Арнет Лем
Нишките на съдбата (19)

ГЛАВА ДЕВЕТНАЙСЕТА

Майлс изви гръб и се отпусна тежко върху изтъркания дъсчен под в тъкачното отделение. Въздъхна уморено, без да обръща внимание на шума и кипящата около него дейност. През прозореца над главата му се провираше леден вятър, който охлаждаше потното му чело и му припомняше, че шотландското лято бе преминало. От сватбата им преди шест седмици времето бе захладняло значително, а тъкането бе започнало не на шега.

Но не на древните станове, както му бе казал Робърт. Роуардските тъкачи използваха модерните станове, които бе изпратил на Сюизън преди три години. Същите, които тя заключила в една от кулите на замъка, както се бе заклел чичо й. Майлс не бе разказал на младата си съпруга за това, тъй като то бе дреболия в сравнение с другите неприятности, причинени от Робърт. Скоро щеше да излезе наяве истината и за останалите му измами и това щеше да сложи край на безскрупулните му планове.

Тази перспектива не носеше особено удовлетворение на Майлс, знаеше, че Сюизън ще страда отново, когато види доказателството за преправянето на писмата й от Робърт. Дори сега тя все още не вярваше напълно на съпруга си. Дали отношенията им нямаше да пострадат, ако й разкриеше истината?

На повърхността бракът им изглеждаше здрав и приятелски и от време на време тя се обръщаше към него за мнение по въпросите за управлението на имението. Младият мъж обаче долавяше всеки път известна резервираност. Когато останеха насаме в стаята си, тя неизменно бе неговата страстна любима. Винаги обаче, когато се любеха, той усещаше отчаянието й. Как ли щеше да постъпи, когато Уилям се върнеше от Лондон с писмата й? Майлс знаеше, че тогава щеше да бъде реабилитиран, но необходимостта да й представя доказателства за това, го нараняваше дълбоко. Фактът, че нещо често я тревожеше и се държеше резервирано с него, го нараняваше още по-дълбоко. Защо не можеше да му повярва, да му се довери, да го обикне?

Той самият я обичаше страстно, с цялата си душа, а мислеше, че е неспособен да се влюби. Бе обикнал също така и Шотландия и нейните обитатели. Тук се чувстваше у дома си, особено в тази стая, която бе сърцето на Роуард. Искаше му се да й каже, че е продал корабите и лондонската си къща. Искаше му се да й каже, че бе дошъл тук, за да остане. Знаеше, че тя няма да му повярва, но рано или късно щеше да намери начин да й го докаже.

Тъкачното отделение се огласяше от тракането на совалките и от мелодичния диалект на планинците. Нели не спираше да бърбори. Мисис Макайвър тананикаше някаква монотонна мелодия, която според Майлс някога е била изпълнявана от гайди. Сюизън се движеше грациозно от един стан до друг, като хвалеше или правеше тактични забележки на тъкачите. Липсваше само един член от живеещите като едно семейство обитатели на Роуард: Ейлис.

Вятърничава и плашлива в един момент, замислена и разсъдлива в друг, леля Ейлис, както я наричаха всички, не работеше в тъкачното. Неотдавна, по думите на Нели била „урочасана“ и оттогава се оттеглила в себе си. Коя ли беше тя, питаше се младият мъж.

Сюизън се държеше най-покровителствено към Ейлис и странното й поведение. Когато я питаше защо, тя неизменно сменяше темата. Попита и Нели, но тя се намръщи и го обвини, че се меси в неща, които е по-добре да бъдат оставени на мира. Оттогава бе престанал да задава въпроси за Ейлис. Реши да се сприятели с нея, знаеше и как да го постигне. Щеше да построи парник за любимите й цветя.

Затвори съзнанието и сетивата си за временните проблеми в живота си и се остави да плува сред познатите приятни звуци. Може би Сюизън все пак бе права, може би той наистина имаше късмет. Но чак пък изключителен? Не познаваше родителите си, но нямаше да позволи детето му да страда така, както бе страдал самият той. О, не. Не минаваше ден, без да мисли за детето си и всичко, на което щеше да го научи.

До челото му се допря гладка длан, която прибра косите от лицето му. Майлс се усмихна и вдъхна дълбоко аромата на пирен и на жена. На неговата жена.

— Помислих, че спиш — рече тя и се надвеси над него.

Младият мъж отвори очи.

— Не и щом ме докоснеш, любов моя. — Изви глава и целуна дланта й. — Ръцете ти са толкова меки.

— Това е от вълната.

И тя го дари с усмивката, от която неизменно усещаше напрежение в слабините.

— Седни при мен — потупа земята до себе си той.

Тя се подчини. Това не го учуди, тъй като пред хората тя винаги се държеше като изпълнена с доверие съпруга. Преметна ръка през рамото й и преплете пръстите си с нейните. С другата си ръка погали закръгления й корем.

— Ръцете на Сибийл бяха меки… като твоите — рече замислено той. — Никога няма да забравя случаите, когато се грижеше за мен като болногледачка.

— Когато падна от мачтата на татковия кораб и си нарани рамото ли?

— Да, това бе един от тях. — В съзнанието му нахлуха отдавна забравени спомени. — Грижеше се за мен, сякаш й бях син.

— И наистина беше — отвърна беззвучно тя.

В Майлс се надигна вълна от нежност. Нежност към една мила, изпълнена с обич жена, умряла преждевременно и към едно високо и слабо момче, което бе изгубило надеждата да познае майчината любов.

— Майлс…

Сюизън бе втренчила поглед в педалите на един стан, като дъвчеше неспокойно долната си устна. Нещо я измъчваше. По изражението й разбра, че беше сериозно.

— Какво има, любов моя?

— Кога се връща Фъргъс?

Вече се питаше още колко време щеше да й бъде нужно, за да се заинтересува от отсъствието на Фъргъс и Уилям.

— Веднага щом изпълни дадените му поръчки. Затова ли си ядосана — защото не ги обсъдих с теб?

— Поръчките му ли?

— Да.

Младата жена отметна глава и се загледа в тавана.

— Уилям отиде за подправените от чичо Раби писма, нали?

— Да. И за да уреди някои въпроси, които Оли движи от мое име.

„Кажи й, че продаде всичките си кораби, с изключение не един. Кажи й, че продаде и къщата си в Мейфеър.“ Не можеше. Не и преди да признае любовта си към него.

Той се изкашля, за да се освободи от напрежението в гърлото си, и попита:

— Как се чувстваш?

Замисленото й изражение се разчупи и тя избухна в смях.

— Сякаш съм погълнала цял пъпеш. Неразрязан.

— Хм! — Майлс се престори, че обмисля сериозно казаното от нея, докато галеше корема й и благодареше на Бога за късмета си. — Малък пъпеш, със сигурност, който едва би стигнал за някой от пудингите на мисис Пийви. Да не би да е ябълка, печена в тесто?

Сюизън затаи дъх и усмивката й изчезна.

— Какво има? — попита съпругът й, както винаги безкрайно чувствителен към мъката й.

— Нищо — отвърна с треперещ глас тя, — но като заговорихме за пудинги… — Изправи се рязко, само за секунда се бе превърнала отново в деловата господарка на замъка. — Отивам да нагледам докъде е стигнала с подготовката на вечерята мисис Пийви.

Майлс се намръщи и я стисна за раменете.

— Работиш прекалено много.

Тъмносините й очи се разшириха изненадано и тя отметна назад глава.

— А какво ще кажеш за себе си, Майлс Кънингам? — подразни го тя. — Откакто сме се оженили не си спрял да работиш. — Кимна към задната част на помещението и при това движение камеронските й червени коси се изсипаха като водопад между пръстите му. — Две нови камини и достатъчно дърва и торф за цялата зима. И нови стъкла на мястото на счупените.

Майлс изгаряше от желание да разбере какво мисли в действителност, но знаеше, че няма да му се довери, никога не го правеше. Тази пропаст помежду им го измъчваше ужасно.

— Дъндас нареди тухлите. Колкото до стъклата — аз само изпратих да повикат майстора на прозорци.

Не й каза за парника за Ейлис, щом съпругата му настояваше да има тайни от него, той също щеше да има своите секрети.

Младата жена набърчи нос и отметна косите си.

— Маловажни подробности. Фактът е, че ти работиш здраво както всички останали.

Беше го казвала и преди, и все със същия тон на зле прикрита изненада. И винаги досега Майлс бе оставал с впечатлението, че целта на тази й забележка е да го подразни, днес обаче вече не бе толкова сигурен. Погледна я право в очите и попита:

— Какво означава това? Защо си толкова изненадана, че мисля за Роуард като за свой дом?

Ето го познатия недоверчив блясък в очите й? Още по-тъжно му стана, тъй като тя дори не подозираше, че той също знае. Миг по-късно болезненото й изражение изчезна.

— Разбира се, че е твой дом. — Засмя се и добави: — Макар, че ти ми го даде.

Това бе сватбеният му подарък за нея — притежанието на Роуард касъл и камеронските земи около него.

— Изглежда, че ми е писано все да купувам или да подарявам това място — отвърна младият мъж, като опитваше да повдигне духа си и да излекува наранените си чувства. — Ще се погрижа то да остане за нашето дете.

Сюизън го целуна по бузата. Всъщност, откакто се бяха венчали, тя се държеше доста по-свободно. Той обаче искаше повече. Почувства се по-добре, когато я чу да казва:

— Ти си великодушен господар, Майлс. Никой в Пъруикшир не може да те обвини за каквото и да било. Дори Лаклан го казва.

— Високо отличие, което изгарях от желание да получа.

— Тогава ще се погрижа той да го спомене отново, когато дойде.

Младата господарка на замъка бе свикала хората си, за да обсъдят предстоящото прибиране на реколтата. Щяха да дойдат представители на Пъруикшир и Лонгшир и да обединят силите си. Така щяха да успеят да занесат събраното на пазара по-рано от другите области и следователно да получат по-висока цена. Картофите, лукът, ечемикът, орехите, лешниците, ягодите и малините щяха да бъдат разпределени между двата района.

Сюизън сама бе създала целия този план, това Майлс бе научил от другите. Тогава била на петнайсет години. Замисълът й бе блестящ, ефикасен и по времето, когато жителите на другите планински области се караха и се бореха, за да оцелеят, обитателите на Пъруикшир и Лонгшир благоденстваха. Заедно, рамо до рамо. Това бе разковничето. Рядко в цялата история на управляваната от отделните кланове Шотландия можеха да се намерят две области, съществували в мир поне известно време, камо ли да работят с общи усилия за осъществяването на две основни потребности — осигуряване на храна за стомаха и пари за джоба. Колко различна щеше да бъде Шотландия днес, мислеше си с гордост Майлс, ако бе имала повече предводители като Сюизън.

* * *

Седнала начело на дългата дървена маса, Сюизън се взираше в подвързаната с кожа тетрадка пред себе си. Когато най-после бе сигурна, че всичко, свързано с предстоящото прибиране на реколтата, бе планирано, обсъдено и документирано, тя я затвори.

Наклони се към Майлс, който седеше от дясната й страна.

— Време е — прошепна тя, — да се погрижиш за онази работа с овчарското куче на Макайвър.

— Какво мога да направя?

Младата жена опита да се пребори с неприятното усещане, което я обземаше всеки път, когато съпругът й се набъркваше в делата на Пъруикшир. Той несъмнено щеше да си тръгне един ден, но не можеше да мисли за това сега, трябваше да управлява своето кралство.

— Ще стоиш ли до мен?

Изражението му се смекчи.

— Ето пак — заяви печално той. — Гледаш ме така, сякаш съм чужд човек, а не твой съпруг и баща на детето ти.

О, Боже, как само копнееше да освободи душата си от този товар! Но прекалено много пъти бе наранявана.

Майлс продължаваше да я гледа настойчиво.

— Обичам те. И ако отрониш тези сълзи, предимството ще бъде на страната на Шеймъс.

Всеки следващ миг й се искаше все по-силно да го помоли да я разбере по въпроса за тяхното дете. Но откъде да намери смелост, за да му съобщи, че неговият син или дъщеря може да се роди увреден като Ейлис? Ами ако тя умреше при раждането? Как можеше да му се довери и да остави на него отговорността да управлява Пъруикшир?

Ръката й потърси неговата под масата. Усети мазолите му и опита да си спомни, дали бяха там и преди. Не си спомни, но и без това винаги забравяше всичко, когато той впереше в нея изпълнения си с любов поглед.

— Бузите ти поруменяха, Сюизън.

Очите му с цвят на дъбово дърво, блеснаха загрижено, а устните му се извиха в ъгълчетата.

Тя стисна дланта му.

— Това надали е най-подходящото поведение, когато трябва да се върши толкова много сериозна работа.

— Можех да накарам да отвлекат стария Шеймъс и да го качат на борда на „Шотландска мечта“ преди следващото й пътуване в чужбина. Това щеше да реши временно твоя проблем.

— Да, или пък да измиеш кучето — прошепна тя, ободрена от загрижеността му.

— Какво? — извика той.

Неколцина от присъстващите погледнаха към тях. Младата жена сдържа смеха си.

— Така кучетата вече не могат да се справят с овцете — обясни тя. — Освен това носи нещастие.

— Разбирам.

Видът му обаче говореше точно обратното.

— Наистина ли?

Майлс отметна назад глава и се разсмя.

— Ни най-малко. И по-добре изчакай, за да ми обясниш по-късно — всички ни наблюдават.

Това незабавно възвърна вниманието й. Макар да не желаеше нищо толкова много, колкото да седи до него и да говори за неща, които нямаше да се осъществят никога. Знаеше обаче добре, че щеше да я намрази, когато узнае за Ейлис. Кой би искал да има деца като…

Сюизън си наложи да спре да мисли за това. Какъв смисъл имаше? Освен това трябваше да разреши въпроса с Хей и Макайвър. Чудеше се как баба й бе успяла да създаде такава каша. Питаше се също дали и майка й се бе чувствала така. Подпря брадичка на свитите си пръсти и огледа подред мъжете и жените на масата, докато погледът й не се спря върху Шеймъс Хей, който бе седнал до Лаклан.

Между пожълтелите му зъби висеше богато инкрустирана лула. Очите му проблясваха иззад облака дим, увиснал над обветреното му лице. Той бе упорит човек, вкопчил се в старите обичаи и порядки така неотстъпно, както Дъндас се бе вкопчил в меча си. Тази година обаче това бе по-очевидно от всякога досега. Прибирането на реколтата бе надвиснало над главите им, а той все още не връщаше кучето на Макайвър. И сега трябваше да го принуди да стори това.

Сюизън погледна към Макайвър. Той седеше почти накрая на дългата маса с халба бира в едната си ръка, подпрял брадичката си върху другата. По време на вечерята и срещата бе гледал непрекъснато кръвнишки към многогодишния си съперник. Докато го гледаше, се сети за икономката на Майлс, мисис Маки. Носът на Макайвър бе подобен на копче и задължително в някоя разцветка на червеното. С приближаването на зимата обаче носът му смело можеше да се състезава със зряло цвекло. Той беше приятен човек, братовчед на Флора Макайвър, която работеше на становете. Всяка години, в отплата на някаква обида между неговия дядо и дядото на Хей, Макайвър даваше кучето си за задължителния период от седем седмици. Тази година обаче Шеймъс Хей се бе възползвал несправедливо. И тъй като в основата на този спор бе замесена баба й, сега се падаше Сюизън да разреши проблема.

Младата жена отпусна ръце върху масата.

— Трябва да се уточни само още един въпрос.

Хей извади лулата от устата си. Макайвър остави халбата и кръстоса ръце пред гърдите си.

— Утре ще върнеш овчарското куче на Макайвър, Шеймъс. Дългът е платен.

Хей се намръщи.

— Какво ли знае един Макайвър за плащането на дългове? Всички те, още от римско време, петнят красивото лице на Шотландия.

— Haud yer wheesht! — обади се Сюизън.

— Не! — изръмжа Хей. — Последната дума ще бъде моя!

Майлс скочи на крака.

— Внимавай какво говориш, Шеймъс!

Лаклан стовари халбата си върху масата.

— Прави, каквото ти казва Кънингам, или до края на живота си ще трябва да ядеш само картофено пюре. Отнасяй се с нужното уважение към лейди Сюизън.

— Трябваше да се сетя, че ще се обърнете срещу своите хора — заяви с обвинителен тон Хей. — И то за какво? Заради нейната баба? Ба! Макайвър с нищо не е по-добър от безполезното пале, което представя като овчарско куче.

Сюизън удари с ръка по масата.

— Шеймъс!

Макайвър скочи на крака. Маккензи го последва. Майлс се отправи към Хей. Ейлис извика и започна да се люлее наляво надясно.

Търпението на Сюизън се изчерпи. Тя се надвеси напред и каза:

— Седнете! Всички! Моля те, Майлс. — Щом изпълни молбата й, тя се обърна към слугинята си. — Нели, отведи Ейлис в стаята й.

Лаклан седна последен.

— Стой си на мястото, Маккензи — предупреди го младата жена. — Това е проблем на Шеймъсови, Макайвърови и Камеронови. — После се обърна към Хей. — Или ще върнеш кучето утре до залез слънце, или ще бъдеш лишен от твоя дял от реколтата.

Неколцина зяпнаха, изумени от заплахата й. Шеймъс изтърва лулата си. Намръщи се и промърмори нещо под носа си.

Сюизън стисна юмруци. Сега вече не можеше да се върне назад.

— Би ли повторил какво каза, Шеймъс?

Тъй като той не отговори, Майлс отново понечи да стане. Тя отпусна юмрук и като разпери пръсти, му даде знак да не мърда.

— Не — изръмжа Шеймъс и хвърли пълен с омраза поглед към Макайвър, който се ухили тържествуващо.

— В такъв случай въпросът е уреден. До следващата година.

Младата жена си отдъхна облекчено, седна и се обърна към съпруга си.

Той преметна ръка през рамото й и я прегърна окуражаващо. Прииска й се да се сгуши в обятията му и да се възползва от топлотата, която й предлагаше. Но дали той бе господарят, за когото бе мечтала цял живот? Колко дълго щеше да издържи да стои до нея и да споделя живота й? Изглеждаше загрижен за планинците и за това му бе много благодарна, но той също така бе измамникът, откраднал ценните Maide dalbh. Дали вече бе открил къде ги е скрила?

Младата жена се изкашля и обяви:

— Мисис Пийви, вече може да сервирате десерта и да ми донесете Чашата на съглашението.

* * *

Както обикновено, тази сутрин Майлс отново се събуди преди съпругата си. Стана от леглото, приближи се тихо до гардероба и се облече. Прерови вещите на Сюизън, докато открие онова, което търсеше. Това му напомни за деня, в който усърдно бе претърсил цялата стая, без да намери Maide dalbh. На всичкото отгоре след това се бе почувствал неудобно и обезчестен. Къде, по дяволите, бяха тези десени?

Върна се на пръсти до леглото и се наведе, за да целуне гладкото й като сатен чело. Тя измърмори доволно и се зарови още по-дълбоко под пухения дюшек. Под завивките бе гола, резултат от дългото им разгорещено любене предишната нощ. Майлс усети познатото напрежение в слабините и му се прииска да се качи на леглото и да я люби, докато младата му съпруга не започне да вика името му. Но не и днес — предстоеше му важна работа. Внимателно придърпа одеялото до упоритата й брадичка.

Божичко, колко я обичаше! И снощи, докато я гледаше как се опълчва срещу Шеймъс Хей и Лаклан Маккензи, се бе възбудил невероятно. Сюизън бе жена със силен характер, жена, с която можеше да се гордее, но която все още не го бе допуснала като приятел до себе си. И този факт го натъжаваше много.

— Някой ден, Сюизън — даде тихичко обет пред себе си той, — някой ден ще започнеш да ми вярваш.

Завари Дъндас в голямата зала, седнал пред масата, да поглъща планини от кифлички. Нели, застанала над главата му, го гледаше навъсено.

— Можеше да поговориш с нея — упрекваше го тя. — Ама не. Не мога да разбера защо точно на теб възложи да отговаряш за защитата на замъка. Не можеш да опазиш господарката си даже от онез стари кокошкари на овчарски кучета.

Грейм се хранеше невъзмутимо, сякаш не чуваше гневните тиради на прислужницата.

— Добро утро, сър — поздрави го между две хапки той.

— Проклет страхливец!

Дъндас погледна към стената над бюфета. Майлс потисна смеха си.

— Сервирай чай на господаря, Нели — обади се Грейм, все така загледан в окачения на стената гоблен, на който бяха изобразени хората от Конот, предвождани от Сейнт Колумба срещу крал Дайърмейд.

Слугинята изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се пръсне. Изсъска някаква гнусна обида на келтски, след това излезе от стаята възмутена, като размята плитки.

Младият мъж седна до Дъндас.

— Знаеш ли какво ще се случи със Сюизън, ако открият при нея Maide dalbh?

Грейм го погледна като попарен.

— Питаш ме същото вече поне десет пъти, откакто си дошъл тук. И отговорът ми е все същият: не съм виждал дяволските десени откакто доведе преди десетина години лейди Сюизън в Роуард касъл.

— Защо тогава не ми каза, че Робърт е лъгал, когато се кълнеше, че ги е унищожил?

— Не си ме питал.

— Много добре — въздъхна примирено Майлс.

Очевидно днес нямаше да научи от Грейм нещо повече, отколкото бе узнал досега. Дявол ги взел тези твърдоглави планинци!

Знаеше обаче, че не може да си позволи разваляне на отношенията си с Дъндас.

— Ако нещо се бе случило с кучето на Макайвър, Шеймъс нямаше ли просто да поиска от друг? — попита той.

— Не — отвърна Грейм, като дъвчеше голяма хапка. — Гибън вече не отглежда шотландски овчарки. Кучката е последната от тях.

— Тогава защо някой не вземе да я убие?

Дъндас погледна сериозно към събеседника си, после към Сейнт Колумба, и отново към събеседника си.

— Ти не познаваш обичаите ни. До изчезването на породата само един Камерон може да разреши старата вражда.

Майлс не разбираше, но това не го спря.

— Аз не съм ли Камерон?

Грейм го погледна подозрително.

— Да, сега вече си… в известен смисъл.

Младият мъж се поуспокои.

— Ще дойдеш ли с мен до дома на Шеймъс Хей?

Дъндас престана да се храни.

— Днес ли? Какво си намислил?

— Възнамерявам лично да върна кучето на Макайвър.

— Добре. Състоянието на лейди Сюизън не й позволява да пътува толкова далеч, но ще го направи, ако Шеймъс я предизвика. Не обича да не й се подчиняват.

— В такъв случай да тръгваме, преди да се е събудила.

И постави на масата предмета, който бе взел от гардероба на своята съпруга. Ченето на Грейм увисна.

— Мили Боже, сър, не може да възнамерявате да го използвате за онова, за което си мисля…

Спря и поклати объркано глава.

— Точно това възнамерявам да направя. — Майлс взе калъпчето сапун и го помириса. — Пирен. Прекрасно ухание, не мислиш ли?

Дъндас се задави и очите му се разшириха.

— Ама наистина ли мислите да изкъпете животното?

Майлс го потупа по гърба, като сдържаше смеха си.

— Да, така мисля. С твоя помощ, разбира се. Трябва да сложим край на тази смешна разправия и ако сапунът се окаже недостатъчен, аз съм готов да прибягна до по-силни средства.

Грейм го гледаше смаяно.

— Защо никой досега не се е сетил за това? — възкликна той. — Да измие кучето.

Майлс нямаше намерение да признае, че идеята всъщност бе на Сюизън. Поне не още, тъй като той самият се чувстваше доста объркан.

— Кълна се в светиите, ще напишат песен за теб заради това, Майлс Кънингам.

— Задето съм измил и върнал едно овчарско куче?

— Ти си мислиш така? — Дъндас изглеждаше поразен. — Мила света Ниниан. Кучето е само капака на дълбок кладенец. Маргарет Камерон, бабата на Сюизън, е истинската причина за тази вражда.

— Може би ще бъде по-добре да ми обясниш какво е направила лейди Маргарет.

Грейм се огледа и след това се наведе към събеседника си.

— По това време и Калъм Хей, дядото на Шеймъс, и старият Макайвър били богати земевладелци — преди Кулоден, нали се сещаш. Калъм бил обзет от страст към лейди Мар…

Дъндас спря да говори, тъй като вратата се отвори. Майлс грабна сапуна от масата.

— Ще ти доразкажа друг път — прошепна Грейм.

Нели влезе в помещението, вирнала високо нос, с подозрително изражение. Майлс изпи набързо ухаещия си на билки чай, като избягваше ледения й поглед. Любопитството го разяждаше, но се въздържа дотогава, докато двамата с Дъндас се озоваха на северния път.

— Довърши сега историята за Маргарет Камерон.

— Казват, че била хубава, с типичните, подобни на пламък, камеронски коси, и очи, черни и загадъчни като езерото Лох Ейл през зимата. Подобно на лейди Сюизън, Маргарет също била единствено дете и определена от съдбата да управлява Пъруикшир сама…

* * *

Обзета от предчувствия, Сюизън пое кожената папка от ръцете на изтощения Уилям. Автоматично нареди на прислугата да се погрижат за момчето и войниците, които го бяха придружили до Лондон. Част от нея искаше да се втурне горе и да разгледа съдържанието на пакета, преди Майлс и Дъндас да са се завърнали от тайнствената си разходка. Другата й половина бе уплашена.

Тревогата й се утрои, когато влезе в стаята, която делеше със съпруга си, стаята в кулата винаги бе била нейното светилище. Като десетгодишна, уплашена и самотна, се бе свивала до стената и бе плакала за майка си, бе проклинала Майлс, задето я остави тук. След време обаче бе очарована както от стаята си, така и от живелите преди нея представители на клана Камерон. По-късно бе започнала да черпи сила от спомена за тях и да се гордее с фамилното си име, което бе така незаменимо за шотландската история, както пиренът за тези планини. В същата тази стая се бяха раждали поколения от семейство Лохиел Камерон. И скоро тя самата щеше да даде живот на следващата генерация.

Сюизън потисна напиращите в гърлото й ридания и постави длан върху корема си. Детето в нея се размърда, сякаш в отговор на мислите й. Дали бебето щеше да бъде живо и здраво? Или пък щеше да бъде като леля й Ейлис и с него да изчезне един велик шотландски род? Ами ако Сюизън умреше по време на раждането? Кой щеше да се грижи за становете, за хората й, кой щеше да поддържа живи спомените? Майлс ли? Не бе сигурна.

Усети ритане в стомаха си, после детето се извъртя, само за да ритне отново.

Младата жена подпря гръб на стената на любимата си стая, изпълнена с радост от закачките на нероденото си бебе.

Когато детето се укроти, тя избърса сълзите и насочи вниманието си към кожената папка. Съдържанието й щеше да оневини Майлс Кънингам и да изобличи чичо й Раби. Още докато развързваше връвта и измъкваше малкия пакет писма, вече знаеше какво ще намери. Написани с подобен на почерка на Робърт, както се убеди сама, пред нея лежаха десетина листа, запълнени с баналности и лишени от всякакви чувства. Всички те бяха подписани с нейното име. Нищо чудно, че Майлс не я бе разкрил онази сутрин в Лондон, когато писа списъка с покупките. Той просто никога не бе виждал почерка й.

Опита да си представи що за личност изглеждаше в очите на Майлс благодарение на тези безсъдържателни послания и се учуди, че той изобщо се занимаваше с нея. Да не би заради някакво чувство на дълг? Сети се за писмата, които бе получавала уж от него. Сравни ги. Те говореха за съвсем различни неща, на съвсем различен език.

Какво ужасно зло бе причинил чичо й Раби! Болката сграбчи сърцето й като неприятел, твърдо решил да го изтръгне от гърдите й. За една Лохиел Камерон, наследница на род, верен на традициите и на клана, предателството на Робърт имаше опустошителен ефект. Шотландците бяха предавани от векове, но никога не бе предполагала, че ще трябва да преживее подобна измама от един от своите. През този ден се почувства шотландка повече от когато и да било досега в живота си. И при това не бе могъщ вожд на клан като Уилям Дъглас или Дейвид Линдзи. Не беше смела и съобразителна като Черната Агнес, защитила дома си от граф Солсбъри. Тя бе Сюизън Харпър Кънингам, влюбена до уши в мъжа, когото бе наранила така дълбоко, предадена от чичото, когото обичаше. Жена, която на всичкото отгоре може би носеше дете като Ейлис.

Сюизън захвърли писмата, сякаш я бяха изгорили. И гордостта, и решимостта й се бяха изпарили. Единственият й спътник бе мъката. Изпъшка, подви колене, сведе глава и заплака.

Оплетена в лепкавите мрежи на тъгата, младата жена загуби представа за време и място. При звука на отварящата се врата, вдигна обляното си в сълзи лице и видя Майлс. Усмивката изчезна от лицето му, а поздравът замря в устата му, откъдето се готвеше да излезе. Той погледна към пръснатите писма и тръгна бавно към нея. Погледите им се срещнаха, неговият — пълен с разбиране, нейният — с мъка. Кожените му ботуши изскърцаха, когато клекна до нея.

— Мислех, че чичо Робърт ме обича — прошепна тя. — Вярвах му. Той беше единственият роднина, който ми остана.

Гласът й секна и тя сведе глава.

Младият мъж се присегна към нея, придърпа я и я притисна към гърдите си.

— Толкова съжалявам, Сюизън, скъпа моя, наистина съжалявам. Знам, че го обичаше.

— Той ми разправяше ужасни неща за теб — хълцаше тя. — Казваше, че си пропилял всичко… че искаш Роуард за себе си. Че не трябва никога, никога да ти се доверявам.

— Шшт, сладка моя! — Гласът му бе прекрасен и успокояващ, ръцете му — силни и носещи утеха. — С това вече е свършено.

— Затова и вярвах, че ти си откраднал десените. А те са всичко, което ми е останало от рода на майка ми.

— Ти притежаваш много повече от клана Лохиел Камерон от един сандък с десени.

Сюизън подсмръкна, цялото й същество се бе устремило към този великолепен глас. После бавно повдигна глава.

— Наистина ли?

Съпругът й се усмихна, на нея й се стори, че сърцето й се разтапя.

— Да, наистина. — Целуна я по носа. — Имаш тези разкошни коси, на които би завидял всеки. — И той уви един дълъг кичур около китката си. — Притежаваш силата на онази шотландска графиня, която спасила шотландския си замък, въпреки обсадата.

— Черната Агнес.

— Да, същата.

— Тъкмо си мислех за нея.

— Нищо чудно, любима моя — имате много общи неща.

— Не, аз съм слаба и глупава.

Майлс постави ръка върху подутия й корем. Бебето се размърда. С надеждата да прогони от нея и последните демони, които все още я измъчваха, рече:

— Една слаба жена не би могла да създаде такова силно дете. Сладък малък Камерон, несъмнено. Ще трябва да му намерим подходящо пони.

Новият порой от сълзи го изуми. Стройното й тяло се разтърси от силни ридания, които разкъсаха сърцето му. Изгубил ума и дума, той реагира по единствения начин, по който можеше. Притисна я в обятията си и започна да я полюлява като малко дете, като мълвеше всички нежни, утешителни слова, които бе чувал някога от Сибийл Харпър. Когато съпругата му се поуспокои, младият мъж я отнесе до ръце до леглото и я постави в него.

Събра отвратителните писма и ги прибра, те щяха да послужат като доказателство срещу Робърт Харпър. След това отиде в голямата зала и се стовари върху един стол. Загледа се мрачно в камината, като търсеше начин да успокои болката на Сюизън. Удари няколко пъти с юмруци по твърдите си като камък мускулести бедра, а после отметна назад глава и въздъхна тежко.

— Сър?

Пред него стоеше Флора Макайвър, гледаше го с разбиране и държеше пълна халба бира в ръката си. Освен тях в стаята нямаше никой друг.

— Понякога планината може да бъде доста сурова, а планинците — жестоки. Това ще отмие горчилката от вас.

Явно имаше предвид враждата с кучето. На Майлс му идваше да се разсмее, тъй като неприятностите, причинени от Хей и Макайвър бяха нищожни, сравнени с пораженията, нанесени от Робърт Харпър.

— Благодаря, Флора — рече младият мъж и отпи жадно.

— Днес доказахте, че сте достоен господар на замъка. — И побърза да добави смутено: — Не, че всички имахме нужда да бъдем убеждавани, нали разбирате.

Това простичко признание го трогна.

— Разбирам, но ако не се изкъпя в най-скоро време, безупречната ми репутация ще пострада.

— Миришете малко като кучето… макар Дъндас да каза, че сте използвал сапуна на миледи. Наистина сте постъпил много умно, Майлс Кънингам.

Младият мъж се разсмя от сърце, така че раменете му се разтърсиха и част от напрежението го напусна. Флора се изчерви.

— Не ми обръщай внимание — рече той, за да й помогне да се отърси от смущението си. — Но искам да те питам нещо.

Прислужницата изправи гръбнак.

— Да, сър.

— Защо миледи се държи толкова покровителствено към Ейлис?

Флора го погледна замислено.

— Подобно на неприятностите между братовчед ми и Хей, това с Ейлис е семеен проблем.

„Да не би Ейлис да е незаконородено дете на някой Камерон? Да не би…?“

— Лейди Сюизън е прекрасен и способен ръководител, това няма нищо общо с вас. Раждането на бебето ще освободи съзнанието й.

Досега Майлс не се бе сетил, че нестабилното й емоционално състояние може би се дължеше на очакваното бебе. Та колко пъти досега бе чувал за мрачните настроения, обхващащи бременните жени?

— Разбира се.

— Това всичко ли е?

Още един въпрос човъркаше мозъка на Майлс от години.

— Как се облича Робърт Харпър, когато идва в Роуард?

Флора се засмя.

— Странен въпрос наистина. Носи същия сюртук и тесни бричове… — Спря да говори, очевидно отново смутена. — Тесните бричове не изглеждат по същия начин на един стар човек, нали разбирате?

— Кожата е по-добра при яздене от всичко друго — отвърна тържествено Майлс, бе получил недвусмислен комплимент.

— Кърпим и преправяме все тези дрехи вече от години — изфуча Флора. — Мисля, че би трябвало да проявява малко повече уважение към лейди Сюизън. Поне да бе приел новите дрехи, които му предлагаше.

„Значи така криел френския си порок“ — помисли си младият мъж. Тъй като се чувстваше съвсем спокоен в компанията на Флора, той попита без колебание:

— Понякога облича ли се в атлаз?

— Харпър? — Челото й се набърчи. — Не, не носи. И, ако се вярва на думите му, няма средства, за да си купи нещо подобно.

Сега вече бе открил онова, което искаше да разбере за Робърт. Колко ли време още трябваше да мине, докато узнае истинската самоличност на жената, която наричаха Ейлис Харпър?