Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Границата (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Maiden of Inverness, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 82 гласа)

Информация

Начална корекция
Xesiona (2008)
Корекция
maskara (2008)
Сканиране и разпознаване
?

Издание:

ИК „Бард“

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от alba)

ГЛАВА СЕДМА

От мига, в който Меридийн отвори вратата, тя знаеше, че неприятностите бяха налице. Избръснат и лъснат, пременен с черни панталони и къса черна туника, обрамчена със златен ширит, Ривъс Макдъф изглеждаше като човек, тръгнал право към съдбата си. Липсваше му само корона.

В ръцете му имаше малко сандъче.

— За тебе е. Нещо, което никога не си мислила, че ще видиш.

Да не би да й даваше бижутата на майка си? Баща му беше месар, а майка му ги бе напуснала заради един рибар. Меридийн се успокои, защото можеше лесно да откаже всеки подарък, освен семейните му бижута. Тя взе кутията.

— Влез.

По навик той се отправи към стана.

— Изглеждаш прекрасно.

Елекът й подхождаше идеално на туниката му. Дрехите бяха изработени от един и същ плат, дори златните украси и коланите бяха съвсем еднакви.

— Елън ти е казала, че съм избрала тази рокля за вечеря.

— Да

Откровеността не извиняваше действията му.

— Значи си я изпратил със специална мисия.

— А ти си й казала да придружава Рендолф.

— За всяка от моите рокли ли имаш подходяща дреха?

— Не. Бих изглеждал глупаво в розова коприна.

Забележката му не й направи впечатление. Започваше да свиква с непочтителния му хумор.

— Тогава позволи ми да сменя роклята си с розовата.

— Разбира се.

Той се настани в креслото, сякаш смяташе да гледа представление.

— Ти си отвратителен.

— Не. Само съм гладен, а ти още не си отворила подаръка си.

Нима бе засегнала чувствата му? Да, ако разочарованието му бе така голямо, както го показваше. Само преди няколко часа й бе позволил да отправи петиция към църквата за анулиране на брака им. Сега смяташе да представи себе си и нея като мъж и жена. Или това, или да я гледа как се преоблича.

Тогава щеше да види подаръка си. Реши, ако е възможно, да го задържи. После щеше да го изпрати в трапезарията, а тя междувременно щеше да се преоблече.

Като очакваше да види шал, или комплект ножове, тя повдигна капака. Враждебността й изчезна, защото кутията беше пълна с дървени монети. Наричаха ги цветни пенита. За тях се разказваше в една приказка. Баба й бе имала една такава като украшение. Краищата й бяха заоблени от носене, а дървото бе потъмняло от годините.

В крайчеца на ума й изникна един мил спомен. Беше на пет години. Беше изморена и раздразнена след дългото пътуване до абатството Суитхарт, където с една безкрайна церемония я бяха сгодили за сина на граф Мори. Присъстваше Джон Болиъл, крал на Шотландия по онова време. Баба й по майчина линия, която живееше далеч, също бе дошла. След като бе дала на Меридийн древното пени, баба й й бе разказала историята за една вярна съпруга, която била заловена от врагове. Съпругът й дал като откуп всичкото злато на кралството си. Но в момента, в който злодеите докоснали монетите, те се превърнали в дърво.

Тогава историята бе допаднала на Меридийн. Сега я смути. Откъде Ривъс знаеше за тази приказка? Заветът? Да. Интуицията й подсказваше, че обичната съпруга е била една от Принцесите на Инвърнес — още един факт, за който майка й бе пропуснала да спомене.

— Прочел си за дървените пенита в Завета — рече тя.

— Да. Прислужниците ти се скараха за това какво ще направиш, когато отвориш сандъчето. Сирина каза, че ще се разплачеш. — Той се взря в сухите й очи. — Добре. Безпокоях се, че пенитата могат да те разстроят. Поне така реагираш на повечето шотландски неща.

— Има защо.

— Не искам да обсъждам това.

— Но се мъчиш да го промениш.

— Докъде бях стигнал? Лизабет, обаче, предрече, че ще ги преброиш два пъти. Защо ли предположи това?

Меридийн се мъчеше да научи момичето да смята.

— Защото тя не може правилно да събере три и четири и отказва да се научи.

Ривъс кръстоса ръце пред гърдите си, като разкри бойните гривни върху китките си. На фона на елегантните му дрехи тези мъжествени символи изглеждаха безобидни дрънкулки.

Ривъс беше всичко друго, но не и безопасен.

— Ще познаеш ли какво каза Елън? — попита той.

Беше се съгласила да се радва на престоя си в Шотландия. Той също й бе обещал нещо, но не бе задължен да го спазва. Както и да е. Честността му си бе негов проблем. А щастието — нейно.

— Да не би Елън да започна да танцува из стаята?

— Не. Беше много по-драматично. Казано с най-пламенните, романтични думи, тя предрече, че ти ще припаднеш в несвяст в нозете ми, след което аз ще те свестя, като разтрия китките ти и едно място ето тук — го докосна шията си под ухото си — с лавандулова вода. След това ще взема арфата и ще прогоня с песен меланхолията, която се е загнездила дълбоко в теб.

Каза го така, че да звучи едновременно и абсурдно, и възможно. Но под противоречието все пак ясно личеше благосклонността му към версията на момичето. Меридийн отвърна по единствения възможен начин.

— В неин стил е да разказва такива истории.

— Освен това тя предсказа, че едно докосване на ръката ти е достатъчно, за да могат дървените монети отново да станат златни.

Той знаеше в подробности историята. Или бе разкрасил легендата? Трябваше да го попита, за да научи истината, но по този начин щеше да признае, че не са позволявали да чете Завета. Другата възможност бе изчакваш подходящите моменти и да чете книгата малко по малко докато събере цялата истина.

Горе главата, рече си тя.

— Превръщането на дървото в злато е ценно качество за всяка съпруга.

— Да. Особено ако живеехме в гора.

Доброто му настроение започваше да й действа.

— А с какво ще се топлим?

Той отвори уста, но реши да не казва онова, което беше на езика. Миг по-късно додаде:

— Добра забележка. Милата Елън има нужда от търпението ти и напътствията ти повече от Лизабет и Сирина.

Той бе позволил на Меридийн да се надява, че ще позволи да се върне в Англия, но се държеше така, сякаш тя никога нямаше да си тръгне. Това предположение не трябваше да я изненадва, защото бе започнала да разбира, че най-подходящото определение за методите на съпруга й бе — силови. А за нейните — решителни.

— Ако раздам няколко подаръка на заслужилите деца и ако съветвам Елън не означава, че искам да бъде твоя съпруга.

— Да — изражението му остана спокойно, но изведнъж бе станал сериозен. — Но и ако се откажеш от подаръка и обичая, няма да се доближиш много до спасението си.

Ставаше все по-умел при въвличането й в трудни дискусии. Бяха формално омъжени от английския крал по причини, умрели заедно с него. Ривъс бе открил различно приложение на същата тази брачна клетва. Меридийн Макгиливри за втори път се оказваше в ролята на пионка в шотландската политика. Но ако раздадеше цветните пенита на Сирина, Лизабет и Елън щеше да отстъпи незначително от позициите си. Меридийн затвори капака на сандъчето.

— На кого да дам първото пени.

— На мен, разбира се. Идеята беше моя.

Не трябваше да я кара да се смее. А тя не трябваше толкова да се наслаждава на словесните схватки с него.

— Освен ако не искаш да опиташ методите за благодарност, използвани от Елън — добави той, като посочи краката си. Предизвикателството в очите му изискваше остроумен отговор, защото той имаше предвид тя да падне в краката му. Като се поздравяваше за остроумието си, тя отговори:

— А ти пееш ли?

— Ще припаднеш ли?

Боже, той беше хитър.

— В никакъв случай.

— Значи сме, както обичаш често да казваш, със сходни мнения.

Стаята стана някак по-топла и по-малка. Меридийн усети, че я обхваща странно усещане на уют и удобство. В този миг тя се чувстваше така, сякаш цял живот бе познавала Ривъс Макдъф. Трябваше да признае, че донякъде това беше така защото Ривъс винаги присъстваше в спомена й за най-важните моменти от нейния живот.

Одобрителният му поглед се бе спрял на разпусната й коса. Тя придърпа надолу полите на елека си.

— Позволи ми да остана сама и да се преоблека.

— Няма да можеш да развържеш дрехата си и да облечеш друга без чужда помощ. В този момент аз съм единственият ти избор за прислужница. И тъй като отказваш моето предложение за помощ ще трябва да се задоволиш с избора, който вече направила за тази вечер.

— Но аз изглеждам така, сякаш ти принадлежа.

Вместо да се надуе самодоволно, той се намръщи и поклати глава.

— Едва ли някой ще ми обърне внимание. Всички ще се възхищават от теб.

Преструваше се на невинен. Изкуство, което той владееше до съвършенство.

— Всички ли? Кого си поканил?

Ривъс стана и й предложи ръката си.

— Само момчетата и няколко хубави момичета. И ако Рендолф Маккуин се опита да играе ролята на ухажор, аз ще те спася.

* * *

Случи се така, че Рендолф Маккуин изигра ролята и на приятел, и на враг. Братът на Съмърлед, седнал в отсрещния край на масата, притежаваше мрачна красота и усмивка, която бе в състояние да омагьоса цял град жени. Лизабет и Елън жадно попиваха всяка негова дума.

Когато Ривъс и Меридийн заеха местата си, Рендолф изостави компанията на обожателките си и се приближи до тях.

— Милейди — той се приведе над ръката й. — Едновременно съм щастлив и тъжен да се запозная с вас.

— Щастлив и тъжен ли? Как е възможно?

— Щастлив съм, загдето дойдохте при нас. Същевременно съм натъжен от това, че промяната в местоживеенето ви е неприятна.

Любезни думи от още един хайлендец. Схващаният й за шотландците като за войнолюбиви и деспотични мъже се оказваха погрешни. Погрешни, защото и тримата — Рендолф, Съмърлед и Ривъс имаха чар в излишък.

Но Меридийн можеше да прозре през измамните думи.

— Ще запомня искреността ви.

Той погледна към Ривъс.

— Ако меча в ръката на съпруга ви не ме бе побеждавал, щях да ви пожелая за себе си.

— Това щеше ли да бъде лоялно? — възрази тя.

— Не, би било подлост.

След вечерята, състояща се от прасе сукалче, ечемичен пудинг и плодове, която бе благословена с голяма тържественост от отец Томас, Ривъс покани Меридийн да се присъедини към играта на шах. Рендолф и обожателките му заеха ъгловата маса. В десет хода Ривъс залови царя на Меридийн под погледите на шерифа, свещеника и една дузина млади благородници.

Тъй като нямаше какво друго да предложи, тя му обеща второ дървено пени и отстъпи мястото си край масата на Съмърлед Маккуин. Сирина зае мястото зад гърба на годеника си.

— Седни при мен — Ривъс тупна празното място на пейката до себе си. — Тук ще ти е по-топло.

Ако й бе казал „седни тук“ щеше учтиво да му откаже. Но след като бе включил себе си в любезната покана, тя трябваше или да отхвърли предложението пред приятелите му, или да се подчини. Меридийн заобиколи масата, като го хвалеше на висок глас за добрата му стратегия. Мислено се окуражаваше. Щом застана до него, той й подаде ръка, за да й помогне да седне.

— Спи ли й се на Елън или всеки миг ще припадне? — тихо попита той.

Меридийн погледна към ъгъла, къде Рендолф Маккуин напредваше в играта. Елън и Лизабет се бяха подпрели на лакти върху масата и бяха забили брадички в дланите си. И двете имаха изнурен вид.

— Бяха заети цял ден.

— Да. Особено Елън.

— Да се ухажва брата на Съмърлед е изморителна работа — промърмори Сирина.

— Никакви любовни разговори тук — закани й се с пръст Ривъс.

Меридийн откри идеалния претекст да се оттегли.

— Ще заведа момичетата да си лягат.

Сирина се изправи.

— Милейди, моля ви, оставете това на мен. Ако Елън не оправи леглото ви, а Лизабет не нагласи както трябва завивките ви, те ще страдат седмици наред при мисълта, че са ви разочаровали.

Още ритуали, помисли си Меридийн. Всички около масата очакваха от нея съответната реакция.

Ривъс се наведе съвсем близо и й каза:

— Бих искал да оправя леглото ти и да те съблека за лягане.

Още опити за прелъстяване.

— Това е любовен разговор.

— Ще се влюбиш ли в мен, Меридийн?

Не можа да му отговори.

Като се усмихна за довиждане на Съмърлед, Сирина разбуди момичетата. Примигвайки сънливо, те бавно я последваха.

Меридийн погледна към младите мъже, които Ривъс обучаваше и забеляза разбиране, и одобрение в очите им. Каквито и да бяха очакванията им от вечерята с Ривъс и съпругата му, те очевидно бяха задоволени.

Можеше да се очаква, че ще приемат позицията, която тя заемеше, но приятелското им отношение я изненада. Когато за първи път бе огледала тази зала със стени, украсени с хайлендските кралски символи, тя бе пренебрегнала значимостта й, приемайки я за декор на една амбиция. Но сега, като хвърлеше един поглед наоколо, можеше да види как един Форбс играе приятелски на зарове с един Макензи. До камината момчето на Грант свиреше на арфа, докато Макгрегър пееше песен за овчарска дъщеря, за която искал да се ожени вълк. Нима наистина ставаше свидетел на искрена шотландска дружба? Наистина ли замъкът Олдкеърн беше станал обединителен център на кралството?

Самата дума обединение все още я озадачаваше. Всички знаеха, че Шотландия никога няма да познае мира, поне докато островът не се разкъсаше и Англия не изпаднеше отвъд края на света. Само тогава или когато всички кланове биха се обединили завинаги.

Отново погледна към стената. Потърси съответствието между гербовете и лицата. Сравни младия Макензи с изобразения на щита елен. Макгрегър, който пееше, имаше на герба си изобразена лъвска глава. Посредством брака си Сирина щеше да обедини Маккуинови от планините с Кемърънови от равнините.

Щастливото момиче бе открило любовта в годежа си. Но ако миналото беше предвестник на бъдещето, чакаше ги трагедия. Жените от Хайлендс винаги губеха мъжете си, ако не в бран, то по задължение, защото преди всичко те отговаряха на призива на клана. Сирина, изглеждаше все още непокварена от шотландската политика, а с Меридийн беше злоупотребено, заради клановете. Освен това тя бе прекарала прекалено дълго време далеч от Шотландия.

Слугинята, която им сервираше, се приближи към масата с буренце в ръце. Ривъс с леко кимване отказа да пие повече.

— Да не си загубил предпочитанието си към най-доброто пиво на Маккуин? — попита го Съмърлед.

Същия ден следобеда Ривъс бе прекалил с ела. Сигурно бе изпил достатъчно, защото с вечерята бе пил само вода.

— Чуй ме добре, момче — мъдро рече той на Съмърлед. — Ако някога обърнеш пинта от това пиво и след това направиш грешката да влезеш в спор с жена, значи си заслужаваш ужилването с език, което ще получиш.

Мъжете се разсмяха. Прислужницата се изкиска. Ривъс плъзна поглед към Меридийн. Когато очите им се срещнаха, тя почувства, че малко й остава да се изчерви.

Подобно на Ривъс и възпитаниците му, сестра Маргарет често бе седяла край масата и бе давала напътствия на Меридийн, Джоана и Клеър. Но нейните уроци се отнасяха до стопанисването на земята и управлението на хората.

— Да не сте победили Ривъс в спор? — обърна се Съмърлед към нея.

От години Меридийн не бе седяла в стая с мъже, които да разговарят с нея. Баща й, Мори и старият крал Едуард бяха гледали на нея като на своя собственост. Тези хора тук я приемаха като равна на тях.

Почувства се задължена да отговори любезно.

— Не беше кой знае какъв подвиг, Съмърлед — рече тя. — Пивото му бе отнело цялото остроумие.

Рендолф тупна по масата и се провикна от мястото си в ъгъла:

— Дали ще е ейл или майчино мляко — жените винаги превъзхождат мъжете с думи.

— Наистина ли? — запита Съмърлед с озадачено от несигурност лице.

Ривъс погледна надолу към Меридийн.

— Винаги — каза той, но тя почувства, че той не го мисли наистина. Твърде често успяваше да я надхитри с думи.

— В такъв случай, господа, ще ме извините. Искам да се оттегля, докато съм все още победител — тя се изправи и протегна ръка към Ривъс. — Трябва да запиша имената на прислужниците си в Завета.

Той трябваше да й даде ключа или да се изправи пред публичен спор. Затруднено положение. Неговото второ любимо занимание в свободното му време, както сам бе казал.

— Съименницата ти е сложила началото на тази традиция с имената на нейните прислужници.

За нейно облекчение той й даде ключа. Меридийн отиде в стаята му и на светлината на чифт свещи започна да чете книгата, докато не стигна до мястото, където се говореше за цветните пенита.

„Аз съм Елинър, десетата принцеса на Инвърнес и стоя прикована с верига към стената в тъмницата на един враг на съпруга ми.“

Като мигаше, за да прочисти сълзите от очите си, Меридийн прочете истинското описание на онова, което се бе превърнало в приказка. Бедната Елинър. Била е бременна по времето, когато я отвлекли. Докато била затворена се заклела на Бог. Обещала, че ако я освободят и роди успешно бебето, ще се откаже от титлата си на принцеса. Вярна на думата си, Елинър изпълнила обещаното и за голямо недоумение на Меридийн изминали сто години, преди друга жена отново да вземе перото и да продължи легендата за принцесата.

— Милейди? — Сирина застана на прага.

Все още потънала в миналото и горяща от нетърпение да се върне обратно към него, Меридийн избърса една сълза от лицето си.

— Да?

— Сигурно четете за бедната Елинър — рече Сирина.

Меридийн затвори книгата.

— Всъщност, да.

Сякаш за да сдържи собствената си тъга, Сирина обгърна раменете си с ръце.

— Как е могла толкова да падне духом?

Защото е била отвлечена от дома й, както самата нея, помисли си Меридийн. Защото е била сама и изплашена.

— Не е имала много възможности.

— Жените живеят по-добре в наши дни.

Някои наистина живеят по-добре, призна мислено Меридийн. Сирина имаше предвид хората край себе си. Занимаваха я хиляди въпроси, но да научи отговорите им би означавало, че се рови в живота на тези хора. Рискуваше да се привърже към тях. Анулирането на брака би унищожило тези отношения. Не искаше да я преследват спомени за това място. Без това достатъчно я тормозеха демоните на миналото.

Тази вечер не можа да се възпротиви на желанието си.

— Как стана така, че реши да бъдеш прислужница?

Сирина се възползва от възможността и седна на стола срещу Меридийн.

— Баща ми ми позволи да включа името си. Много други момичета също искаха да бъдат избрани. Но аз имах късмет.

— На колко години беше?

— На единайсет.

Отговорът й предизвика много нови въпроси. Сирена беше на двайсет и една години. Преди цяло десетилетие Ривъс бе задвижил поредица от събития, които бяха променили бъдещето на Маккуинови и Кемърънови. По това време е бил само на шестнайсет години. Младежките му амбиции я объркваха, а последиците им я плашеха. За първи път Меридийн се почувства истински разколебана в собствената си увереност. Ами ако той откажеше да я пусне? Какво щеше да направи баща й?

Все още разтревожена, тя предпочете да потърси безопасност в компанията на Сирина, която с всеки изминат ден все повече й напомняше за Джоана Бенисън. Загубата на това ценно приятелство бе извикало у Меридийн празнота, която умоляваше да бъде запълнена.

— Колко момичета проявиха интерес към мястото, което ти заемаш?

— Нека видим — като стана права, Сирина излезе извън осветения от свещите кръг и се върна с малко варосано буренце. Постави го на пода пред Меридийн и свали капака му.

Вътре имаше парчета плат от всякаква материя и цвят: зелена коприна и тежка дамаска, мека вълна и дори квадратчета от мека като масло кожа. Някои нарочно бяха оставени с разръфани краища, други бяха внимателно, поръбени, а трети бяха дори украсени със сложни мотиви.

Сирина порови в бурето и извади парче кариран плат.

— Ето. Това е парчето на сестрата на Съмърлед. Виждате ли? Името й е избродирано в центъра.

Изписано с едри ръкописни букви името „Лили“ се открояваше ясно на фона на едрото каре.

Меридийн зашеметено гледаше препълненото буре.

— Ривъс избира някоя от тези. Е — поправи се Сирина, — избираше някога. Каза, че сега вие ще изберете коя да заеме мястото ми.

— Искаш ли да избера Лили Маккуин?

Сирина взе малкото парче плат и го поднесе към светлината.

— Бродерията й е сносна, но тя е на петнайсет. Някое по-младо момиче би могло да остане повече време с вас.

Да остане. От тази дума към Меридийн повя мраз. Макар сърцето й да не се разтуптя, тя не можа да потисне обзелото я предчувствие.

— Кога ще изтеглите името? — попита Сирина.

Ривъс не бе споменавал конкретна дата. Необходимостта да вземе решение даде така нужния тласък на самостоятелната по природа Меридийн.

— В събота след вечерня. Кажи на хората.

Сирина притисна парчето плат с десена на Маккуин към гърдите си.

— Съмърлед иска да се венчаем на Свети Дух.

До началото на май имаше само една седмица.

— Толкова скоро?

— Това е цяла вечност. Рендолф казва, че е по-добре да изчакаме, докато Маккуинови ожънат техните ниви.

— А ти какво ще правиш?

Клепачите й трепнаха.

— Ще му предложа халба от собственото му пиво и ще му изложа доводите си. Той сам каза, че мъжете винаги губят от жените. А и Ривъс е получил ужилване от езика ви.

— Успех, тогава.

С решително изражение Сирина пусна парчето плат в буренцето и го върна на мястото му в ъгъла. Насочи се към вратата, но спря насред пътя.

— Има ли нещо друго? — попита Меридийн.

— Не. Ривъс ме помоли да погледна как сте.

Вероятно за да провери дали чете задълбочено Завета.

— Кажи му, че съм добре.

Сирина я погледна колебливо, после сведе очи към краката си.

— Наистина ли записахте името ми в книгата?

Меридийн все още не го бе сторила, защото беше прекалено погълната от историята на бедната Елинър.

— Ще го направя утре сутрин.

— О, благодаря ви — тя се поклони и изхвръкна от стаята.

Меридийн отвори книгата и обърна следващата страница.

„Аз съм принцеса Кейтрин и отскоро поех задълженията си. Годината е 1774 и нашият обичан крал, Уилям Лъва, е в ръцете на Хенри II, краля на Англия, който иска от него да го признае за върховен господар на Шотландия.“

Докато подновявала замъка на съпруга си, Кейтрин бе открила Завета, зазидан в една ниша до прозореца. Заедно с древната книга открила златен колан. За да ги запази за бъдещите поколения, тя преписала хрониките на плътен пергамент и лъснала колана — символ на принцесата.

В продължение на почти две десетилетия принцеса Кейтрин се справяла с чест със задълженията си и в 1198 година, същата година, в която предала Завета на дъщеря си, Шотландия възвърнала независимостта си.

Меридийн въздъхна. Животът на предшественичките и е бил изпълнен с войни, отвличания и събирани с мъка откупи.

— Изглеждаш нещастна.

Тя ахна изненадано. Ривъс стоеше на прага и я гледаше.

— От колко време ме наблюдаваш така?

Ривъс влезе в стаята и застана пред нея.

— Не от дълго.

Меридийн притисна книгата към себе си.

— Мислех, че ще бъдеш с някоя от жените си.

Той повдигна вежди, после додаде с неподправена решителност:

— Аз съм с моята жена.

Тя скочи разтревожена и остави Завета върху поставката му. Чувствата й към Ривъс бяха примесени с омразата, която таеше към едно семейство, което я бе измъкнало от детската стая, за да я хвърли в ръцете на вражеския крал, бе я отровило и след това я бе забравило.

Войни, отвличания и откупи.

— Тогава ти пожелавам лека нощ — тя се опита да мине покрай него.

Ривъс я хвана за ръката.

— Много се чудех дали ще успея да направя за теб местенце тук, където ние водим прост, селски живот. Сега…

— Почакай — тя се освободи от хватката му и вдигна ръка. — Бракът ни ще бъде анулиран. Благодаря ти за цветните пенита. Лека нощ.

За да избегне отговора му, тя побърза да излезе от стаята и се насочи към покоите си. Влезе, заключи вратата, отпи глътка вода и седна на крайчеца на леглото.

Тъкмо сърцето й бе спряло да препуска лудешки, когато ключалката изщрака. Ривъс отвори вратата и влезе с решителен вид. С три крачки премина разстоянието което ги делеше и се извиси над нея.

— Глупаво и погрешно е да прекъсваш мъж, за да го обвиниш в грешка, която той все още не е извършил.

— Знаех какво ще кажеш.

— Би ли ме осведомила?

Отново искаше да я въведе в спор. Изобщо не искаше да го опознава достатъчно, за да споделя мнението си с него.

— Не.

— Обвини ме или ме оправдай..

Изглеждаше изморен, напрегнат и готов за конфронтация. Меридийн знаеше, че той отново ще спечели, така че направо капитулира.

— Знаех, че ще се опиташ да ме предумаш, колко хубава е тази ужасна страна на войни и кралчета.

— Грешиш. Възнамерявах да ти кажа, че престанах да се чудя, как ще успея да направя място за теб тук, защото реших, че най-добре ще бъде ти сама да го сториш.

Как бе възможно да й отнема независимостта, а след това да й я връща обратно?

— Ти си великодушен до глупост.

— Освен това дойдох да ти кажа, че Лесли отпътува с писмото ти до папата — той й подаде една кожена кесия. — Също така исках да ти дам малко пари.

Монетите издрънчаха в кесията.

— Благодаря.

— Приятна почивка, Меридийн — той излезе от стаята, но не заключи вратата.

За да се отпусне, преди да си легне, Меридийн седна пред стана, но гобленът беше почти завършен. Еднообразната работа й досаждаше. Нуждаеше се от предизвикателството, което съдържаше започването на нов гоблен. Но на каква тема? И дали щеше да остане тук достатъчно дълго, за да го завърши?

След като на два пъти скъса конеца и си убоде пръста, тя се предаде и отиде до писалището. Започна да нахвърля сюжета с перо и мастило.

Работата я успокои и преди да бе успяла да завърши скицата вече се прозяваше. Доволна, че е изобразила идеята си достатъчно ясно на хартия, Меридийн си легна. Щом затвори очи в главата й изникна представата за принцеса Елинър, прикована към стената в тъмницата на врага.

— Ривъс!

Изтръгнат от дълбок сън, Ривъс сепнато отвори очи. Сирина стоеше до него със свещ в ръка и разпиляна дълга коса.

Разтревожен той седна в леглото.

— Какъв бе станало, девойче? Да не би Съмърлед…

— Лейди Меридийн е. Пищи на сън. Опитах се да я събудя, но не можах.

Ривъс насмалко не скочи от леглото, но си спомни, че е гол под завивките.

— Налей една чаша от ейла на Маккуин и го занеси в стаята й. Ще се срещнем там.

— Ейл. След минутка съм там.

— Не казвай на никого, Сирина. Не искам хората да шушукат наоколо, че тя спи неспокойно. Нали знаеш, тя е била затворена в манастир в Англия.

— Проклети манастири. Мразя ги всичките — като направи с шепа завет на свещта, Сирина побърза да изпълни заръката.

Ривъс стана бързо, навлече панталоните си и нахлузи пантофите си. Докато взимаше нещо, с което да се наметне от закачалката на стената, той си спомни за кошмарите, които Меридийн бе имала на кораба. Тогава не бе успял да я успокои. Сега можеше.

Като се стараеше да издава по-малко шум, той бързо прекоси коридора, премина покрай стаята на Броуди и слезе надолу по стълбите. Отвори тихо ниската врата на стаята. Балдахина не беше спуснат и на сиянието на тлеещия в мангала огън се виждаше леглото и спящата в него жена.

Тя се метна, простена и извика.

— Не, не! Искам при теб. Мамо, не ги оставяй да ме вземат! — тя протегна ръка и пръстите й стиснаха несъществуващата ръка. — Майко! — изви тя.

Звукът на виковете й прониза Ривъс чак до сърцето. Дръпна завивката и легна при нея в леглото. Избегна вършеещите й ръце и я притисна към гърдите си.

— Ш-шт, Меридийн — прошепна той, като с усилие я задържа при себе си. — Ш-шт, мило момиче. Всичко ще бъде наред.

— Моля те, не ме карай да отивам при краля — тя се вкопчи в него, а ръцете й се свиха в мъртвешка хватка. — Ще бъда добро момиче. Обещавам, ще бъда добра. Кълна се, че никога повече няма да докосвам меча, татко.

Тя се дръпна, сякаш я бяха ударили. Молбите й се превърнаха в ридания, а ръцете й се отпуснаха така, сякаш се бе предала.

— О, татко! — простена тя.

Проклет да е Кътбърт Макгиливри! Кои истински родители биха пренебрегнали горещите молби на собственото си дете? В наследство те й бяха оставили само страх. Не стига, че бяха разбили живота на малкото момиче, но й не оставяха на мира сънищата на жената.

Кожата й беше влажна от пот, а плитката й бе започнала да се разплита. Като я притисна здраво, той се отпусна и я залюля в ръцете си.

— Меридийн?

Тя не го чуваше. Кошмарът я държеше здраво в ноктите си.

— Майко, моля те! Уилям, къде си! — тя отново стана трескава. — Робърт, помогни ми! Уилям!

Тя викаше братята си — мъже, които Ривъс познаваше. Мъже, с които заедно бе гонил момите, а по-късно се бе срещнал с тях в битка. Макар да бяха по-възрастни от Меридийн, по времето, когато са я отвели, те са били младежи и не са били способни да й помогнат. Дали жалееха за загубата на сестра си така отчаяно, както тъгуваха за загубата на принцесата на Инвърнес? Подозираше, че отдавна бяха оставили случилото се зад гърба си, докато Меридийн го изживяваше отново и отново.

Тогава е била само на осем години и все още е била под опеката на бавачката си. Само да можеха тези хора сега да бъдат тук и да видят какво бе сътворила жаждата за власт на баща им.

— О, моля ви, няма ли кой да ми помогне!

По бузата на Ривъс се търкулна сълза, а душата му се стегна от болка по Меридийн. Нищо чудно, че мразеше Шотландия и всичко в нея. Бяха я заточили в Англия, сама в компанията на демоничните й спомени.

— Аз съм тук, Меридийн. Никой няма да те нарани. Никой няма да те вземе.

Слава Богу, тя се успокои. Но в следващия миг сви колене и се сгуши на кълбо. Изглеждаше толкова малка в ръцете му, прекалено малка, за да понесе големия твар на страха.

Дочу, че някой друг плаче тихо. Сирина стоеше до леглото със свещ в разтрепераната си ръка и халба в другата.

— О, Ривъс! Колко ужаси е преживяла!

Неговото собствено гърло също се бе стегнало от мъка, така че успя тихо да каже:

— Да.

— Какво ще правиш?

— Ще я пазя, дори с цената на живота си.

Тя остави халбата на масата до леглото.

— Какво друго мога да помогна?

— Стой пред вратата и не давай на никого да влезе.

Видя, че Сирина излиза, но вниманието му остана съсредоточено върху жената в прегръдката му. Спомни си за дъщеря си и как я бе утешавал, когато й бе паднал първият зъб, когато се бе счупил един крак на куклата й. Но животът на Гиби, като изключим подмятанията за това, че беше извънбрачно дете, бяха истински празник в сравнение с този на Меридийн.

Товарът на отговорността притисна Ривъс. Законът му даваше правото и задължението да предяви претенциите към жена си, дори против волята й. Но от морална гледна точка решението му беше под въпрос. Тя имаше наистина основателна причина да ненавижда Шотландия и нейния народ, докато той имаше сериозни основания да се опитва да промени мнението й.

Но каква част от решителността му се коренеше в амбициите му? Една голяма част, трябваше да признае. При случки като тази му се искаше да бе заел мястото на баща си. Като месар нямаше да се безпокои нито за съюзите между клановете, нито за шотландското обединение, нито за безопасността на хората в крепостта му.

Какво ли би станало, ако Меридийн бе отказала да пие от онази купа с отрова? Ако бе останала тук с Ривъс, тя сигурно щеше да обикне хората и да се привърже към легендата, която беше нейна съдба.

„Недей да плачеш, че ножът е тъп — често казваше баща му. Наточи го.“

Колко ли още шотландска кръв щеше да се пролее, преди Кътбърт Макгиливри да даде меча на Чаплинг и да се присъедини към Кралската общност? Ривъс не смееше да гадае. Жената в ръцете му можеше да предотврати кръвопролитието.

Но как ли би могла, когато съдбата й се ръководеше от амбициозни мъже, а нощите й бяха обсебени от демони? Как ли би могъл да й помогне, след като тя го мислеше за най-долен подлец?

След известно време Меридийн се отпусна в дълбок сън. Ривъс изпъна ръцете и краката й и като я притисна към гърдите си, затвори очи.

Сигурно щеше да се почувства засрамена, ако се събудеше и го видеше до себе си. Какво ли щеше да каже и как ли щеше да й отговори?