Арнет Лем
Нишките на съдбата (16)

ГЛАВА ШЕСТНАЙСЕТА

Сюизън затръшна вратичките на бюфета. Бяха изминали няколко часа от спречкването й с Майлс, но все още не беше на себе си. Как можеше да се концентрира върху важните дела, които й предстояха, когато не можеше да откъсне мислите си от него? Как щеше да взема важни решения за хората си, щом не успяваше да се справи с простата задача да извади солта за вечерята?

— Неговата кожа!

— Ще я окачим на вратата на стаята ти! — изсъска Нели и постави пред нея пълната догоре кошница със синапени цветове. — Нищо по-добро не заслужава плъх като него.

Сюизън въздъхна. Как смееше да се надява, че ще се справи с Майлс по време на престоя му в замъка, щом не можеше да контролира дори собствения си език? И смущаващите си мисли? Какво щяха да кажат хората й, ако разберат, че Майлс Кънингам е бащата на детето й? Дали суеверните планинци нямаше да погледнат на това като на грях? Дали щяха да приемат детето й?

— Представяш ли си, да дойде чак дотук, само за да открадне отново онова, което си принадлежи на Шотландия — заяви вбесено слугинята, докато подреждаше цветята в една ваза. — Не му липсва дързост, не може да се отрече.

— И не само „дойде дотук“ — отвърна печално младата жена.

Нели настръхна като котка, готова да защити котенцето си.

— Да не те е наранил?

Сюизън въздъхна и си помисли колко смешно звучеше думата, сравнена с дълбоката болка, която я изпълваше. Майлс Кънингам не само я бе наранил. Беше я измамил по най-стария начин, познат на хората. Бе отвлякъл вниманието й с опитните си ръце и изкусителни слова и тя се бе оставила да му стане жертва. Част от вината бе и нейна, съзнаваше това, но самообвиненията само увеличаваха още повече мъката й. И като резултат бе забременяла — онова, от което се страхуваше най-много откакто се бе превърнала в жена.

— Нарани ли те?

Младата жена смело се отърси от болезнените си размишления.

— Не, но обеща да ме „унизи заради моето предателство“.

Слугинята зина.

— Песоглавец такъв! След като и такива като него започнаха да се навъртат насам, никой от рисковете, които си поемала, вече не ми се струва толкова особен.

— Не се страхувам от Майлс, Нели.

— Разбира се, че не се страхуваш. Никога от нищо не си се плашила. — Слугинята посочи към главната порта на замъка. — А и какво може да стори този никаквец? Да се пребори с Дъндас и с другите ни въоръжени хора ли? — Усмивката й стана дяволита. — Т’ва ще бъде история, достойна да се превъплъти в песен — „Денят, в който презреният англичанин Майлс Кънингам научава за предназначението и усещането на острието на планинския меч“.

— Няма да се стигне до това — отвърна младата жена. — Няма да го позволя, а и той най-вероятно няма да остане дълго.

— Успяла съм да държа и по-достойни мъже от Майлс Кънингам далеч от леглото ти — заяви гордо прислужницата. — Но… — проточи тя и светлосините й очи светнаха, — не можеш да се оплачеш, че не съм те предупредила. Казах ти, че ще дойде да те търси.

— Но не позна целите му — отвърна Сюизън, отново ядосана.

Въпреки надменния тон на Нели, нямаше как да не признае, че се чувстваше поласкана от посещението му. Но дали бе дошъл наистина заради нея или за да спаси гордостта си? Така или иначе, трябваше да се отърве от него още днес.

— Какво каза той?

Тъй като не желаеше нищо така силно, както да забрави спречкването си с Майлс, а и знаеше, че прислужницата умира от желание да клюкарства, господарката й я измери с леденостуден поглед.

— Нямам намерение да ти предам разговора ни, Нели Бърк. Все едно да се кача на най-високата кула и да разкажа на всеослушание всичко оттам.

Лицето на слугинята помръкна. Тя издаде напред долната си устна.

— Казах само на Флора, кълна се. Не би било редно всички да научат твоите работи.

Младата жена потърка болезнените си слепоочия.

— Дъндас също знае.

— Той би трябвало да знае, ако питаш мен.

— О, Нели, каква ужасна бъркотия! Това е единственото сигурно. А има да се вършат още толкова неща.

Нели постави с успокоителен жест топлата си длан върху ръката на Сюизън.

— Не се притеснявай, миледи. Утре можем да започнем с тъкането. Ейлис ще остане в стаята си тази вечер и…

— Света Ниниан, помогни ми — прошепна младата жена.

Напълно бе забравила за нея. Напомнянето за ексцентричната й леля само увеличаваше проблемите й. Някога животът й бе удобно подреден, всичко в него бе познато. Тогава знаеше на кого да вярва и в кого да се съмнява. Но сега вече не знаеше — Майлс Кънингам и чичо й Раби се бяха погрижили за това.

— Положението не е чак толкоз лошо — възпротиви се Нели. — Утре калайджията се отправя за Глазгоу. Според лейди Бюканан, двамата с господаря й щели да се отправят за Инвърнес след няколко дни.

Другите посетители не тревожеха Сюизън — притесненията й бяха съсредоточени върху Ейлис.

— Доведи леля ми на масата и я сложи да седне до мен.

Слугинята поклати глава.

— Ами ако лорд Гризач направи някоя сцена? Няма нужда да се допитваме до ясновидец, за да разберем, че ще поиска да заеме мястото до теб. Сега, след като дойде да те търси чак дотук. — Спря да говори за момент, очевидно озарена от нова мисъл. — А може да пожелае дори да седне на централното място. Ако се стигне дотам, Ейлис ще получи криза на масата.

Нели имаше право. Бяха успели да подготвят Ейлис за посещението на калайджията и на семейство Бюканан, но лелята нямаше представа за пристигането на Майлс.

— Добре тогава. Тя да седне до теб, а до мен да бъде Дъндас. Остави място за Майлс до мисис Макайвър.

Прислужницата се изхили.

— Флора си го заслужи. А останалите ще бъдат в средата. Ако туй не е от ясно по-ясно послание за негова светлост, тогаз не знам какво ще е.

Сюизън изпита голямо облекчение, примесено с известна доза задоволство.

— Тази вечер ще се приготвя сама, а ти си погрижи за Ейлис. Искам да бъде облечена както трябва.

— Да, миледи. Отивам веднага — рече Нели и се запъти към стълбището.

Ядосана повече от когато и да било досега в живота си, младата жена напрягаше безуспешно цялата си воля, за да върши както трябва простите си всекидневни задължения. С все още трепереща ръка загреба една порция от скъпоценната сол и я сипа в кристалната чиния.

Из големия салон се щураха слуги. Мъжете внасяха буренца бира и разполагаха допълнителни пейки около масата, докато жените вадеха калаени чинии и канчета, масло и шунка. Тази вечер тук щяха да се хранят повече от десет човека и повечето от тях щяха да бъдат настанени между домакинята и нейния гост. Какъвто и да бе планът му, тя възнамеряваше да го провали независимо от гнева, който щеше да предизвика. Нямаше да му позволи да прави каквото си ще — в крайна сметка тя бе господарката на замъка.

Сюизън потисна желанието си да крещи и да го нарича с всички обидни имена, които заслужаваше, да му нареди да напусне дома й и Пъруикшир. В същото време част от нея се радваше на присъствието му тук. Нямаше значение, че дрехите му бяха покрити с прах, че не беше нито бръснат, нито подстриган, нямаше значение, че в очите му светеха дяволски огънчета, женското й сърце продължаваше да копнее по него. Толкова й се искаше обстоятелствата да бяха по-други. Жадуваше да го види да й се усмихва с любов. Единственото й желание бе да се хвърли в обятията му и да признае колко трудно й бе да си тръгне от Лондон. Как ли щеше да реагира, ако му кажеше колко скъпи бяха за нея Maide dalbh? И за хората от Пъруикшир! За цяла Шотландия! Дали щеше да я помоли за прошка и да обещае да не ги краде повече?

И изобщо, защо ги беше откраднал?

Тази мисъл я озадачи. Крал Джордж несъмнено предлагаше значително възнаграждение за десените, но сумата бе нищожна, сравнена с богатствата на Майлс. Той не й приличаше на онези хора, които се домогват към признание и търсят високопоставени покровители, а това щеше да заслужи неминуемо онзи, който открие Maide dalbh и ги предаде на крал Джордж. Каква тогава би могла да бъде целта му?

Все още не знаеше, но възнамеряваше да разбере.

Сюизън тъжно призна пред себе си, че обича Майлс Кънингам. Уморено събра разкъсаните парчета на наранената си гордост и насочи вниманието си към предстоящата работа. Решително си обеща да направи всичко, зависещо от нея, за да се освободи от желанието си за него.

И пропадна и то най-жалко, тъй като още щом той се появи в шумната зала по-късно същата вечер, сърцето й се изпълни с копнеж.

„Красив“ бе твърде слабо определение, когато ставаше дума за Майлс Кънингам. Всички жени, и слугини, и гости, се загледаха с благоговение в него. Облечен в риза от мека синя коприна с богати набори, в кожени бричове и току-що изкъпан, той изглеждаше непоносимо красив и очевидно се чувстваше като у дома си. Широк колан със златна тока, обсипана със светлосини камъчета, подчертаваше тесния ханш и мощните му рамене. Беше пуснал дългите си коси и те се спускаха на гъсти златисти вълни по гърба му. Наскоро порасналата му брада не само не скриваше елегантните му черти, ами дори подчертаваше правия му нос и високите скули. Русият мустак се извиваше леко нагоре в ъгълчетата на устата му и го караше да изглежда непрекъснато усмихнат — изражение, което не използваше охотно в нейно присъствие. Тази констатация й подейства депресиращо и Сюизън реши да не се задълбочава върху нея.

От Майлс се излъчваше увереност, сексапил и тя усети, че пламва против волята си. Беше лежала до този мъж. Беше го хранила с парченца от собствената си чиния. Беше го събличала. Беше се къпала с него. Беше се извивала от страст под него. Беше плакала заради раздялата, разбила сърцето й. Но как така се бе влюбила в крадец? Желанието премина отново в депресия. Бавно събра смелост, изправи се и се изкашля.

— Добър вечер, Майлс Кънингам — започна младата жена. В стаята настъпи мъртвешка тишина. — Заповядай, седни при нас — посочи към празното място тя.

Погледите им се срещнаха и за нейна изненада крайчетата на мустаците му потрепнаха, сякаш той правеше усилие да не се усмихне. Приближи се до нея, хвана ръката й и се поклони по всички правила на етикета. Мустакът му погъделичка дланта й. Заля я вълна на желание.

Тя издърпа ръката си от неговата и отстъпи крачка назад с надеждата, че гостът й просто щеше да седне на мястото си и да не я поставя повече в затруднено положение. Но той като той продължи да стои с дяволита усмивка на лицето, Сюизън се обърка. Къде бе отмъстителното му гневно настроение отпреди няколко часа?

След това погледна право в кафявите му очи и видя един непознат — ядосан и сдържан човек, решил да я подчини на волята си. Стомахът й се сви разочаровано. Майлс просто даваше представление, предназначено за хората й! Мъжете създаваха повече неприятности, отколкото си заслужаваше да търпи заради тях една жена, помисли си ядно тя.

Дъхът й секна, когато Майлс я обхвана през кръста и я повдигна от пода.

— Добър вечер, любов моя — заяви той достатъчно силно, за да бъде чут дори от рода Фрейзър в Абърдийншир.

Чу как Нели изруга зад гърба й. Някаква халба се търкулна с трясък върху масата. Младата жена се подпря върху раменете му и, като сдържа нелюбезния отговор, оформил се в съзнанието й, реши да изчака търпеливо края на тази глупава демонстрация на любов и преданост. Какъв дяволски план пък бе това сега?

Шепотът му бе заглушен от хихикането на жените и мърморенето на мъжете.

— Ще направя сцена, каквато дори не си сънувала, ако не укротиш лакеите си. От тази вечер нататък никой повече не трябва да мисли за мен като за твой брат.

Пусна я на земята, но веднага я прегърна през кръста с мускулестата си ръка, за да не й позволи да избяга. Проследила погледа му, Сюизън разбра причината за заплахата. Дъндас и трима от хората му се приближаваха към тях.

Дъндас разбута другите настрани. Лицето му бе станало червено също като косите, а изражението му — бурно като Северно море. По-висок с десетина сантиметра от Майлс и предан до смърт на клана Камерон, той нямаше да се поколебае да защити господарката си.

Младият мъж я притисна още по-силно към себе си, така че тя вече едвам си поемаше въздух.

— Усмихни се! — процеди през стиснатите си зъби той.

Сюизън не можеше да не отдаде заслуженото на ума му. Бе успял да я притисне в ъгъла и нямаше как да се измъкне. По-рано същия ден бе обещал да си отмъсти и дори ако тогава не му бе повярвала, сега вече не се съмняваше.

Усмихна се насила и вдигна ръка към началника на своята охрана.

— Дъндас, това е Майлс Кънингам.

Огромният мъж спря. Изгледа предизвикателно Майлс, а когато отправи поглед към господарката си, тя прочете немия му въпрос.

Майлс протегна ръка към Дъндас и рече с меден глас:

— А, да. И двамата сме остарели, Дъндас, но си те спомням от погребението на лейди Сибийл. Приятно ми е да те видя отново… при по-щастливи обстоятелства. Беше извън замъка заедно с миледи при последното ми посещение. Нали така? — При тези думи се усмихна на Сюизън и додаде: — Нали така, любов моя?

Дъндас раздруса ръката на Кънингам. На Сюизън й се искаше вместо това да извие врата на измамника.

Кипеше вътрешно от гняв, докато гостът разговаряше с другите. На Фъргъс разказа някаква стара история за Нели, с другите мъже се пошегува във връзка с неравния шотландски терен и плачевните ефекти след прекарването на няколко дни върху седлото. Докато те разговаряха с видимо удоволствие, младата жена огледа масата. Ейлис се бе преместила по-близо до Нели, а мисис Макайвър — по-близо до Ейлис. Сюизън изпита известно облекчение при това доказателство за покровителственото отношение на хората й към умствено обърканата й леля.

— Виждате ли? — обади се Майлс и отмести ръка от китката на Сюизън към рамото й. — Дори Сюизън си прави шеги с мъките ми. — Погледите им се срещнаха. Неговият поглед бе в противоречие с усмивката, изписана върху устните му. — Зад това прекрасно лице се крие усмивка, която би предпочела да отречеш — докосна я по носа той, — и ми се струва, че е за моя сметка. — Обърна се отново към Дъндас. — Какво ще кажеш, Грейм? Дали моята дама крие усмивка?

Той очевидно очароваше персонала й, печелеше го със сладките си приказки и магнетичната сила на личността си. Нея обаче не можеше да заблуди — познаваше го прекалено добре.

Изглежда не можеше да излъже и Дъндас, защото в отговор той само повдигна нехайно рамене, като същевременно го измерваше с поглед.

Младата жена си пое дълбоко въздух и рече:

— Мисис Пийви обаче няма да се усмихне, ако разбере, че си приказваме, докато ястието, което е приготвила, изстива. Заемете местата си дами, господа, Майлс.

За нейно учудване той я поведе към мястото й начело на масата.

— Ще делим приборите, скъпа моя — прошепна гостът, — както правехме в Лондон.

След което се настани върху пейката и потупа с длан празното място до себе си.

Сюизън едвам се стърпя да не го зашлеви по красивото лице и то с такава сила, че да го събори от скамейката. Да върви по дяволите! Колко хитро я бе манипулирал и поставил в безизходно положение! О, щеше да си плати за това и то — скъпо. Усмихна се насила, поклони се, прибра полите си и седна до него.

— Да пием — обяви Майлс, като вдигна високо халбата й, — за лейди Сюизън Харпър, най-красивата дев… — Спря за момент. — По-скоро, най-красивата жена в цяла Шотландия.

Сюизън само дето не падна при тази завоалирана обида и се огледа крадешком, за да види реакцията на останалите. Нели говореше с леля й, а Флора Макайвър изучаваше бродерията по салфетката си. Лейди Бюканан се изкиска, а съпругът й се усмихна снизходително. Калайджията държеше халбата си, но очите му бяха вперени в Роуина. Дъндас разговаряше с Фъргъс. Младата жена си отдъхна с облекчение, тъй като очевидно никой друг не бе схванал намека.

— За лейди Сюизън Харпър — повтори калайджията, все така без да откъсва поглед от хубавата Роуина.

От всички страни се чуха гласове в знак на съгласие и из залата се понесе дрънченето на чаши. Роуина забърза покрай масата, за да напълни празните халби, като избягваше калайджията. Когато се приближи до господарката си и предложи да донесе още една чаша, Майлс се обади:

— Не, Роуина. Двамата със Сюизън ще пием от тази. Нали така, скъпа моя? — А след това прошепна така, че да го чуе само неговата домакиня. — Тя ми напомня за моята слугиня в Лондон, с гарвановочерни очи и сини като балдахина над леглото ми очи.

При вида на изкуствената му усмивка на Сюизън й се прииска да му издере очите. Не можеше да се освободи от усещането за мускулестото му бедро, притиснато в тялото й, нито пък от замайващото я мъжко ухание, което се носеше от него. Какво ли възнамеряваше да стори по-нататък?

— Ще пием от една чаша, нали? — настоя самодоволно той.

— Да — промълви едва чуто тя, обзета от безсилен гняв.

Младият мъж отпи дълга глътка и след това приближи халбата до нейните устни и то така, че да пие от същото място. Мръсник! Тя се подчини. Това събуди в нея спомена за устните му върху нейните и по челото й изби пот.

Майлс насочи вниманието си към дивеча. Набоде едно заешко краче и изчака търпеливо, докато Роуина напълни чинията с вкусно приготвени зеленчуци. Взе един картоф и го предложи на Сюизън с думите:

— Кои са тези хора?

— Посетители. Поканени гости.

Младият мъж вдигна едната си вежда и лицето му придоби царственото изражение, което тя вече познаваше така добре.

— А жената между Нели и мисис Макавър?

— Далечна роднина — отвърна Сюизън и извърна очи.

Майлс не си бе направил труда да прочете писмата й. Подобно на всички други извън Пъруикшир, той мислеше, че Ейлис Харпър е умряла още като дете.

— Изглежда ми доста питомна, за да има камеронска кръв във вените си — рече той, като повдигна и другата си вежда.

Светлината на свещите затанцува в кафявите му очи и се отрази в златистата му коса и брада. Младата жена се презираше задето го намираше толкова красив, мразеше и тялото си заради начина, по който откликваше на близостта му.

— Не. Не използва името Камерон.

Той погледна отново към Ейлис, очевидно погълната от яденето и от разговора си с Нели. После се обърна отново и рече:

— Отвори си устата, Сюизън.

Името й прозвуча като музика от неговите устни. Тя се подчини и погълна парчето пушена сьомга, без обаче да може да се наслади на вкуса й.

— Виждал ли съм я и преди? — попита отново младият мъж, без да отделя очи от устата й. — Когато живеехме в Абърдийн?

Притеснена, Сюизън преглътна и посегна към халбата. Всички извън замъка мислеха, че Ейлис е мъртва, но Робърт я бе взел от приюта за душевноболни и я бе приютявал до смъртта на Сибийл. Тъй като се страхуваше от непознати, Ейлис бе останала в стаята си по време на първото посещение на Майлс в Роуард касъл.

— Съмнявам се, че си я срещал — отвърна колкото се може по-безгрижно младата жена. — Тя е само една шотландка. Защо ще си си правил труда?

В очите му пламнаха гневни искрици.

— Сюизън — започна с измамно спокоен тон той, — зададох ти въпрос. И очаквам да получа отговор.

— Няма да получиш никакъв отговор от мен — опълчи се тя. — Не и докато не престанеш с този театър.

— Театър ли?

Устните му се разтегнаха в лека усмивка.

— Да — избухна тя. — И аз няма да търпя повече това.

Горещият му поглед започна да обхожда бавно лицето, раменете и гърдите й. Сюизън се изчерви, имаше чувството, че ръцете му я опипват.

— Мисля, че е по-вероятно — проточи той, като продължаваше да я изяжда с очи, — да го изтърпиш. И то с удоволствие.

— Негодник!

— Мм! Напредвам — заяви бодро той. — Това е по-добре от последното име, с което ме нарече.

Искаше й се да захвърли салфетката си върху масата и да избяга от стаята, но камеронската гордост не можеше да й позволи да се изнесе като някоя страхливка. Младата жена вирна високомерно брадичка. Все някак си щеше да успее да го прогони от живота си, преди да я нарани отново.

— Не желая нищо от теб. Защо просто не вземеш да заминеш в мечтания си дом в Корнуол?

Той я погледна объркано за момент.

— Корнуол? — След това повдигна нехайно рамене и се усмихна дяволито. — Когато имам да изследвам Шотландия… и теб?

— Копеле! — изсъска Сюизън, смутена както никога досега.

Младият мъж въздъхна и затвори очи.

— Кажи ми нещо за мен самия, което да не знам, Сюизън Харпър.

Тя изпита известно съжаление, но отказа да му позволи да я завладее. В Лондон той може и да я бе командвал, но тук, в Шотландия, хода на събитията щеше да определя тя. Нямаше нужда от мъж, най-малко пък от сладкодумния и коварен Майлс Кънингам. По време на вечерята той приказва с всички присъстващи с изключение на Нели, която се държеше така, сякаш той не съществува, и на Ейлис, която страхливо кимаше в знак на „да“ или „не“, но отказваше да проговори.

Фъргъс беседваше свободно с Майлс и Сюизън заподозря, че двамата се бяха сприятелили още по време на миналогодишното ме посещение в замъка. Кой знае защо, това не я изненада, подобно на повечето обитатели на Пъруикшир, Фъргъс също нямаше представа за злодеянията на госта.

Когато масата бе почистена, младата жена се изправи.

— Благодаря на всички, че ни уважихте с присъствието си. До утре.

Преди да успее да измине и две крачки, Майлс бе вече до нея.

— Идвам с теб — заяви той и я хвана за ръката.

Тя хвърли тревожен поглед през рамо и установи с облекчение, че Дъндас се приближава към тях.

— Дъндас винаги ме придружава до стаята ми — прошепна тя. — Това е негово задължение.

— Беше негово задължение — отвърна младият мъж с тон, който не търпеше възражения.

— Нима предизвикваш началника на моята охрана? — попита тя с безкрайното желание да заличи тази самодоволна усмивка от лицето му. — Та той е два пъти по-висок от теб.

Майлс я придърпа още по-близо до себе си и промълви:

— Но аз имам два пъти по-голяма причина да искам да остана насаме с теб, нали така?

Дъхът на младата жена секна. Нима бе отгатнал за детето, което носеше? Защо иначе щеше да използва израза „два пъти“? Докъде ли бе готов да стигне, само и само да я постави в неудобно положение? Много далеч, реши тя, когато я притисна към себе си, без да обръща внимание на вървящия зад тях Дъндас.

Щом стигнаха стаята й, Майлс понечи да я последва. Дъндас се изкашля, но младият мъж като че ли не го чу. Търкането на стомана в стомана обаче привлече вниманието му, когато телохранителят измъкна сабята от ножницата си.

— Ще ви отведа до спалнята ви, сър — рече любезно Дъндас.

Майлс изправи гръбнак, а изражението му стана леденостудено като тресавище през зимата. Новата за нея брада подчертаваше строгата извивка на брадичката му. Сюизън потръпна, когато се запита кой от двамата щеше да отстъпи пръв. Надяваше се това да е Майлс, тъй като Дъндас очевидно бе готов да я защити. Колкото по-скоро разбереше това Майлс, толкова по-добре. Надяваше се да не принуди охраната й да прибягва до насилие.

Дъндас направи крачка напред, противникът му не помръдна.

— Лека нощ, Майлс — обади се припряно Сюизън, — и приятни сънища.

Той обърна към нея суровия си поглед, но вместо да се уплаши или ядоса, тя отново си помисли колко е красив и колко се бе замаяла от неочакваната си среща с него.

Той сякаш отгатна какво се въртеше в главата й, тъй като прекрасното му лице се озари от широка усмивка. Наведе се към нея, за да я целуне по ухото и прошепна:

— Спечели първата битка, Сюизън.

Коленете й омекнаха от милувката на топлия му дъх, но заплашителните му думи, макар и изречени тихо и спокойно, разбудиха гнева й. Би трябвало да го мрази, ала, за Бога, не можеше да го направи. Но определено му нямаше доверие.

Противоречивите емоции я разкъсваха. Надделя камеронската гордост, подпомогната от стабилното присъствие на Грейм Дъндас.

Младата жена вирна брадичка. Очите й срещнаха погледа на Майлс и онова, което видя в него, я обърка окончателно. В него гореше желание, възбуждащо и познато.

— До утре, Майлс.

Дори тя самата не успя да чуе думите си. И побърза да се скрие в стаята си, замаяна и разтревожена.

Младият мъж гледа известно време след нея, като се бореше с желанието си да се втурне вътре и да залости вратата след себе си. Страстта бе заседнала здраво в него и заплашваше да го изгори. Мили Боже, как само я желаеше, а по това, което прочете в погледа и чу в тона й разбра, че тя също го желаеше.

В този момент се сети за Дъндас, гордия шотландски воин, защитаващ господарката си. Тази война можеше да се проточи, но това не го смущаваше, разполагаше с предостатъчно време, за да разбере причината за поведението й. Беше изкарал повече от два месеца без нея и, макар тялото му да протестираше буйно, щеше да изтърпи още малко.

Обърна се към Грейм.

— Прибери си меча, човече, няма да кръстосваме оръжие. — Усмихна се тъжно и добави: — Жертви може да има само от отровното жилване на някой женски език.

Мечът изчезна в ножницата, но изражението на Дъндас не се промени.

— Готов съм да я защитавам с живота си — заяви той.

Майлс се засмя и се запъти към стълбището.

— Мисля, че този път не можеш да я защитиш.

Сега беше ред на шотландеца да се изсмее. Дълбокият му глас отекна в каменните стени.

— А кой мислиш държи настрани Лаклан Маккензи и всичките й други ухажори още откакто е станала жена?

Младият мъж спря, сварен напълно неподготвен. Сюизън не бе грозна и безинтересна, както го бе накарал да повярва Робърт. Напротив, бе трофей, към който би се стремил всеки мъж. Чичо й очевидно бе лъгал, че трябва да плаща на Маккензи, за да я ухажва. Ненадейно го изпълни дива ревност при мисълта, че тя може да обича някой друг. Спомни си за подаръка, който я бе видял да купува. Обърна се отново към Грейм и рече:

— Робърт Харпър се закле, че плащал на този Маккензи, за да я ухажва. Как прие тя неговото внимание?

— Харпър лъже. — Дъндас изгаси една почти изгоряла свещ. Когато се обърна отново към събеседника си, лицето му се намираше в сянка. — Не е приемала вниманието на нито един мъж. Досега.

Сконфузен, Майлс попита:

— Кажи ми нещо за този Маккензи.

— Той е наш съсед от север — започна гордо Грейм. — Семейството му е от Кромарти, но след Кулоден херцогството му бе конфискувано.

— Но все пак е успял да си върне Лонгмур.

— Не. Англичаните отказаха да върнат именията му, но му позволиха да купи Лонгмур касъл — на доста солена цена. Не е толкова беден, че да взема пари, за да ухажва някоя жена. Може да има и общо взето почти винаги има всяка една, която пожелае.

Мозъкът на Майлс работеше трескаво в усилията си да преодолее ревността и да разсъждава логично. Сюизън бе легнала девствена в леглото му, значи бе отбягвала вниманието на Маккензи. Но защо тогава му бе донесла подарък от Лондон? И защо се бе отдала така лесно на Майлс? Отговорът дойде сам и почетка гордостта му: просто тя го обичаше.

— Не бих се усмихвал чак толкова на твое място, Кънингам — заяви Дъндас. — Лейди Сюизън е хубаво момиче. И можеше да има Маккензи — ако искаше съпруг.

— Да не искаш да кажеш, че не желае съпруг?

— Разбира се, че не желае. Но това се промени… — Грейм се спря насред изречението си. — Последвай ме — изломоти той, — ще те придружа до северната кула.

Майлс тръгна след него, все още замислен върху току-що чутото.

— Какво имаше предвид, като спомена за тази промяна? Какво се е променило, Дъндас?

Той не отвърна, докато не стигнаха верандата.

— Няма да разпространявам клюки като Нели Бърк. От мен няма да научиш нищо повече. Лейди Сюизън сама трябва да реши, дали да го каже или не.

Младият мъж изгаряше от любопитство. Дали не ставаше въпрос за десените, или за измамата на Робърт?

— Какво точно трябва да каже лейди Сюизън?

— Няма да издам нищо повече — процеди през зъби със силен шотландски акцент Грейм.

— Дали няма да науча нещо повече от този Маккензи? — попита Майлс, без да сваля очи от войника.

— Разбира се, че не. Той няма как да знае за…

Дъндас спря отново и събеседникът му разбра, че за малко не се бе изпуснал.

— За какво няма да знае, Грейм? — настоя младият мъж.

Легендарната шотландска гордост, възпята от бардове и учени, проблесна в очите на Дъндас. Как така англичаните бяха успели да победят тези хора, почуди се Майлс.

Двамата стояха рамо до рамо. Огромните ръце на планинеца се вкопчиха в парапета на верандата и когато се обърна към събеседника си, изражението му бе доста мрачно.

— Защо се интересуваш толкова от лейди Сюизън?

— Защото е моя.

Грейм моментално се развесели и по лицето му се изписа любопитство.

— А, значи такава била работата — промърмори той. — Ти я обичаш, така ли?

Майлс знаеше, че трябва да замълчи, но, Господ да му е на помощ, не можеше да го направи.

— Да я обичам? — изръмжа той, като все още се бореше с мъката, която му причини тя, като го отблъсна. — В продължение на десет години ме заблуждаваха, че има такава външност, сякаш някой я е дъвкал и след това — изплюл. После пък тя се промъкна в дома ми, изпрати ме в Тауър ъф Ландън и само дето не преметна примката през врата ми. — Майлс също се вкопчи в перилата. — Бъди й верен, щом искаш, Грейм Дъндас, но, за Бога, тя е моя!

Планинецът се загледа замислено над парапета, а след това — към гипсовия таван. Когато погледна отново към Майлс, видимо бе взел решението си.

— Аз няма да се меся повече помежду ви — рече тихо той, — стига да успееш да я спечелиш честно и почтено.

От мрака се чу сподавено възклицание.

— Кой е там? — попита Дъндас.

На осветената част от верандата се показа крак, а след това — гънките на богато надиплена пола.

— Трябваше да се сетя, че си ти, Нели Бърк — измърмори Грейм. — Ти си готова да се изложиш на най-голяма опасност, само и само да научиш някоя нова клюка.

Докато Нели се приближаваше, Майлс изведнъж си спомни за една тъмна лондонска нощ и въоръжена с пистолет жена.

— Ти си била — обвини я той. — Ти си била с нея в Лондон.

— Да, точно така — озъби се тя, — и ако сега пистолетът беше у мен, щях да ти пръсна глупавия мозък, колкото и да е трудно да бъде открит. — Погледна гордо към Дъндас, преди да добави: — Ти си глупак, Майлс Кънингам, щом си позволяваш да стоиш на роуардска земя и да разправяш подобни лъжи за лейди Сюизън и чичо й. Ти се промъкна в Шотландия миналата есен и ни окраде. Ти я принуди да измине целия път до онази воняща дупка, наречена Лондон и да се прави на слугиня, за да си върне онова, което й принадлежи по право…

— Дръж си езика зад зъбите, Нели — прекъсна я Дъндас, като огледа празния коридор. После понижи глас и додаде: — Вече каза предостатъчно.

Младата жена отвори ядосано уста, приближи се до войника и рече:

— Ако беше мъж на място, щеше да извадиш меча си и да го използваш както трябва, вместо да обещаваш да помагаш на този… — И тя изгледа гневно Майлс. — Този презрян англичанин. И тогава всички ние отново ще бъдем в безопасност.

След което Нели се завъртя на пети и изчезна през тъмната врата.

— Северната кула е оттук — обясни Грейм и посочи към входа.

Младият мъж се отърси от вцепенението си и тръгна след войника. Опитваше се да дешифрира думите на Нели. Защо тази сквернословница мислеше, че той е откраднал Maide dalbh? Мили Боже, та те бяха равносилни на целувката на смъртта. Бяха някъде в замъка, не се съмняваше в това. Но къде точно? Трябваше да открие адските реликви и да ги унищожи.

Когато стигнаха до стаята му, Дъндас отвори вратата пред него.

— Не съди прекалено строго лейди Сюизън. Свързана е тясно с Робърт Харпър откакто умря майка й. Ти не й обръщаше почти никакво внимание.

Погледите им се срещнаха и Майлс изскърца със зъби при вида на покровителственото изражение на шотландеца.

— Всички вярвате на приказките на Нели, нали? Всички вярвате, че през тези години съм забравил напълно за Сюизън и че съм откраднал десените.

— Само ние с Нели знаем за Maide dalbh и за случилото се между вас с лейди Сюизън в Лондон. — Изражението му стана ожесточено. — И, моля те, да оставим тази тема.

Майлс бе изумен.

— Слушай, Дъндас. Всичко това е дело на Робърт. Той е откраднал десените и ги е поставил в дома ми, за да ме изкара предател. И ще го направи отново или може би следващата му жертва ще бъде Сюизън. Затова ми кажи къде са те.

Грейм не отвърна.

Младият мъж бе обзет от съмнения. Да не би все пак Сюизън да бе отстъпила Maide dalbh? Идеята бе прекалено опасна.

— Робърт Харпър се закле, че е унищожил десените.

— Да. Когато миледи беше още само едно дете, самотно дете, след като ти я остави тук.

Майлс бе обхванат от гняв.

— За Бога, Дъндас, няма да позволя да ме обвиняваш! Постъпих така, както сметнах за правилно.

— Правилно по английските закони — изсумтя Грейм.

— Обясни какво искаш да кажеш.

— Аз съм планинец. Ти не знаеш нищо за нас, нито за земята ни. — Вече по тихо добави: — Нито пък за лейди Сюизън.

Истината в думите на войника трогна дълбоко младия мъж. Нещо повече, окуражи го. Дъндас изглежда се интересуваше повече от личния живот на господарката си, отколкото от опасността, която представляваха за тях десените или Робърт.

Майлс се възползва от възможността, която му се предоставяше.

— Изгарям от желание да открия, дали всички тук са така загрижени колкото теб за щастието на Сюизън.

Грейм наклони на една страна глава.

— Да не би да мислиш да спечелиш лейди Сюизън като възхваляваш хората й?

Крайчетата на мустаците на Майлс потрепнаха лекичко от усмивката му.

— О, аз ще си я върна, Дъндас. По един или друг начин. А ти вече даде дума, че няма да се намесваш.

Младият мъж пожела лека нощ на събеседника си, влезе в стаята и затвори тежката дървена врата. Наля си халба бира от каната, оставена върху масата, след което с разположи на един от огромните столове, за да обмисли положението. Беше сгрешил в отношението си към Сюизън. Тя бе упорита като майка си и ако възнамеряваше да си пробие път през камеронската гордост, трябваше да действа много умно. Нито насилието, нито ухажването бяха помогнали. Поне засега. Бе ред на неговата гордост да се разбунтува. Тогава си спомни мига, в който бе отнел девствеността й. Усети напрежение в слабините и разтвори по-широко крака, за да намали неприятното усещане. В съзнанието му се редуваха различни картини: Сюизън, възседнала го върху леглото му в Лондон, да го умолява прегракнало да й помогне да стигне до края, Сюизън, изумена и щастлива, когато настоява да я вземе на пода пред камината, Сюизън, облечена само с гарвановочерните си коси, спуснати върху раменете, надвесена над леглото му, да го храни с намазани с масло кифлички.

В този момент се оформи още едно видение, този път плод на мечтите му: Сюизън, с горда царствена осанка като шотландска кралица, поставила нежната си малка длан върху ръката му, го води надолу по стълбите на Роуард касъл, за да го представи на обитателите на Пъруикшир. Сюизън, която го нарича свой господар и го дарява със силни синове, за да управляват тези планински земи. Сюизън, мамена и използвана от Робърт Харпър. Сюизън, която се хвърля в обятията на Майлс, щом научава истината.

Беше жаден както никога преди в живота си. Студената бира облекчи желанието му да пие. Но гладът оставаше. Гладът за една червенокоса жена, която да може да нарече своя съпруга, за място, което да нарича свой дом, място в Шотландия, наречено Пъруикшир.

Младият мъж се изпълни с непоколебима решителност. Щеше да спечели сърцето на Сюизън Харпър и да я защити от Робърт, но първо щеше да завоюва на своя страна нейните хора.