Стивън Кинг
На Оуън

По пътя за училище ме питаш

кои други училища са с бележки.

 

Стигам до улица Плодова, ти се извръщаш с насмешка.

 

Вървим си под тези жълти дървета,

в едната ръка стискаш армейска кутия за храна

а късите ти крака, уморени от боевете,

правят от сянката си ножица,

която нищо не реже по тротоара.

 

Казваш ми изведнъж, че там учениците са плодове.

 

Боровинките, всеки ги щипва, защото са толкова малки.

Бананите, казваш ти, се грижат за малките.

В очите ти виждам стаи, пълни с портокали,

събрания на ябълки.

 

Всички, казваш, имат ръце и крака

 

а дините често са мудни.

Те се клатят и са дебели.

„Като мен“ — казваш ти.

 

Мога да ти разкажа неща, но по-добре не.

Например, че динените деца не могат

да си завържат обувките;

сливите им помагат.

Или как ти открадвам лицето —

открадвам го, открадвам го, и го нося като мое.

То се износва бързо на лицето ми.

 

От опъването става така.

 

Бих могъл да ти кажа, че да умреш е изкуство

и аз бързо се уча.

В това училище мисля, че ти вече

си хванал свой собствен молив

и си започнал да пишеш своето име.

 

Отсега дотогава предполагам ще можем

да те измъкнем от училище и да идем на улица Плодова

и ще паркирам в дъжда от октомврийски листа

и ще гледаме как банан съпровожда последното

мудно динче

през онези високи врати.