Включено в книгата
Оригинално заглавие
Die Neuen Dämonen (Das Bulgarishe Mafianetzwerk), (Пълни авторски права)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 12 гласа)
Разпознаване и корекция
NomaD (ноември 2008 г.)
Сканиране
?

Източник: http://zamunda.net/details.php?id=146669

При редактирането на текста е използвано и хартиеното издание.

 

Издание:

Издателство „Слънце“, 2008

Редактор Мария Чунчева

Художник на корицата Вихри Стоева

Коректор Екатерина Адут

Предпечат „Ибис“. Печат „Инвестпрес“


Авторът носи отговорност за достоверността на информацията в тази книга.

Предговор

Беше спряло да вали, но нищо не показваше, че надеждите на председателя на изборната комисия за пълна урна ще се сбъднат. Засега бюлетините едва покриваха дъното й…

Жузе Сарамаго, „Градът на зрящите“

Да погледнем истината в очите. В България цари отчайваща безнадеждност, защото бандитите имат думата. Тук би последвал разярен вой: долно безсрамие, огромно преувеличение, груба обида на една горда нация, на достойните й граждани и на нейния самопожертвователен политически елит — необходимо е възмездие за това политическо богохулство. Ако пишех за грандиозната история на България, за милите и отзивчиви хора, за политиците, отдадени единствено на дълга си към общото благо, за девствено-романтичните гори и планини, за хубавото време и за Златни пясъци, вероятно щяха да последват аплодисменти. Но случаят, уви! не е такъв…

Затова започвам предговора с въпроси. Как всъщност се стигна дотам, че гордите със своята история български граждани се оставят днес да ги унижават корумпирани политици с всякакви политически окраски? Навремето българите атакуваха централната Ограда на комунистическата партия и я подпалиха.

А какво се случва сега? Обикновеният гражданин изпадна в летаргия, докато политико-криминалните групировки взеха главната роля. „Защото трансформацията от комунизъм в демокрация има само частичен успех“, установява с право бившият германски дипломат и анализатор д-р Клаус Шрамайер. Тя донесе големи жертви, що се отнася до време и човешко страдание. Онези, които не спадат към бившата номенклатура или към Държавна сигурност, както и към новите печеливши от промяната — олигарси, мафиоти, криминално проявени, останаха много назад. Днес един малък елит парадира с богатството си. В социален и материален план повечето хора се оказаха губещи от трансформацията и поради това превъзнасят „доброто старо време“. Нарасна опасността от социален взрив.

През декември 2007 г. един западен посланик, без никакви заобикалки, докладва на своето правителство за актуалното положение в България: „Корупцията и организираната престъпност драстично се увеличиха след влизането в Европейския съюз“.

Защо през последните 15 години се стигна до стотици поръчкови убийства, останали неизяснени в повечето случаи? Свързани ли са с факта, че от нищото изникнаха милиардери, докато повечето граждани, въпреки това, или именно поради това, живеят в бедност? Защо онези сили, които управляваха по времето на комунистическата диктатура, и днес, при демокрацията, все още имат голямо влияние? И кои са всъщност безскрупулните печалбари от това положение? Изобщо има ли представител на българския политически елит, който да не е обременен от миналото? Въпреки че, като чета коментари на известни български публицисти, като Велислава Дърева например, сякаш всичко е ясно. „От 18 години вече е все така — управлява скритата сила, която става все по-явна. Отначало купуваше политици, после партии, сега избиратели и избирателни комисии. Това е развитието на петата власт. За 18 години никой не успя да избегне нейната сила. Защото парите искат власт, а политиците — повече пари, за да имат повече власт. Дяволски кръг“[1]. Всичко това само публицистично очерняне ли е?

Въпрос след въпрос. Може ли изобщо да им се даде поне до известна степен сериозен отговор? А възможно ли е, респективно трябва ли един външен наблюдател да отговоря на тези въпроси? Всъщност не. Биха могли да ми възразят, че и в Германия, както и в други западноевропейски развити демокрации, корупцията и връзките с мафията са всекидневие. Ето един пример: оказа се, че германският световноизвестен концерн „Сименс“ през последните години е дал милиони евро за подкупи, а в деловите си отношения е показал поведение, характерно за структура на организираната престъпност. Но макар и да бе необходимо много време и да бе упражнен политически натиск върху прокуратурата, все пак в Германия започна съдебно разследване. Подобен сценарий в България е почти невъзможен.

От друга страна, външният наблюдател разглежда нещата от различен ъгъл, вижда определени явления от по-голяма дистанция, а вероятно е и по-независим. Или може би е много по-нетърпелив от онези, които от десетилетия са се приспособили към една опасна ситуация. И все пак, не трябва ли човек да проявява припряност и непримиримост, когато вижда как страдат хората, жадни за демокрация и социална справедливост?

Всичко това бе в основата на желанието ми да се срещна с най-различни хора в България: критично настроени журналисти, политици, бизнесмени, адвокати, прокурори, полицейски служители, дипломати и, естествено, представители на подземния свят. Всички те трябваше да отговорят на въпросите ми.

Когато разказах на мои познати полицейски следователи и антимафиоти, че отивам в България, всички бяха единодушни: „Бъди внимателен. Там не си в безопасност. Аз не бих го направил. Дано се върнеш жив и здрав“. Подобни настоятелни предупреждения не бях чувал никога преди, дори и когато тръгвах към добре известните крепости на мафията в Сицилия и Колумбия. Освен това вече много пъти бях идвал в България — за пръв път през 1982 г. — и, общо взето, никога не съм имал проблеми. Защо този път трябваше да е различно? Може би защото сега бях взел на мушка определени личности…

Още в първите дни от престоя си в София чух едно име, което в началото на моите проучвания не ми говореше почти нищо. Името беше ТИМ — название на един влиятелен концерн. Това го разбрах още от луксозната брошура на самолетната компания „България еър“, която прелистих по време на двучасовия полет до София. Тази държавна някога авиокомпания в момента е собственост на ТИМ. А после се появи и едно изречение, което ме смути: „ТИМ е новото лице на България“. Как трябваше да се възприема това — като нещо положително или напротив? Спомням си за мой много сериозен източник, виден бизнесмен, който ми разказа, че в началото на 2003 г. в изискан хотел в Западна Европа се срещнал с Иво Каменов — една от ръководните фигури в тази групировка. Пред него Каменов се перчел, че ще завладее София. На въпроса на бизнесмена, как смята да процедира срещу властната тогава „Мултигруп“ и нейния шеф Илия Павлов, тъй като те, както е известно, все още имат думата в българската икономика, Иво Каменов кратко и ясно заявил: „Забрави го, той вече е на път за отвъдното“. Ясновидство ли е било това, или наистина, както предполагат някои, в България има организация, която решава кой да живее и кой да умре? Три месеца след този знаменателен разговор, в началото на март 2003 г. Илия Павлов беше застрелян в София.

Не бих искал още тук да се спирам на историята на ТИМ, която прилича на политически трилър от Джон льо Каре. Засега толкова. За какво точно става дума при ТИМ ми разясни по-късно един от моите първи събеседници в България и така донякъде си обясних твърдението, че „ТИМ е новото лице на България“. Той е бил шеф на службата за борба с организираната престъпност в Министерството на вътрешните работи. Странна, дори конспиративна, беше срещата ми с него в един хотел в покрайнините на София. Защо беше тази предпазливост, тази толкова ясно доловима боязливост? Отначало той искаше да разбере какви точно са намеренията ми. След като изяснихме това, си поръчахме напитки. И тогава зададох моя първи въпрос: Какво всъщност значи това, че ТИМ е новото лице на България? Отговорът щеше да ме съпътства до края на разследването ми: „В момента никой от държавните институции не е готов официално да признае, че групировката ТИМ изобщо съществува. Нейното поле на действие сега е главно икономическата престъпност. Чрез подставени лица се извършват и другите дейности, като търговия с наркотици, проституция. Но официално групировката ТИМ не може да бъде свързана с тях“.

Това беше тежко обвинение, което той не можеше да докаже. Но разбрах, че в интерес на разследването ми ще трябва лично да разпитам отговорни представители от ТИМ във връзка с тези обвинения. Исках обаче да изчакам, докато разбера дали и този път не съм попаднал на поредната дезинформация. Все пак изглеждаше, че моят събеседник разполага с поверителни вътрешни сведения. Доказателство за това беше следващото му изказване: „Спомням си, когато бях директор на Националната служба за борба с организираната престъпност и вземах участие в заседанията на Съвета по сигурността при министър-председателя. Станеше ли дума за това, какви групировки на организираната престъпност съществуват, името ТИМ никога не биваше да се споменава. Не беше разрешено дори да се загатва, че ТИМ съществува“. Малко по-късно това мъгляво твърдение се доизясни: „В действителност в моята служба беше съставена една гигантска схема с описание на връзките на всички лица, свързани с ТИМ. В момента тази групировка е най-силната структура, изградена на абсолютно йерархичен принцип. Много от тези хора са бивши войници и офицери. Затова при тях понятията дисциплина и ред имат особено голямо значение. Не мога да си представя, че при това правителство някога ще се стигне до разследване във връзка с ТИМ“.

Защо това беше така, отговаряха ли на истината тези обвинения? За да намеря отговорите, които търсех, трябваше да вникна по-добре в общата политическа и обществена ситуация в България. Трябваше да започна отнякъде. И от този момент нататък вече усещах, че и с мен се случва същото, което и с много хора в България, че това, което се разиграва зад кулисите на властта, все още е загадка, обвита в тайнственост.

В тази книга предприемам рискования опит да разкрия колко дълбоко са проникнали криминалните структури в политическия, стопанския и обществения живот на България, както и от какво се храни този злокачествен тумор. И то след като единствената съпротивителна сила, както изглежда, са няколкото независими медии и критични журналисти. Без подкрепата, опита и познанията им никога не бих могъл да напиша тази книга. Естествено, вече ми бяха известни различните нюанси на онази структура, която популярно описваме като мафия, а експертите определят като организирана престъпност. Познавах влиянието й в други европейски страни, знаех за опитите й да торпилира политическата система в тези държави, за да прати на дъното стария боен кораб, наречен демокрация. Както е известно, Италия е показателен пример за корупция, измами и тесни връзки между мафията и държавния апарат. Но България сякаш обогатява тази картина. Любопитен е начинът, по който балканизацията е в състояние да отрови сладкия мед на демокрацията в Европа.

Бележки

[1] В. „Стандарт“, № 5389, 11 януари 2008 г.