Джуд Деверо
Лея (17)

Глава седемнадесета

Лея успя да се измъкне от колибата едва късно вечерта. Ревис не се беше върнал. Верити беше толкова уплашена от нападението му над Лея, че трябваше да минат часове, за да се успокои. В пристъп на истерия тя повтаряше непрекъснато как Ревис ще се върне и ще убие всички тях. Лея изми крехката жена и най-накрая я приспа.

Ейб започна да обяснява нещо за държанието на Лея, но само няколко добре подбрани от нея думи го накараха да млъкне и да напусне помещението. През по-голямата част от деня тя готви. По време на обяда положи максимум усилия, за да благодари на Бъд и Кал за помощта. Те не реагираха изобщо, сякаш не я бяха чули. Импулсивно Лея целуна всеки един от тях по бузата.

— Не мислиш да си лягаш с тези бездушни кукли, нали — изквича Ейб. — Не можеш да отхвърлиш Ревис заради тези глупаци.

— Ейб — започна Лея безстрастно — чух достатъчно от теб. Ако ти…

— Ако продължаваш да ни подлудяваш, ще разкажа за богатото ти момче, скрито далеч оттук — сряза я Ейб. — Помисли добре, преди да ме заплашиш отново.

Лея не каза нито дума повече. Ейб се изкикоти самодоволно и продължи да й напомня за малките домашни задължения, които й се полагаха.

Тя свърши работата си едва през нощта и потегли по дългия път към колибата на Уесли. По целия път нагоре тя мисли историята, с която да оправдае отсъствието си. Пристигна много изморена. Сърцето й биеше силно. Дали Уесли е добре?

Запали фенера до леглото и въздъхна с облекчение, когато го видя да спи кротко. Той веднага отвори очи.

— Лея — прошепна.

— Сега съм тук. Донесох ти храна. Можеш ли да се храниш?

Той мълчаливо я наблюдаваше.

— Къде беше, Лея — меко попита той и се помъчи да седне.

— Не ставай, лежи спокойно. Аз ще те нахраня.

Опита се да го спре, но той отмести ръцете й:

— Искам отговор.

Това не беше молба, а заповед. Изведнъж тя усети, че й идва много. Тръсна се на края на леглото, сложи ръце пред лицето си и започна да плаче.

— Лея, скъпа! — той хвана нежно ръката й. — Не исках да те разплаквам.

— Аз… Извинявай! — каза тя хълцайки. — Страшно съм измъчена. Толкова неща се струпаха наведнъж…

— Какви неща? — каза той през зъби. — Кой стреля по мен? Къде беше цял ден?

Лея избърса лице с опакото на ръката си. Въпреки умората си тя нямаше намерение да му разказва патилата си.

— О, Уесли, случи се нещо ужасно. Мъжете ловуваха и те простреляха по погрешка. Помогнаха ми да те пренеса до тук и си заминаха. Страхуваха се да не започнеш да ги преследваш, когато дойдеш в съзнание и затова побързаха да си тръгнат.

Пое дълбоко въздух. Предстоеше най-трудното.

— След като те доведохме, едно малко момиче се появи на вратата. Тя ме помоли да я придружа до къщата й. Баща й е починал, а майка й и шестте й малки братчета и сестрички са повалени от шарка. Това момиченце трябва самичко да се грижи за тях. Реших, че тук ще бъдеш добре сам и тръгнах с нея. През целия ден готвих, чистих и се грижих за болните.

Спря рязко и го погледна. Очите й го умоляваха да й повярва. Още един спор за днес би й дошъл твърде много.

Уесли я прониза с поглед. Никога през живота си не бе изричала толкова много лъжи накуп. Въпреки това тя го молеше да й повярва. Под очите й имаше сенки, роклята й беше покрита с мазни петна. Той знаеше, че никой не живее в тези гори и точно затова я бе довел тук. Знаеше, че има гнездо на разбойници, които убиват всеки, който попадне в тяхната територия.

А Лея съчинява история за жена със седем деца, която живее тук. Точно сега той се чувстваше прекалено слаб, за да стане и разбере къде е била през целия ден. Уплашеният й вид говореше ясно, че тя няма да му разкаже какво се е случило.

— Ти винаги се грижиш за другите и се опитваш да разрешиш проблемите им — той се опита да се усмихне.

— Нали… нямаш нищо против — попита тя със затаен дъх. Наистина ли той щеше да й повярва? Дали раната му нямаше да се отвори, когато тръгне да я търси?

— Лея — гласът му беше мек, — такъв ли тиранин съм бил, та мислиш, че ще те принудя да останеш тук и да оставиш една вдовица с няколко дечица да умрат? Това ли мислиш за мен?

— Не… не съм сигурна какво мога да очаквам от теб. Раната ти не изглежда толкова опасна, колкото мислех. Тревожих се, че те оставям сам в колибата.

„Прекалено си уплашена от нещо, за да останеш с мен“, мислеше си той. Взе ръката й и я целуна.

— Можеш ли да останеш, или трябва да се върнеш?

Тя се ужасяваше от обратния път надолу по склона в нощта, но се страхуваше да остане при Уес. Ревис можеше да я търси.

— Трябва да се връщам. Всичко ще бъде добре, нали.

— Ще оцелея някак си, макар че ще ми липсваш. Ти върви и гледай да поспиш повече. Аз просто ще ям и ще поспя още малко. Не мога да върша нищо друго, защото ме боли. — Гласът му звучеше уморено.

— Да — промърмори Лея и с последни сили излезе от колибата.

— Проклета да е — възкликна Уесли, след като вратата се затвори.

В какво ли за бога се е забъркала? Първо се измъква през нощта, за да се среща с онзи нехранимайко, който беше в бивака ни, а после през целия следващ ден е нервна и неспокойна като гърмяща змия. После го прострелват и докато раната му кърви до смърт, тя се бори с някакъв негодник.

Днес Уесли остана в леглото, хапна от храната, която някой му беше донесъл и зачака завръщането на жена си. Когато отново я видя, тя изглеждаше с десет години по-стара и изплашена до смърт. Какво, по дяволите, ставаше?

Внимателно, с ръка на превързаните си гърди той се надигна от леглото. Въпреки всичката кръв, която загуби, раната не беше толкова страшна. Умишлено се опита да се отърве от Лея преди тя да пожелае да го прегледа. След като тя можеше да лъже, и той щеше да й отвърне със същото. Трябваше да й се покаже по-болен, отколкото е.

Излезе навън. Вдигна глава и се ослуша. Беше много лесно да чуе как Лея си проправя път надолу по склона. С тези стъпки тя нямаше да успее да свърши нещо кой знае колко тайно.

Последва я и чу още нечии стъпки отляво. Бяха тежки и тромави. Позна големия мъж, когото видя за пръв път в бивака. Той незабелязано следваше Лея.

Безшумно се плъзна наляво. Държеше един голям клон. Трябваше да държи нещо тежко, за да привлече вниманието на огромния човек. Следва ги доста време преди да спре над колибата на поляната. Мълчаливо наблюдаваше Лея, която се отправи към задната страна на колибата. Различи един слаб мъж, който се затича да я посрещне.

Думите му достигат до него:

— Къде, за бога, беше?

Уесли наблюдаваше всичко клекнал на земята. Не можеше да си обясни в какво точно се е забъркала Лея.

Изведнъж подскочи. Нечий крак беше стъпил върху клона, който носеше. Погледна нагоре и срещна погледа на младия гигант. Инстинктивно приготви юмрук, но в същия миг някой зад него го хвана. Обърна се и видя втори великан.

Издърпа си ръката.

— Само някой от вас да докосне жена ми, ще ви убия — закани се той.

Не беше уместно от негова страна да ги заплашва точно в този момент, но това не му попречи.

— Засега тя е в безопасност — каза един от мъжете.

— Върни се в колибата си преди раната ти да се отвори.

Уес ги огледа на лунната светлина и осъзна, че всичко, което се случва, е много опасно, а Лея някак си е замесена.

— Жена ми се нуждае от помощ, нали? — искаше му се да може да им се довери.

— Ела в колибата и ще поговорим — каза единият от мъжете.

Четири часа по-късно Уесли беше отново сам в малката колиба. Фенерът бе угасен. В стаята бе тъмно, но гневът на Уес бе достатъчно силен, за да освети половината свят.

В началото бе доста трудно Бъд и Кал да проговорят. Сякаш не бяха използвали гласовете си никога преди това. Но след като бяха убедени от силния интерес на Уесли, започнаха да говорят и вече беше трудно да спрат.

Не помнеха родителите си. На три години са били осиновени от майката на Ревис. Били толкова едри, че всички наоколо ги зяпали. Още от момче Ревис бил много чаровен крадец. Всички смятали близнаците за малоумни заради ръста им и мълчаливостта им. Единствено Ревис е бил винаги добър с тях. Когато поотраснали, майка му ги ползвала като допълнителен впряг волове. Така че когато Ревис им предложил да потеглят на Запад, те с удоволствие се съгласили.

От четири години живееха в гората на Кентъки. Въпреки че бяха много задължени на Ревис за доброто му държание към тях, те не одобряваха начина, по който той се отнасяше с жените, които водеше в колибата. Няколко пъти двамата се бяха опитали да помогнат на пленничките, но те изпитвали ужас от младите гиганти, още повече, че Ейб съчинявал страховити истории за тях.

Лея беше различна. Тя не беше повярвала на думите на Ейб, че са глупави и беше мила с тях.

— Лея винаги взима присърце хорските проблеми — промърмори Уесли — Ще й помогнете ли да избяга?

Бъд и Кал се спогледаха.

— Тя няма да тръгне без теб. Ейб казва, че ако тя избяга, той ще каже на Ревис къде си.

— Ревис ще те убие — каза Кал. — Той не обича други мъже да докосват жените му.

— Нито пък аз — рязко отвърна Уесли и започна да ги разпитва за делата на Ревис.

Уес знаеше, че от години, още преди Ревис да дойде на запад, крадци бяха ограбвали пътниците по тези места. Бъд и Кал знаеха единствено, че Ревис осведомява някого, когото всички наричаха Танцьора.

— Иска ми се да разбера кой е Танцьора — каза Уесли замислено.

Мъжете станаха.

— Сега трябва да се връщаме. Ревис ще си дойде всеки момент. Ти само оздравявай. Ние ще се грижим за твоята красива дама.

— Тя е истинска дама, нали — каза си Уес, след като мъжете излязоха от колибата.

Сега седеше сам и премисляше всичко, което беше научил току-що. Беше впечатлен, много впечатлен, че Лея рискува толкова много, за да го защити. Замисли се за брака си. Не беше направил нищо, което да я накара да го обича. Само за миг си спомни за Кимбърли. Помисли как тя би постъпила в същата ситуация. Беше сигурен, че тя никога не би рискувала красивата си глава и скъпоценната си девственост, за да помогне някому.

— Ще направя всичко за теб, Лея — прошепна той в мрака. Точно сега той трябваше да остави момчетата да защитават жена му, но когато оздравееше и раната му престанеше да кърви и при най-малкото движение, щеше сам да я спаси. Щеше да се постарае никога вече да не й бъде в тежест.