Стивън Бруст
Талтош (6)

5.

Чувствах се много близък с Лойош, настроен на неговата вълна. Установих, че седя пред руната, която бях нарисувал. Все още нямах представа защо изобщо съм я нарисувал, но имах чувството, че е съвсем в реда на нещата.

Беше тихо. Вятърът, макар почти заглъхнал, шепнеше тайни мисли в ухото ми. Чувах съвсем ясно шумоленето на тъкан, щом Лойош помръднеше на рамото ми.

И тогава започнах да усещам нещо… някакво ритмично пулсиране, обезпокоително с това, че го усещах, а не го чувах. Опитах се да отлича източника му и можах да заключа само, че идва някъде от самия мен.

Странно.

Можех да се опитам да го пренебрегна или можех да се опитам да го разбера, или да се опитам да го включа. Заложих на последното и почнах да се съсредоточавам. Някой драгар сигурно щеше да изгуби търпение заради простотата на ритъма, но за мен той беше доста привлекателен, успокояващ. Дядо ми беше казвал, че в родината ни много често се използвали барабани при заклинания. Можех да го повярвам. Оставих се да потъна в ритъма, докато кожата ми не завибрира в съзвучие.

После протегнах дясната си ръка, бавно и полека, към билките и магическите предмети, които бях подредил от тази страна. Дланта ми докосна нещо и го вдигнах, поднесох го пред очите си, без да движа главата. Оказа се стръкче магданоз. Поставих го в центъра на руната. Повторих същия процес с лявата си ръка и тя вдигна буца пръст от източния дом на предците ми.

Пръстта щеше да подсили пристигането и безопасността: представа нямах какво можеше да символизира магданозът в този контекст. Разчупих бучката пръст върху стръкчето. Зад руната поставих една бяла свещ, която също бях вдигнал, без да гледам. Запалих я, полека, с помощта на кремък и късче хартия. Една свещ свети ярко, когато е единственият източник на светлина освен смътното сияние на нощното небе.

Точно тогава забелязах хоризонта пред себе си — бе започнал да просветва и да се поклаща, затанцувал сякаш в ритъм с пулсирането на несъществуващи барабани. Реших да не позволя това да ме обезпокои ненужно.

Потънах в размисъл за следващия си ход и зачаках.

 

 

Много богатият мъж подкара фургона си нагоре по хълма към замъка. Замъкът всъщност представляваше единична постройка от червеникав камък, наполовина под земята. Другата половина беше кула.

Широко разпространено, но погрешно мнение е, че атира нямат врати за влизане или излизане от домовете си — идеята е, че ако някой не знае как да се телепортира, мястото му просто не е там. Това е почти вярно, само дето те не държат и слугите им да могат да се телепортират. Почти винаги има по една-две врати за доставчиците на онези стоки, които чародеите и магьосниците на цитаделата смятат за твърде унизително да мъкнат сами. Нали разбирате, разни тривиални неща — като храна, напитки или наемни убийци. Такива стоки се карат с фургони до специална площадка за доставки отзад, където ги приемат, всяка по различен начин.

Разбира се, убийци обикновено не се очакват и, както може да се надява човек, остават незабелязани. Тъжно е, няма спор, когато няма слуга, който да обяви за пристигането им. Нито пък могат да се представят сами, след като са скрити в някоя бъчва с надпис „Вино Зелени хълмове, ’637“.

Определено няма да бъдат представени и от един много богат и не по-малко уплашен текла, който ги доставя и който, предполага се, иска да поживее, за да се порадва на наскоро придобитото си богатство.

Никой нямаше наоколо, за да види всевъзможните унижения, на които бях подложен в процеса на разтоварване и складиране, така че ще ви ги спестя. Достатъчно е да кажа, че докато успея да се измъкна от глупавата бъчва, бях, за щастие, нито много пиян, нито съвсем пиян, ако ме разбирате.

Тъй че… навън. Протягаш се. Опипваш си оръжията. Протягаш се отново. Оглеждаш се. Не шумолиш с наземния план, понеже си го запаметил. Наистина си го запаметил, нали? Сега помисли — или е тази стая, или — онази стая. Тъй или иначе, вратата трябва да те изведе в коридор, който води към… сега не ми казвай: о, да. Добре. Мамка му. Какво, в името на всички богове на предците ти търсиш тук, все пак?

О, да. Парите. Скапано.

„Шефе, добре ли си?“

„Ще го преживея, Лойош. Ти?“

„Мисля, че ще го преживея“.

„Добре“.

Първата стъпка е да отворим вратата. Лораан може и да не е в състояние да засече, когато някой прилага вещерство, но няма да залагам живота си на това; във всеки случай не и докато не се налага.

Така че извадих шишенцето с масло от наметалото, отворих го, намазах пантите и пробвах вратата. Не, не беше заключена и да, отвори се тихо. Прибрах маслото, след като го запуших грижливо. Кийра ме беше учила на това. Разбирате ли, точно така убийците успяват да се промъкват толкова тихо… с хитрост.

В коридора нямаше осветление и също така не трябваше да има безразборно разхвърляни сандъци, поне според източника на Крейгар. Любимият ми тип врата (отключената) пазеше помещението, което бях избрал, за да прекарам следващите няколко часа до ранното утро, което си бях избрал. Още масълце и се озовах вътре. Вероятността някой да ме обезпокои в тази стая беше десет към едно. Ако все пак някой го направеше, Лойош щеше да ме събуди и щях да убия досадника. Спокойно. В случай, че всичко минеше кротко, Лойош щеше да следи времето и да ме събуди в подходящия час. Проснах наметалото, затворих очи и се отпуснах. По някое време заспах.

 

 

Град Адриланка обхваща по-голямата част от графството Бели рид, което представлява тънка ивица земя покрай южното крайбрежие. Името „Адриланка“ означава „хищна птица“ на тайния език на дома Орка, който вече никой не говори. Според легендата моряците, които за първи път видели червеникавите скали, помислили, че приличат на такава птица, с високо разперени яркочервени криле и свела глава до морското равнище, където Реката на залеза се врязва през сушата.

Ниската област около реката е мястото, където са вдигнати пристаните, докато по-голямата част от града е разположена високо над кейовете и навътре в сушата. Двете „крила“ на птицата вече не приличат много на крила, след като северното, наречено Стражата на Кийрон, е рухнало в морето преди няколкостотин години.

Южното крило разполага с много удобни места, от които можеш да наблюдаваш разбиващите се в скалите вълни, идващите и заминаващи кораби и други такива неща. Помня как седях на едно такова място, наблюдавах въпросните гледки и не мислех за нищо особено, когато един драгар — орка и вероятно моряк — се приближи към мен. Залиташе.

Извърнах се, погледнах го през рамо и реших, че е пиян. Мисля, че беше доста стар. Най-малкото, лицето му бе заприличало на сушена слива, което обикновено не се получава при орките, преди да са поживели поне две хиляди години.

Очите му се спряха върху мен и аз отстъпих няколко крачки от ръба на пропастта, поради инстинктивно недоверие към драгарите. Той го забеляза и се изсмя.

— Какво, мустак, днес не ти ли се плува?

И след като не отвърнах нищо, каза:

— Отговори ми. Искаш ли да плуваш, или не? — Не можах да измисля какво да кажа, затова си замълчах и само го гледах. Той се озъби. — А може би искаш просто да се разкараш оттук, преди да съм те пратил да плуваш, все едно дали го искаш, или не, а?

Всъщност не знам защо не си тръгнах. Определено се бях уплашил — мъжът беше много по-стар от гаднярчетата, с които обикновено ми се налагаше да се оправям, и при това изглеждаше много по-як. Но просто си останах на мястото и го гледах. Той направи стъпка към мен, може би просто да ме сплаши, та да побягна. Извадих лепипа от гащите си и го стиснах. Той го изгледа и се изсмя.

— Мислиш да ме удариш с това ли? Дай да ти покажа как се използват тия неща. — И пристъпи към мен с протегната ръка, за да ми го вземе.

Това, което съвсем живо си спомням, е студената тръпка в стомаха, щом осъзнах, че няма да му позволя да ми вземе оръжието. Това не беше пасмината хлапета, излезли за да направят поредната беля и да излеят по този начин злобата си заради каквото там ги е озлобило. Това беше възрастен мъж. Разбирах, че се посвещавам на нещо, което щеше да има дълготраен ефект, въпреки че в този момент едва ли щях да го определя така.

Все едно, щом ми посегна, го халосах отстрани по главата. Той залитна и се свлече на колене. Вдигна глава към мен и видях в очите му, че залогът вече няма да е кой кого ще набие, а че ще ме убие, ако не успея да го изпреваря. Той понечи да се изправи и аз пак замахнах. Не го улучих, но той падна на гръб, превъртя се и отново се надигна на колене.

Беше с гръб към пропастта. Когато се опита да стане, пристъпих и съвсем съзнателно го избутах с лепипа назад.

Пищеше толкова силно, докато падаше, че не можах да чуя плясъка. Пък и грохотът на разбиващите се в скалите вълни също беше силен.

Прибрах си лепипа и тръгнах право към къщи. Чудех се дали не трябва да изпитвам нещо.

 

 

„Хайде, шефе, време е за ставане. Дошли са шестима воини дракони и всички искат да се дуелират с теб. Хайде! Има един герой дзур, чука на вратата и пита за дъщеря си, по-добре да ставаме. Айде бе, шефе, събуждай се! Великото море на Хаоса току-що се премести в съседната стая и настоява да си намериш по-удобна гледка. Хайде, буди-буди“.

Събуждането посред нощ, в някакъв влажен килер, когато си сврян между ребра на кетна и буре с мас, с един гаден джерег-всезнайко, който дудне разни тъпи шегички в мозъка ти, не е нещо, което бих ви препоръчал.

„Добре, затваряй си човката, Лойош“.

Станах и се протегнах, притеснен от звука, който издадоха схванатите ми стави, макар че това беше тъпо. Опипах това, проверих онова. Преместих се до вратата и отделих няколко минути да чуя дали няма някой отвън. Открехнах вратата внимателно, макар да я бях смазал. После наляво по коридора, осемнайсет крачки, смазваме вратата, отваряме.

Намирах се в задното помещение на кухнята. Сутрешното готвене щеше да почне чак след два часа, а тук стража нямаше. Минах през кухнята и намерих вратата, която ми трябваше. Масло, отваряме, минаваме. Ако копелето беше малко по-бедно, всички тези врати щяха да са с кожени панти, с което е по-лесно да се оправиш. Или даже щеше да има само завеси. Масло, отваряме, минаваме. Първи пост.

Тази врата водеше към поднивата и се пазеше от двойка драгари, в добавка към магическите аларми. Магията беше проста и ясна. Общо взето — символична, а пък аз разполагах с нещо, което Лявата ръка на джерег нарича „устройство“, а един източен вещер би нарекъл „вълшебна вещ“, с чиято помощ щях да се оправя. Пазачите щяха да са по-трудни. Повече или по-малко стояха с лице към мен и за мое съжаление, бяха будни.

Убивам хора за пари и не обичам да го правя, когато не се налага. Но понякога просто няма друг начин. Огледах замислено стражите и се помъчих да измисля начин да избегна убиването им.

Не успях.

Малко преди това бях убил един лихвар, който, оказа се, беше скубал повече от онова, което му се полагаше от печалбата. Работодателят му беше много ядосан и искаше от мен „да го напра’иш за пример кучия му син“. Шефът уреди срещата с типа в една голяма претъпкана кръчма, в най-оживения час. Шефът не се появи; появих се аз. Когато жертвата ми седна, отидох право при него, мушнах кама в лявото му око и си излязох.

Това, което помня, беше вълната на реакция, която ме отпрати навън, щом посетителите на заведението забелязаха кръвта, тялото и цялото събитие. Никой от тях не можа да ме опише, въпреки че всички ме видяха.

Това, за което намеквам в случая, е предимството на изненадата — на атаката, която идва без никакво предупреждение. Допреди миг всичко е кротко, а в следващия миг пред лицето ти има източняк и святкат ножове.

Извлякох двата трупа в кухнята, за да не се набиват съвсем на очи, после вдигнах резето и се запътих към тъмницата.

 

 

Предполагам, че тъкмо дядо най-много ми помогна да оцелея след смъртта на баща ми. Много интересно беше как го постигна. Искам да кажа, винаги съм мразил да бъда сам, но дядо ми смяташе, че на четиринайсет трябва да съм независим, така че изобщо не реагира на намеците ми, че мога да се преместя при него. Вместо това отделяше все повече часове, за да ме учи на вещерство и фехтовка, просто за да запълни свободното ми време.

А и аз се трудех, в смисъл, че скоро се оказах доста приемлив вещер, много добър фехтовчик в източняшкия стил и освен това се научих да преживявам сам.

Много неща научих по това време, но едва след години можах да осъзная повечето от тях. Например научих, че за да не си сам, са нужни пари. Не разполагах с такива, нито със средства да ги придобия (ресторантът, който наследих от баща си, ми даваше възможност да преживявам и нищо повече), но този урок ми се наби в главата за в бъдеще.

Мисля, че по това време най-много ми помогна упражняването на вещерство. Можех да правя неща и да виждам резултатите. Понякога, в онова особено състояние на транс, в което изпадат вещерите по време на заклинанията, гледах на цялата работа като на метафора на живота ми и се чудех дали някога ще мога да поставя под контрол целия си свят и просто да го накарам да е такъв, какъвто го искам.

По-късно, след като се съвземех от усилието да извадя сол от морска вода или нещо също толкова полезно, си взимах лепипа и излизах да пребия няколко орки.

Другото, което направи дядо ми, беше, че настоя — също като баща ми — да получа добра основа по драгарска история. Намери ми един източняшки учител (при това ме накара да си платя за тези уроци), който се оказа доста добър в тези неща, но също така знаеше нещо за историята на Фенарио, източното кралство на предците ми. Понаучих малко и езика.

Понякога се чудя каква ли ще ми е ползата от тези неща, но после се замислям за остатъка от живота си и просто преставам да мисля за това.

О, добре.

 

 

И така, слязох. Този път — наистина тихо. Очите ми вече бяха привикнали с тъмното, а отдолу имаше някаква смътна светлина; можех да се движа бързо. Стъпалата бяха тесни и високи, но от здрав камък. Парапет нямаше. Съсредоточих се да стъпвам безшумно.

Прегледах плана: слизам до нивото, където Лораан — надявах се — щеше да пази такива неща като души, затворени в магьоснически тояги, отключвам вратата (като първо разбивам магиите така, че да не го предупредят) и карам Мороулан да нанесе изненадващата си (надявахме се) атака над отбраната на замъка, достатъчно силно и достатъчно дълго, за да може да телепортира и двама ни навън.

Никога не бях зависил от каквато и да било форма на магия, за да се измъкна от нещо. Това не ми харесваше. Прехвърлих наум различните други възможни начини да се измъкна. Изобщо не ми отне време.

Аха! Дъното!

Имаше един пазач. За разлика от двамата горе, дремеше, което му спаси живота. Погрижих се да не се събуди преждевременно и продължих. Наляво двайсет и пет крачки, и до една врата. Тази беше голяма и здрава, а ключалката, както ми бяха казали, беше сериозна. Огледах я и се оказа вярно. Но и аз съм доста добър.

Пръстите ми се усукаха, докато оглеждах резето и пантите. Честно казано обаче, повече ме притесняваха заклинанията, които можеше да са го затворили, както и тези, които можеха да включат аларми. Прецених, че самата врата тежи поне четиридесет фунта. Беше направена от дебели дъски, обковани с желязо. Не беше идеално напасната обаче — от другата й страна проникваше светлина. Не знаех какво означава това; информацията ми свършваше дотук. Облизах устни и се залових за работа.

Кийра Крадлата не само ме беше снабдила с комплект инструменти за отключване, но също така ме беше тренирала как да ги използвам. Не съм крадец, но горе-долу се оправям. Надявах се, че „устройството“ ще може да преодолее алармите, защото аз не можех; да надвия ключалката беше най-многото, на което можех да се надявам.

Една добра брава съчетава фин механизъм с тежко резе. Тази всъщност се оказа с много фин механизъм и три резета. Така че шперцът трябваше да е достатъчно силен, за да превърти резетата, но достатъчно фин, за да влезе в ключалката. Оказа се, че системата е трипружинна, което изискваше пружинен шперц и три пръчици, всички от които трябваше да се натиснат в три различни резета, влизащи в различни посоки, като в същото време превъртането е в четвърта посока. Ако пръстите ми бяха много по-малки и ако имах още две ръце, щеше да ми е много по-лесно. Така ми отне двайсетина минути, но се справих и не се задействаха никакви аларми, доколкото можех да преценя.

Щях да забравя да смажа пантите, но Лойош ми напомни. От другата страна имаше площадка с няколко запалени лампи и стълбище, водещо надолу към три врати, всяка от които изглеждаше — оттук, отгоре — доста паянтова.

Заделих още петнайсет минути, докато затворя отново тежката врата. Можеше и да се окаже загуба на време; не можех да преценя. После вдишах няколко пъти, дълбоко и много тихо, и…

„Какво стана, Влад?“ В псионичната връзка обикновено се кара на малко име, понеже магията стои над всякакви вежливости, пък и без това бяхме минали на „ти“.

„Влязох през голямата врата“.

„Добре. Ще уведомя Мороулан. Ще държим връзка. Щом се докопаш до тоягата, ще разбием телепортната преграда. Дълго време няма да действа“.

„Така поне казахте“.

„И повтарям. Пази се“.

„Да бе“.

След като слязох долу, трябваше да избера врата. Нито една от вратите не изглеждаше заключена или омагьосана, тъй че избрах средната. Смазах пантите и я открехнах. Четиридесет и пет минути по-късно се намирах отново пред трите врати и бях много по-наясно какви видове морски раковини обича да колекционира Лораан, имах много добра представа какъв му е вкусът към произведенията на изкуството, но нямах по-добра представа къде е тоягата.

Зачудих се колко ли време остава, докато някой намери труповете или забележи, че пазачите не са на поста си.

Всичко това определено не ми харесваше. Пробвах с лявата врата.

Стаята беше осветена, въпреки че не можех да видя източника на светлина. Беше квадратна, със страна около четиридесет крачки и с още една врата срещу мен. Голяма маса, дълга, да речем, десет стъпки, се набиваше на очи по средата на помещението. От тавана се спускаха глобуси, излъчващи тесни лъчи светлина, съсредоточени над едно определено петно леко встрани, а близо до това петно имаше купчина дебели тежки томове. На масата имаше друг том, разтворен, с паче перо до него и изписан половин лист хартия. По масата се търкаляха малки блестящи камъчета. Три пръта — никой от които не отговаряше на описанието на онова, което търсех — бяха опрени на стената вляво, а на един пиедестал в края на масата беше поставено нещо като златна верига, изпъната във въздуха, освен единия край, който се опираше на пиедестала. На масата беше подпрян и един широк меч, чието присъствие тук сигурно щеше да ми се стори нелепо, ако не бях забелязал от мястото си, че е покрит с руни и символи. До другата стена имаше голямо корито, съдържащо сигурно нещо съвсем неестествено и на което са направени неописуеми неща.

В случай, че все още не сте се досетили, това беше работният кът на Лораан.

Огледах продължително пода, за да си избера най-безопасния път до отсрещната врата. Изглеждаше чист. Препратих наблюденията си на Сетра. Тя ги прие, но без коментар. Тръгнах много предпазливо и стигнах до другата врата съвсем безшумно.

Огледах за няколко мига вратата. Никакви магии, никакви резета, никакви аларми. Смазах пантите просто за всеки случай и я отворих. Намирах се в малко по-малко помещение, не толкова претрупано. Единственото по-забележително вътре се оказа нещо като куб, направен от оранжева светлина, със страна от около шест стъпки, точно в средата на помещението. В центъра на сияещия куб имаше бяла, дълга пет стъпки тояга. В единия й край почти успях да различа ръждивата звезда, за която ми бяха казали да гледам.

Това обаче не се оказа единственото нещо в стаята.

До куба от светлина, с лице към него, стоеше драгар. Той се вторачи в мен и аз се вторачих в него. Ей така се е запечатал в ума ми — с всичките му седем и половина стъпки височина, едър, с дебели вежди и червендалест, с дълга рошава червеникава коса, щръкнала във всевъзможни посоки. Беше стар, предполагам, но със сигурност не изглеждаше изнемощял. Стоеше изправен и стойката му ми напомни за Мороулан, преди за малко да ме нападне. Забелязах очертанията на мускулите под дебелата му бяла риза и кървавочервеното наметало, което носеше заметнато назад, придържано от рубинена тока, която ми напомни на тази на Сетра. Кафявите му очи бяха ясни и немигащи, но изражението му изглеждаше умерено любопитно — нито беше уплашен, нито ядосан.

Само ръцете му изглеждаха старчески — с дълги възлести криви пръсти, осеяни с малки белези. Представа нямам какво можеше да ги е причинило. Държеше тънка тръба, дълга около четири стъпки, насочена към тоягата в оранжевия куб.

Явно работеше до късно през нощта, че и чак до зори може би.

Почти със сигурност щях да го изпреваря, ако не беше забелязал, че влизам. Махна небрежно към мен и усетих, че не мога да се движа. Пред очите ми заплува черна мъгла… Казах: „Съжалявам, Сетра, обаче не се получи“. И не ме задържа нищо, докато потъвах в нищото и ме заравяха.