

— Чие легло?

— Което и да е. Отсега нататък ще спиш с мен.

Оли можеше да се появи всеки момент на вратата. Младата жена си пое дълбоко въздух и отвърна:

— Съгласна.

Майлс се ухили така широко, че усмивката му освети нощта. После напъха крака си в другия крачол подобно на ръка, плъзнала се в любимата си ръкавица.

Сюизън се обърна към печката и му наля чаша чай. Знаеше, че вече няма измъкване и отсега нататък ще трябва да споделя леглото му.

— Нима толкова скоро вече имаш задни мисли по повод на нашето споразумение?

Тонът му бе меден.

Идеше й да го убие. При нарастващия й гняв слабото й женско сърце вече нямаше думата. Внезапно ръцете й се укротиха и бурните й емоции приеха по-спокойни измерения. Сантименталните й мисли бяха заменени до една от надеждата за сладко, вдъхновяващо отмъщение.

Усмихна се и вдигна чашата. Нека този измамник си мисли, че победата е негова. Оставаше да спаси още няколко от десените и по времето, когато трябваше да пристигне чичо й Робърт, тя, заедно с Нели и десените, щеше да си е заминала. Далеч от вонящия Лондон… и от опасните прегръдки на Майлс. Това бе желанието й и така щеше да стане.

Когато постави чая пред него, той я сграбчи за китката.

— Тази нощ — прошепна той и приближи устни до дланта й, — аз ще избера леглото си.

Ръката й настръхна.

— Пусни ме!

За нейна изненада той се подчини, но следващите му думи бяха по-шокиращи дори от реакцията му.

— По-нататък през тази седмица ще излезем да пазаруваме заедно. Представям си те в нещо… — Спря да говори и в очите му заиграха немирни светлинки. — … нещо по мой избор.

Като поразена от гръм, Сюизън го съзерцаваше безмълвно. Когато възвърна дар слово, Оли влезе в кухнята. Погледът му бе изпълнен с разбиране.