Арнет Лем
Продадена принцеса (14)

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТА

Ривъс изкачи на бегом стъпалата и се втурна вътре.

Меридийн гледаше брат си с изпънат гръб и сплетени ръце, а той се взираше в нея с неприкрита обич. Свещеникът местеше поглед от единия към другия.

На огъня в камината къкреше котел. Пейките и табуретките бяха подредени край масите за вечеря. Всичко изглеждаше нормално, с изключение на напрежението, което беше надвиснало като буря във въздуха.

Ривъс бързо застана до нея, но тя не забеляза присъствието му.

— Мислех, че никога вече няма да те видя — в гласът й нямаше нито топлина, нито презрение.

Широките рамене на Уилям хлътнаха, а устните му изтъняха. Дори в разочарованието си носеше поразителна прилика с баща си. Дали това сходство възпираше Меридийн или тя бе казала истината, че в сърцето й няма любов към роднините й?

— И аз, сестричке. Макар да се молех за вест от теб. Добре ли си? — Търсещият му поглед се премести към Ривъс.

— Напълно добре, Уилям.

Никакви остри забележки за Шотландия. Никакви похвали за Англия. Ривъс погледна към нея и тя му напомни момичето, с което се бе запознал и оженил в един и същи ден преди много години. Времето и обстоятелствата все пак я бяха променили. Смелото момиче се бе превърнало в самоуверена жена.

— Добре дошли, Уилям и отец Джон — Ривъс наруши напрегнатата тишина. — Бяхме на разходка — Той помоли с поглед Уилям за търпение. — Бихте ли ни извинили, трябва да се оправим.

Той почувства, че тя е усетила присъствието му в мига, преди да погледне, към него. Ривъс не беше подготвен да види зелените й очи лишени от емоции. Само преди час те бяха блестели от възбуда и страст.

Ривъс преглътна мъчително.

— Няма ли да свалим от нас миризмата на коне и гора?

„Моля те“ — казваше изражението й.

Обхвана го състрадание и се прокле загдето си бе помислил, че присъствието на брат й ще я направи щастлива. Дали демоните от кошмарите й се осмеляваха да излязат на дневна светлина?

Той взе ръката й. Трепереше като крилата на изплашено птиче, а дланта й беше мокра от пот.

Като момче не бе успял да я защити. Не се бе справил по-добре като мъж. Мислите му не бяха стигнали по-далеч от възможните телесни рани, които можеше да е получила. Едва сега стъписан проумя, че раните на Меридийн лежаха по-дълбоко. Това беше едно горчиво признание за човек, който се гордееше със способността си да разбира и води народа на тази страна.

Обърна се и я последва извън залата.

— Меридийн — извика Уилям, сякаш не желаеше да я види как си отива. — Донесох ти нещо. — Той вдигна голяма торба, завързана с въже и й я подаде. — Вътре има писмо от благоверната ми и подаръци от децата.

Дишането на Меридийн стана повърхностно, а ръката й започна да трепери силно. Ривъс пое пакета. Озадаченият Уилям килна глава настрани.

— Другото е твое по право и титла.

Тя остана безмълвна като камък и позволи на Ривъс да я изведе от стаята. Щом влязоха в стаята й тя освободи ръката си и си наля чаша вода. Личеше как столчето на чашата се тресе, макар да го държеше с две ръце и да дишаше така дълбоко, че раменете й се повдигаха и спадаха.

Ривъс реши, че й е нужно време, за да събере мислите си и отиде до любимото й място. Полузавършеният нов гоблен изобразяваше масивно дърво, но дънерът на дървото преминаваше в торс на мъж, хванал в ръка празен колан за меч. Вместо клони към края на гоблена се протягаха две ръце и хвърляха сянка върху горския под, където лежеше меча на Чаплинг. Чие ли лице щеше да увенчае творбата?

Брилянтно замислена като тема и изящно изпълнена до всеки ход на совалката, творбата щеше да предизвиква спорове. В незавършен вид тя извикваше любопитството му.

Както и създателката й.

— Защо е дошъл Уилям?

Ривъс мигновено забрави за гоблена и се приближи до нея.

— Не те ли радва пристигането му?

— Да ме радва ли? — лицето и шията й почервеняха. — Да не очакваш от мен да се веселя при вида на един Макгиливри?

Ривъс се почувства сам, сякаш стоеше пред портите на вражеската крепост, а зад гърба си имаше само коне без ездачи.

— Твоето щастие е най-голямата ми грижа.

Меридийн остави чашата и с голямо усилие приглади гънките по роклята си.

— Мисля, че беше безопасността ми.

Уилям й бе писал, че тя се намира в опасност.

— Страх ли те е от него?

В очите й проблесна предизвикателен пламък, но бързо изгасна.

— Не го познавам.

Но познаваше себе си и твърде добре владееше емоциите си. Чувствата й бяха скрити, добре заключени в сърцето й. Там трябваше да отиде.

— На вид прилича на Кътбърт.

Тя извърна глава настрани и скръсти ръце отпред.

— Да, доколкото си спомням. Всичките ми роднини са светли и русокоси.

Уилям беше приблизително на възрастта на Ривъс. Само с няколко години по-млад, откогато Меридийн за последен път бе видяла баща си. Нищо чудно, че трепереше. Отминалите години не бяха променили образа на мъжа, който бе разговарял с юмрук с дъщеря си, а после я бе запратил в ръцете на чуждия крал.

Раните й бяха стари, но не зарастваха и Ривъс трябваше да й помогне да ги излекува.

— Кажи ми какво чувстваш, Меридийн?

Тя седна на облегалката на креслото и заразглежда ноктите си.

— Честно казано, не знам.

— Натъжена ли си? Или разгневена?

— По-скоро се чувствам някак разкъсана.

Ривъс коленичи до нея.

— Трябваше ли да те попитам дали искаш да го видиш?

— Сякаш щеше да ме послушаш — опита се да се усмихне тя.

Самосъжалението нямаше да помогне, особено ако трябваше да се срещне с духовете на миналото и да ги победи. Успокоителните думи дойдоха сами.

— Заповядай ми, тогава — каза той. — Аз съм твой до последен дъх.

Меридийн въздъхна и докосна рамото му.

— Какво ти тежи на сърцето? — умолително я подкани той.

Очите й бяха пълни с тъга, а гласът й беше далечен.

— Минали болки и вълнения. Желанието да избягам. — Тя погледна през прозореца. — Липсата на цел.

Тя се отдалечаваше от него досущ цвят, носен от бавно течащ поток. В отчаяното си желание да я задържи, той сграбчи ръката й.

— Ако избягаш при мен, аз ще те послушам. Кълна се, че ще стоя до теб и ще ти дам дори живота си, за да те удовлетворя.

Брадичката й потрепери и тя я притисна с пръсти.

— Знам, че очакваш твърде много от мен.

Измежду всички мъже, жени и деца, които познаваше, само дъщеря му разговаряше толкова открито с него. Гиби му се доверяваше. Дали Меридийн също започваше да му вярва?

— Кажи ми какво желаеш да направя?

Подканата заслужаваше да бъде осмяна. Какво можеше да стори тя? Той не й бе предложил да отпрати Уилям. Не я бе уверил, че баща й не следва брат й. Ривъс беше решен да я изправи лице в лице с миналото, надвиснало над нея като огромна черна пустота. В това се криеше цялата трагедия, защото в рамките на един-единствен ден тя се бе извисила до небесата, само за да се сгромоляса в дълбините на отчаянието. Чакаше я несигурността и неизвестността.

В бележката си Уилям бе споменал, че тя е в опасност. Откъде? От кого?

Страхът стисна гърдите й. Копнееше да се скрие в някое тихо кътче, където я чакаха само безобидни мисли н щастливи дни.

Ривъс й подаде пакета.

— Ще приемеш ли подаръците на Уилям?

Меридийн не беше свикнала да чува името на брат си, произнесено така небрежно. Не знаеше какво да чувства към единствения от братята си, който си бе направил труда да се сприятели с нея. Но Уилям не беше търсач на приключения. В отсъствието на Меридийн той се бе сдобил с обична жена и деца. Никакво задължение не му пречеше да следва сърцето си. Никакви традиции не диктуваха бъдещето му.

Тъжните мисли вгорчиха радостта, която бе изпитала същия ден. Трябваше обаче да се движи, иначе щеше да затъне безпомощно в блатото от тъга.

Ривъс правеше, каквото можеше, за да й помогне и тя му вярваше. Причините, поради които я искаше бяха ясни. Той не бе прикривал амбициите си с любовни думи или с измами. От мига, в който бе застанал очи в очи с нея прямо й бе казал целта си.

Любовта й към него дойде по-късно. Дори при тези обстоятелства бъдещето й изглеждаше мрачно.

— Да — додаде тя с цялата увереност, която успя да събере. — Да видим какво е донесъл Уилям.

— Обичам изненадите — чевръстите пръсти на Ривъс се справиха с възела. Беше толкова мил и така готов да изпревари неприятностите.

Надзърна любопитно в чувала.

— Писмо за теб — той го извади и го сложи в скута й.

Уилям бе споменал за писмо от жена си. Нещо й подсказваше: „Прочети го после. Виж какво друго е донесъл“ — нашепваше смелостта й.

— Подарък от… — Ривъс приближи малката торбичка към носа си и я помириса. — Оригиналната и много рядка ароматна билка изтравниче. От племенницата ти. — Вързопчето се присъедини към писмото. — Кръстили са момиченцето на теб, най-добрата от целия клан Макгиливри. — Той помръдна вежди. После добави: — Откакто Хейкън е завлякъл съименницата ти в пещерата си.

Меридийн усети, че комичната картина, която описваше и несръчният му комплимент разколебаха безразличието й. Ривъс се преструваше, за да й достави удоволствие, а това разкриваше още една възхитителна страна на човека, когото тя вече смяташе за очарователен.

Без да чака коментара й, той бръкна отново в торбата.

— Наниз от перца — обяви той. — От сина на Уилям за любимата му леля. Нали знаеш, перушината от черен петел носи щастие.

— Престани, Ривъс — нетърпеливо каза тя. — Момчето не ме познава. Не е възможно да бъда любимата му леля.

Изражението на престорена обида му придаде весел вид. С голяма церемониалност той отново бръкна в торбата. Той размърда ръка, опипвайки нещата вътре. Иззвънтя метал. Той го пропусна и продължи търсенето си.

— Ривъс? — Ръката му застина. Лицето му стана сериозно. — Какво намери?

Бавно и много колебливо той извади кадифена торба. Платът, някога много хубав, беше протрит на места и кърпен на още повече. Ривъс разхлаби връвта, която притягаше в единия край торбата, без да откъсва поглед от Меридийн. Обърна я и в скута на Меридийн се изсипа златна верига.

„Другото е твое по право и по титла.“

Първата й мисъл беше да отхвърли символа, но трябваше да преодолее тази страхливост, която я караше да трепери. Помъчи се с усилие на волята да успокои ръцете си и вдигна веригата.

Писменото описание на Кейтрин не преувеличаваше красотата на веригата, определяща поста на принцесата. С грубите сечива от времето си, златарят беше направил нещо достойно за изкуството си. Големите колкото листа на карамфил звена на веригата, оформени като петолистници, бяха съединени с малки дискове, върху всеки от който беше изобразен магарешки бодил — древният символ на клана Чаплинг. Коланът символизираше брака на принцесата с краля на Хайлендс.

— Коланът на принцесата ли е това? — попита Ривъс.

Без съмнение беше той, макар Меридийн никога по-рано да не го бе виждала.

— Защо майка ми никога не го е носила? Нали наричаше сама себе си принцеса.

— Може би е била като Айсъбел и е поела само някои от задълженията. Не всички принцеси са притежавали авторитета и всеотдайността, Меридийн.

Тя покри с ръце вещите в скута си.

— Не търся наследството си, Ривъс. Освен това съм неподготвена за толкова много отговорности.

Ривъс я погледна внимателно.

— Изборът е твой. Освен това трябва да призная, че ключовете на замъка Олдкеърн сигурно ще повредят златната верига.

Без особени усилия му се отдаваше да бъде чаровен. Още едно от качествата му, заслужаващо възхищение. При това изглеждаше уязвим. Странно, като се има предвид, че не той, а тя бе изправена пред демоните си. Но нямаше да бъде сама, ако пожелаеше помощта му.

Ривъс решително прибра нещата в торбата, като особено внимаваше с перата.

— Решението ти ще почака — рече той, сякаш избора й не го засягаше ни най-малко. — Сигурен съм, че искаш да се изкъпеш.

Меридийн си помисли за горещата им любов сред покритите с мъх камъни. Може би това беше последният спокоен миг в живота й, защото всичко край нея се менеше необратимо.

— Заради това, което направихме сред руините ли?

— Не — целуна я той по носа. — Защото миришеш на другия жребец.

После се изправи, преди тя да успее да възрази на вулгарността му.

— Ще ти пратя прислужниците и ще накарам Сим да покаже на отец Джон стаята на Томас. След това ще настаня Уилям в южната кула.

— Колко дълго ще остане?

— До Свети Дух — жално отвърна той, — освен ако не реши нещо друго.

До Свети Дух оставаха още две седмици.

— Ти ли го повика или е дошъл по заповед на баща ми.

— Уилям смята да скъса с Кътбърт. Дори носи карето на Макгиливри, а не дрехите на Чаплинг.

Не бе обърнала внимание на облеклото на Уилям, защото не бе успяла да откъсне очи от лицето, което помнеше така добре.

— Той ме нарече малка принцеса.

— За първи път ли го използва?

— Не, но защо би ме наричал така, ако не мисли, че съм се върнала доброволно в Шотландия?

Ривъс се изкашля и се загледа в пода.

— Не мога да говоря от името на Уилям Макгиливри.

Отбягваше темата. Защо?

— Накарал си хората в Елджиншър да повярват, че с радост съм се върнала.

Ривъс се почеса по крака с вид на човек, който не знае какво да прави с празните си ръце.

— Признавам, че съм виновен за това.

— Но не изпитваш угризения на съвестта.

— Така е. Аз съм, както сама каза, амбициозен и горя от желание да остарея в мир сред тези хора. Бих искал да видя кръщавките на всички мои деца и на всички техни деца.

Казана така просто, благородната му мисъл говореше ясно за чувството му за дълг. Меридийн толкова рядко бе ставала свидетел на подобна всеотдайна служба в полза на другите, че се почувства задължена да го изкаже с думи.

— Хората на Елджиншър са щастливи, че те имат.

Той поблагодари на комплимента й с мъчителна усмивка.

— Какво ще направиш?

Първо имаше нужда от баня, после от малко време, за да се съвземе, а след това щеше да се срещне с брат си.

— Помоли Уилям да вечеря с нас. Ще отидем ли на масата заедно?

Торбата се стовари на пода. Широката му усмивка в миг го превърна в момчето, което познаваше отпреди много години, сина на месаря, който бе обещал да дойде за принцесата на Инвърнес.

Той я дръпна в прегръдката си и я притисна силно.

— Разбира се, моя любов.

Обожанието му я обезоръжи. Трябваше да внимава какво прави, иначе скоро щеше да се озове в краката му с офикова корона на глава, затънала до носа в шотландски интриги.

— Хей! — подвикна той и я отдалечи на една ръка разстояние. — Ами ако Монфише поднесе английска храна?

Проблемът така го бе погълнал, че Меридийн реши да се възползва от случая, за да разведри настроението му.

— Бъркани яйца и зелена салата ли?

— Не — натъртено рече той, — това е храната на типичния шотландец.

Странни думи, като се имаше предвид, че той беше всичко друго, но не и типичен.

— Тогава предполагам, че една порция няма да ми стигне — рече тя. — А Уилям ще има възможност да вкуси нещо ново. Какво ще правиш, ако Монфише поднесе пай с телешки дроб?

Ривъс мразеше пая с дроб.

— Ще пропусна вечерята — рече той, като я погледна право в очите. После добави: — Новият гоблен е изключително красив.

Изпълни я гордост. Почти беше готова да се хвърли на врата му, но бе прекарала твърде много години сама с чувствата си и благоприличието й надделя.

— Благодаря.

— Не забравяй — сериозно рече той. — Последният път, когато си видяла Уилям, си била хитро момиченце. Искаш ли да му кажа в каква морска сирена си се превърнала?

Развалините. Любовта им под зеления балдахин на листвениците. Ако Ривъс имаше предвид техните…

— Нямам предвид онова, Меридийн. — Той застана с ръце на кръста и я изгледа с такъв поглед, сякаш беше оскърбен до дъното на душата си.

Смущението сгорещи бузите й, а доброто настроение изви устните й в усмивка. Ривъс бе направил всичко по силите си, за да прогони страховете й. Трябваше да отвърне на услугата му с приятелство.

— Ти си цял дявол, Ривъс Макдъф.

— И Броуди казва така, но, кълна се, от твоите уста звучи по-сладко. — Той сложи длан на бузата й. — Наричай ме най-големият глупак в цял Хайлендс, но мисля, че е време да повикам прислужниците.

Учтивата забележка и любвеобилният жест намирисваха на измъкване, защото Ривъс Макдъф си оставаше мошеник. Напираше да си тръгне, но защо? Освен ако…

Истината изплува наяве и Меридийн не беше сигурна дали да го обвини в интригантство или да му направи комплимент за вниманието.

— Искаш да говориш насаме с Уилям.

Той облиза устни и се загледа в скута й.

— Искам да успокоя разтревожения ти ум и чакам да ми кажеш какво да правя.

Ривъс не помръдна и Меридийн се досети, че сам е влязъл в капана си от противоречия. Трябваше да го накара да се размърда в бърлогата си, за да научи истината. Дързостта беше нейно средство.

— Значи ще си тръгнеш, без да напълниш ваната ми? — повдигна вежди тя.

Ривъс застана нащрек и погледна дълбоко в очите й. Благословено да бъде мошеническото му сърце, но той започна да обмисля възможностите си.

— Меридийн, не е честно точно сега да ме поставяш в затруднено положение.

— Самият ти не винаги си бил честен към мен.

— Честността често няма смисъл, когато се отнася до сърдечните въпроси.

Дяволът сам подбираше думите й.

— Нямах намерение във ваната да се занимавам със сърцето ти.

Той я зяпна е отворена уста и примигна изненадано няколко пъти.

Една непокорна усмивка гъделичкаше бузите й, но Меридийн успя да запази самообладание.

— Морска сирена не ти подхожда — закани й се с пръст той. — По-скоро трябва да те нарека кавгаджийка.

Тогава тя се усмихна, а щом той присви очи, Меридийн реши, че размяната на остроти е била особено приятна.

Ривъс размърда устни, а мислите му се изписаха ясно в погледа му. После изражението му стана умолително.

— Чуй ме добре. Ако остана и дам воля на желанието, което напира в слабините ми, ще се забавим неоправдано дълго. Признай, че това би било проява на лоши маниери във всеки дом и за всеки домакин.

Страните й горяха от срам, но тя продължи да подклажда огъня.

— Особено когато става дума за страст към една жена, за която се знае, че е целомъдрена?

— Ако ти си целомъдрена — подчертано рече той, — тогава аз съм родом от Корнуол.

— А пък аз изчерпах остроумията си.

Той стисна брадичката й и повдигна лицето й към себе си. Приближи се до нея и промърмори:

— Достатъчно сол сложи в раната.

— Изчезвай, Ривъс.

— Знай, че ако облечеш за вечеря онази розова измишльотина, ще се вживея в ролята на Хейкън.

— Никога не би посмял!

„Напротив, ще го сторя в миг“ — помисли си той и остави желанието да премине, като вълна през него. Слава на свети Кълъмба, жена му беше истинско съкровище. Застави се да я целуне по бузата, а му се искаше да засмуче гърдите й.

— Проклет да си, Ривъс Макдъф. Пак ме въвлече в едно от твоите затруднения. Аз обожавам розовата рокля.

Остави я в стаята загледана в него с дръзко вдигната глава. Все още пламнал от желание, той се отправи в търсене на Уилям Макгиливри.

* * *

— Надявах се на много повече при първата си среща с нея. Какво се е случило с Меридийн?

Уилям стоеше близо до тесните, високи прозорци на южната кула, подпрян на прозоречната рамка. Ривъс седеше на дървена пейка край мангала, а мислите м кръжаха нерешително. Избра пътя на истината.

— Меридийн е изстрадала доста в ръцете на роднините си. — Вината го накара да добави: — И в моите също, защото идеята да се върне в Шотландия не й допадна.

— Накарал си я насила?

— Тя е моя жена.

— Но отвличането…

— Нямаше да бъде необходимо, ако преди тринайсет години клана Макгиливри не я бе изоставил.

Уилям се загледа към двора с присвити очи.

— Лошо нещо е да имаш Кътбърт Макгиливри за баща.

— Особено ако си единствената му дъщеря.

Уилям поклати глава със свити устни.

— Тя беше будно момиче. Проходи по-бързо и учеше по-лесно от всички нас. Нашата малка принцеса.

— Тя забеляза, че си я нарекъл така.

Прозвуча първата камбана, призоваваща хората на вечерна молитва. Скоро суматохата в селото щеше да стихне. Сергиите щяха да спуснат кепенците си и вярващите хора на Елджиншър щяха да се стълпят за вечерна молитва.

— Ще отидеш ли на църква? — попита Ривъс от учтивост.

— Не днес. Придружавам отец Джон от Инвърнес дотук. По пътя той изслуша изповедта ми.

Уилям беше дълбоко нещастен и Ривъс се почувства задължен да го ободри.

— Вярвам, че ще успееш да съживиш обичта й, ако подходиш бавно и внимателно.

— Така ли каза тя?

— Не с толкова много думи, но съм сигурен, че е така.

— Какво друго каза тя за миналото?

— Чудеше се защо майка ви никога не е носила колана на принцесата.

— Защото баща ми винаги го е държал при себе си. Взех го последния път когато бях в Килбартън.

— Какво ще направи, когато разбере, че го няма? — изплаши се Ривъс.

— Коланът беше скрит в съкровищницата, заровен под дебел слой прах — изсумтя Уилям.

— Майка ти никога не е настоявала да получи колана, нали?

— Поне аз не съм чувал. Майка ни е… — той спря и въздъхна. Когато заговори отново, в гласа му се усещаше извинение. — Баща ми никога не е почитал традициите на принцесата. Обичаше да казва, че ако майка ми не раждала хубави деца, отдавна щял да я прогони. Слава Богу, че роди здрави всичките си деца.

Ривъс го погледна объркано.

— Не е ли помятала?

— О, не — разпалено възрази Уилям. — Не и нашата майка.

Лъжа. Майка им бе пометнала първото си дете. Ривъс беше сигурен за това. Тя сама го бе записала в Завета.

Жалко, че не бяха засегнали тази тема преди години, когато Уилям бе участвал в хайлендския турнир, организиран в Елджиншър. Все пак Ривъс възнамеряваше да узнае, каквото успее, за новостите в клана Макгиливри.

— Майка ти не е записала нито една дума в Завета. Никакви думи. Само дати.

— Така е. Баща ми се похвали с това. Но ти откъде знаеш?

Ривъс се почувства, както винаги, част от традицията. Годините изучаване на хрониките го бяха направили.

— В деня, когато ни венчаха, Меридийн ми даде книгата, за да я пазя.

Уилям прекоси стаята и седна в креслото, което гледаше към Ривъс.

— А-ха! Татко се чудеше откъде знаеш толкова много за традициите. Той те нарича псе, което предпочита церемониите за жени и казва, че си прекалено страхлив, за да посмееш да му отнемеш меча в бой.

За тази обида Ривъс бе научил от клюките. А също и дузина други подобни.

— Кътбърт прави грешка, като се позовава на зелената ми младост.

— Опитва се отново да те подтикне към война.

През есента на 1307 година, подкрепен от армията на Брус, Кътбърт бе заповядал на Ривъс да се предаде, защото иначе ще опожари Неърн. Значително превъзхождан числено, той не е имал друга възможност, освен да отстъпи. Ривъс бил измамен. Два дни по-късно дошла вестта за падането на Неърн. След като научил за подлостта на Кътбърт, Брус се бе оттеглил от хайлендската политика. Кътбърт си бе върнал трона на Хайлендс но подигравките продължили.

Ако отново предизвикаше Ривъс, щеше да се изправи пред нов воин.

— Короната на бащата ти е изцапана с кръв.

Уилям се разсмя, но гласът му не беше весел.

— Ти знаеш по-добре от мен жестокостите, на които е способен.

Гърлото на Ривъс се стегна.

— Меридийн знае. Няма прошка за стореното от него. Него никога не го е било грижа за нея.

— Как би могъл да не се безпокои от нея, когато само тя и Бог могат да променят съдбата му? От мига, в който тя разбра важността на рожденото си право, съдбата беше предрешена. Той знаеше, че един ден ще трябва да й отстъпи силата си.

Ривъс посегна към камата си.

— Да не го защитаваш?

— Не, за Бога. И прибери ножа си. — Уилям продължи, след като Ривъс прибра оръжието. — Баща ни рядко поглеждаше към Меридийн и то винаги с презрение. Горкото дребосъче!

Обичта към това окаяно момиче изпълни Ривъс с гняв.

— Той е глупак.

Уилям скочи на крака.

— Никога не го наричай така, Ривъс. Той е по-скоро хитър, отколкото каквото и да е друго. Ако цениш твоя и нейния живот, побързай и изпрати сестра ми в Килбартън да поиска меча.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи, Уилям.

На лицето му се изписа тъга.

— А сърцето й на кого принадлежи?

Ривъс се усмихна с голяма гордост и задоволство.

— Сърцето й е мое, заедно с обичта й.

— Тогава защо бави предявяването на рожденото си право? Като малка говореше предимно за това. — Споменът го накара да се засмее. — Споменаваше Завета толкова често, че накрая го прибраха и забравиха съвсем.

А, значи някога тя е почитала традицията!

— Бои се от срещата с Кътбърт. Какво крои той?

Уилям потри лицето си, после поклати глава, сякаш искаше да я проясни.

— Кралят на Хайлендс подаде петиция до краля на Шотландия. Ако Меридийн не предяви правото си на меча до Свети Дух, баща й ще поиска от Брус да изпрати армията си на север и веднъж завинаги да сложи край на претенциите ти към клана Чаплинг.

Единството щеше да се разруши. Мирен Хайлендс щеше да се върне към страната на воюващите кланове.

— Робърт прави обиколка на добра воля из страната. Поне така ми каза в парламента. Но ще видим. Меридийн не знае за ултиматума на баща си.

— Това честно ли е спрямо нея?

— Нужно й е време, Уилям. Тя е прекарала повече години далеч от нас, отколкото с нас.

— Разбирам какво имаш предвид.

— Добре. Тук съм, между другото, да те поканя на вечеря с нас.

В очите на Уилям блесна надежда.

— Твоя ли беше идеята или нейна?

— И на двама ни. Едно предупреждение, приятелю. Когато говориш за детството, припомняй само щастливите мигове.

— Много от тях съм споделял с Меридийн.

Ривъс стана с доволен вид.

— Чудя се какъв ли деликатес е приготвил Монфише.

— С удоволствие бих вечерял и помия и огризки, щом наградата е компанията на сестра ми.

* * *

Меридийн избута настрана лука и продължи да човърка задушеното заешко в чинията си. Разговорите край многолюдната маса се бяха превърнали в глуха глъчка. Начело на масата Ривъс заемаше господарското място. Броуди седеше на отсрещния край заедно с най-добрите войници. Съмърлед се бе настанил между Сирина и Лизабет. Елън бъбреше с Глени Форбс. Гиби седеше отляво на новия свещеник и точно срещу Меридийн.

Вниманието на Меридийн се насочи към мъжа отляво.

Стомахът й се сви при мисълта, че Уилям, брат й, седеше на същата маса. Ривъс я хвана за ръката.

— Направих ужасна грешка.

Седнал начело на масата, той изглеждаше така сериозен, че безпокойството й нарасна.

— Какво си направил?

В очите му блесна немирно пламъче.

— Предупредих те да не носиш розовата рокля, Но съм сбъркал. Зелената е още по-приятна за очите ми… и за някои други части.

Напрежението я изостави, изместено от прилив на нетърпение. Тя закри устата си с ръка и додаде към него:

— Не ми пука нито за теб, нито за другите ти части. Говориш така, само за да ме развлечеш.

Той я погледна, очарователен като принц в деня на коронацията си, а усмивката му стана още по-широка.

— Как се справям?

— Достатъчно добре и ти го знаеш — поклати глава тя. — Би трябвало да те зашлевя.

— Какви по-приятни възможности имат тези ръце!

— О, да — подразни го шепнешком тя. — След като свършим с вечерята, ще взема царя ти с дванайсет хода.

— Меридийн — подвикна Уилям. — Помниш ли плодовите торти, които готвачът ни правеше?

Тя се хвана за възможността да се измъкне от разговора с Ривъс, като удавник за сламка. В ума й изплува един приятен спомен.

— Да, помня тортите.

— А ореховата торта с играчките в нея за рождения ти ден?

Тогава готвачът не беше сбъркал нищо. Просто тортата, изпечена заедно с различни дрънкулки, беше част от традиционните новогодишни блюда, а рожденият й ден се бе паднал точно в неделя преди Нова година. Потръпна, като си помисли каква ли щеше да бъде тортата, ако се бе родила по сенокос.

— Ти си счупи зъба в един малък барабан.

— А ти насмалко не глътна един малък меч.

Уилям повиши глас, за да го чуят всички.

— Веднъж брат ми Робърт открадна от мазето едно буре с октомврийска бира. Скрихме се в тъмницата и се напихме до прилошаване. Беше точно по Нова година и родителите ни бяха в Инвърнес. Ако Меридийн не ни беше намерила преди тях, сигурно още щяхме да наричаме подземието наш дом.

Меридийн си припомни случката и се усмихна.

— Намерих ги по миризмата на повръщаното.

— На колко години си била тогава? — попита Ривъс.

— На пет, мисля.

— Грешиш — намеси се Уилям. — Беше само на четири и все още беше достатъчно малка, за да се криеш под леглата ни и да ни шпионираш.

— Но все пак се е осмелила да влезе в тъмницата и да ви спаси — отбеляза Ривъс.

Уилям кимна с блеснали от привързаност към сестра му очи.

— Да, тя винаги е била смело момиче.

Ривъс заби очи в една точка над рамото на Меридийн. Тя се обърна, но не видя никого зад себе си.

— Какво има?

Тогава Ривъс се подсмихна.

— Какво? — настоя тя.

Той само поклати глава и се заля в смях.

— Една партия шах, Ривъс? — предложи Уилям.

— Само ако милейди ме наблюдава как ще спечеля — сърдечно рече той.

Настроението на Ривъс стана още по-добро, след като за втори път взе царя на Уилям.

Уилям шляпна с длан по масата, после се изправи.

— Две загуби стигат.

Ривъс докосна рамото на Меридийн.

— Ще играеш ли? Наумил съм си да спечеля едно цветно пени.

— Ривъс ти е дал цветни пенита? — Уилям погледна от единия към другия.

Ривъс беше съживил една любима на всички приказка за истинското рицарство, но цената трябваше да плати Меридийн.

— Той е винаги изключително щедър, щом се отнася до принцесата.

Възхищението смекчи чертите на Уилям.

— Помниш ли старото пени на баба Ейлис?

— Да.

— Сега децата ни ще си имат свои собствени пенита — Уилям тупна доброжелателно Ривъс по рамото. — А те ще ги предадат на правнуците ни.

Меридийн бе вкусила от горчилката на наследяването. Дори от собственото си семейство тя бе получила най-лошото, като изключеше майка си.

— Ако децата не бъдат изгубени в битка или продадени.

Уилям й хвърли поглед, който тя познаваше от баща им.

— Аз ценя децата си.

Годините на самота се стовариха върху нея.

— Сигурно си научил този урок, след като семейството ми ме продаде.

Ривъс се изкашля.

— Леки сънища, Уилям.

Меридийн го изгледа свирепо, носле премести поглед към брат си.

— Пращат те да си лягаш.

— Меридийн…

Увещанието в гласа на Ривъс прозвуча толкова бащински, че й напомни за баща й.

— Ще ми се да бях видяла лицето на баща си, когато е научил за завръщането ми.

Уилям разглеждаше щитовете по стената. Всички други в залата, от Броуди до Сирина, стояха в очакване на думите на Ривъс. Само Гиби не бе забелязала настаналото напрежение.

— Е? — подкани го Меридийн. — Какво каза той?

Мълчанието беше нарушено от Ривъс, който вдигна ръка и протяжно заяви:

— Обзалагам се, Кътбърт се е изплашил да не превърнеш цветните ми пенита обратно в злато и по този начин да ме направиш най-богатият човек в целия християнски свят.

Цялата зала се покри със смях на облекчение. Меридийн подкани Уилям с тихо упорство.

— Не отговори на въпроса ми.

Погледите им се срещнаха.

— Не бях там, когато е научил новината.

Уилям знаеше какво е станало, но предпочиташе да запази информацията за себе си. Така беше по-добре, защото Меридийн не би дала дори кална обувка за думите на баща си. Тя просто искаше да знае какво той смята да направи. Колко ли беше изплашена?

— Във всеки случай — додаде Ривъс — вече е късно да засягаме въпроси, свързани с хайлендската политика. Мислех да питам Уилям дали помни как се покрива къща със слама. „Търпението на Макдъф“ все още чака.

Не успяха да заблудят Меридийн.

— Бихте ли ме извинили, но смятам да се занимая с превръщане на дървото в злато.

— Докато пълниш съкровищницата ми — каза Ривъс, можеш да разкажеш на прислужничките историята на Хейкън. Всяко момиче трябва да бъде подготвено.