Джуд Деверо
Сърце от лед (23)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА

Когато Хюстън сложи гребена в косата си, тя забеляза, че ръцете й страшно треперят. Последните две седмици бяха съсипали нервите й. Когато Кен се върна в къщи и съобщи, че е поканил Фентънови на вечеря, тя много се зарадва, защото видя в тази среща възможност да затвори пропастта между двамата мъже.

Но радостната надежда скоро се превърна в отчаяние. Кен се държеше така, като че от тази вечеря зависи животът му. Непрекъснато й задаваше въпроси, дали всичко, което приготвя за вечерта, действително е от най-добро качество. Поиска да види отпечатаните картички за масата и списъка на ястията. Мисис Мърчисън трябваше да му сготви предварително цялото меню, за да може Кен да опита и да провери всяко ястие. Стоеше над главата на лакея, който почистваше стогодишните ирландски сребърни прибори. Инспектира гардероба на Хюстън и намери, че всичко, което виси там, не е достатъчно добро за предстоящата вечеря. Настоя да си ушие нова вечерна рокля в бяло и златно за предстоящото събитие. Дори лично избра плата измежду мострите, които шивачката на Хюстън донесе в къщи. Нареди да бъдат ушити нови дрехи за всички в дома и ангажира двама шивачи, които трябваше да помагат на мъжете при обличането им преди вечерята. Поръча нови ливреи за лакеите, макар че бяха носили старите едва няколко седмици, и Хюстън с голяма мъка успя да го разубеди да не нагизди слугите с напудрени перуки, само защото беше видял в един моден журнал, че придворните лакеи на Уелския принц носят такива перуки.

Затова не беше чудно, че всеки се молеше тази вечеря най-после да дойде и къщата да се успокои. Шъруин и Джоан в последния ден бяха отказали да присъстват, защото не се чувствали добре. Ян, който благодарение на общуването си със Зак доста беше повишил самочувствието си, заяви, че за нищо на света не би пропуснал подобно зрелище. При това Фентън, като собственик на мините, за него беше самият дявол в човешки образ. Момчето трескаво очакваше вечерята, когато щеше като равен да седне на една маса със своя враг.

Дори да беше дошъл президентът на Съединените щати, нямаше да има по-тържествени приготовления и по-изнервени хора от домакините и прислугата. Хюстън се боеше до смърт, че някоя от прислужниците при сервирането на супата ще опръска панталоните на Фентън. И това вероятно ще бъде достатъчен повод за Кен да убие момичето на място.

Но истинската причина за треперенето на ръцете й беше обещанието на Кен да й довери какво е предизвикало враждебността между двамата мъже. Досега това беше най-съкровеното й желание; но днес с голяма радост би казала на Кен, че изобщо не иска да го знае.

За безпокойството й много допринесе и телефонният разговор, който беше водила с Памела Фентън предния ден. Пам беше помолила Хюстън да отмени вечерята, защото имала лошо предчувствие. Баща й имал слабо сърце, а тя се страхувала, че на масата страстите могат да се разгорещят. Най-много я било страх от избухливия характер на Кен.

Хюстън се опита да поговори за това с Кен, но той каза само, че тя не го разбира. Тя му отговори, че с удоволствие ще се опита да го разбере, ако знае за какво всъщност става въпрос.

И тогава той обеща преди вечерята да й обясни всичко.

А тази вечер тя седеше пред тоалетната си масичка, наблюдаваше лицето си в огледалото и трепереше с цялото си тяло.

Пое шумно въздух и в същия миг забеляза, че Кен стои зад нея.

— Обърни се отново към огледалото — каза той. — Имам нещо за теб.

Тя послушно се обърна и в същия миг Кен окачи на шията й колие от брилянти. Беше високо като изправена якичка, а верижките, които образуваха накит е формата на дъга, стигаха чак под ключиците й. Към колието имаше и обици с двойни верижки от брилянти.

Той се отдръпна крачка назад, за да може да я разгледа.

— Добре е — каза той, хвана я за ръката и я заведе отсреща в своята спалня.

Без да каже нито дума, усещайки твърде осезаемо студените скъпоценни камъни, които стягаха шията й, тя седна пред малката кръгла масичка на синьо кресло, тапицирано с брокат.

Кен отиде до стената, докосна някаква дръжка и освободи малък лост. После отстрани част от ламперията и откри вграден сейф.

— Много малко хора на този свят знаят цялата история, която сега ще ти разкажа. Някои я знаят само отчасти и добавят от себе си останалото. Само че техните предположения нямат нищо общо е действителността. Аз трябваше да търся в продължение на години, докато събрах всички части в едно и научих цялата истина.

Той извади от стенния сейф кожена чанта, отвори я, издърпа от нея малка фотография и я подаде на Хюстън.

— Това е майка ми.

— Чарити Фентън — прошепна тя, разглеждайки красивата жена на снимката, съвсем млада, с тъмни очи и коси. Вдигна очи към него и видя изписаната по лицето му изненада. — Идън ми съобщи коя е била майка ти.

— Той ти е казал всичко, което знае.

Кен й подаде друга снимка, на която се виждаха четирима млади мъже, доста нервни, позиращи сковано пред екзотичния декор, нарисуван в ателието. Двама от тях много приличаха на Кен.

— Това са четиримата братя Тагърт. Най-младият от тях е Лейл, бащата на Ян, до него е Раф — вторият по възраст, след това идва Шъруин и най-после баща ми, Франк, най-възрастният от братята.

— Приличаш на баща си — каза тя.

Кен не й отговори, а обърна чантата върху кръглата масичка.

— Това са оригинали или заверени копия на документи, които се отнасят до моите родители и до моето собствено раждане.

Хюстън хвърли бегъл поглед към документите и само веднъж клепките й трепнаха, когато видя копието на семейното родословно дърво, според което някой си Натаниел Тагърт се оженил за дванадесетгодишна френска графиня. Но скоро отново погледна нагоре към Кен, очаквайки той да й разкаже историята, свързана с тези документи, и да й даде обяснение за дългогодишната омраза, която изпитваше към семейството на своята майка.

Той пристъпи към прозореца и втренчи поглед надолу към градината.

— Не вярвам да знаеш нещо за Хорас Фентън, тъй като той е починал много преди ти да се родиш. Хорас Фентън е бащата на Джейкъб. Или поне Джейкъб е вярвал, че Хорас е негов баща. В действителност след няколко години брачен живот Хорас изгубил надежда да има собствени деца. Затова осиновил новороденото бебе на една съпружеска двойка, която пътувала за Калифорния, но загинала в каретата си, когато конете на впряга се подплашили.

— Джейкъб едва навършил три години, когато жената на Хорас все пак родила дете, момиченце. Нарекли го Чарити^[1], тъй като гледали на него като на неочакван подарък от небето.

— Според това, което успях да науча, никое дете на света не е било глезено повече от мис Чарити Фентън. Майка й обиколила с нея целия свят, баща й купувал всичко, което според него би й харесало или би се радвала да го има.

— А по какъв начин са се отнасяли през това време с Джейкъб? — попита Хюстън.

— Били добри с него. Старият Хорас наистина глезел дъщеря си извън всички човешки представи, но в същото време се погрижил осиновеният му син да се научи да печели препитанието си — може би със задната мисъл Джейкъб да се грижи за Чарити, когато нейният баща няма да е между живите. Джейкъб бил обучен да управлява империята, която Хорас вече бил създал.

Не съм съвсем сигурен как са се запознали с баща ми. Мисля, че Франк Тагърт е бил избран да уведоми Хорас Фентън за оплакванията на работниците от дъскорезниците — това е било още преди времето на каменовъглените мини — и при този случай трябва да е срещнал Чарити. Все едно как са се запознали — сигурно е било любов от пръв поглед, и тя решила, че ще се омъжи за Франк. Не вярвам в нейната малка, разглезена главичка изобщо да се е появила мисълта, че баща й изведнъж ще се противопостави на желанията й.

— Обаче Хорас не само се възпротивил да даде дъщеря си на един Тагърт, а направо я заключил в стаята й. По някакъв начин тя успяла да избяга през прозореца и да прекара два дни с Франк. Когато хората на баща й я открили, тя била в леглото е него. Казала на баща си, че ще има Франк Тагърт дори ако това й струва живота.

— Колко ли страшно е било за нея! — прошепна Хюстън.

Кен извади една пура от чекмеджето на нощното шкафче и я запали.

— И тя наистина го получила, тъй като два месеца по-късно казала на родителите си, че е бременна.

— С теб — каза тихо Хюстън.

— С мен. Хорас изхвърлил детето си от къщи и заявил, че повече няма дъщеря. Жена му легнала на легло и така и не станала. Поминала се след четири месеца.

— Значи затова мразиш Фентън. По закон ти имаш същите наследствени права върху собствеността на дядо си, както и Джейкъб; но Фентън те е държал на работа в своята конюшня.

— Еднакви наследствени права — глупости! — избухна Кен. — Все още знаеш само половината от историята. Чарити отишла да живее в бедните мръсни бараки, където живеели Тагъртови — друго жилище те не можели да си позволят с надниците, които им плащал Фентън, — и се чувствала там дяволски зле. Разбира се, никой не искал да говори с нея, тъй като била дъщеря на Фентън, но според всичко, което съм чул, със своето надменно държание тя никак не си е улеснявала живота на новото място.

— Два месеца след сватбата й с Франк Тагърт — брачното им свидетелство лежи там, на масата — един тежък ствол се търколил надолу от купчината и убил мъжа й.

— И Чарити е трябвало да се върне отново в къщи, при баща си?

Дъртият бил непримирим. Чарити опитала да преживее някак си и без него, но почти умряла от глад. Говорих с една прислужница, която тогава работела в дома на Фентън, и тя ми разказа, че Чарити, измършавяла, мръсна и в нападнала бременност, един ден се появила пред вратата на своя баща. Хорас само я изгледал от глава до пети и изръмжал, че тя е погубила майка си и може да се върне в неговата къща само като прислужница. След това я изпратил на работа в кухнята и й заповядал да мие чинии.

Хюстън стана, отиде при мъжа си и сложи ръка върху неговата, физически усещаше вълнението му, когато той продължи с равен глас:

— След като майка ми четиринадесет часа търкала тенджерите на Фентън, тя се качила на тавана, родила ме на белия свят и се обесила на една греда.

— Никой ли не й се е притекъл на помощ? — попита потресена Хюстън.

— Никой, Фентън я изпратил да живее в склада на тавана, далеч от всички хора в къщата, далеч от прислугата, и дори да е крещяла, когато са започнали родилните болки, никой не би могъл да я чуе.

— А какво направил след това Хорас Фентън?

— Той е бил този, който я намерил. Кой знае? Може би гузната съвест го е измъчвала и той се е качил в склада, за да се сдобри отново с нея, но дошъл твърде късно. Тя вече била мъртва. Едва открих хора, които да ми разкажат какво е станало след това; чак след дълги търсения успях да възстановя събитията. Хорас наредил да намерят дойка за мен, прекарал часове наред в преговори с тълпа адвокати, а един ден след смъртта на Чарити опрял пистолета в главата си и натиснал спусъка.

Хюстън седна отново в синьото брокатено кресло. Тя не можеше да го освободи от болката му — Кен трябваше да живее е тази трагедия. Тук думите не помагаха.

— Значи ти си израснал у Фентънови — каза най-после тя.

— Ако с това искаш да кажеш, че някой ме е отгледал и възпитал, лъжеш се! — изфуча той. — Когато отворили завещанието на Хорас Фентън два дни след неговото самоубийство, се разбрало, че той е завещал всичко, което притежава, на сина на Чарити.

— На теб?

— На мен. Джейкъб не получил нито цент от наследството на Фентън. Бил определен само за настойник на Кен Франклин Тагърт — внука на Хорас Фентън, който бил едва на три дни.

— Нищо не разбирам — прошепна Хюстън. — Аз си мислех…

— Мислеше си, че съм дошъл беден на този свят. В продължение на десет часа Джейкъб не напуснал стаята, в която било прочетено завещанието, а когато най-после излязъл заедно с адвокатите, вече бил успял да ги подкупи всичките — и по този начин можал да представи пред съда едно фалшифицирано завещание, в което пишело, че той е единствен наследник на Хорас Фентън.

— А ти?

— Пуснали слух, че бебето на Чарити е умряло при раждането, и първите шест години от моя живот преминаха в пътуване от една ферма към друга. Джейкъб се страхувал, че мога да науча истината за произхода си, ако остана прекалено дълго при едно и също семейство.

— Или пък другите Тагърт могат да подушат, че още си между живите. Не мога да си представя, че Раф би гледал спокойно как лишават племенника му от неговото законно наследство.

— Парите дават сила, а никой от Тагъртови не е имал някога пари.

Хюстън неспокойно бродеше из стаята.

— Джейкъб не е искал да се откаже от онова, за което е работил в течение на много години. Сигурно е имал доверие в Хорас като в истински баща. Обаче в последната минута Хорас го е лишил от наследство, като че синът му никога не е представлявал нещо за него. Всичко е получило едно пеленаче на три дни.

— Да не би да вземаш неговата страна?

— Разбира се, че не. Опитвам се само да си изясня как е могъл да ти причини толкова много зло. Какво например би станало с него, ако беше управлявал и увеличил състоянието вместо теб, но ти, щом станеш пълнолетен, го изгониш?

— Никога не бих направил подобно нещо.

— Той, разбира се, не е могъл да знае това. Какво ще стане сега? Ще го дадеш ли под съд?

— По дяволите! Не! Аз знам истината от години.

— Смяташ да му отнемеш състоянието, нали? Но в момента твоят син живее при Фентън и ти не би искал да го прогониш от собствения му дом. Или искаш?

— Почакай поне още няколко секунди, преди отново да вземеш страната на Фентън. Всичко, което някога съм искал, е следното: един ден Фентън да седне на моята маса и тя да бъде по-голяма от неговата, а начело на тази маса да седи първокласна лейди.

Хюстън го гледа мълчаливо почти цяла минута.

— Може би ще трябва да ми разкажеш и останалата част от историята. Защо е тази покана за вечеря и каква роля трябва да играя аз в случая? — попита тихо тя. В сърцето й се промъкна смразяваш страх.

Кен се обърна е гръб към нея.

— През всичките тези години, когато работех в конюшнята и лъсках ботушите на Фентън, си мислех, че съм побъркан, но непрекъснато си представях, че притежавам огромна къща като неговата. После се влюбих в Пам, а една сутрин чух, че тя е събрала нещата си, напуснала е къщата и ми е оставила петстотин долара и прощално писмо, в което ми благодареше за „удоволствието“ с мен. Джейкъб ме замъкна в кабинета си и започна да ми крещи, че никога няма да получа онова, за което той упорито е работил. Тогава смятах, че има предвид Памела. Взех петстотинте долара и заминах за Калифорния. А след няколко години, когато вече не бях беден, започнах да си задавам въпроса, какво в действителност е имал предвид Фентън, когато ми каза ония думи и ме изхвърли от къщата си. Наех няколко души да открият истината за мен. Това продължи известно време, но моята упоритост беше възнаградена. — Кен посочи с ръка документите, които лежаха на масата.

— И си постави за цел да отмъстиш на мистър Фентън — прошепна Хюстън. — А аз представлявам част от твоето отмъщение.

— В известен смисъл. Отначало исках само да спечеля много пари и да се отърва от грижата, че може отново да ми се наложи да работя в конюшня. Но когато разбрах какво огромно състояние са ми отнели, започнах да си мечтая как ще поканя Фентън на вечеря в една къща, която ще бъде пет пъти по-голяма от неговата, а на почетното място на масата ще седи Памела — дъщерята, за която аз не бях достоен според него.

— Но не можа да получиш Памела.

— Мъжете, които бях наел, откриха адреса й. Съобщиха ми, че е омъжена и има дете — аз не знаех, че това е моето дете, — следователно трябваше да се откажа от тази част на плана. Естествено построих къщата си в Чанддър, защото, ако я бях построил в друг град, никой нямаше да знае, че тя принадлежи на един бивш работник от конюшнята на Фентън. Освен това исках тя всеки ден да бъде пред очите му. След това размислих кой би могъл да седи на моята маса на мястото на Памела и бързо разбрах, че единствените истински дами в този град са близначките Чандлър. Наех веднага един мъж, който трябваше да събере сведения за вас двете, и скоро разбрах, че Блеър не е подходяща за мен. Фентън вероятно щеше да ми се присмее и да ми каже, че съм успял да получа жена, която никой друг не е искал да има.

— Трябваше ти истинска, неподправена, стопроцентова дама — прошепна Хюстън.

— И си я получих. Отначало бях малко несигурен, след като ти направих предложение и ти го отхвърли. Но знаех, че ще промениш решението си. Аз имах повече пари, отколкото Уестфийлд би могъл да спечели през целия си живот, и бях уверен, че в крайна сметка ще се омъжиш за мен.

Той извади часовника от джоба на жилетката си.

— Време е вече да слезем долу. Твърде дълго трябваше да чакам този момент.

Той хвана лакътя на Хюстън и я придружи до стълбите.

Хюстън беше като замаяна и не можеше да промълви нито дума. Той я беше помолил за ръката й, защото се нуждаеше от инструмент за своето отмъщение. Тя си въобразяваше, че е искал да се ожени за нея, защото му е необходима; че я харесва и дори я е обикнал през последните месеци. В действителност обаче беше злоупотребил с нея, използвайки я единствено като средство към целта.