Юрген Рот
Новите български демони (17)

С благословията на държавата

Промяната дойде, комунистическата система се срина. И задачата вече беше, от една страна, държавното имущество да се превърне в частно, а от друга — да се използват каналите, създадени за търговията с оръжие и наркотици, за да се изнесат парите в чужбина. Първият вицепремиер на България Димитър Луджев, който е бил натоварен и с надзора на тайните служби, описа действащите лица при тази трансформация на властта по следния начин: „Става дума за покровителствани от държавата сделки с наркотици и оръжие, приходите от които изтичат в чужбина (т.нар. триъгълни сделки). Комунистическият икономически шпионаж и т.нар. научно-техническо разузнаване се задействаха и чрез подставени и мними фирми на Запад се опитваха да пробият блокадата на най-модерните технологии. По принцип такива фирми разполагаха с неограничени финансови средства. Техните икономически резултати в полза на държавата обаче бяха повече от съмнителни“.

Връзки със Запада и със западни предприятия всъщност има още години преди падането на комунизма. Да си спомним за английския мултимилионер Робърт Максуел. Тодор Живков, генералният секретар на Централния комитет на БКП, поддържа приятелски отношения с „класовия враг“ Максуел. През 1981 г. в поредицата „Световни лидери“ е издадена автобиографията на Живков за прекрасната Българска комунистическа партия и нейния велик водач. И то от английското издателство „Пергамон“, чийто мажоритарен собственик е Робърт Максуел. В предговора Максуел е написал: „България е просперираща и щастлива нация под водачеството на Комунистическата партия и на Тодор Живков“. По онова време английският бизнесмен върти търговия с комунистите. А водещите кадри на партията пък имат възможността да прехвърлят в чужбина държавно имущество в размер на милиони във валута. От документ № 63 на Foreign Currency Committee с дата 24 април 1988 г. става ясно, че група български министри тайно решават да вложат в Англия двеста милиона долара. Посредник по сделката е Робърт Максуел, който прибира комисиона, двойно по-висока от обикновеното. Фирмата, в която са инвестирани парите, е — какво съвпадение! — предприятието „Лондон & Бишъпсгейт Интернешънъл Инвестмънт Мениджмънт“. А то, от своя страна, се контролира от Робърт Максуел.

И така, Максуел започва да инвестира в България стотици милиони долари. Част от тях са изнесените преди това в Англия пари на Българската комунистическата партия и на Държавна сигурност. Те се изпират, между другото, и в българската филмова индустрия, и в покупката на недвижими имоти. Със същите тези пари дори е основана една банка. Водещи български търговци на оръжие ги използват, за да подсигурят деликатната си дейност. Оказа се освен това, че Робърт Максуел много бързо успява да покаже благодарността си и към новите властимащи в годините на промените. За нови проекти се издават чекове за милиони. Получателите им се радват, а проектите не се осъществяват. Кой точно прибира парите? По този въпрос и до днес няма никаква яснота.

Но дейността на Робърт Максуел не спира дотук. В Лихтенщайн той създава фондация „Максуел“. Благородните й цели да много и все амбициозни: изследване на СПИН, помирение между евреи и араби, стимулиране на млади бизнесмени. „Но фондацията рядко отпускаше пари за това. Те бяха необходими на Максуел за неговия разточителен стил на живот, за отчаяното поддържане курса на акциите на неговите фирми, за скъпоструващото създаване на нови вестници и за финансово опустошителните спекулации с дялови участия в промишлеността“^[1]. Това, което установи българският депутат Илко Ешкенази, а именно, че дейността на Максуел в България е с цел пране на пари от Англия и САЩ, е само част от истината. Тръгват слухове, че Максуел е крадец, хазартаджия и измамник. През ноември 1991 г. го намират мъртъв в Средиземно море. Причините за смъртта му не са изяснени и до днес.

Един от най-близките български съратници на Робърт Максуел е Огнян Дойнов, бивш член на Политбюро на БКП. На него му хрумва благодатната идея държавните богатства да се трансферират на Запад, за да може партийните князе и за в бъдеще да печелят от това. По онова време промяната вече се задава. Тогава той насочва вниманието си към променящите се условия. На 13 декември 1989 г. написва разтърсващо писмо до делегатите на Народното събрание. Изведнъж започва да критикува своя верен партиен другар Живков и „неговия тоталитарен механизъм“, твърди дори, че „се срамува“, че в миналото е подкрепял главния секретар на партията. „Всички ние, които работехме по времето на Живков, и добрите, и лошите, трябва да дадем път на нови и млади хора, които не са морално обременени от ужасните деформации, които ние трябваше да понесем“. Аплодират го бурно, в края на краищата очертаващата се промяна в политическата система не е единствената причина човек да си направи лична равносметка.

Малко след това Дойнов бяга във Виена, защото има заповед за задържането му, а по-късно живее в Лондон, където има офис в сграда на империята от фирми на Максуел. В дъщерната фирма „Максуел Комюникейшън“ той отговаря за Източна Европа. А какво се е случило с държавното имущество, е забравено и не се коментира.

Бившият министър на вътрешните работи Йордан Соколов твърди, че са изчезнали безследно девет милиарда долара, които България е поела като чуждестранен дълг преди 1990 г. Други политици, като например Димитър Попов, смятат, че два от общо деветте милиарда долара са се изпарили в продължение само на няколко месеца по време на управлението на приемника на Тодор Живков, бившия министър-председател Андрей Луканов. Журналистът от „Дойче Веле“ Александър Андреев издава през 2001 г. сензационна книга за историята на възникването на мафиотската номенклатура и укрепването на нейното господство. В нея той пише: „Възникналите от номенклатурата и от тайните служби нови икономически и финансови елити искаха да създадат в България мнима свободна пазарна икономика, т.е. (точно както при стария режим) да монополизират икономическия живот, да задушат още в зародиш конкуренцията, да сплашат, да съсипят или да прогонят чуждестранните бизнесмени и средното съсловие на страната. Дали планомерно или не, но това можеше да се осъществи само със създаването на обстановка на несигурност, беззаконие и разрастваща се престъпност“.

Бързата печалба при внос-износа, спекулациите с валута служат сега за ориентация. Прибавя се и голямата измама с многобройни фондове и частни банки, която отнема и без това скромните спестявания на българските дребни вложители. С лобитата си в политиката и държавната администрация новосъздаденият икономически и финансов елит се погрижи за нужния му протекционизъм. Димитър Иванов, някога шеф на Шести отдел на Шесто главно управление на Държавна сигурност, по-късно вицепрезидент на българската холдингова компания „Мултигруп“ (която през 90-те години играе важна роля в българския икономически живот), обяснява структурата на организираната престъпност в България по следния начин: „Първо, съществуват действащи със сила групировки на бивши активни спортисти или на сътрудници на Министерството на вътрешните работи и Министерството на отбраната, които работят в сферата на охранителния и застрахователния бизнес и същевременно са замесени в криминални деяния, като незаконен внос на коли, търговия с наркотици и оръжие и проституция. Второ, има нелегални финансови и взаимни фондове, които обещават високи лихви, а после фалират и изчезват безследно. Да прибавим и обменните бюра, лотариите, нелицензираните оператори на кабелни телевизии или вериги за даване под наем на видеокасети. И накрая, трето, икономическите и финансовите концерни и работещите с тях частни банки, застрахователните компании, инвестиционните или приватизационните фондове“. Периодът, който визира Иванов, е 1990–1995 г.

Един добре информиран прокурор от Варна потвърди пред мен тези думи: „Моето впечатление е, че организираната престъпност в България е изградена по постсъветския модел. Процесът беше толериран и заради икономическите отношения между СССР и България. Криминализирането на постсъветската икономика доведе до криминализирането и на българската икономика. Хората в икономическия сектор бяха все същите. В началото българската номенклатура се концентрира върху това, да прави сделки на изток, преди всичко заради малката езикова бариера и защото 60 % от българската икономика така или иначе бяха свързани със съветската“.

Надежди за някаква промяна в България се появиха за пръв път около първите демократични избори в страната, проведени през юни 1990 г. Имаше шанс старите партийни кадри от Политбюро да бъдат изгонени от управлението на страната. На тези първи свободни избори обаче спечели Българската социалистическа партия (наследница на бившата комунистическа партия) и премиер стана Андрей Луканов. По-късно той бе подведен под отговорност за трансфера на над осем милиарда щатски долара в чужбина към края на 1980 г, както и за създаването на мрежа от предприятия, управлявани от БКП, в различни държави. Някои български автори, като Христо Калчев, Георги Стоев и Григор Лилов, го смятаха за най-влиятелната личност на българския подземен свят. Други пък го описваха като бащата на „нежната революция“ в България, събрал около себе си силите, свалили с дворцов преврат през 1989 г. дългогодишния диктатор Тодор Живков. Бунтът под водачеството на Луканов беше опит на комунистическата партия чрез подмяната на лицата да спре зараждащата се революция в България. Участници в преврата, наред с Луканов, бяха ръководители на държавни предприятия и хора от разузнаването. Те отдавна знаеха, че с идеологическата закостенялост и враждебността към демокрацията на партийния елит и на Държавна сигурност не може да се постигне никакъв успех в стопанската дейност.

Може би Луканов е имал за цел да създаде пазарна икономика в България и е смятал своите държавни ръководители за единствената прослойка, способна да я изгради. Но и той претърпя неуспех „заради своите собствени партийни приятели и в същото време заради елитарната, недемократична, византийска интригантска система, с която смяташе, че ще може да подготви бъдещето на страната. Българите изживяха прехода към пазарна икономика не като освобождение, а като внезапна промяна в правилата на властта“^[2]. Неговите обещания за радикални икономически и правни реформи и енергична борба срещу престъпността и корупцията събуждат много надежди. Те обаче не са изпълнени. И най-лошото е, че същите тези гръмки думи се повтарят и до днес.

Първите знаци за това, че обещанията няма да бъдат спазени, се появяват с изникването на т.нар. бизнесмени, които от нищото успяват да натрупат огромно състояние. Защото чрез „Мултигруп“ (обединението на представителствата на български външнотърговски фирми по целия свят) сподвижниците на Луканов, които използват промяната за своя изгода, изнасят пари в чужбина с намерението по-късно отново да инвестират в България като частни дружества. При управлението на Луканов „Мултигруп“ се развива като владееща пазара огромна икономическа организация. Нещо подобно на днешната групировка ТИМ. Българските медии често я заклеймяват като най-голямата институция за пране на пари на бившата БКП. Но от това не произлиза нищо — нито една проверка от страна на съдебните власти, никакъв опит да се проследи историята около нейното основаване.

При това се измислят и разпространяват все нови и нови истории за начините да се печелят пари в новото време и как се прави бизнес по капиталистически. Една от тях е на Илия Павлов, някогашния шеф на „Мултигруп“ в София. Според невероятните приказки, разказвани от говорителя на Илия Павлов, кариерата на шефа на „Мултигруп“ започва през 90-те години с малко търговско предприятие, чийто офис е в собственото му жилище. Жилището е скромно, но печалбите от ден на ден нарастват астрономически. Три години след основаването си компанията достига годишен оборот от почти един милиард долара. Невероятно, нали?!

На „Мултигруп“ често се приписват незаконни дейности. Според Световната банка тя е част от червения конгломерат в България. Както в Лихтенщайн, така и в Швейцария предприятието има своя западноевропейска база. То работи в различни сфери на дейност — от енергетиката през строителството и производството на захар до международния туризъм. И само в България има около 20 000 служители. Но явно има и завистници. Изданието „Ю Ес Нюз & Уърлд Рипорт“ съобщава през август 1999 г., че Посолството на САЩ в София е информирало Вашингтон, че фирми на „Мултигруп“ са замесени в пране на пари и контрабандни сделки. Ръководството на концерна отхвърля това обвинение. Факт е, че няма съдебни процедури срещу компанията или срещу нейни служители. Но е вярно също, че още в средата на 90-те години „Мултигруп“ поддържа много добри контакти с руския енергиен концерн „Газпром“ и с най-важните политици и стопански ръководители в Кремъл. А тези връзки са от огромно стратегическо значение. Със зависимостта си от доставките на газ от Русия и с „Мултигруп“ като посредник правителството в София неизбежно се обвързва с властимащите в Кремъл. И това е така и до днес.

Председателят на управителния съвет на „Мултигруп“ Илия Павлов, бивш шампион по борба, във всеки случай е най-богатият човек в България. В началото на март 2003 г. четиридесет и три годишният Илия Павлов става жертва на поръчково убийство. Убит е с един-единствен изстрел в сърцето, докато заедно с телохранителите си напуска централния офис на „Мултигруп“ в София. Малко преди това той е свидетелствал на процеса във връзка с убийството на някогашния министър-председател Андрей Луканов, който е застрелян в София на 2 октомври 1996 г. Кои са убийците и поръчителите на убийството на Павлов не е ясно и до днес. Той „беше убит от чудовището, което сам създаде“, пишат българските вестници тогава.

Убийството на бившия министър-председател Андрей Луканов е друг тъмен и загадъчен момент от новата история на България. През ноември 2003 г., седем години след престъпния акт, в София е произнесена присъда срещу петима обвиняеми. След убийството на изтъкнатия политик има бурни дискусии за това, кои са извършителите. Едни говорят, че мотивите са политически, защото има много сведения за корупция. „«Той бе жертва на банкови сметки, които трябваше да бъдат уредени. Не е тайна, че беше един от българските милионери. Как е станал милионер, трябва да отговорят други», каза тогава Иван Татарчев, прокурорът, който разследва комунистическото минало на Луканов“^[3]. Според прокуратурата и съда зад убийството стои Ангел Василев, строителен предприемач, който по икономически причини е поръчал убийството. Седем години по-късно съдебните власти в България все още поддържат тази позиция. Поради това главният обвиняем Василев заедно с четирима съучастници е осъден на доживотен затвор. Съдът не реагира на твърденията по време на процеса, че признанията на обвиняемия са изтръгнати със сила.

Всичко ли е ясно? Дали правосъдието работи според принципите на правовата държава? На 5 март 2007 г. подсъдимите са оправдани на последната инстанция. И прокуратурата трябва да се съгласи, че част от признанията наистина са изтръгнати под голям натиск. Ето защо през декември 2007 г. Ангел Василев завежда дело срещу държавата за 200 000 лева с аргумента, че е лежал несправедливо в затвора. Тоест както поръчителите, така и убийците на Луканов и до днес са на свобода. Това е един безпрецедентен юридически скандал, на който обаче обществеността не обърна особено внимание. Сега Националното следствие и тогавашният прокурор очакват процеси за обезщетения. За в бъдеще това означава, че или трябва да се води коректно следствие (което засега е единствено в сферата на добрите пожелания), или, което е по-вероятно, че вече никой няма да се занимава с нашумели политически убийства.