Аманда Куик
Красавицата и звярът (18)

18.

Два часа по-късно Гидиън отвори с ритник вратата, която свързваше спалнята на Хариет с неговата и влезе с решителна стъпка. Изглеждаше готов за сурова схватка.

Хариет седна на леглото си и се облегна на възглавниците. Малко или много, тя бе подготвена за тази сцена. Добре знаеше, че откак пристигнаха у дома и завариха родителите му в библиотеката, Гидиън едва успява да сдържа гнева си.

Той се бе държат учтиво с графа и с майка си. Горе-долу. Дори им бе дал кратък отчет за събитията, който явно ги бе слисал.

Но беше пределно ясно, че към Хариет няма намерение да се държи учтиво. Всички бяха много разтревожени от това, всички, освен Хариет.

Гидиън стисна с ръка резбованата колона на края на леглото. Беше се съблякъл и носеше само панталоните си. Светлината на свещта очертаваше мускулите по широките му рамене и гърди, докато той се извисяваше застрашително в сенките. Очите му хвърляха искри.

— Не съм доволен от теб, мадам — мрачно каза Гидиън.

— Да, виждам, милорд.

— Как смееш сама да каниш родителите ми?

— Бях отчаяна. Ти търчеше из целия Лондон да уговаряш дуела си и не искаше да ме послушаш. Трябваше да открия начин да те спра.

— Държах всичко под контрол — избухна Гидиън. Пусна колоната на леглото и се приближи. — Всичко, освен теб. Проклятие, жено. Предполага се, че един мъж трябва да е господар в собствената си къща.

— Е, ти си господар в собствената си къща. Почти — Хариет се опита да издокара една успокояваща усмивка. — Но от време на време изникват някои неща, които изискват от мен да действам решително. Беше жертва на твърдоглавието си и не искаше да се вслушаш в думите ми.

— Въпросът с Морлънд си беше изцяло моя работа.

— Но включваше и мен, Гидиън. Ти го предизвика на първо място заради мен.

— Това няма нищо общо е проблема.

— Напротив, има — Хариет сви колене и ги обви с ръцете си. — Аз бях също толкова замесена, колкото и ти. Тогава защо си толкова ядосан?

— Знаеш защо. Защото не си ме попитала, преди да извикаш родителите ми — гласът на Гидиън бе суров. — Не ги искам тук. Та ние почти не си говорим, ако не си забелязала. Нямам представа какво си мислела, че ще постигнеш, като ги извикаш тук.

— Те са загрижени за теб и знаех, че ще се разтревожат, като разберат, че смяташ да рискуваш живота си в един дуел.

— Загрижени за мен? По дяволите! Единствената причина, заради която са загрижени е, че ако ме убият в дуел, това би значело край на фамилията им.

— Как можеш да твърдиш подобно нещо? Сам видя изражението на майка си, когато влязохме при тях в библиотеката. Тя бе толкова разтревожена за теб.

— Добре, да приемем, че майка ми може и да е запазила някакви по-топли чувства към мен. Но всичко, което баща ми иска от мен, е да му осигуря внук, а за тази цел му трябвам жив. Но не се заблуждавай, че наистина се интересува какво става с мен.

— О, Гидиън, сигурна съм, че грешиш — Хариет застана на колене и докосна ръката му. — Баща ти наистина е загрижен за теб. Проблемът е там, че той е също толкова твърдоглав и упорит, колкото си ти. Но на това отгоре той е и доста по-стар. Сигурно е много повече привикнал към лошите си навици.

— Може и да нямам неговия житейски опит — процеди Гидиън през зъби, — но мога да бъда също толкова упорит, колкото е той.

— Глупости. Ти си много по-толерантен и гъвкав в мненията си, отколкото е той.

Гидиън повдигна вежди.

— Така ли?

— Разбира се. Само погледни колко неща търпиш от мен.

— Тук си права — измърмори Гидиън. — Търпях глупостите ти прекалено дълго, мадам.

— Гидиън, опитвам се да ти докажа нещо. Само ме изслушай. Ако искаш отново да сте в добри отношения с баща си, трябва да го улесниш малко. Той не знае как да срине стените, които са се издигнали между вас през последните шест години.

— Защо ми трябва да съм в добри отношения с него? Той беше този, който пръв ми обърна гръб.

— Не е съвсем така, Гидиън. Той ти е поверил управлението на именията си.

— Нямаше кой знае какъв избор — отвърна Гидиън. — Аз бях единственият син, който му бе останал.

— Не е прекратил всякакви връзки с теб — продължи Хариет. — Ти го посещаваш достатъчно често. Само си спомни как се втурна при него последния път, когато беше зле, точно след нощта в пещерата.

— Баща ми праща заповед да ме извикат само когато мисли, че умира.

— Сигурно използва здравето си като извинение за това, че иска да те вижда по-често.

Гидиън я гледаше слисано.

— Господи! Откъде пък ти хрумна подобно нещо?

— Просто обмислих фактите логично. Ето сега, например, той не се оправда с влошеното си здраве, за да не дойде при теб. Напротив, втурнал се е да ти се притече на помощ. Дойде, защото го е грижа какво ще стане с теб.

Огромните ръце на Гидиън хванаха раменете й. Той се наведе към лицето й.

— Баща ми не се е втурнал насам, за да ми се притече на помощ. Той е тук, защото си успяла да разтревожиш майка ми и си ги накарала да мислят, че съм на път да сложа край на рода Хардкасъл. Това е единствената причина, поради която е тук. И вече се наслушах на тези глупости.

— Аз също се наслушах. Гидиън, искам да ми обещаеш, че ще бъдеш учтив с баща си. Дай му възможност да прокара мост над пропастта между двама ви.

— За тази вечер не искам да говоря повече за баща си. Дошъл съм, за да поговоря с теб, мадам.

Хариет го гледаше с очакване.

— Какво искаш да обсъдим?

— Задълженията ти като моя съпруга. Отсега нататък винаги ще се консултираш с мен, преди да вземеш някакво важно решение, като например да пишеш на родителите ми. Ясно ли е?

— Готова съм да сключа една сделка с теб, милорд — Хариет се усмихна несигурно. — Ще обещая да се консултирам с теб само ако ти се консултираш с мен. Искам да ми дадеш честната си дума, че в бъдеще ще обсъждаш с мен подобни въпроси, като например тази глупава история с дуела с Морлънд.

— Нямаше никакъв дуел. Защо, по дяволите, продължаваш да ми го натякваш?

— Защото те познавам, Гидиън. Защото знам, че щеше да има дуел, ако Морлънд не беше благоволил така удобно да се опозори и да избяга на континента. И ако нещата се бяха объркали, можеше да бъдеш убит. Не мога да понеса подобна мисъл.

Изведнъж очите на Гидиън бяха заблестели.

— Защото ме обичаш?

— Да! — почти извика Хариет. — Колко пъти трябва да ти казвам, че те обичам?

— Мисля — каза Гидиън, като я бутна да легне на леглото и се излегна тежко върху нея, — че ще трябва да ми го казваш още много, много пъти. Безброй много пъти. До края на живота си.

— Добре, милорд — Хариет обви ръце около врата му и го притегли към себе си. — Обичам те.

Покажи ми — каза той, а ръцете му вече се движеха по тялото й.

И тя наистина му показа.

Преди шест години Гидиън бе забравил как да обича. Но Хариет се надяваше, че той вече си припомня това изкуство.

* * *

На следващата сутрин Гидиън се оттегли в библиотеката веднага след закуска. Не беше в настроение да говори с никой от родителите си. Те бяха в дома му и не можеше да стори нищо по въпроса. Едва ли можеше да ги изгони. Но бе решил: щом Хариет ги е поканила в Лондон, нека тя да си ги забавлява.

Гидиън си каза, че има и по-важна работа.

Той седна на писалището и започна да разглежда окончателния списък на заподозрените лица. Беше се оказало безкрайно изтощително и обезверяващо да търси имената на възможните крадци от списъците на гостите. Имаше буквално десетки хора, които присъстваха на всеки един от списъците.

Но това пък съвсем не значеше, че са приели поканите. По всяко време през сезона някои хора бяха, така да се каже, „на мода“, затова получаваха покани за абсолютно всяко соаре, бал или събиране за игра на карти. Естествено никой освен най-изисканите домакини не очакваха от тях да присъстват на всяка цена.

Един от проблемите, с които се сблъска Гидиън бе, че не можеше да каже кой коя покана би приел. Осъзна, че въобще не беше наясно кой е на мода и кой — не, кой би могъл да приеме дадена покана и кой би сметнал за унизително да се отзове.

Всичко беше прекалено сложно за човек, който е бил отритнат от обществото през последните шест години.

Тъкмо когато Гидиън за пореден път преглеждаше списъка в отчаян опит да го посъкрати, вратата се отвори. В стаята колебливо влезе баща му и спря до вратата.

— Съпругата ти каза, че си тук — рече Хардкасъл.

— Имате ли нужда от нещо, сър?

— Бих искал да си поговорим, ако нямаш нищо против.

Гидиън сви рамене.

— Моля, седнете.

Графът прекоси стаята и седна на стола срещу Гидиън.

— Зает си, а?

— Вече от няколко дни работя по един списък.

— Разбирам. — Хардкасъл огледа библиотеката и се покашля един-два пъти. — Доколкото разбрах, не си знаел, че Хариет ни е повикала.

— Да.

Хардкасъл се намръщи.

— Жена ти е мислела само доброто, нали разбираш.

— Тя реагира прекалено прибързано в една ситуация, която бе напълно под контрол.

— Да, така значи. Но искрено се надявам да не си бил прекалено суров с нея снощи. Забелязах, че беше раздразнен.

Гидиън повдигна една вежда.

— Двамата с Хариет обсъдихме въпроса. Няма нужда да се тревожите за нея.

— По дяволите, човече! За какво ставаше въпрос? Дуел? И то с Морлънд? Какво те е прихванало, та да предизвикваш Морлънд?

— Той е нападнал Хариет в музея на господин Хумболт. Тя е успяла да се спаси сама, като го е ударила по главата с един огромен камък. За жалост, той се отървал жив от удара. Затова го предизвиках. Всичко е пределно ясно и просто, но Хариет доста се разтревожи.

— Морлънд е нападнал Хариет? — Хардкасъл очевидно бе сащисан от чутото. — За бога, защо му е трябвало да я напада?

Гидиън гледаше списъка на гостите пред себе си.

— Вероятно защото е знаел, че не може да я прелъсти, както направи с Диъдри — при тези думи той отметна едно от имената с писалката си.

— Диъдри!

Последва дълго мълчание. Гидиън не вдигна поглед. Продължи да отмята някои имена.

— Нима искаш да кажеш, че Морлънд е прелъстил Диъдри Ръштън преди шест години? — най-сетне попита Хардкасъл.

— Да. Мисля, че един-два пъти ви споменах, че е имала връзка с друг мъж, и че аз самият никога не съм я докосвал.

— Да, но…

— Но вие мислехте, че детето в утробата й е било мое — каза Гидиън. — Спомням си, че няколко пъти се опитах да го отрека, но никой не ми обърна внимание.

— Та тя беше дъщеря на пастора! — Този път в думите му нямаше разпалена убеденост, а само голяма тъга. — И тя е казала на икономката им и на баща си, че детето е било от теб. Защо й е трябвало да лъже, след като е смятала да се самоубие?

— И аз много често съм се чудил за това. Но навремето Диъдри изрече прекалено много лъжи. Какво й е струвало да добави още една?

Челото на Хардкасъл се набръчка замислено.

— Тогава ти знаеше ли, че Морлънд е бил с нея?

— Самата тя ми го каза при последната ни среща през онази вечер. По-късно, когато всичко приключи, нямаше как да го докажа. Морлънд все още бе женен и горкичката му съпруга така и така си имаше достатъчно грижи.

— Съпругата му? Май си я спомням, но съвсем бегло. Много тъжно създание. Съвсем обезверено.

Гидиън помълча малко, като явно си припомняше някои неща.

— Тогава имаше слухове, че той не се държи добре с нея. Не виждах смисъл да го обвинявам публично, че е прелъстил Диъдри. Никой нямаше да ми повярва, а и това само щеше да донесе още повече мъка на бедната жена на Морлънд.

— Разбирам. Тогава забелязах, че вече не се движиш с Морлънд, но предположих, че е така, защото Морлънд се е отвърнал от теб, както и всички останали. Значи ти си бил този, който е сложил край на приятелството ви.

— Да.

— Това бяха трудни времена за всички нас — рече Хардкасъл. — Брат ти бе загинал само преди няколко месеца. Майка ти все още не можеше да се възстанови от този удар.

— Нито пък вие — студено каза Гидиън. — И вече личеше, че никога няма да се възстановите.

— Той беше първородният ми син — бавно каза Хардкасъл. — Единственият ми син в продължение на дълги, дълги години. След като роди Рандъл, майка ти не можеше да зачене дълго време. Той беше едничкото ни дете и олицетворяваше идеалният син и наследник. Сигурно е било неизбежно той да е нашият любимец, дори и след като се роди ти.

— И също толкова неизбежно да е невъзможно някога аз да заема мястото му в сърцето ви. И вие ми го показахте съвсем недвусмислено, сър.

Хардкасъл срещна суровия поглед на Гидиън.

— Както вече ти обясних, загубата на Рандъл беше тежък удар за нас. И точно тогава ни се стовари скандалът със смъртта на Диъдри. Трябваше ни време, за да свикнем с истината, Гидиън.

— Несъмнено — Гидиън погледна отново надолу към списъка. Поне още не бяха почнати да си крещят, помисли си той. Всъщност, за пръв път от толкова дълго време двамата разговаряха с що-годе нормален тон. — Има нещо, което бих искал да знам. Повярвахте ли в някоя от другите истории, които се разказваха?

Хардкасъл се намръщи.

— Не ставай смешен. Разбира се, че никога, дори и за миг не повярвахме, че имаш нещо общо със смъртта на Рандъл. Признавам, че наистина вярвах, че си се държал непочтено спрямо Диъдри Ръштън, но нито аз, нито майка ти не сме допускали нито за миг, че си убиец.

Гидиън срещна ясния, нетрепващ поглед на баща си и малко му олекна.

— Радвам се.

Всъщност, той така и не бе разбрал коя точно история са чули родителите му и на коя са повярвали. Преди шест години се шепнеха какви ли не приказки, една от друга по-ужасни.

— Върху какво работиш? — попита след малко Хардкасъл. Гидиън се поколеба, но реши да му обясни.

— Казах ви, че продължавам да търся човека, които е бил мозъкът на онази банда крадци, използвали пещерите.

— Спомням си. Ти каза, че сигурно е някой, който има достъп до висшето общество, а освен това се интересува от вкаменелости. Даже спомена, хм… че и аз отговарям на това описание — измърмори Хардкасъл.

Гидиън погледна за миг баща си и видя иронията в очите му.

— Сигурно ще си отдъхнете, ако ви кажа, че ви задрасках от списъка на заподозрените.

— На какво основание?

— Въз основа на това, че напоследък не се движите много из обществото. Търся човек, който се навърта навсякъде из Лондон, като посещава повечето балове и приеми — отвърна Гидиън. — Вие и майка ми живеете в Хардкасъл като отшелници, и то от години.

— Нали знаеш, здравето ми е доста разклатено — графът го погледна лукаво.

— Но както Хариет отбеляза снощи, здравето ви не ви попречи да се втурнете насам, когато сте получили писмото й.

— Напоследък се чувствам малко по-добре.

Гидиън се усмихна хладно.

— Сигурно това се дължи на надеждите ви да се сдобиете с внук.

Хардкасъл сви рамене.

— Определено вече е крайно време и за това… Май списъкът ти е доста дълъг.

— Оказа се невероятно трудно да разбера кой може да е познавал пещерите около Ъпър Бидълтън. Колкото пъти отида в клуба, за да разбера нещо повече за даден човек, откривам, че и още някой се е запалил по вкаменелостите. Нямах представа, че толкова много хора се интересуват от стари кокали.

— Вероятно мога да ти помогна. Когато и аз събирах вкаменелости, познавах много хора със същите интереси. Може би ще разпозная някои от имената в списъка ти.

Гидиън се поколеба, след което обърна списъка така, че и баща му да може да го прочете.

— Интересно — замислено каза Хардкасъл, като прокара пръст по колоната имена. — Мисля, че можеш да задраскаш Донъли и Дженкинс. Доколкото си спомням, те рядко напускат Лондон и е малко вероятно да отидат на толкова немодерно място като Ъпър Бидълтън. Интересът им към вкаменелостите е доста ограничен.

Гидиън погледна баща си, след което се наведе, за да отметне и техните имена.

— Много добре — каза той някак неловко.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш защо си толкова загрижен да хванеш този мистериозен човек?

— Веднага щом се върнем в Ъпър Бидълтън, Хариет ще се втурне право в безценните си пещери. Искам да съм сигурен, че ще е в безопасност. А не мога да съм сигурен в това, ако не знам кой е организирал онези крадци, които заловихме. Следващия път тя може да се натъкне не на купчина плячка, а на банда главорези.

Хардкасъл го гледаше проницателно.

— Разбирам. Значи смяташ, че този главен крадец ще се върне в пещерите?

— Не виждам причина, която да му попречи да организира друга подобна банда веднага щом историята се позабрави и духовете се поуспокоят. Сигурно знае, че не мога да стоя непрекъснато в Ъпър Бидълтън, за да наблюдавам плажната ивица. А и планът му действаше превъзходно, докато Хариет не се натъкна на чувалите в онази пещера. Да, определено смятам, че той пак ще се опита да действа по подобен начин.

Веждите на Хардкасъл се сключиха.

— В такъв случай е най-добре да се залавяме за работа — той погледна следващите две имена в списъка. — Рестънвил и Шадуик са достатъчно богати, за да накарат и цар Мидас да се изчерви. Въобще не им трябва да прибягват до кражби.

— Отлично — Гидиън отметна още две имена.

И така, в продължение на няколко минути баща и син продължиха да работят върху списъка, като доста го съкратиха. Вече бяха преполовили колоната имена, когато Хариет и лейди Хардкасъл се втурнаха в стаята, облечени за разходка. Гидиън и баща му станаха учтиво.

— Сметнахме, че е добре да ви уведомим, че излизаме по магазините, милорд — развълнувано рече Хариет. — Майка ви изрази голямо желание да разгледа каква е последната мода.

— Отчаяно се нуждая от ново боне и плат за една-две рокли — каза лейди Хардкасъл. После се усмихна колебливо на Хариет.

Гидиън не пропусна да забележи изражението на майка си, когато погледна Хариет. Веднага осъзна, че жена му успешно очарова майка му, както правеше и с всички останали.

— Няма по-добра възможност от една обиколка на магазините, за да могат две жени да се опознаят по-добре — побърза да каже Хариет. — Майка ви и аз наистина имаме нещо общо.

Гидиън повдигна вежди.

— И то е?

— Вие, разбира се — Хариет се ухили.

Очите на лейди Хардкасъл загрижено сновяха между съпруга й и сина й.

— Виждам, че вие двамата сте заети.

— Доста — отвърна Хардкасъл. — Преглеждаме списъка на заподозрените лица, върху които работеше Гидиън.

Очите на Хариет се разшириха.

— Заподозрени лица?

Гидиън простена.

— Смятах да ви предупредя да не споменавате на никого за това — измърмори той към баща си.

— Какви са тези заподозрени лица? — разпалено попита Хариет.

— Търся някой, който вероятно е организирал бандата крадци, които използваха пещерите — накратко обясни Гидиън. — Имам причини да вярвам, че е човек с достъп до най-изисканите приемни. Също така явно е човек, който е имал възможност да опознае пещерите в скалите.

— Вероятно колекционер на вкаменелости?

Гидиън кимна неохотно.

— Да. Много е вероятно.

— Чудесна идея. Вече толкова пъти съм ви казвала, милорд, колекционерите са ужасно безскрупулни типове — възкликна Хариет. В очите й блестеше нов ентусиазъм. — Вероятно мога да ви помогна. Запознах се с много колекционери тук, в Лондон, и сега се сещам за няколко, които ми се сториха доста подозрителни личности.

Гидиън се усмихна съжалително.

— Ти намираш почти всичките си колеги за подозрителни. Не мисля, че точно твоето мнение ще ни помогне да скъсим списъка. Въпреки това може да ми дадеш имената на членовете на твоето Общество за вкаменелости и древни изкопаеми. Ще го сверя с моя списък.

— Разбира се. Ще го напиша веднага щом се върнем от покупки.

Лейди Хардкасъл погледна съпруга си.

— Кои са имената в списъка дотук?

— Доста са. Списъкът е доста дълъг — отвърна Хардкасъл.

— Може ли да го погледна? — лейди Хардкасъл се понесе ефирно към писалището.

Хариет я последва и занаднича иззад рамото и.

— Господи! Как ще откриете мошеника сред толкова много имена?

— Няма да е лесно — каза Гидиън. — Предлагам двете с майка ми да тръгвате, мадам. Баща ми и аз имаме доста работа.

Лейди Хардкасъл оглеждаше внимателно списъка.

— Не виждам името на Брайс Морлънд. Доколкото си спомням, той никога не се е интересувал от вкаменелости, но със сигурно познаваше терена около Ъпър Бидълтън.

Гидиън срещна въпросителния поглед на майка си.

— Обмислих възможността Морлънд да стои зад бандата. Със сигурност не би изпитал и капчица угризения да прибегне до кражба. Но не смятам, че е бил той. А и дори да е той, няма нужда да се тревожим за него. Той избяга на континента.

— Точно така — лейди Хардкасъл продължаваше да изследва списъка. — Ами Клайв Ръштън? И неговото име не виждам. Едно време той беше ненаситен колекционер — тя погледна Хардкасъл. — Доколкото си спомням, той бе човекът, който те запали по това хоби, нали, скъпи?

Последва тягостна тишина. Хардкасъл се размърда неловко на стола си.

— Този човек беше свещеник в имението ми. Едва ли точно той ще се занимава с крадци.

Гидиън бавно седна на мястото си и се загледа замислено в майка си.

— В началото бях записал името му в списъка, но после го изключих, защото разбрах, че го няма в почти никой от списъците на поканените в онези къщи, в които са станали кражби. Това бе една от причините да задраскам и Морлънд. Човекът, когото търся, трябва да е бил канен в най-богатите къщи в града. Ръштън и Морлънд не се движеха точно в най-висшите среди.

— Господи, но това няма никакво значение — възкликна лейди Хардкасъл. — Когато има голямо соаре или бал, и най-богатите къщи са препълнени до тавана с какви ли не хора. Ако не е претъпкано, домакините ще смятат приема за провал. Естествено всеки трябва да показва поканата си на входа, но нали знаете как става. Стъпалата пред къщата са винаги толкова претъпкани с народ, че човек спокойно може да мине незабелязан.

— Майка ви е права, милорд — бързо каза Хариет. — Точно така си е. Ако човек е облечен прилично и изглежда да е в компанията на някой поканен, никой няма да го спре и съвсем лесно ще се промъкне в препълнената бална зала. Та кой би забелязал един гост в повече, когато има такава огромна тълпа?

Гидиън барабанеше с пръсти по бюрото си.

— Може би наистина сте прави. — Хардкасъл изглеждаше поразен.

— Проклет да съм, ако не е точно така. Ами да, могат даже да влязат откъм градината и никой няма да забележи.

— В такъв случай — рече Гидиън, а мозъкът му работеше трескаво, — Ръштън все още е доста вероятен извършител. И Морлънд. По дяволите, и още толкова много хора!

Хардкасъл вдигна ръка.

— Да не забравяме и факта, че инициаторът на кражбите е добре запознат с пещерите около Ъпър Бидълтън. Точно това ще помогне да не съставяме много дълъг списък.

— Да. Сигурно е така.

— Чувствайте се напълно свободни да се допитате до мен и Хариет, щом се нуждаете от допълнителни разяснения относно привичките на висшето общество — усмихна се лейди Хардкасъл, като сложи ръкавиците си. — Хайде, Хариет. Трябва да тръгваме. Нямам търпение отново да се разходя по Оксфорд стрийт. Едно време там имаше един шапкар французин, който създаваше най-изящните бонета, които съм виждала.

— Да, разбира се — учтиво се съгласи Хариет. Очите й се задържаха със съжаление върху списъка на Гидиън. Личеше, че много повече й се иска да работи върху него, отколкото да обикаля магазините.

— О, между другото — добави лейди Хардкасъл, като се поспря за миг. — Време е и Хариет да даде своето соаре. Аз й помагам да го организира. Поканите ще бъдат изпратени днес следобед. Не правете никакви други планове за вторник вечер.

Гидиън изчака Хариет и майка му да излязат от библиотеката. Едва тогава очите му срещнаха погледа на баща му.

— Хариет може и да е права — бавно рече той.

— За какво?

— Може би наистина трябва да обяснявам какво мисля и да споделям плановете си с другите. Тази сутрин узнах повече неща за хората от списъка си, отколкото бях успял да измисля сам в продължение на няколко дни.

Хардкасъл се подсмихна.

— Ти май не си единственият, който е узнал едно-две неща в последно време. Е, а сега имам едно друго предложение. Какво ще кажеш да се отбием в някои от клубовете ми днес следобед? Мога да подновя някои от познанствата си, както и да поразпитам за това-онова. Ще видим дали така ще съкратим списъка ти още повече.

— Отлично — съгласи се Гидиън.

Той осъзна, че тази сутрин, неусетно кога, бе започнал да възприема баща си като партньор в начинанието си. Усещането бе странно и непривично, но определено не беше неприятно.

* * *

Когато Гидиън и баща му влязоха в клуба, бяха посрещнати от приглушени възгласи на изненада. Няколко от старите приятели на графа му кимнаха, очевидно доволни да видят стария си другар след толкова години.

Но още преди някои де успее да се доближи до двойката, върху тях връхлетяха Епългейт и Фрай.

— Ще се присъедините ли към нас за глътка портвайн, господа? — тържествуващо ги покани Епългейт. Той погледна Хардкасъл. — Пием за успеха на Сейнт Джъстин в разгромяването на Морлънд. Предполагам, че вече сте чули, Хардкасъл. Днес целият град говори само за това. Онзи страхливец е предпочел да избяга на континента, вместо да се изправи лице в лице срещу сина ви.

— И аз чух нещо подобно.

— Трябва да призная, това показва онези неприятни събития отпреди шест години в съвсем нова светлина — обяви Фрай. Той се наведе поверително към графа. — Лейди Сейнт Джъстин ни изясни едно-две неща относно онази история, нали разбирате.

— Така ли? — Хардкасъл прие една чаша портвайн.

— А сега тази история с Морлънд малко или много доказва, че слуховете за миналото са били адресирани съвсем не към човека, който е бил главният виновник — заключи Фрай.

— Сейнт Джъстин определено не е страхливец и със сигурност не се бои да се бие за честта на една дама. Още повече, той доказа, че е готов да постъпи правилно, когато се налага.

— Лейди Сейнт Джъстин твърдеше това през цялото време — Епългейт поклати глава. — Но нали знаете как е със слуховете. Отвратителна работа.

Двама-трима от другите мъже се приближиха, за да поздравят Хардкасъл. После се обърнаха към Гидиън.

— Чух за Морлънд — каза единият от тях. — Всички се радваме, че се отървахме от него. Никога не ми е вдъхвал доверие. Миналата година през сезона беше хвърлил око на дъщеря ми. Искаше да сложи ръка върху наследството й, без съмнение. И малкото глупаче си помисли, че е влюбено в него. Съвсем не беше лесно да й го избия от главата.

— Ами да — включи се и другият мъж, като се обърна към Гидиън. — А жена ми казва, че сте подарили на съпругата си прелестна кобила. Тя много завижда и иска да й избера нов кон. Чудех се, не бихте ли ме посъветвали на търга в четвъртък?

— Нямах намерение да ходя на търга — рече Гидиън.

Мъжът побърза да кимне, като се изчерви от неудобство.

— О, разбирам. Не исках да ви се натрапвам. Просто си мислех, ако случайно сте там, да ме посъветвате.

Гидиън забеляза предупредителния кос поглед, който му бе отправил баща му, затова сви рамене.

— Разбира се. Ако отида в Татърсолз в четвъртък, с удоволствие ще ви посоча няколко животни, които биха подхождали на съпругата ви.

Господинът засия.

— Много съм ви благодарен. Е, аз ще вървя. Сигурно ще ви видим тази вечер на бала у семейство Ърскин. Жена ми казва, че и ние ще отидем. Твърди, че целият свят ще се изсипе там, за да види вас и лейди Сейнт Джъстин.

* * *

Наистина целият свят, или поне целият град, се бе изсипал на бала на Ърскин тази вечер. И от пръв поглед личеше, че всички са дошли, за да изразят почитанията си пред Гидиън и Хариет.

Лорд и лейди Сейнт Джъстин само за една нощ се бяха превърнали в най-модерните, най-търсените личности на обществото. А присъствието на граф и графиня Хардкасъл в балната зала беше допълнителна награда за любезните домакини.

Ефи и Аделаида бяха безкрайно доволни и направо във възторг от факта, че са свързани с толкова модерна двойка. А на Фелисити всичко това й се струваше невероятно забавно.

В разгара на вечерта Хардкасъл потърси Гидиън и го откри до един прозорец. За пръв път тази вечер Гидиън беше успял да се усамоти и сега се наслаждаваше на миговете спокойствие.

— Не е ли удивително колко много приятели си спечелил само за една вечер — Хардкасъл отпи от шампанското си, като наблюдаваше тълпата.

— Нали? Що се отнася до общественото мнение, сега съм изличил петното от честта си. Но всичко дължа на моята малка и възхитителна съпруга.

— Не — заяви Хардкасъл с изненадваща разпаленост. — Благодарение на Хариет ти си възвърна репутацията в очите на обществото. Но честта ти винаги си е била само твоя и непокътната. Никога не си я опетнявал.

Гидиън бе толкова изненадан, че едва не изтърва чашата си. Обърна се и се втренчи в баща си, без да знае какво да каже.

— Благодаря ви, сър — успя да промълви най-сетне той.

— Няма за какво да ми благодариш — измърмори графът. — Горд съм, че си мой син.