Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ravished, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 220 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2008)
Корекция
maskara (2008)
Сканиране
?

Издание:

Аманда Куик. Красавицата и звярът

Издателство „Ирис“, София, 1999

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Симона)

16.

Съвсем не беше лесно да изкопчи от нея цялата история. Гидиън се въоръжи с цялото си търпение. Притискаше до себе си Хариет, докато тя му разказваше разпокъсано разни неща, които включваха фалшиви вкаменелости, камък с контури на бодлива риба в него и Брайс Морлънд.

Името на Морлънд бе това, което накара Гидиън да закипи от гняв.

— И тогава хвърлих камъка върху него — Хариет вдигна глава от рамото на Гидиън. — И той го удари. Гидиън, имаше кръв. Много кръв. И после той падна на пода и не съм сигурна, но май си удари главата на шкафовете. Когато отидох, за да взема ключа от джоба му, той не помръдваше. Гидиън, какво ще правим? Мислиш ли, че ще ме обесят заради убийството на господин Морлънд?

Гидиън успя с огромно усилие да сдържи яростта си.

— Не — отвърна той. — Ти със сигурност няма да бъдеш обесена за убийство. Няма да го позволя.

Раменете на Хариет се отпуснаха от облекчение.

— Благодаря, милорд. Това е наистина много успокояващо. Толкова се тревожех — тя грабна голямата бяла кърпичка, която той й бе подал, и попи сълзите от очите си. — Мислиш ли, че ще се наложи да напуснем страната, за да избегнем скандала?

— Не, не вярвам това да се наложи — Гидиън усещаше стомаха си на буца. Този път Морлънд бе отишъл прекалено далеч.

— Слава богу! — Хариет подсмръкна в кърпичката. — Точно сега въобще не ми се щеше да напускам страната. Толкова искам да се върнем в Ъпър Бидълтън, за да продължа работата си. А и си мисля, че ще ти е много трудно да управляваш имотите на семейството ти от чужбина.

— Несъмнено би било така — Гидиън сграбчи раменете й и я разтърси. — Хариет, съвсем сигурна ли си, че не ти е сторил нищо?

Тя поклати нетърпеливо глава и още веднъж издуха носа си в кърпичката.

— Не, не, съвсем добре съм, милорд. Само дето тази рокля вече за нищо не става. Но не мога да виня за това само господин Морлънд. Всъщност когато той се появи, вече достатъчно я бях оплескала с мръсотия.

Тя наистина беше добре. Гидиън трябваше непрекъснато да си го напомня. Морлънд не бе успял да я докопа в мръсните си развратни лапи. Ето на, можеш да си сигурен, че Хариет ще се спаси сама с помощта на някаква древна риба в парче камък. Гидиън нежно разтриваше раменете й. Той се бе провалил и не бе успял да я опази.

— Моята храбра, изобретателна Хариет. Толкова много, наистина много се гордея с теб, мадам.

Тя се усмихна, все още трепереща.

— Ами, благодаря ти, Гидиън.

— Но съм ужасно ядосан на себе си, че не успях да се справя със задачата си да те пазя — мрачно добави Гидиън. — Въобще не трябваше да допусна да изпаднеш в такава опасност както днес.

— Е, за това едва ли точно ти си виновен, Гидиън. Не би се досетил по никакъв начин, че господин Морлънд ще отиде в музея на господин Хумболт — Хариет млъкна за миг и след това продължи разпалено: — Това наистина е прекрасен музей, сър. Мисля, че още не съм успяла да ти разкажа за него, защото бях толкова заета да ти обяснявам как може би съм убила господин Морлънд. Но не открих нито един зъб, който да прилича на моя.

Гидиън се усмихна иронично. Какво друго може да очаква от Хариет, освен да е много по-заинтересувана от гигантския зъб на влечуго, отколкото от прекалено близката среща с Морлънд. Той постави пръст на устните й, за да я накара да замълчи.

— Ще ми разкажеш за музея по-късно. Сега мисля, че ще е най-добре, ако отида и разбера точно с какво си имаме работа.

Хариет изглеждаше много разтревожена.

— Какво имаш предвид?

— Отивам в музея на Хумболт, за да разбера дали Морлънд е жив или мъртъв — Гидиън я целуна по челото. — Едва когато разбера какво е положението в момента, мога да правя по-нататъшни планове.

— Да, разбира се — Хариет прехапа устни. — Ами ако е жив? Мислиш ли, че ще ме обвини в опит за убийство?

— Мисля — нежно отвърна Гидиън, — че последното нещо, което би направил Морлънд, е да те обвини в убийство.

Ще е прекалено зает да се опитва да спаси собствената си кожа, обеща си наум Гидиън.

— Не съм съвсем убедена в това — замислено се намръщи Хариет. — Той не е особено мил човек. Ти беше съвсем прав, като каза, че не е такъв ангел, какъвто изглежда.

— Да — Гидиън я пусна. — Качи се горе, скъпа. Ще се върна, когато се погрижа за Морлънд.

Хариет докосна рамото му, а в очите й се четеше огромна загриженост.

— Нали ще внимаваш много? Не искам никой да те види близо то трупа. Ако е мъртъв, разбира се. А ако е жив, може да е опасен. Не бива да поемаш никакви рискове.

— Ще бъда много внимателен — Гидиън отиде до вратата и я отвори. — Може да се позабавя, но ти не бива да се тревожиш за мен.

Хариет го погледна недоверчиво.

— Мисля, че трябва да дойда с теб, сър. Мога да ти покажа точно къде оставих господин Морлънд.

— Сам ще го намеря.

— Но ако дойда с теб, ще мога да стоя на пост, докато ти се погрижиш за тялото — каза тя, като явно вече се беше запалила по собствения си план.

— Ще се справя чудесно и сам. А сега, ако нямаш нищо против, Хариет, ще тръгвам — той я подкани с ръка да тръгва към стаята си.

Хариет тръгна съвсем бавно към вратата, като явно обмисляше някакви варианти наум.

— Милорд, колкото повече си мисля за това, толкова повече се убеждавам, че ще е най-добре да дойда с теб.

— Казах не, Хариет.

— Но ти знаеш също толкова добре, колкото мен, че понякога и твоите планове се объркват. Помни какво се случи онази нощ в пещерата, и всичко стана само защото не ми се довери.

— Плановете ми се объркват, само когато вие, мадам, се намесите в тях — спокойно отвърна Гидиън. — Тази вечер ще направиш точно каквото ти казах. Аз ще се занимая с Морлънд. Ти ще се качиш в стаята си, ще вземеш една вана и ще пийнеш чаша чай, за да се възстановиш след случилото се. И няма да напускаш къщата, докато се върна. Ясно ли е всичко, скъпа?

— Но, Гидиън…

— Виждам, че не е съвсем ясно. Отлично, нека тогава говоря направо. Ако моментално не се качиш горе, аз ще те занеса там. Сега разбрахме ли се, мадам?

Хариет примигна.

— Ами, ако смяташ така да се държиш по този въпрос…

— Така смятам — увери я той.

Хариет мина с нежелание покрай него.

— Добре, милорд. Но моля те, внимавай.

— Ще внимавам — намусено отвърна Гидиън. — И, Хариет!

Тя се обърна назад с въпросителен поглед.

— Да, милорд?

— Бъди сигурна, че в бъдеще ще се грижа за теб много по-добре.

— О, глупости. Ти и така си се грижиш за мен отлично.

Тя греши, мислеше си Гидиън, докато я наблюдаваше как се изкачва по стълбите. Въобще не се грижеше както трябва за нея и днес тя едва не плати горчива цена за небрежността му. Но поне едно бе сигурно. Време беше да се отърве от Морлънд веднъж завинаги.

Освен, разбира се, ако Хариет вече не го е сторила.

* * *

В ранната вечер, когато Гидиън се отправи пеша към музея на Хумболт, улиците бяха препълнени с народ.

Гидиън бе сметнал, че без кон и карета ще се придвижи по-бързо, но вървенето пеша имаше и още едно предимство. Пеша бе по-лесно да се смеси с тълпата пешеходци и карети, които непрестанно се движеха навсякъде из Лондон.

Конете на Сейнт Джъстин едва ли можеха да минат незабелязано. Много хора ги разпознаваха моментално, а Гидиън не искаше да привлича вниманието върху себе си точно тази вечер. Ако забележи някое познато лице, той можеше да се шмугне в страничните улички.

Когато стигна до улицата, на която се намираше музеят на господин Хумболт, Гидиън изчака в една пресечка, докато се увери, че наоколо няма никой друг. После се отправи към пространството точно пред къщата, което бе леко вдълбано, за да достига светлина до прозорците на мазето. Както винаги, стълбите, които водеха от улицата към къщата, бяха оградени с желязна ограда и порта.

Гидиън се опита да отвори портата, но тя се оказа заключена. Той се огледа още веднъж, да не би някой да се е приближил, след това се прехвърли през оградата и скочи на каменните стъпала.

Тези стълби, които бяха първоначално предназначени за прислугата и търговците, водеха надолу към една врата, която също беше заключена. Гидиън се опита да надникне през едно от прозорчетата, които трябваше да пропускат светлина до тъмното мазе, но пред всички тях бяха спуснати плътни завеси.

Гидиън тъкмо се чудеше дали ще му се наложи да чупи някой прозорец, когато забеляза, че някой явно е забравил да заключи прозорчето.

Отвори го и прехвърли единия си крак през перваза. Само след миг вече се намираше в затъмнена стая, пълна с шкафове, сандъци и кости. Той бързо се досети, че това не е стаята, за която му бе разказала Хариет.

Гидиън взе от стената една свещ, запали я и тръгна през прашната стая към един тъмен и къс коридор. Вратата на стаята в дъното беше отворена.

Още щом пристъпи в тъмната стая, Гидиън разбра, че се намира точно на мястото, където е била нападната Хариет. Леден гняв забушува във вените му, докато проверяваше всяка от пътеките между високите шкафове. Морлънд я е хванал в този капан. Проследил я е като беззащитна кошута и тогава я е нападнал. Единствено съобразителността на Хариет я е спасила.

Ръката на Гидиън яростно стискаше свещта. В този момент беше ядосан на самия себе си почти колкото и на Морлънд. Трябваше да се погрижи Хариет въобще да не попада в подобна опасност. Не беше изпълнил дълга си към своя и съпруга. Не се бе грижил за нея както трябва.

Гидиън откри пътеката, където Хариет бе хвърлила камъка върху Морлънд. Големият каменен къс беше на пода, а от него се бе отчупило едно парче. Върху него капна малко восък см свещта му и на светлината й се различаваше отпечатък на им какво странно морско същество с бодли. Гидиън коленичи за да разгледа по-отблизо мястото, където бе повален Морлънд.

На пода личаха тъмни петна засъхнала кръв. Гидиън се изправи и набързо огледа останалата част от стаята. От Морлънд нямаше и следа.

Когато напусна помещението и тръгна обратно по коридора, Гидиън забеляза още няколко капки кръв върху праха на пода. Проследи кървавата диря и стигна точно до онзи прозорец, през който самият той бе влязъл. Когато вдигна свещта, успя да различи кървавия отпечатък на пръст върху перваза. Морлънд бе излязъл от къщата точно от тук. Това обясняваше защо прозорецът бе отворен.

Дотук с опасенията на Хариет, че е убила това копеле Явно е бил достатъчно добре, за да се измъкне от къщата, след като се е надигнал от пода.

Гидиън се усмихна студено на себе си, когато духна свещта. Наистина се радваше, че Морлънд не е мъртъв. Имаше други планове за него.

Двадесет минути по-късно Гидиън се изкачи по стълбите пред малката градска къща на Морлънд и се представи на икономката, която бе отворила вратата. Тя зяпна ужасена белега му, докато избърсваше ръце в престилката си.

— Не е в къщи за никого — измърмори жената. — Тъй ми каза самият той преди половин час. Веднага щом се прибра. Имал е злополука, сама видях.

— Благодаря — Гидиън пристъпи в коридора, като избута жената от пътя си. — Сам ще се представя.

— Не, вижте какво, сър — измънка икономката. — Получих нареждания никого да не пускам. В момента господин Морлънд хич не е добре. Почива си в библиотеката.

— Ще се чувства много по-зле, когато приключа с него — Гидиън отвори първата врата вляво и разбра, че е отгатнал. Намираше се в библиотеката. Не видя къде се намира жертвата му, докато не чу гласа на Морлънд иззад облегалката на едно широко кресло пред камината.

— По дяволите, веднага изчезвай оттук — изръмжа Морлънд, без да се обърне, за да види кой е влязъл. — Дявол да го вземе, госпожо Хийт, нали ти казах никой да не ме безпокои!

— Но аз смятам да направя именно това, Морлънд — проговори Гидиън, съвсем тихо. — Ще те обезпокоя. И то доста.

Откъм креслото не се чу нито звук. После Морлънд се надигна от него и се извърна, за да застане лице в лице с Гидиън. От чашата в ръката му се изля малко бренди върху килима.

Морлънд вече съвсем не приличаше на архангел. Грижливо фризираната му руса коса сега бе в безпорядък. По челото му имаше засъхнала кръв, а очите му горяха трескаво. Той остави чашата с треперещи пръсти.

— Сейнт Джъстин! Какво, по дяволите, търсиш тук?

— Не се престаравай да се правиш на гостоприемен домакин, Морлънд. Виждам, че не се чувстваш особено добре. Между другото, много лош удар си получил по челото, а? — Гидиън се усмихна. — Чудя се дали ще ти остане белег.

— Разкарай се от тук, Сейнт Джъстин!

— Знаеш ли, тя се тревожеше, че те е убила с онзи голям камък. Хариет е доста силна за една представителка на слабия пол. А и камъкът си беше доста големичък, не мислиш ли? Видях го на пода в онази стая, където си се опитал да я нападнеш.

Морлънд гледаше с див поглед.

— Не знам за какво говориш, по дяволите, и нямам желание да узная. Искам моментално да си тръгнеш.

— Ще си тръгна веднага щом ние двамата уредим една дребна работа.

— Каква работа?

Гидиън повдигна вежди.

— О, нима пропуснах да ти обясня? Искам имената на секундантите ти, естествено. За да могат моите секунданти да им се обадят и да уредят подробностите около срещата ни.

Морлънд сякаш онемя. След известно време продума:

— Секунданти? Среща? Да не си луд? За какво говориш?

— Предизвиквам те на дуел естествено. Смятах, че ще очакваш подобно нещо. Все пак ти си обидил жена ми. Какво друго му остава на един джентълмен в моето положение, освен да поиска удовлетворение?

— Не съм докосвал жена ти. Не знам за какво говориш — побърза да каже Морлънд. — Ако тя твърди, че съм я обидил, значи лъже. Тя лъже, чуваш ли?

Гидиън поклати глава.

— Ето на, отново я обиждаш. Как смееш да обвиниш жена ми, че лъже, Морлънд? Сега вече наистина ще искам удовлетворение. Не мога да оставя това без отговор.

— Дявол да те вземе, Сейнт Джъстин, казвам ти самата истина. Въобще не съм я докосвал.

— Да, знам — търпеливо рече Гидиън. — Фактът, че се е спасила от теб, е много приятен, но това не те оправдава. Самият ти, като истински джентълмен, сигурно разбираш отлично какво съм длъжен да сторя сега.

Морлънд го гледаше втренчено, а изражението му представляваше смесица от гняв и отчаяние.

— Тя лъже, казвам ти. Не знам защо, но тя лъже. Чуй ме, Сейнт Джъстин. Някога бяхме приятели. Сега можеш да ми вярваш.

Гидиън го гледаше изпитателно.

— Нима наистина предлагаш да повярвам на теб, а не на жена си?

— Да, по дяволите, да! Защо да й вярваш? Тя беше принудена да се омъжи за теб, защото си я компрометирал. Докато ви нямаше, целият град заговори за това.

— Нима? Е, слуховете нямат кой знае какво значение, нали? Вече се ожених за дамата. В очите на обществото това решава всички проблеми, както и двамата отлично знаем.

— Но ти не можеш да й вярваш — каза Морлънд. — Тя не те обича. Не повече, отколкото те обичаше Диъдри. Как може някоя жена да те желае, с това отвратително лице? Жена ти е била принудена да приеме предложението ти, също както беше принудена и Диъдри.

— Много съм изненадан, че заговори за Диъдри — тихо рече Гидиън. — След онова, което й причини.

Устните на Морлънд започнаха да се движат, но известно време от тях не се откъсна нито звук.

— След кое? Какво съм й направил? За какво пък говориш сега, по дяволите?

— Тя ми каза името на човека, който я е прелъстил, в нощта, когато дойде при мен — каза Гидиън. — Изпадна в ярост, когато отказах да направя онова, което искаше. Стори ми се доста странно, разбираш ли, че изведнъж съм започнал да й се струвам толкова неудържимо привлекателен, че вече не може да чака, докато се оженим.

— Тя не можеше да те гледа!

— Знам. Това ми го заяви пределно ясно в нощта, когато отказах щедрото й предложение. Беше много ядосана. В гнева си ми каза доста неща за теб, Морлънд. Как си бил влюбен в нея, но не си можел да се ожениш за нея, защото вече си имал една крайно неудобна съпруга. Как си й предложил да ме съблазни, когато е разбрала, че е бременна. Как двамата сте планирали да продължите връзката си и след като се оженим.

Морлънд избърса уста с опакото на ръката си.

— Диъдри те е излъгала.

— О, нима?

— Разбира се, че те е излъгала — извика Морлънд. — И ти си го знаел. Сигурно си го знаел. Иначе щеше… щеше…

— Да те извикам на дуел още преди шест години? И за какво? Тя искаше именно теб и ти се даде съвсем доброволно. Тя е направила своя избор. И тъй като ми показа съвсем ясно, че не може да ме понася, защо да си правя труда да те предизвиквам заради нея? И да те бях убил, нищо нямаше да постигна.

— Тя те е излъгала — Морлънд стисна юмрука си и удари по креслото с гняв и отчаяние. — По дяволите, и двете лъжат!

— Жена ми не лъже — тихо каза Гидиън. — И не мога да търпя да я обиждат. Назови секундантите си.

— Няма да назова никакви секунданти — пресипнало каза Морлънд.

— Аха — рече Гидиън, — виждам, че си достатъчно разстроен от днешната си рана, за да мислиш за имената на двама души, на които да повериш организирането и подробностите около дуела ни. Добре тогава, ще ти отпусна малко време.

— Време? — Морлънд внезапно наостри уши.

— Разбира се. Имаш на разположение тази нощ. Ще изпратя секундантите си утре рано сутринта. Дотогава трябва да си намислил две имена. Приятна вечер, Морлънд. Ще чакам с нетърпение следващата ни среща! — Гидиън се обърна към вратата.

— Чакай — Морлънд пристъпи напред, залитайки. Ръката му бутна чашата бренди и тя се преобърна на килима. — Казах чакай, дявол го взел. Не можеш да ме предизвикаш. Само помисли за приказките, които ще тръгнат.

Гидиън се усмихна.

— Уверявам те, вече ни най-малко не се тревожа от слухове. Разполагах с цели шест години, за да свикна с най-лошото, което може да предложи висшето общество в това отношение. О, това ме подсети за нещо. Почти щях да забравя.

Морлънд се стегна, много разтревожен, когато видя как Гидиън се връща към него.

— Какво има? Стой далеч от мен, Сейнт Джъстин!

— Мисля, че за да направим всичко, както е прието, трябва да те зашлевя през лицето с ръкавицата си, нали? Позволи ми.

Гидиън сви ръка в железен юмрук и го стовари право в челюстта на Морлънд.

Морлънд се свлече на пода с приглушен вопъл. Гидиън се изправи над него.

— Извинявам се, че без малко щях да пропусна да изпълня формалностите. Когато човек е бил изхвърлен от обществото толкова дълго време, често се случва да забрави някои от нещата, които се очакват от един истински джентълмен.

* * *

Гидиън реши, че сега трябва да намине към някои от клубовете си. Морлънд не беше единственият, който трябваше да назове двама души за секунданти. Гидиън също се нуждаеше от двама секунданти. И тъй като нямаше нито един близък приятел, изборът беше доста ограничен.

За щастие, поне Хариет бе успяла да се сприятели с доста хора.

Гидиън откри младия Епългейт, седнал в главното помещение на клуба на улица Сейнт Джеймс. Фрай беше с него. Двамата вдигнаха разтревожено погледи, когато видяха, че Гидиън се приближава към тях.

— Добър вечер, господа — Гидиън седна до тях и си наля една чаша бордо от бутилката на Фрай. — Радвам се да ви видя тук. Нуждая се от една услуга.

Очите на Фрай се разшириха от тревога. Чашата в ръката на Епългейт лекичко трепереше, но той погледна Гидиън с решително изражение.

— Сър, ако сте тук, за да ме извикате на дуел, аз съм готов.

Гидиън се усмихна.

— Глупости. Жена ми ми обясни как стоят нещата с онова отвличане. Готов съм да обърна гръб на случилото се.

— Охо — Фрай — Наистина ли?

— Да поговорим за нещо съвсем различно.

Епългейт се намръщи объркано.

— За какво става въпрос?

Гидиън се облегна на стола си и огледа Епългейт и Фрай.

— Сигурен съм, че ще ви е много неприятно да узнаете, че жена ми бе оскърбена от господин Брайс Морлънд.

Фрай и Епългейт се спогледаха, след което отново погледнаха Гидиън.

Епългейт се намръщи.

— Никога не съм харесвал този човек. Какво й е казал негодникът?

— Не е особено уместно да споменавам точните думи — промърмори Гидиън. — Мисля, че ще е достатъчно, ако ви кажа, че считам действията му за много сериозна обида и възнамерявам да потърся удовлетворение. Трябват ми двама души, на които мога да се доверя като на секунданти. Някой от вас желае ли да стане мой секундант?

Епългейт примигва и погледна Фрай, който пък от своя страна изглеждаше не по-малко изненадан.

— Ами… — измънка Фрай.

— Предизвикали сте Морлънд? — предпазливо попита Епългейт.

— Нямах друг избор при дадените обстоятелства — обясни Гидиън. — Въпрос на чест, разбира те ли. Този човек обиди жена ми.

Епългейт се намръщи още повече.

— Няма да търпя Морлънд да се мотае наоколо и да обижда лейди Сейнт Джъстин.

— И аз смятам, че е недопустимо — каза Гидиън.

Бакенбардите на Фрай помръднаха.

— Винаги съм смятал, че има нещо гнило в тоя Морлънд. Нещо прекалено мазно и занизано. Не съм изненадан, че е пристъпил чертата на допустимото.

Епългейт кимна трезво.

— Да, понякога плъзваха разни слухове за него. Предимно във връзка с някои негови крайно неприятни навици, свързани с посещенията му по бардаците. Но все пак бяха само слухове. Въпреки това човек винаги трябва да внимава с този сорт хора.

— Смятам да се погрижа повече да не безпокои жена ми — рече Гидиън. — Да разчитам ли на помощта ви?

Епългейт се стегна и изправи рамене. Изглеждаше доста зашеметен, но в очите му проблесна ентусиазъм.

— Никога не съм вършил подобни неща. По принцип се занимавам предимно с вкаменели фаланги и подобни работи. Но мисля, че мога да се справя. Разбира се, сър. За мен е чест да стана ваш секундант.

— И за мен — в очите на Фрай блестеше някакво пламъче. Лицето му изведнъж поруменя. — Ами да. Истинска чест, сър. Можете да оставите подробностите на нас. Ще се отбием при Морлънд още утре рано сутринта.

— Отлично — Гидиън се изправи. — Много съм ви задължен, господа.

Мисълта, че Звяра от Блекторн Хол им е задължен накара Фрай и Епългейт да се чувстват доста слисани. Когато Гидиън си тръгна, те останаха с безкрайно удивени лица.

Когато излезе на улицата пред клуба, Гидиън махна на един минаващ файтон, съобщи адреса на градската си къща и се качи на превозното средство.

Той седеше, загледан в тъмните улици, и обмисляше приготовленията си. Не се съмняваше в лоялността на секундантите си. Епългейт и Фрай явно биха направили всичко за Хариет. Бяха го доказали, когато я отвлякоха и с това рискуваха да си навлекат гнева на Звяра от Блекторн Хол.

Освен това бе съвсем сигурен, че не са в състояние да запазят в тайна ролите си на секунданти. Беше видял ентусиазма в очите им. Нито един от тях не се беше занимавал с дуели. Бяха свикнали да се възприемат като хора на науката, а не като мъже на действието.

Явно това, че са ги помолили да станат секунданти в дуел за честта на една дама, им даваше нова представа за самите себе си.

Морлънд бе съвсем прав. Слухът за дуела щеше да плъзне из целия град и утре призори всички щяха да знаят за него. А Гидиън искаше точно това.

Няколко минути по-късно той скочи от файтона и се изкачи по стъпалата на къщата си. На вратата го посрещна Аул.

— Лейди Сейнт Джъстин желае веднага да се качите при нея, сър — съобщи Аул с мрачно изражение.

— Благодаря, Аул — Гидиън му подаде шапката и ръкавиците си. — Къде е тя?

— Мисля, че е в спалнята си, сър.

Гидиън кимна и тръгна нагоре по стъпалата, като взимаше но две наведнъж. Когато стигна площадката на втория етаж, той тръгна по коридора и спря пред вратата на Хариет. После почука.

— Влез — моментално отвърна Хариет.

Гидиън отвори вратата и влезе спокойно в стаята й. Хариет скочи насреща му.

— Слава богу, че най-после се прибра! — ахна тя, като го притисна силно към себе си. — Толкова се тревожех! Намери ли тялото? Какво направи с него? Как ще се отървем от трупа?

— Открих тялото — Гидиън се усмихна в меките къдрици на косата й. — И то беше съвсем живо. Морлънд си беше у дома и си ближеше раните.

— Жив ли е? — Хариет отстъпи назад и плесна с ръце. Веждите й се сключиха в права линия над носа й. — Съвсем сигурен ли си?

— Съвсем сигурен. Можеш да си отдъхнеш, скъпа. Не си успяла да го убиеш. И много жалко. Но мисля, че сега положението е под контрол. Между другото, поздравявам те за точния мерник!

Хариет си отдъхна.

— Колкото и да не го харесвам, радвам се, че не е мъртъв. Можеше да има толкова неприятни последствия.

— Съмнявам се — Гидиън разхлаби вратовръзката си и съблече жакета си, като се приближи до вратата между спалните им. — Дори и да го бяха открили мъртъв в онази стая, пълна със стари кокали, щеше да изглежда така, сякаш онзи камък случайно е паднал върху главата му — той отвори вратата и влезе в спалнята си.

— Така ли мислиш? — Хариет го последва бързо. — Може и да си прав, милорд. Е, наистина си отдъхнах, че всичко свърши, но все пак ми се щеше да има някакъв начин да накажем господин Морлънд за отвратителното му поведение. Сигурно трябва да съм доволна, че го раних.

— Хм — уклончиво промълви Гидиън, като хвърли настрани вратовръзката и жакета си. После съблече и ризата си.

Хариет го погледна изпитателно.

— Казваш, че си отишъл да го видиш у тях?

— Да — Гидиън изля малко вода от каната в умивалника и започна да мие лицето си. Вероятно трябваше да се избръсне, преди да излезе тази вечер, реши той. Тъмната му брада беше истинска досада. — Няма ли да се облечеш, скъпа? Днес трябва да отидем на бала у семейство Бъркстоун, не помниш ли?

— Да, знам — нетърпеливо каза Хариет. — Гидиън, какво точно се случи, когато отиде да видиш господин Морлънд? — тя се поколеба и след това предпазливо попита: — Нали не си сторил нещо прибързано и необмислено?

— Не съм прибързан човек, скъпа — Гидиън грабна една кърпа и избърса лицето и ръцете си. Огледа чертите си в огледалото. — Мислиш ли, че трябва да се обръсна?

— Сигурно. Гидиън, погледни ме!

Той срещна погледа й в огледалото и повдигна вежда.

— Какво има, Хариет?

— Определено ми се струва, че се опитваш да избегнеш въпросите ми.

— Просто се опитвам да се приготвя навреме за бала. Днес ще закъснеем точно както е модерно.

Тя се намръщи.

— Никога не си се тревожил дали ще закъснеем за някой бал, или не. Какво се е случило, Гидиън?

— Нищо, което да те засяга, скъпа.

— По дяволите, Гидиън, искам да знам истината.

Той й хвърли кос и преценяващ поглед.

— Какъв език, скъпа!

— Много съм разстроена, милорд — сопна се тя. — Нали знаеш, накърнена е уязвимата ми чувствителност.

Той се ухили.

— Да, чувал съм за нея.

— Гидиън, какво си направил на господин Морлънд?

— Почти нищо. Поне не онова, което заслужава.

Хариет сложи ръка на рамото му.

— Кажи ми истината.

Той сви рамене, тъй като знаеше, че и сама ще научи всичко или още тази вечер на бала, или най-късно утре. Всички щяха да говорят само за това. Можеше да е сигурен, особено при подобен избор на секунданти.

— Направих това, което би сторил всеки джентълмен на мое място. Предизвиках го.

— Знаех си! — извика Хариет. — Точно от това се опасявах. Веднага щом ми каза, че е още жив, помислих, че си направил някаква подобна глупост. Няма да го позволя, Гидиън, чуваш ли?

— Успокой се, скъпа. Този път няма да ме разубедиш, както стана с Епългейт — тихо рече Гидиън.

— Напротив, със сигурност ще те разубедя. Няма да ходиш на дуел с Морлънд. Абсолютно ти забранявам. Може да те убие или да те рани. Господин Морлънд няма да се бие честно. Това трябва да ти е съвсем ясно.

— Секундантите ми са натоварени със задачата да се погрижат всичко да е съвсем честно.

Хариет сграбчи ръката му.

— Епългейт и Фрай. Каква ирония, нали? И двамата с радост ще ми помагат.

— Мили боже, не мога да повярвам! Гидиън, не говори така, Сякаш няма друг вариант. Няма да ти позволя да сториш това.

— Вярвай ми, Хариет, всичко ще е наред.

— Гидиън, вече веднъж обсъдихме всичко това, когато заплашваше, че ще застреляш Епългейт. Просто не мога да търпя подобно поведение. Прекалено много рискуваш. Всичко може да се обърка и накрая да свършиш смъртно ранен или преследван от властите — Хариет се изправи и вдигна брадичка. — Забранявам ти да се дуелираш.

— Предизвикателството е вече отправено, скъпа — Гидиън нареди принадлежностите си за бръснене до умивалника. Приготви пяната и започна да я нанася по лицето си. Да се бръсне със студена вода беше много неприятно, но не искаше да губи време да му носят топла вода от кухнята. — Остави ме аз да се оправя с тази работа.

— Не — обяви Хариет. — Няма да ти позволя да извършиш тази глупост.

— Всичко ще е наред, Хариет — той отново срещна погледа й в огледалото и видя страха и загрижеността в красивите й тюркоазени очи. Тя се тревожеше за него, помисли си той. Тази мисъл го стопли до дъното на душата му. — Давам ти дума, че няма да бъда убит.

— Но не можеш да си сигурен в това! Гидиън, не мога да понеса мисълта да ти се случи нещо лошо. Обичам те!

Гидиън бавно наведе бръснача. С лице, цялото в пяна, той се обърна към нея.

— Какво каза?

— Ти чу какво казах — рече Хариет. — Не виждам защо трябва да се правиш на толкова учуден. Отдавна те обичам. Защо, за бога, си мислиш, че ти се отдадох в онази пещера?

Гидиън се чувстваше като замаян. За миг не можеше да мисли свързано.

— Хариет!

— Да, да, знам колко ти е досадно това и знам, че не ме обичаш — побърза да каже тя. — Но не е там работата. Важното е, че се споразумяхме да се постараем бракът ни да потръгне, затова ти трябва да се съобразяваш с желанията ми по някои въпроси.

Хариет…

— И това е един от тези въпроси, милорд — заключи тя яростно. — Няма да ти позволя да се дуелираш заради мен. Рано или късно някой ще пострада.

— Хариет, би ли млъкнала за малко?

— Да — обидено отвърна тя. — Да, ще млъкна. Ако искаш да знаеш, ще ти осигуря пълно мълчание, щом така искаш.

— Отлично.

— По-точно, сър, няма да ви говоря, докато не сложите край на тази глупост. Разбрахте ли, милорд?

Гидиън присви очи.

— Да не ми говориш? Ти? Да мълчиш повече от петнадесет минути? Това ще е доста забавно.

— Чухте ме добре. Нито дума повече. От този момент нататък не ви говоря, сър.

Хариет се завъртя на пета и тържествено напусна спалнята на Гидиън.

Гидиън я гледаше втренчено, разкъсван между откаченото желание да крещи от радост и от също толкова силния подтик да напляска малката нахалница.

Тя го обичаше!

Гидиън скъта тази мисъл близо до сърцето си, също както прегръщаше самата Хариет посред нощ.