Метаданни
Данни
- Серия
- Влад Талтош (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Taltos, 1988 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Валерий Русинов, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 41 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Mandor (2008)
Издание:
Стивън Бруст. Влад Талтош. Убиец на свободна практика. Том 2
ИК „Бард“, София, 2003
ISBN: 954-585-513-4
История
- — Добавяне
1.
Цикълът: дракон, дзур и криота; атира, ястреб и феникс; текла и джерег.
Играеха пред очите ми. Драгарската империя с населението й, разделено в седемнадесет Велики дома, всеки със своя животински знак, сякаш се разгръщаше в ръцете ми. Ето я Империята на драгарите, ето ме и мен, източняка, външния.
По-лесно не можеше и да бъде.
„Дано никой бог не отпрати взора си към мен“ — започнах.
На около двеста мили североизточно от Адриланка се простира една планина, изваяна сякаш от ръката на скулптор-мегаломан във формата на готов за скок сив дзур.
Сигурен съм, че сте я виждали, изобразена на хиляди платна, както и на псиотпечатъци от стотици ангели, така че знаете не по-зле от мен, че илюзията за огромната котка е толкова съвършена, колкото може да я сътвори изкуството или самата природа. Най-интересното обаче е лявото ухо. То изглежда толкова котешко и злокобно, колкото и другото, но за него се знае, че е изкуствено. Подобни подозрения храним за цялата планина — но за лявото ухо сме сигурни.
Тъкмо там, според легендите, Сетра Лавоуд, Чародейката, Тъмната дама на Дзур планина, седи като огромен паяк сред злокобната си паяжина и се надява да улови в клопката си сърцатия герой. Защо иска да направи точно това, легендите не изясняват; тяхно право си е, разбира се.
Аз пък си седях в собствената си злокобна паяжинка, подръпвах по някоя нишка и я карах да ми донесе повече подробности за самата планина, за кулата, както и за въпросната дама. Най-вероятно ми предстоеше да посетя това място, след като паяжините са толкова крехки неща.
Ей от такива работи са съставени легендите.
Тъкмо преглеждах две току-що получени писма. Едното беше от момиче (човешко) — казваше се Шанди и ми благодареше за една чудесна вечер. Припомних си го и реших, че наистина беше доста приятна. Отбелязах си наум да му отговоря и да го попитам дали би могло да ми отдели време някъде следващата неделя. Другото писмо беше от един мой работодател. Питаше ме дали не бих могъл да поудължа срока за връщането на заема на мой клиент, взет, за да покрие хазартните загуби на друг от работодателите ми. Премислях го и барабанях с пръсти по бюрото, когато Крейгар се окашля. Лойош, познайникът ми, излетя от къта си, кацна на рамото ми и изсъска на Крейгар.
„Ще ми се да престане да го прави, шефе“, каза ми Лойош псионично.
„И на мене, Лойош“.
Рекох на Крейгар:
— Ти откога седиш тук?
— А, отскоро.
Тънката му, седем стъпки висока драгарска фигура се беше изгърбила в стола срещу мен. Добре поне, че не изглеждаше самодоволен. Зачудих се какво ли го е притеснило, но не попитах. Ако ме засягаше, щеше да ми го каже. Рекох:
— Помниш ли оня криота, Фихнов? Иска да отложи заема си от Мачан и не знам дали…
— Има проблем, Влад.
Примигах.
— Казвай.
— Нали прати Квион да събере лептите от Нийлар, Мачан, Тор…
— Да. Какво е станало?
— Оскубал ги е и е духнал.
Дълго не отвърнах нищо, само седях и размислях какво може да предполага това. Ръководех този район едва от няколко месеца, след нещастната кончина на предишния ми шеф, и за първи път се изправях пред подобен проблем.
Квион беше това, което наричах „лакейче“ — двусмислен термин, който в случая означаваше, че отговаря за това, за което пожелая да отговаря от днес до утре. Беше стар дори и за драгар — предполагам, че наближаваше три хиляди години — и беше обещал, когато го наех, че ще престане да играе на комар. Беше кротък, учтив, доколкото драгарите могат да бъдат учтиви с хора, и доста опитен в операциите, които ръководех — необлагаем хазарт, нелицензирани бардаци, заеми с незаконни лихви, сделки с крадено имущество — такива неща. И при това, когато го наех, изглеждаше съвсем искрен.
Мамка му! След толкова години трябваше да ми е дошъл умът в главата и да престана да се доверявам на драгари, но така или иначе го правех.
— Какво стана точно? — попитах.
— Двамата с Темек го пазехме. Минахме покрай един дюкян и той ни каза да го изчакаме вън за малко, отиде до витрината, уж че иска да види нещо, телепортира се и духна.
— Не е възможно да са го отвлекли, нали?
— Не ми е известен начин да телепортираш някой, който не иска. На теб?
— Не, мисля, че няма. Чакай малко. Темек е магьосник. Той не проследи ли телепорта?
— Да — отвърна Крейгар с въздишка.
— Е? Защо не го последвахте?
— Щото се телепортира направо до Дзур планина.
— Дзур планина — повторих след дълга пауза. — Фураж за дракони да стана дано! Как би могъл да знае телепортните координати? Как е могъл да е сигурен, че няма да го спипа оная, как беше? Как…
— Сетра Лавоуд се казва, а за другото не знам.
— Ще трябва да пратим някой след него.
— Няма начин, Влад. Никого не можем да убедим да отиде там.
— Защо не? Имаме пари.
— Влад, става дума за Дзур планина. Просто го забрави.
— Че какво й е толкова специалното на Дзур планина?
— Сетра Лавоуд — отвърна Крейгар.
— Добре де, какво й е толкова специалното на…
— Тя е вампир, немряща, притежава Велико оръжие, може би най-великата магьосничка сред живите, и има навика да убива хората, които се приближат до нея, освен ако не реши да ги превърне в норска или джерег.
„Има и по-лоши съдби от това да си джерег, шефе“.
„Лойош, млъкни“.
— Колко от всичко това са факти и колко е само мълва? — попитах.
— Има ли значение, след като всички вярват на мълвата? За себе си поне знам, че не бих се доближил до това място.
Свих рамене. Сигурно, ако бях драгар, щях да го разбера.
— Тогава ще трябва да ида сам — казах.
— Искаш да загинеш?
— Не искам да го оставя да се измъкне… Колко е свил?
— Над две хиляди златни империала.
— Мамка му! Ще го спипам. Виж какво можеш да разбереш за тая Дзур планина. Факти, на които можем да разчитаме, нали?
— Ъ? О, да. Колко години искаш да вложа в тая работа?
— Три дни. И междувременно виж какво можеш да научиш за самия Квион.
— Влад…
— Тръгвай.
Тръгна.
Отпуснах се в стола и почнах да обмислям легендите. Реших, че е безсмислено, и се залових да съставя писъмце до Шанди. Лойош кацна в парцаленото си гнездо и ми предложи няколко ценни съвета. Ако смятах, че Шанди си пада по умрели текли, сигурно щях да използвам някой от тях.
Понякога почти ми се струва, че мога да си спомня мама.
Баща ми непрекъснато променяше разказите си за нея, така че не знам дали е умряла, или го е напуснала, и не знам дали по това време съм бил на две, на четири или на пет години. Но от време на време в спомените ми се появяват тези образи за нея или за някоя, за която си въобразявам, че е тя. Образите не са достатъчно ясни, за да ги опиша, но донякъде ме правят щастлив.
Не мога да твърдя, че непременно са най-старите ми спомени. Не, когато тласна ума си още по-назад, мога да си спомня безкрайни камари мръсни чинии и ме спохождат сънища, в които съм накаран да ги мия безкрайно, което предполагам идва от това, че съм живял над един ресторант. Не ме разбирайте погрешно: не че съм работил толкова много, просто чиниите са оставили отпечатък в паметта ми и са останали с мен завинаги. Понякога се чудя дали през цялото време, откакто пораснах, не съм живял с усилието да избягвам мръсни чинии. Е, човек може да има и по-нищожни цели.
Кантората ми се намира зад един дюкян за наркотични билки. Между дюкяна и кантората има една стая, приютяваща почти денонощни игри на шерийба, което щеше да е законно, ако плащахме данъци, и щеше да затвори, ако не бутахме рушвет на стражата феникс. Рушветите излизат по-евтино от данъците, а клиентите ни не са длъжни да плащат данъци от печалбите си. Кантората включва няколко стаички, една от които е за мен, а друга е за Крейгар. Имам един прозорец, който би ми предлагал чудесна гледка към задната задънена уличка, стига някога да реша да махна дъските, с които е закован.
Някъде около час след обяд три дни по-късно Крейгар влезе — няколко минути по-късно забелязах, че седи срещу мен.
— Е, какво разбра за Дзур планина? — попитах.
— Че е голяма — отвърна той.
Извади тефтер, прелисти го и попита:
— Какво точно искаш да знаеш?
— Много неща. Най-напред, какво е накарало Квион да реши, че ще е в безопасност, ако скатае на Дзур планина? Да не би просто защото е стар, отчаян и си е рекъл: „Какво пък, майната му?“
— Възстанових всичките му ходове за последната година и…
— Само за три дни?
— Да.
— Доста бързо за драгар.
— Много благодаря, шефе.
Лойош, кацнал на парцаленото си гнездо, се изкиска в ума ми.
— Та какво, викаш, за ходовете му?
— Всъщност единственото интересно, което открих, е, че около месец преди да започне да работи за теб е бил пратен за дребна поръчка при някой си Мороулан.
Това го предъвках и попитах:
— Чувал съм за Мороулан, но в момента не мога да си спомня кой точно беше.
— Голяма клечка. Магьосник от дома на Дракона и личен приятел на Императрицата. Живее в един реещ се замък.
— Реещ се замък — повторих. — Точно така. Единственият, останал след Междуцарствието. Малко на фукня ми прилича.
— Меко казано — изсумтя Крейгар. — Нарекъл го е Черен замък.
Поклатих глава. Черното за драгарите беше цветът на магьосничеството.
— Добре. Какво общо може да има Мороулан с…
— Формално Дзур планина е част от владението му. Намира се на петдесетина мили оттам, където обикновено стои замъкът му.
— Интересно.
„Чудно как си събира налозите“, рече Лойош.
— Тя е единственото нещо, което изпъква — каза Крейгар.
Кимнах и казах:
— Планините имат тоя навик, да изпъкват. Все пак добре, Крейгар. Тъй или иначе е някаква връзка. Какво още знаеш за този Мороулан?
— Не много. Голяма част от Междуцарствието е прекарал в Изтока, така че се предполага, че е толерантен към източняците.
Източняк означава човек като мен. Драгарите наричат себе си „човеци“, което е много тъпо и води до объркване.
— Добре — рекох. — Бих могъл да започна с гостуване на Мороулан, стига да се съгласи да се види с мен. Какво разбра за Дзур планина?
— Дреболии. Какво точно искаш да знаеш?
— Най-вече дали тази Сетра Лавоуд наистина съществува?
— Преди Междуцарствието — със сигурност. Още се пазят хроники, когато е посещавала редовно имперския двор. Портата на смъртта, шефе, та тя е била Върховен главнокомандващ, и то неведнъж.
— Кога?
— Преди петнайсетина хиляди години.
— Петнайсет хиляди години. Разбирам. И смяташ, че все още може да е жива? Това е, колко, пет или шест пъти повече от нормалната продължителност?
— Ами, ако се вярва на слуховете, разни новооперени герои от дома на Дзур обичат да се качват от време на време в Дзур планина, за да надвият злата чародейка, но повече никой не чува за тях.
— Мда. Но въпросът е дали вярваме в слуховете.
Той примига.
— За тебе не знам, Влад, но аз им вярвам.
Замислих се за гробовни легенди, за зли магьоснички, за безчестни лакеи и за планини.
„Просто повече не можеш да се довериш на никого“, каза Лойош, долетял на дясното ми рамо.
„Знам. Тъжна работа. — Лойош изсумтя псионично. — Не, сериозно ти казвам. Вярвам му на този кучи син“.
Извадих една кама и почнах да си я премятам. След малко я прибрах и рекох:
— Добре, Крейгар. Прати съобщение до лорд Мороулан, с молба, ако благоволи, да ме приеме. Когато той пожелае, разбира се — аз няма да… чакай! Впрочем, как се отива дотам? Имам предвид, с този замък дето се рее.
— Телепортираш се. — Крейгар сви рамене.
Изстенах.
— Така. Ще се постараеш да го уредиш, нали? И дай координатите на Нарвейн. Не искам да се охарчвам с Патрула на кучките, тъй че ще трябва да се примиря с возенето в по-ниска класа.
— Тогава защо не го направиш сам?
— Е, не чак толкова ниска.
„Ставаш скръндза, шефе“.
„Защо «ставаш»?“
— Ще го уредя, Влад.
Крейгар излезе.
Сега, след годините, които минаха, съм длъжен да кажа, че не смятам, че баща ми е бил жесток с мен. Двамата бяхме сами, което правеше живота труден, но той се справяше доста добре за човек в положението му. И като казвам „бяхме сами“, говоря сериозно. Живеехме сред драгари, а не в източняшкото гето, така че съседите ни страняха от нас, а единственият ни близък от семейството беше дядо ми, бащата на баща ми, който не посещаваше нашата част от града, а баща ми не обичаше да ме води при Ноиш-па, докато бях малък.
Сигурно ще помислите, че съм свикнал да съм сам, но не се получи точно така. Винаги съм мразел самотата. Все още я мразя. Може би става дума за някакъв източняшки инстинкт. Като си мисля, най-хубавите моменти са били през онези дълго точещи се дни в ресторанта, когато келнерите имаха време да си поиграят с мен. Помня един… едър дебел тип с дълги мустаци и почти без зъби. Дърпах му мустаците и той ме заплашваше, че ще ме опече за вечеря с портокал в устата. Не знам защо, но ми се струваше много смешно. Жалко, че не му помня името.
Понякога си мисля, че баща ми сигурно е гледал на мен повече като на бреме, отколкото на повод за радост. И да е имал някакво приятелство с жена, сигурно го е крил много добре, а не виждам защо е трябвало да го крие. Вината не беше моя, но едва ли е била и негова.
Всъщност никога не съм го обичал.
Мисля, че баща ми започна да ме води редовно на гости при дядо едва след като станах на четири години. Това бе първата голяма промяна в живота ми, доколкото помня, и бях доволен от нея.
Дядо ми си вършеше работата, което означаваше да ме „развали“ според представите на баща ми, и едва сега започвам да разбирам колко много е правел за мен. Някъде към пет-шестгодишен започнах да разбирам, че баща ми не одобрява нищо от това, което ми показваше Ноиш-па — например да накарам едно листо да се отвее встрани от вятъра само като си го пожелая. А и нещо повече — онези игрички с шамарите, на които си играехме и за които сега разбирам, че са били първото ми запознаване с източняшкия бой.
Помня, че бях озадачен от недоволството на баща ми, но нали си бях проклето и упорито хлапе, това ме караше да обръщам още повече внимание на Ноиш-па. Това сигурно е коренът на проблемите между баща ми и дядо ми, въпреки че малко се съмнявам. Може би приличам на майка си, не знам. Веднъж попитах Ноиш-па на кого приличам, а той ми каза: „Приличаш на себе си, Владимир“.
Но знам, че едно нещо със сигурност беше уязвило баща ми. Един ден, бях около петгодишен, изядох първия си истински бой, нанесен ми, струва ми се, от четири-пет гаменчета от дома Орка. Бях на пазара да купя нещо, те ме заобиколиха и почнаха да ме наричат с разни обидни имена, които не помня, и да ми се смеят на ботушите, направени в източняшки стил. Удариха ми няколко шамара, а един ме ритна в корема толкова силно, че ми изкара въздуха; удариха ми още няколко ритника и ми взеха парите, които ми бяха дали за пазаруването. Бяха горе-долу на моя ръст, което значеше, че са около осемнайсетгодишни, но бяха няколко и ме напердашиха здраво, а освен това бях толкова наплашен, че не посмях да го кажа на баща ми.
След като приключиха с мен, станах, разреван, и тичах чак до Южна Адриланка, до къщата на дядо ми. Той сложи на раните ми разни неща, от които ми стана по-добре, и ми даде чай (който, предполагам, беше смесен с бренди), заведе ме у дома и поговори с баща ми, за да не се налага да обяснявам къде са парите.
Само след година-две почнах да се чудя защо бях бил целия този път до къщата на Ноиш-па, вместо да се върна у дома, което беше по-близо. А чак години след това започнах да се чудя дали това не е уязвило чувствата на баща ми.
Приблизително двайсет и четири часа, след като Крейгар излезе, за да уреди нещата, се бях отпуснал на гърба на стола си, който имаше един странен механизъм, позволяващ му да се накланя, да се върти и да върши още няколко други неща. Краката ми бяха вдигнати на бюрото, кръстосани в глезените. Носовете на ботушите ми сочеха към различни ъгли на стаята, а между тях се очертаваше тънкото лице на Крейгар. Човек може да нарече брадичката на Крейгар брадичка на слабак, но той не е слабак — това е само една от много му вродени илюзии. Той целият е направен от илюзии. Някои са естествени, други според мен — придобити. Например, когато всички други наоколо са ядосани, той като че ли изобщо не е… обикновено изглежда само отвратен.
Лицето, очертаващо се между стъпалата ми, изглеждаше отвратено.
— Прав си — каза той. — Не трябва да водиш никого със себе си. Какъв интерес би могъл да има един Господар на дракони да нарани един беден невинен джерег само защото е източняк? Или, да се изразим иначе, един беден невинен източняк само защото е джерег? Хайде, Влад, освести се. Трябва да си вземеш защита. А аз съм най-добрият ти залог, че няма да си имаш неприятности.
Лойош, който хвърчеше из стаята на плавни кръгове, кацна на рамото ми и каза: „Просто му изтъкни, че и аз ще съм там, шефе. Това би трябвало да го накара да престане да се тревожи“.
„Мислиш ли? Ами ако не го накара?“
„Ще му отхапя носа“.
— Крейгар — казах на глас, — дори да взема със себе си цялата охрана, която работи за мен, ще е все едно, ако Мороулан реши да ме светне. А и това е светска покана. Ако се появя с охрана…
— Точно затова мисля, че трябва да дойда аз. Изобщо няма да забележи, че съм там.
— Не — отсякох. — Той е поканил мен на гости. Не е казал нищо дали да си доведа сянка. А ако те забележи…
— Би трябвало да се сети, че това е практиката на джерег. Все пак трябва поне донякъде да знае как действаме.
— Повтарям: не.
— Но…
— Въпросът е приключен, Крейгар.
Той затвори очи и въздишката му увисна във въздуха като любовен зов на атира. После ги отвори отново.
— Е, добре. Искаш Нарвейн да направи телепорта, нали?
— Да. Може ли да се оправи с координатите?
— Мороулан каза, че един от хората му ще ги набие в ума на онзи, който поискаме да направи заклинанието.
Примигах.
— Как може да го направи? Как може един от хората му да постигне толкова близка псионична връзка с някой, когото не познава?
Крейгар се прозя и отвърна:
— Магия.
— Но що за магия, Крейгар?
Той сви рамене.
— Откъде да знам?
„Прилича на вещерство, шефе“.
„Точно това си мислех, Лойош“.
„Мислиш ли, че може да е наел някой вещер?“
„Не забравяй, че е прекарал дълго време в Изтока, по време на Междуцарствието“.
„Помня“.
Свих пръсти.
— Все едно, искам Нарвейн да направи телепорта. Ще го чакам тук утре, един час преди уговореното време.
Крейгар кимна и ме погледна отегчено, което значеше — недоволно. Лойош впрочем скоро също щеше да е много недоволен.
На тях им дай да мислят все за най-лошото.