Стивън Бруст
Талтош (16)

15.

Когато го усетих, беше почти все едно, че чувам гласа на Ноиш-па да казва: „Сега, Владимир“.

„Сега, Владимир“.

Фразата е твърде дълга за онзи миг във времето, в който разбрах, че трябва да действам, но това си спомням и на това бях реагирал. Избухна.

Нямаше задръжка, нямаше съжаления; съмненията станаха абстрактни и далечни. Всичко се бе съсредоточило върху градежа в това място във времето и аз бях жив, както не съм бил жив никога, освен в такива мигове. Възбудата, облекчението, гмуркането в непознатото, всичко беше там. И, най-хубавото от всичко, вече нямаше смисъл да се съмнявам. Ако трябваше да бъда унищожен, беше твърде късно, за да направя нещо. Всичко, което бях пестил и сдържал, се втурна. Усещах как енергията ми изтича, сякаш някой беше дръпнал чеп на бъчва. Изтичаше и за миг бях твърде объркан, за да разбера, или да се учудя дори дали съм избрал подходящия миг. Смърт и безумие, или успех. Нищо друго.

Очите ми рязко се отвориха и се взрях в хаоса.

 

 

Дори животът ми да зависеше от това, не бих могъл да ви кажа как се озовахме там, но пурпурният халат успя някак да ни върне до белия коридор, през който се бяхме явили пред боговете. Оказа се, че в него има страничен проход, който не бях забелязал преди, тръгнахме по него, следвайки извивките му, и се озовахме в някаква стая, която беше бяла и празна, ако не смятаме многото свещи и Кийрон Завоевателя.

Той стоеше с гръб към вратата, със сведена глава и правеше и аз не знам какво пред една от свещите. Щом влязохме, се обърна и погледът му се закова в Алийра.

— Ще говориш от свое име, както виждам.

— Да — заяви тя. — И след като вече го правя, мога да обясня колко съм горда, че съм потомка на едного, който се подиграва на уязвените.

— Радвам се, че си горда, Алийра е’Кийрон.

Тя се изпъна като струна.

— Недей да…

— Не си въобразявай, че можеш да ме командваш — прекъсна я той. — Не си го заслужила.

— Сигурен ли си? Познавам те, Кийрон. А ако ти не ме познаваш, то е само защото си толкова сляп, колкото си бил винаги.

Той се вторачи в нея, но нито едно мускулче по лицето му не трепна. После погледна право към мен и усетих как гръбнакът ми омекна. Не го показах външно.

— Добре, Алийра; а за него какво? — каза Кийрон.

— Не е твоя грижа — каза Алийра.

Наведох се към Мороулан и рекох:

— Обожавам да говорят за мен все едно, че…

— Млъкни, Влад.

„Учтиви копелета са всички, няма що“.

„Знам, шефе“.

— Напълно сигурна ли си, че не е моя грижа? — обърна се Кийрон към Алийра.

— Да — каза Алийра. Жалко, че не разбирах за какво става дума.

— Е, добре, може и да не е — каза той. — Ще благоволиш ли да седнеш?

— Не.

— Тогава какво ще поискаш?

Тя пристъпи към Кийрон — краката й все още малко се огъваха, — спря на около педя от него и каза:

— Можеш да ни изпратиш извън Пътеките, за да се отплатиш за липсата си на вежливост.

Той понечи да се усмихне, но спря и каза:

— Предпочитам повече да не напускам. Вече съм свършил…

— Нищо не си свършил, за двеста хиляди години. Не е ли достатъчно дълго?

— Ти нямаш правото да съдиш…

— По-кротко. Щом си решил да продължаваш да оставяш историята да тече покрай теб, дай ми меча си. Ще си извоювам с бой изхода оттук и ще го употребя за това, за което е сътворен. Ти може да си свършил с него, но не мисля, че той е изпълнил задачата си.

Кийрон беше стиснал зъби, а в погледа му горяха пламъците на пъкъла на Вийра.

— Много добре, Алийра е’Кийрон — каза накрая. — Щом смяташ, че можеш да го владееш, можеш да го вземеш.

Значи, ако част от целия този разговор ви звучи безсмислено, мога да ви уверя, че за мен също. Впрочем, ако можеше да се съди по случайните ми погледи към Мороулан, трябва да ви кажа, че май и той не разбираше много повече от мен. Но ви го предавам, както го помня, и ще трябва да се задоволите с това, както и аз.

— Мога да го владея — заяви Алийра.

— Тогава ти възлагам да го използваш добре и по-скоро да се върнеш тук, отколкото да го дадеш на друг или да позволиш да ти го отнемат.

— А ако не го направя? — рече тя. Мисля, че беше повече напук.

— Тогава ще дойда и ще го взема.

— Може пък да искам точно това — каза Алийра.

Двамата се погледаха още малко, после Кийрон откопча колана с меча и ножницата и го връчи на Алийра. Мечът беше доста по-височък от нея и се зачудих дали изобщо ще може да го носи.

Тя обаче го взе с една ръка, без да се затрудни. И след като го получи, дори не се поклони на Кийрон, просто се обърна и излезе през вратата, малко треперливо, но без да залита. Ние я последвахме.

— Хайде — каза тя. — Връщаме се у дома. Всички. А който може, нека да ни спре.

Не звучеше много практично, но все пак беше най-добрата идея, която чух през този ден.

 

 

Информацията, с която Стъпките разполагаше „за начало“, се състоеше от четиринайсет страници пергамент, всички изписани ситно, явно от някой професионален писар, колкото и да изглеждаше невероятно. Включваше списък на приятелите на Райет и колко често ги посещава, любимите му заведения и какво обича да си поръчва във всяко, биографията му в организацията (което само по себе си представляваше удивително инкриминиращ документ) и още такива неща. Имаше много подробности за любовницата му и къде живее (не съществуваше обичай, според който да не можеш да убиеш някой в дома на любовницата му, за разлика от дома му). Никога не съм проявявал интерес да знам чак толкова много за някого. Към края прочетох и няколко бележки, например: „Не е магьосник. Добър в боя с нож; много бърз. Не го бива с меча“. Това трябваше да е без значение, но беше добре да го знам.

От друга страна, това ме накара да се замисля дали точно такива неща не трябва да се старая да научавам за жертвите си. Искам да кажа, разбира се, по-сериозно убийство от това с моргантско оръжие не би могло да има, но всяко убийство е въпрос на живот и смърт, така да се каже.

В добавка към пергамента Стъпките ми връчи и една голяма кесия с повече пари в нея, отколкото бях виждал през живота си — повечето монети от по петдесет империала.

И ми даде една кутия. Още щом я докоснах, усетих за първи път, макар и някак отдалече, онова характерно, кухо жужащо ехо в ума. Потръпнах и чак сега си дадох сметка в какво съм се забъркал.

Разбира се, беше твърде късно да се откажа.

 

 

Троп, троп, троп. Чуйте как маршируваме, все навън и навън, с неясна съдба, към незнайните ужаси на смъртта, високо вдигнали чела, с извадени оръжия…

Пълни глупости.

Проправихме си път през коридорите на Залите на Съда колкото може по-добре, тоест не много. Предишният широк и прав коридор, кой знае защо, се превърна в лъкатушещ лабиринт от проходчета, всички еднакви. Трябва да сме обикаляли из тия коридорчета два или три часа — и се загубихме все повече, без никой от трима ни да желае да го признае. Опитвахме се да маркираме стените с остриетата на оръжията си, но нищо не се получи. А най-шантавото беше, че никой от проходите не водеше до нищо, освен до други проходи. Тоест нямаше стаи, стълбища, врати, нищо.

Пурпурните халати, които молехме да ни изведат, само ни поглеждаха тъпо. Алийра беше вързала големия меч на Кийрон на гърба си и все едно не усещаше тежестта му. Мороулан беше мрачен. Ние с Лойош също не изпитвахме желание да говорим. Всичко това започна да ми омръзва.

Спряхме и отдъхнахме, облегнати на една стена. Алийра се опита да седне на пода и откри, че с големия меч на гърба й е невъзможно. Изглеждаше отвратена. Мисля, че още малко и щеше да се разреве. Както и аз, между другото.

Поговорихме си тихо известно време, главно оплаквания. Накрая Мороулан каза:

— Добре. Така няма да стане. Ще трябва да намерим боговете и да ги убедим да ни пуснат.

— Не — възрази Алийра. — Боговете ще ни попречат да си идем.

— Боговете нямат нужда да ни пречат да си идем — тези коридори вършат достатъчно добра работа.

Алийра не отговори.

— Предполагам, че можем да си обикаляме из тия коридори цяла вечност, без да намерим изход — каза Мороулан. — Трябва да питаме някой, а аз лично не мога да измисля по-добър специалист от Вийра.

— Не — отсече Алийра.

— О, изгубихме ли се? — включи се нов глас. Обърнахме се и ето ти го Барит, отново. Навъсих му се, но този път си задържах устата затворена.

— Ти кой си? — попита Алийра.

— Това е Барит — каза Мороулан.

Барит рече:

— А ти?

— Аз съм Алийра.

Очите му се ококориха.

— Нима? Е, на това му се вика шега. И се опитвате да се върнете в страната на живите, нали? Ще ви помоля тогава за една услуга. Ако успеете и още съм жив, не ми идвайте на гости. Не мисля, че ще го понеса.

— Милорд, но ние сме… — почна Алийра.

— Да, знам. Не мога да ви помогна. Няма изход, освен единствения, който ви е известен. Всеки пурпурен халат може да ви заведе дотам. Съжалявам.

Между другото прозвуча съвсем искрено, но през цялото време гледаше Алийра.

Алийра се намръщи и ноздрите й се разшириха.

— Е, добре тогава. — След което тръгнахме пак, а Барит го оставихме.

Да намериш пурпурен халат в онова място беше толкова лесно, колкото да намериш текла на пазара. И да, пурпурният халат с охота ни поведе да се видим с боговете. Мина ми през ума защо просто не се обърнем и да хванем коридора натам, откъдето бяхме дошли. Не го предложих, защото имах чувството, че няма да се получи.

Отново минахме през портата, пурпурният халат ни остави там и отново пристъпихме пред трона на Вийра, богинята-демон. Усмихваше се.

Вийра Кучката.

 

 

По-голямата част от плана си можех да съставя и без да напускам жилището си, и почти бях решил да постъпя точно така. Но цялата тази моргантска работа започваше все повече да ме изнервя, затова реших да бъда по-предпазлив и да проверя част от информацията в дългите списъци с факти.

За да съкратя целия този дълъг и скучен разказ, ще кажа, че всичко, което проверих, се оказа точно, но се чувствах по-добре, че съм го видял лично. Назначената му от Империята охрана включваше трима Господари на дракони, които непрекъснато бяха с него, и всички бяха много добри. Никой от тях не ме забеляза, докато ги проследявах накъде ли не, но ме изнервиха. В един момент пуснах Лойош да ги следи, а аз седнах да прегледам информацията и да потърся слабо място.

Проблемът бе, че охранителите бяха от дома на Дракона. Иначе можех навярно да ги подкупя да останат настрана в критичния момент. Чудех се дали драконите можеха да имат други слабости.

Е, да приемем за момент, че имаха. Кое беше най-доброто, очевидното място, където можех да го спипам? Ясно. Имаше навика да посещава някаква дама в западната част на Адриланка, оттатък реката. Не знам дали съществува по-добър момент и място да заковеш някой, от будоара на любовницата му. Лойош провери района и той се оказа идеален — почти безлюден в ранните часове на утрото, когато Райет напускаше жилището й, и в същото време достатъчно застроен, за да има къде да се скриеш наблизо. Добре, ако трябваше да го спипам там, какво щях да направя? Да заместя файтонджията, който го взимаше? Това щеше да означава да подкупя файтонджията, който в такъв случай щеше да знае за убийството, или да го убия или обездвижа, което не ми харесваше.

Не, трябваше да има по-добър начин.

Имаше и го открих.

 

 

— Поздравявам ви отново, о, смъртни — каза Вийра. — И теб, Алийра. Добре си дошла. Ти можеш да напуснеш това място, а източнякът може да те придружи, при условие, че никога повече няма да се върне. Но лорд Мороулан ще остане.

— Не — каза Алийра. — Той се връща с нас.

Богинята продължи да се усмихва.

— Добре де — каза Алийра. — Обясни ми защо той трябва да остане тук.

— Заради естеството на това място. Живите просто не могат да се връщат. Навярно може да стане немрящ и така да си отиде. Някои са го постигали. Вярвам, че познавате Сетра Лавоуд, например.

— Това е неприемливо — заяви Алийра.

Вийра се усмихна и си замълча.

— Остави, Алийра — каза Мороулан.

Лицето на Алийра беше твърдо и мрачно.

— Но това са глупости. А Влад? Щом е заради естеството на мястото, той също не би могъл да го напусне. И не ми казвай, че е защото е източняк — и двете знаем, че няма никаква разлика между душата на един източняк и душата на един драгар. — Тъй ли? Ами тогава защо източняците не се допускаха в Пътеките на мъртвите, ако приемем, че искаме да дойдем? Но моментът не беше подходящ да питам.

Алийра продължи:

— Впрочем, аз също така не бих могла да напусна. А Зерайка как е могла? А ти самата, между другото? Моля ти се, много добре знам какво е да си Властелин на Съда и нищо не те прави толкова специална, че да си имунизирана от тези ефекти. Ти просто лъжеш.

Лицето на Вийра изгуби усмивката си и многоставните й пръсти се размърдаха — нечовешки жест, който ме уплаши повече от присъствието й. Очаквах Алийра да бъде унищожена на място, но Вийра каза само:

— Не ти дължа обяснение, драконче.

— Дължиш ми, и още как — отвърна Алийра, а Вийра се изчерви. Зачудих се какво ли си намекват.

После Вийра се усмихна, съвсем леко, и рече:

— Да, може би наистина ти дължа обяснение. Преди всичко ти просто грешиш. Не знаеш чак толкова какво е да си бог, колкото си въобразяваш. Източняците се отнасят към боговете със страхопочитание и отричат, че в нас може да има нещо човешко. Драгарите се придържат към гледището, че божествеността е умение, като чародейството, и нищо повече. Нито едното, нито другото е вярно. Божествеността е съчетание от много умения и много природни сили и включва промяна на личността във всички аспекти. Аз никога не съм била човек, но и да съм била, сега нямаше да съм. Аз съм бог. Кръвта ми е кръвта на бог. Тъкмо по тази причина Залите на Съда не могат да ме задържат.

— В случая със Зерайка, тя можа да напусне, защото Имперският глобус притежаваше сила, дори и тук — продължи тя. — Въпреки това можехме да я спрем, и за малко щяхме да го направим. Не е дребна работа да позволиш на живите да напуснат това място, дори на онези малцина, които са способни. Вашият източняшки приятел нямаше изобщо да може да дойде тук, ако не го беше донесло живо тяло. Не, душата е без значение, но нещата са по-сложни. Всичко е в кръвта. Той можа да дойде тук като жив човек и ще напусне като жив човек. — Изведнъж ме погледна. — Само веднъж. Да не си посмял да се върнеш, фенариецо. — Постарах се да не ги оставя с впечатлението, че съм се разтреперил.

Вийра продължи.

— Колкото до теб, Алийра… — Гласът й заглъхна и тя се усмихна.

Алийра се изчерви и сведе очи.

— Разбирам.

— Да. В твоя случай, както може би са ти казали приятелите ти, срещнах известни трудности, докато убедя определени страни да ти позволим да напуснеш. Ако не беше Наследничката на трона, щяхме да настоим да останеш, и твоят спътник — с теб. Е, получи ли отговора си?

Алийра кимна, без да вдигне очи.

„Шефе, ами аз?“

Мамка му! За това не бях помислил. Събрах всичкия си кураж и рекох:

— Богиньо, трябва да разбера…

— Твоят познайник споделя съдбата ти, разбира се.

— О, ясно. Благодаря.

„Мерси, шефе. Чувствам се по-добре“.

„Нима?“

— Е, готови ли сте да си тръгнете? — попита Вийра. — Трябва да потеглите скоро, защото ако заспите, никой от вас няма да живее отново, а според някои имперски правила немрящият не може да заема официални имперски постове.

— Няма да си тръгна без братовчед си — каза Алийра.

— Тъй да бъде — сопна се Вийра. — Тогава ще останете. Но ако си промените решението, изходът оттук е през арката, която приятелите ти познават, и наляво, покрай Цикъла и после направо. Разрешавам ви да си отидете, стига да можете. Лорд Мороулан ще усети, че животът се изцежда от него, докато върви, но може да се опита. Вероятно ще успеете да изнесете от тази земя един труп и да му откажете вечния покой на Пътеките, както и живота, от който той вече се е отрекъл. Сега ме оставете.

Тримата се спогледахме. Вече се чувствах наистина уморен.

След като не ни оставаше нищо друго, заобиколихме трона, докато намерим арката, под която срещнахме Кийрон Завоевателя първия път. Надясно беше пътеката за кладенеца, който продължаваше да ме изкушава, но не си бях загубил ума все пак. Наляво беше изходът, за Алийра и за мен.

Установих с отвращение, че всъщност не искам да оставя там Мороулан. Ако трябваше да остане Алийра, може би щях да се чувствам по-иначе, но изборът не беше мой. Минахме под арката и спряхме.

 

 

Отворих кутията. Усещането, което изпитах при докосването й, беше по-силно. Вътре имаше прибрана в кания кама. Докосването на канията се оказа много трудно. Докосването на дръжката — още повече.

„Това нещо не ми харесва, шефе“.

„На мен също“.

„Трябва ли да го вадиш преди…“

„Да. Трябва да разбера как мога да го използвам. Хайде млъкни, Лойош. Никак не ме улесняваш“.

Извадих камата и умът ми се вцепени. Усетих, че дланите ми треперят, и с усилие разхлабих юмрук. Постарах се да го огледам все едно, че е най-обикновено оръжие. Беше дълго трийсетина сантиметра, остро от едната страна. Острието беше достатъчно дълго, за да върши работа, имаше добър предпазител и беше балансирано добре. Дръжката беше в неотразяващо черно и…

Моргантска.

Подържах камата, докато престана да треперя. Никога не бях пипал такова нещо. За малко щях да се закълна никога повече да не го правя, но непредпазливите клетви са глупаво нещо, тъй че не го направих.

Но беше наистина ужасно да я държа и така и не привикнах. Знаех, че някои си ги носят редовно, и се зачудих дали не им прилошава, или просто са направени от по-корав материал от мен.

Насилих се и направих с камата няколко удара. Поставих една чамова дъска, за да се поупражнявам в забиването й в нещо. Държах я през цялото време, докато с лявата ръка закрепих дъската на стената над дрешника. Държах дясната си ръка сковано встрани, по-далече от лявата. Сигурно съм изглеждал нелепо, но Лойош не се засмя. Мога да кажа дори, че прояви голям кураж, макар и само с това, че не изхвърча от стаята.

Е, аз също, между другото.

Забивах я в дъската десетина пъти, удрях насила, после малко почивка и пак, докато не започнах да я приемам като обикновено оръжие. Така и не успях напълно, но стигнах все пак донякъде. Когато накрая отново прибрах проклетото нещо в канията, бях в плувнал в пот.

Прибрах камата в кутията.

„Благодаря, шефе; чувствам се по-добре“.

„Аз също. Така. Всичко е нагласено за утре. Да отдъхнем“.

 

 

Както си стояхме, рекох на Алийра:

— Я ми кажи какво ти е толкова специалното, че да можеш да си отидеш оттук, а Мороулан да не може?

— Заради кръвта е — отвърна тя.

— Сериозно ли го казваш, или е само фигура на речта?

Тя ме изгледа презрително.

— Приеми го както искаш.

— Хм, можеш ли да бъдеш малко по-точна?

— Не.

Свих рамене. Добре поне, че не ми каза, че не ми дължи обяснение. Точно тази фраза беше започнала да ми омръзва. Пред нас имаше стена, а наляво и надясно се изпъваха пътеки. Погледнах надясно и попитах:

— Мороулан, знаеш ли нещо за водата, от която Вийра пи и капна върху Алийра?

— Много малко — отвърна той.

— Мислиш ли, че тя може да ни позволи да…

— Не — отсякоха Алийра и Мороулан в един глас. Предполагам, че знаеха повече от мен, което не беше трудно. Не ми предложиха някакво обяснение, а и аз не настоях. Постояхме си така още малко, после Мороулан каза:

— Мисля, че нямаме избор. Вие трябва да тръгвате. Мен ме оставете.

Прехапах устна. Не можех да измисля какво да кажа. Накрая Мороулан въздъхна:

— Хайде. Каквото и да решим, искам да погледна Цикъла.

Алийра кимна. Аз нямах възражения.

Хванахме пътеката наляво.