Стивън Кинг
Камионите

Наричаше се Снодграс и по лицето му личеше, че се кани да направи нещо необикновено. Очите му бяха облещени, бялото им лъскаше като на куче, готово да налети на бой. Двете хлапета, които нахълтаха в паркинга със стария си фюри, се опитаха да го разубедят, но той беше навирил глава, сякаш се вслушваше в някакъв вътрешен глас. Закръгленото му шкембенце беше пристегнат в хубав, малко поизлъскан на седалището костюм. Беше търговски пътник и притискаше до гърдите си чантата с мостри като заспало кученце.

— Опитай се пак да пуснеш радиото — каза шофьорът, седнал на бара.

Барманът, който обикновено приготовляваше аламинутите, сви рамене и включи апарата. Превъртя по цялата скала, но до ушите ни достигна само слабо пропукване, причинено от атмосферните смущения. Шофьорът запротестира:

— Не трябваше да бързаш, може да си пропуснал някоя станция.

— Как не — отвърна готвачът. Беше възрастен чернокож с добродушна усмивка. Изобщо не обърна внимание на шофьора, а продължи да се взира през панорамната витрина, която заемаше цяла една стена на ресторантчето.

На паркинга се бяха разположили седем-осем тежки камиона: моторите им работеха на малки обороти, сякаш мъркаха гигантски котки. Имаше няколко „Мака“, един „Хемингуей“ и четири-пет „Рео“: камионите с ремаркета, пътуващи из цялата страна, с куп регистрационни номера и късовълнови антени отзад.

Колата на хлапетата лежеше преобърната на покрива си, след като беше издълбала в чакъла дълбоки дъгообразни следи. Приличаше на неузнаваема купчина желязо. На входа на паркинга стоеше смазан кадилак.

Собственикът му се блещеше през пропуканото стъкло като риба на сухо. На ухото му висяха очила с рогови рамки.

Посред паркинга лежеше момиче в розова рокля. То беше изскочило от кадилака и се бе впуснало в лудешки бяг, щом разбра, че колата ще се сблъска, но шансовете му бяха равни на нула. Гледката беше ужасяваща, въпреки че момичето лежеше ничком. Над тялото му кръжаха облаци мухи.

Преди около час някакъв стар форд комби бе изтласкан през перилата на отсрещната страна на шосето. Оттогава не бе минала никаква кола. Бариерата на магистралата не се виждаше от ресторанта, а телефонът не работеше.

— Не трябваше да бързаш — протестираше шофьорът. — Трябваше да…

Точно в този момент Снодграс хукна. Скочи рязко и преобърна масата, чашите за кафе се разбиха на пода, захарта се разхвърча във всички посоки. Очите му бяха изцъклени лудо, изкривената му уста бърбореше несвързано:

— Трябва да се измъкнем оттук, трябва да се измъкнем оттук, трябва да се измъкнем…

Малкият извика, а приятелката му изпищя.

Седях най-близо до вратата и успях да го сграбча за ризата, но той се отскубна. Беше така навит, че би преминал дори през бронираната врата на банков сейф.

Затръшна вратата и се втурна към канавката вляво. Два камиона моментално се впуснаха след него, ауспусите им бълваха тъмнокафяв дим към небето, огромните задни колела изхвърляха чакъла във всички посоки.

Оставаха му още пет-шест крачки до края на паркинга. Снодграс се обърна и погледна назад, на лицето му се изписа ужас. Краката му се преплетоха, той се препъна и политна напред. Успя да се задържи, но вече беше късно.

Един от нападателите забави ход, а другият атакува — огромната решетка на радиатора проблясваше кръвожадно под слънчевите лъчи. Снодграс изкрещя, писъкът му бе почти заглушен от силното бучене на дизеловия мотор.

Камионът не го прегази. По-добре да го беше сторил. Огромната машина подхвърли Снодграс, както футболист при начален удар. За миг тялото му се очерта като раздърпано плашило на фона на нажежения от следобедното слънце небосвод, после се приземи в канавката.

Спирачките на големия камион изскърцаха като задъхано чудовище, предните колела заораха в чакъла и чудовището спря на сантиметри от витрината. Проклета гад.

Момичето в сепарето изпищя и стисна бузите си с ръце. Пръстите й се впиваха в плътта и превръщаха лицето й в гротескна маска.

Някъде се строши стъкло. Обърнах се и видях шофьора, който стискаше така силно чашата, че тя стана на късчета в ръцете му. Струва ми се, че не съзнаваше какво прави. Мляко и кръв покапаха по бара.

Чернокожият барман бе застинал до радиото с кърпа в ръка, на лицето му беше изписано изумление, зъбите му проблясваха. За миг се възцари пълна тишина, нарушавана само от боботенето на камиона, който се бе върнал при другарите си. Момичето заплака и всичко пак беше в ред — или поне малко по-нормално.

Моята кола „Камаро“, модел 1971 година, стоеше смазана до неузнаваемост от другата страна на шосето. Все още я изплащах, но предполагам, че в момента това съвсем нямаше значение.

В камионите нямаше хора.

Слънчевите лъчи проблясваха и осветяваха празните кабини. Колелата се движеха от само себе си. Предпочитах да не мисля за това. В противен случай сигурно щях да полудея като Снодграс.

Изминаха два часа, слънцето клонеше към хоризонта. Навън камионите патрулираха със запалени фарове, като описваха окръжности и осморки.

Краката ми бяха изтръпнали, станах и се разходих покрай бара, за да се разтъпча, после се настаних в едно сепаре до витрината. Ресторантчето се намираше недалеч от магистралата, зад него имаше бензиностанция, която зареждаше камионите с бензин и нафта. Шофьорите идваха тук да пийнат кафе и да се подкрепят.

Нечий глас изрече колебливо:

— Господине…

Обърнах се и видях двете хлапета. Момчето беше около деветнайсетгодишно, с дълга коса и едва набола брада. Приятелката му изглеждаше още по-млада.

— Кажете.

— Какво се случи с вас?

Свих рамене и отвърнах:

— Движех се по магистралата към Нелсън. Някакъв камион ме настигна — виждах го отдалеч в огледалото: движеше се с огромна скорост. Моторът му се чуваше от няколко километра. Камионът профуча покрай един „Фолксваген“ и направо го помете от шосето с ремаркето си — все едно някой събори с пръсти хартиено топче от масата. Помислих, че и камионът ще излети в пропастта. Никой шофьор не би могъл да го удържи след този удар с ремаркето. Ала не се случи нищо. Фолксвагенът се преобърна няколко пъти и избухна, а камионът се нахвърли върху следващата кола, която пътуваше в същата посока. Застигаше ме бързо и бях принуден да свия в отклонението.

Усмихнах се кисело:

— От всички възможни места попаднах точно на паркинг за камиони — от трън, та на глог.

Момичето преглътна и каза:

— Видяхме голям автобус, който се движеше в обратна посока и… помиташе колите. Те се подпалваха и избухваха, но преди това автобусът… убиваше хората в тях.

Голям автобус — това беше нещо ново. И страшно.

Внезапно камионите навън запалиха едновременно фаровете и заляха паркинга с призрачна светлина, която се отразяваше от броните им. Продължаваха да патрулират напред-назад и ръмжаха сърдито. Светлините им блестяха като очи в сгъстяващия се мрак, а тъмните ремаркета напомняха прегърбени, готови за атака праисторически чудовища.

Барманът прошепна:

— Не е ли опасно да палим лампите?

— Опитай и ще разбереш — отвърнах аз.

Чернокожият щракна електрическите ключове и над нас светнаха цяла редица наплюти от мухи глобуси. В същото време отвън запремигва неоновата реклама „Бензиностанция и ресторант. При Конаит можете да хапнете добре.“

Не се случи нищо. Камионите продължаваха обиколките си.

— Има нещо мътно в тази работа — шофьорът се смъкна от стола и започна да се разхожда, ръката му беше превързана с червена кърпа, каквито носят механиците. — Досега съм си нямал неприятности с мойта каруца — слушала ме е крантата. Отбих се тук към един и половина да хапна спагети и глей кво стана!

Размаха ръце, кърпата се развяваше във въздуха.

— Собственият ми камион е сега вън с онези — познавам го по слабата лява задна светлина. Карам го от шест години, но ако прекрачи този праг…

— Това е само началото — промълви барманът. Очите му бяха премрежени и непроницаеми. — Положението е сериозно, щом туй радио не работи. Тепърва се започва.

Лицето на момичето пребледня като вар. Побърза да кажа:

— Това все още не означава нищо.

— Каква ли е причината? — лицето на шофьора беше угрижено. — Може би някакви електрически бури в атмосферата? Или пък опити с ядрено оръжие?

— А може би камионите са полудели — отвърнах аз.

Беше около седем часа. Приближих се до бармана:

— Как сме с храната? Ще стигне ли, ако се наложи да останем тук известно време?

Челото му се смръщи умислено.

— Засега сме добре. Вчера докарах продукти. Имаме двеста-триста сандвича, консервирани плодове и зеленчуци, овесени ядки, яйца… Млякото е малко, но водата се изпомпва от кладенец. Ако се наложи, петимата можем да изкараме около месец.

Шофьорът се приближи и примига срещу нас:

— Нямам кьорава цигара. Онзи автомат…

— Не сър, туй не е мой автомат — дръпна се барманът.

Шофьорът държеше железен лост, който бе измъкнал от склада в дъното на ресторанта, и се отправи с него към машината.

Малкият се приближи до лъскавия джубокс и пусна монета от двайсет и пет цента. Разнесе се гласът на Джон Фогарти, който пееше за щастието да си роден край езерото.

Отпуснах се на стола и погледнах към витрината. Гледката никак не ме зарадва. Към патрулиращите камиони се беше присъединил пикап шевролет, който приличаше на малко пони сред стадо едри впрегатни коне.

Наблюдавах го как прегази невъзмутимо тялото на момичето от кадилака, а после отвърнах очи.

— Та ние сме ги създали! — извика отчаяно момичето. — Те не могат да ни унищожат.

Малкият й нареди да мълчи. Шофьорът успя да разбие автомата и си взе шест-седем пакета цигари. Отвори един, а другите натъпка в джобовете си. Беше толкова настървен, че не можах да разбера дали се кани да изпуши цигарите или да ги изгълта.

Автоматичната ръчка на грамофона постави нова плоча. Беше осем часът.

В осем и половина електричеството угасна.

Момичето изпищя, викът й бе моментално заглушен, сякаш приятелят й притисна с ръка устата й. Грамофонът спря с дълбок провлачен стон.

— Какво, за бога… — възкликна шофьорът.

— Барман — извиках аз, — имаш ли свещи?

— Чакай да потърся… ето, дръж.

Поех свещите, запалихме ги и се заехме да ги поставим наоколо. Предупредих ги:

— Внимавайте! Ако запалим ресторанта, ще си навлечем страшна беля на главата.

Барманът мрачно се изсмя:

— В това можеш да си абсолютно сигурен.

Наредихме свещите навсякъде, малкият и приятелката му се притиснаха един до друг, а шофьорът наблюдаваше през задната врата шестте новодошли тежкотоварни камиона, които сновяха между бетонните островчета на бензиновите колонки.

— Това променя нещата, нали? — процедих аз.

— Точно така, особено ако кабелите са прекъснати.

— Толкова ли е страшно?

— Сандвичите ще изкарат три дни, също и месото, и яйцата. За консервите и сухата храна няма опасност. Но туй не е най-страшното — без електрическата помпа ще останем без вода.

— Колко време ще издържим?

— Без вода — не повече от седмица.

— Напълнете всички съдове, източете докрай водата от крановете. Къде са тоалетните? Водата в казанчетата също може да се пие.

— Служебното помещение е в дъното, но мъжката и дамската тоалетна са отвън.

— Чак до сервиза ли? — Все още не бях психически подготвен за такъв дълъг преход.

— Не, малко Встрани от ресторанта.

— Дай ми някакъв съд.

Барманът намери две поцинковани кофи. Малкият се приближи до нас.

— Какво си намислил?

— Трябва да съберем всичката вода и да се запасим.

— Дай ми кофата.

— Джери — изпищя момичето, — недей!

Малкият я погледна, тя млъкна, взе книжна салфетка и започна да я къса по краищата… Шофьорът беше запалил нова цигара. Взираше се в пода с идиотска усмивка, но не предложи услугите си.

Отидохме до задния вход, откъдето бях влязъл същия този следобед. Спряхме за миг и се загледахме в патрулиращите камиони. Гигантските им сенки ту се приближаваха, ту се отдалечаваха.

— Сега е моментът — прошепна Джери. Допря ръката си до моята, усетих мускулите му — играеха и се напрягаха като изопнати стоманени жици. Ако го блъснех, щеше да отлети право в небето.

— Не се бой! — посъветвах го аз.

Малкият се опита да се усмихне, устните му се изкривиха в жалка гримаса, но и това все пак беше нещо.

— Давай!

Втурнахме се навън.

Лъхна ни хладен нощен въздух. В тревата свиреха щурци, в канавката подскачаха и крякаха жаби. Навън ревът на камионите звучеше по-силно, по-заплашително, сякаш виеха диви зверове. Гледано отвътре, всичко изглеждаше като на шега, но действителността беше страшна, можехме да загинем.

Промъкнахме се покрай облицованата с плочки външна стена, прикривайки се под сянката на тесния навес. Колата ми се гушеше до ветроупорната преграда отвъд шосето, пътният знак хвърляше отблясъци върху изкривения метал и локвичките бензин и масло.

Прошепнах на Джери:

— Влез в дамската тоалетна, напълни кофата от казанчето и чакай.

Равномерното бучене на дизеловите мотори не секваше. Звукът беше измамлив — струваше ми се, че се приближават, но това беше само ехото, което отекваше в стените на сградата. Разстоянието беше едва шестстотин метра, но ми се стори много по-голямо.

Джери влезе в дамската тоалетна, а след секунда и аз достигнах целта си. Почувствах как мускулите ми се отпускат, въздъхнах с облекчение. От огледалото ме гледаше напрегнато бледо лице с потъмнели очи.

Вдигнах порцелановия капак и напълних кофата. Отлях малко, за да не се разплиска, и се приближих до вратата.

— Хей, тук ли си?

— Да — прошепна той.

— Да тръгваме.

Отново излязохме навън. Не бяхме направили и шест крачки, когато ни заслепиха ярки светлини. Камионът се бе приближил незабелязано, огромните колела се плъзгаха безшумно по чакъла. Беше ни устроил засада и веднага се нахвърли върху нас, фаровете му блестяха като безмилостни очи, огромната хромирана решетка на радиатора сякаш се зъбеше свирепо.

Джери се вцепени, на лицето му се изписа ужас, зениците на безизразните му очи се превърнаха в дребни точици.

Блъснах го с всички сили, кофата му се разля:

— Бягай!

Боботенето на дизеловия мотор прерасна във вой. Пресегнах се през рамото му и понечих да отворя вратата, но преди още да я докосна, някой я отвори отвътре. Малкият се хвърли напред, а аз светкавично се вмъкнах след него. Обърнах се и видях как камионът — голям „Питърбил“ с висока кабина — се блъсна във външната стена и откърти облицовката й. Дочухме оглушителен режеш звук, сякаш гигантски нокти дращеха някаква дъска. Предният калник и ъглите на радиатора се врязаха във все още отворената врата, стъклото се разби на хиляди парчета, а стоманените панти се смачкаха като цигарена хартия. Вратата полетя в нощта, както в абстрактните картини на Дали. Камионът даде газ и потегли към предната част на паркинга, ауспухът му трещеше като автомат, долавяха се нотки на разочарование и гняв.

Джери остави кофата и потръпвайки, се отпусна в прегръдките на приятелката си.

Сърцето ми сякаш щеше да се пръсне, краката ми се подкосяваха. Колкото до водата, двамата общо бяхме донесли около кофа и четвърт, което едва ли си струваше огромния риск.

Обърнах се към бармана:

— Трябва да барикадираме вратата. Имаш ли нещо, което може да ни послужи за тази цел?

— Ами…

Шофьорът се намеси:

— Защо? Колелата на големите камиони изобщо не могат да се проврат през вратата.

— Големите камиони не ме притесняват.

Шофьорът започна да търси цигара из джобовете си.

— В склада има няколко листа за външна облицовка — отвърна барманът. — Шефът се канеше да прави барака за бутилките с газ.

— Ще ги струпаме и ще ги затиснем със сепаретата.

— Дано да ни помогне — процеди шофьорът.

Работата ни отне около час, като накрая се включиха всички, дори и момичето. Барикадата беше доста солидна, но на всички беше ясно, че няма да ни спаси, ако някой камион се вреже в нея с пълна скорост.

Три от оцелелите сепарета все още стояха до голямата панорамна витрина и аз се настаних в едно от тях. Часовникът над бара беше спрял на 8 и 32, но предполагах, че е около десет часа. Отвън камионите патрулираха с ръмжене. Някои се отправяха забързано в неизвестна посока, пристигаха други. Появиха се три пикапа, които обикаляха наперено сред по-големите си събратя.

Главата ми започна да клюма, вместо овце започнах да броя камиони. Колко са в един щат и колко — в цяла Америка? Камиони с ремаркета, пикапи, открити товарни платформи, междуградски и тежкотонажни, стотици хиляди военни машини и автобуси. Представях си кошмарна гледка: автобус от градския транспорт, стъпил с двете колела на тротоара, с яростен рев помита като кегли ужасените пешеходци.

Отърсих се от кошмара и потънах в лек, неспокоен сън.

Сигурно беше призори, когато дочух писъците на Снодграс. Тънкият лунен сърп проблясваше с хладна светлина през гонените от вятъра облаци. Долових някакъв нов звук — монотонното дрънчене пригласяше на гърления рев на работещите на празен ход мотори. Потърсих източника му и съзрях машина за балиране на сено, която обикаляше около клюмналия пътен знак. Лунните лъчи се отразяваха от заострените, въртящи се спици на пакетиращото устройство.

Пак този вопъл — несъмнено идваше от канавката.

— Помооощ…

Момичето се сепна:

— Какво беше това?

— Нищо — отвърнах аз.

— Помооощ…

— Господи — прошепна тя, — та той е още жив! Жив е!

Не беше нужно да го видя. Представях си ясно как Снодграс лежи измъкнат наполовина от канавката, със счупени крака и гръбнак, грижливо изгладеният му костюм е покрит със засъхнала кал, бледото му измъчено лице е обърнато към равнодушната луна…

— Така ли? Не чувам нищо.

Момичето втренчи в мен обвиняващ поглед.

— Как можеш да си толкова жестокосърдечен?

Посочих с пръст към приятеля й:

— Ако го събудиш, той може да чуе нещо и да излезе навън. Може би точно това искаш?

Лицето й потръпна конвулсивно, сякаш прободено от невидими игли. Прошепна:

— Навън няма никой, абсолютно никой.

Върна се при приятеля си и притисна глава до гърдите му. Той я прегърна в полусън.

Другите не се събуждаха. Стенанията, воплите и писъците на Снодграс дълго огласяха нощта, после всичко утихна.

Съмна се.

Пристигнал беше още един камион с огромна платформа за превозване на леки коли. Към него се присъедини и булдозер. Това никак не ми хареса.

Шофьорът се приближи, подръпна ме за ръкава и прошепна възбудено:

— Ела да видиш.

Другите още спяха.

Заведе ме в склада в дъното на салона. Зоната се охраняваше от десетина камиона. Отначало не забелязах нищо ново.

— Погледни там — посочи той.

Веднага разбрах какво иска да каже. Един от пикапите беше спрял. Стоеше тромав и неподвижен и вече не изглеждаше толкова страшен.

— Сигурно е свършил бензина?

— Точно така, приятелче. Не могат да се зареждат сами. Намерихме им цаката, трябва само да изчакаме — той се ухили и забърка из джобовете си за цигара.

Беше към девет часа, тъкмо закусвах с останалия от предишния ден сладкиш. Внезапно някакъв клаксон започна да свири, издаваше протяжни вибриращи звуци, които сякаш се врязваха в черепа ми. Приближихме се до витрината и погледнахме навън. Камионите бяха неподвижни, моторите им работеха на празен ход.

Един от тях, с червена кабина, беше спрял почти върху тясната ивица трева между ресторанта и паркинга. От толкова близко разстояние квадратният му радиатор изглеждаше огромен и квадратен. Колелата му достигаха почти човешки бой.

Клаксонът отново нададе вой. Безмилостните настървени сигнали връхлитаха върху нас и кънтяха наоколо. Стори ми се, че долавям някаква закономерност: редуващи се къси и дълги ритмични подсвирквания.

— Това е по морза — внезапно възкликна Джери. Шофьорът го изгледа недоверчиво:

— Откъде знаеш?

Хлапето леко се изчерви.

— Учил съм — като скаут.

— Ти ли? Не може да бъде! — шофьорът поклати глава.

Прекъснах го нетърпеливо:

— Няма значение. Спомняш ли си достатъчно, за да…

— Разбира се. Искам да послушам малко… Дайте ми молив.

Барманът му подаде писалка и Джери започна да пише букви върху книжна салфетка. След малко повдигна главата си.

— Повтаря все едно и също: „Внимание, внимание!“ Трябва да изчакаме.

Зачакахме. Клаксонът продължаваше да сипе точки и тирета в утринната тишина. След малко редът им се промени и малкият отново взе да пише. Надвесени нетърпеливо над главата му, наблюдавахме как върху хартията се появи посланието на нашите неприятели: „Някой трябва да помпа гориво. Няма да му причиним зло. Цялото гориво трябва да се изпомпа веднага. Сега някой трябва да помпа гориво.“

Клаксонът продължи да сигнализира, но Джери спря да пише и каза:

— Отново повтаря: „Внимание, внимание!“

Камионът продължаваше да повтаря съобщението.

Заповедническият му тон не ми се нравеше. Написаните с печатни букви думи изглеждаха механични и безмилостни. Те не търпяха компромиси.

— Какво ще правим?

— Нищо — отвърна шофьорът. Лицето му се изкриви от възбуда. — Единственият изход е да изчакаме. Бензинът им трябва да е привършил. Една от най-малките коли вече спря. Ще трябва само да…

Клаксонът млъкна. Камионът се върна на заден ход при другарите си, които очакваха решението ни, наредени в полукръг, с насочени към нас фарове.

— Там има и булдозер — отбелязах аз. Джери втренчи уплашен поглед в мен.

— Нима мислиш, че ще атакуват ресторанта?

— Убеден съм.

Малкият се обърна към бармана:

— Няма да го направят, нали?

Чернокожият сви рамене.

— Да гласуваме — заяви шофьорът. — По дяволите, та това е чисто изнудване. Нужно е само малко търпение.

Повтаряше една и съща фраза непрекъснато, като заклинание.

— Съгласен съм — отвърнах аз. — Гласувайте.

Шофьорът моментално вдигна ръка:

— Ще чакаме.

— Струва ми се, че ще се наложи да ги заредим с гориво — обадих се аз. — Така ще можем да изчакаме по-добра възможност да се измъкнем.

Обърнах се към бармана. Той рече:

— Да стоим тук. Нима искаш да им станем роби? Те целят точно това. Нима искаш да прекараш остатъка от живота си в сменяне на бензинови филтри всеки път, когато някое от тези… същества надуе клаксона си? Тази работа не е за мене — Той хвърли мрачен поглед през витрината. — Остави ги да пукнат от глад.

Беше ред на малкия и приятелката му.

— Мисля, че е прав. Това е единственият начин да ги спрем. Явно не са останали хора, които да ни се притекат на помощ, иначе отдавна щяха да го направят. Един бог знае как е по другите градове.

Момичето навярно си представи смазания Снодграс, затова побърза да кимне и се притисна към приятеля си.

— В такъв случай оставаме — заявих аз. Отидох до автомата за цигари и взех един пакет, без да гледам марката, Преди години се бях отказал от пушенето, но точно сега беше моментът да започна отново. Острият дим раздразни дробовете ми. Изминаха двайсет минути, които ми се сториха безкрайни. Камионите пред ресторанта бяха застинали в очакване, а останалите вече се скупчваха около бензиновите колонки.

— Мисля, че блъфираха — рече шофьорът. — Просто…

Равномерното бръмчене на камионите внезапно прерасна в пронизителен вой: звук на двигател, който ту увеличаваше, ту намаляваше оборотите, си. Булдозерът! Стоманените гъсенични вериги дрънчаха, машината приличаше на огромна оса, която отразяваше слънчевите лъчи. Направи завой и застана с лице към нас. От късия му ауспух изригна облак черен дим.

— Ще ни нападне — смаяно прошепна шофьорът. На лицето му се изписа безкрайно изумление. — Наистина ще ни нападне.

Извиках му:

— Бягай назад! Скрий се зад бара!

Булдозерът продължаваше да форсира двигателя си. Лостовете за скоростите се движеха сами. Над ауспуха трептеше нажежен въздух. Внезапно машината повдигна тежкия, покрит със засъхнала кал стоманен скрепер и с яростен вой се устреми право към нас.

— Бягайте зад бара!

Блъснах шофьора с всичка сила и това накара останалите да се отърсят от вцепенението си.

Тясна, пътечка от бетон отделяше паркинга от тревната площ. Булдозерът я прегази, вдигна скрепера и нанесе фронтален удар във фасадата на ресторанта. Витрината се пръсна с тежък задавен звук, обсипаха ни късчета стъкло. Дървената рамка се превърна в тресчици. Един от окачените на тавана глобуси се разби и ни засипа с дъжд от стъкълца. Порцелановите съдове излетяха от полиците. Момичето пищеше, но отмереният оглушителен рев на булдозера почти заглушаваше гласа му.

Машината се оттегли на заден ход, веригите издрънчаха през разораната морава. После отново се втурна напред, удари и разхвърли оцелелите сепарета. Стъклената витрина с изложените сладки падна от бара, на пода се разпиляха триъгълни парчета торта. Чернокожият се беше свил зад бара, очите му бяха затворени. Джери прегръщаше момичето. Шофьорът се бе изцъклил от страх, устните му ломотеха несвързано:

— Трябва да ги спрем. Кажете им, че ще се подчиним, ще направим всичко…

— Май сме закъснели.

Булдозерът включи на задна скорост и се приготви за нова атака. Новите вдлъбнатини на скрепера отразяваха слънчевите лъчи, сякаш предаваха светлинни сигнали. Машината ни нападна с оглушителен рев и този път повали главната подпора вляво от мястото, където доскоро се намираше витрината. Част от покрива се срути с оглушителен грохот. Понесоха се облаци прах и мазилка.

Булдозерът се отдръпна. Наредените зад него камиони бяха застанали в напрегнато очакване.

Разтърсих бармана и извиках:

— Къде са варелите с нафта?

Котлоните в ресторанта бяха газови, но преди бях забелязал отдушниците на пещ с въздушно загряване.

— Провери в дъното на склада.

Сграбчих младежа.

— Тръгвай с мен.

Изтичахме в склада. Булдозерът връхлетя отново и сградата потрепера. Още няколко такива удара, и щеше да се разположи пред бара на чашка кафе.

Двата двесталитрови варела с кранчета бяха свързани с пещта. Наредих на Джери да донесе кашона с празни бутилки, който бях видял до задния вход. Междувременно смъкнах ризата си и я накъсах на ивици. Булдозерът продължаваше атаката си и всеки удар се придружаваше от ново срутване.

Отвъртях кранчетата и напълних четири бутилки, Джери натъпка парцалите в тях.

Попитах го дали е играл футбол.

— В гимназията играехме.

— Прекрасно. Представи се, че нападаш от пета позиция.

Върнахме се обратно в ресторанта. Във фасадата зееше огромна дупка, натрошените стъкла блещукаха като диаманти. Тежка греда препречваше диагонално отвора и булдозерът се готвеше да я отметне. Хрумна ми, че този път не ще се спре, докато не превърне високите столчета в трески и не унищожи самия бар.

Коленичихме и се приготвихме да хвърлим бутилките. Извиках на шофьора:

— Запали фитилите!

Той извади кибрита си, но го изпусна, ръцете му трепереха. Барманът вдигна кутийката, запали клечка и я поднесе към напоените парцали, които моментално пламнаха.

Изтичахме навън, Джери малко ме изпревари. Разбитите стъкла хрущяха под краката ни. Задави ни миризмата на загрято дизелово гориво. Всичко наоколо беше неестествено ярко и шумно.

Булдозерът връхлетя върху сградата.

Джери се промъкна под гредата. За миг тялото му се открои пред зиналата разгневена стоманена паст. Спуснах се вдясно. Малкият хвърли първата бутилка, но не улучи. Втората попадна в скрепера, но горящата течност се плисна върху булдозера, без да му навреди.

Джери се опита да избяга, но след секунда машината връхлетя върху него като някакъв разгневен четиритонен Вишну^[1]. Малкият размаха ръце и изчезна, премазан от стоманеното чудовище.

Финтирах и запратих едната бутилка в кабината, а другата — право в двигателя. Те се взривиха едновременно, избухна висок пламък.

За миг ревът на мотора прерасна в почти човешки вой на ярост и болка. Булдозерът се завъртя стремглаво в полукръг, отнесе левия ъгъл на ресторанта, а сетне се отправи с клатушкане в канавката.

Стоманените гъсенични вериги бяха опръскани със съсирена кръв, а на мястото на момчето се мъдреше нещо, наподобяващо, смачкан пешкир.

Пламъци изригнаха изпод капака и от кабината на булдозера, който избухна като гейзер, още преди да стигне канала.

Залитнах и изтичах назад, като едва не се препънах в отломките. Усетих странна миризма, примесена с тази на горящ петрол. Бях се подпалил.

Сграбчих някаква покривка и я омотах около косата си. Втурнах се зад бара и забих с такава сила главата си под умивалника, че едва не си счупих черепа. Момичето непрекъснато повтаряше името на Джери — писъците й звучаха като безумна молитва.

Обърнах се навреме, за да видя как огромен товарен камион приближава бавно към зиналата фасада на ресторанта.

Шофьорът изпищя и се втурна към страничния изход.

— Недей! — извика барманът. — Не излизай…

Но шофьорът вече тичаше към полето отвъд канала. Малкият камион с надпис „Автоматична пералня Вонг“ сигурно се беше спотайвал зад вратата и го прегази, преди още да разберем какво става. После се оттегли, а сгърченото тяло на шофьора остана да лежи на земята. Камионът го беше размазал до неузнаваемост.

Товарният камион премина бавно през бетонния праг, стъпка тревата и останките на Джери и спря, напъхал огромната си муцуна в ресторанта.

Внезапно се разнесе пронизителен вой, последван от нови сигнали.

— Спри — изхленчи момичето. — Спри, спри, моля те…

Но сигналите не спираха. Само след миг разбрах, че предава същото съобщение: искаше някой да нахрани него и другарите му.

— Ще се подчиня — заявих аз. — Отключени ли са помпите?

Барманът кимна. Беше остарял с петдесет години.

— Не, недей! — изкрещя момичето и се хвърли към мен. — Трябва да ги спреш! Удряй ги, цели ги, смажи ги… — гласът й потрепера, от гърдите й се изтръгна пронизително стенание, изпълнено с болка от претърпяната загуба.

Барманът я прегърна. Заобиколих бара, като си проправях път през развалините, и се запътих към задния вход. Излязох навън, усетих топлите лъчи на слънцето. Сърцето ми биеше лудо. Искаше ми се да запаля още една цигара, но пушенето при бензиновите помпи е забранено.

Камионите продължаваха да чакат, строени в редици. Малкият им другар клечеше срещу мен и ръмжеше като сърдито ловджийско куче. Едно погрешно движение и с мен беше свършено. Слънцето проблясваше в безизразното предно стъкло. Потръпнах, стори ми се, че в мен се взира лицето на идиот.

Включих помпата и измъкнах струйника, отвъртях капачката на първия резервоар и започнах да изпомпвам гориво.

След половин час пресуших първата помпа и минах на втората. Редуваха се бензинови и дизелови двигатели — край мен се нижеше безкрайна върволица камиони. Започнах да осъзнавам, че по цялата земя хората биваха принудени да им се подчиняват, а бунтарите лежаха мъртви като шофьора, премазан от тежки гъсенични вериги.

Втората помпа се изчерпа, заех се с третата. Слънцето препичаше нетърпимо, главата ми се блъскаше от бензиновите изпарения. В меката вдлъбнатина между палеца и показалеца ми се надигнаха мехури. Но камионите не можеха да знаят това. Те разбираха само от пробити ауспуси, стари гарнитури и заледени кардани. Нужно им бе да знаят само едно за бившите си господари и те го знаеха. Можехме да бъдем убивани.

Последният резервоар беше изпомпан докрай, хвърлих маркуча на земята. Камионите продължаваха да чакат, строени зад ъгъла. Извих глава, за да раздвижа схванатия си врат, и се облещих. Опашката от камиони излизаше от паркинга, продължаваше нагоре по шосето и се губеше в далечината. Колите бяха заели и трите платна. Кошмарната гледка напомняше задръстванията по магистралите на Лос Анжелес през върховите часове. В далечината въздухът трепереше от зловонните им газове.

— Свърши се — извиках. — Всичкият бензин свърши, момчета.

Дочух оглушителен тътен, който разтърси земята. В бензиностанцията влизаше сребриста цистерна с надпис: „Зареждайте с авиационен бензин Филипс 66“.

От задната й част тупна тежък маркуч.

Вдигнах го и го прикрепих към захранващата помпа на първата колонка. Цистерната започна да изпомпва гориво. Дрехите ми се просмукаха с отвратителната миризма на петрола — навярно загиващите динозаври са усещали, същото зловоние, когато са потъвали в зейналите земни недра. Напълних и другите помпи и отново се залових за работа.

Постепенно съзнанието ми се замъгли, загубих представа за времето и за броя на камионите. Свалях капачката, натиквах маркуча в резервоара, помпах, докато горещата мазна течност започваше да прелива навън, после отново завинтвах капачката. Мехурите по дланите ми се спукаха, тънки струйки гной изтекоха към китките ми. Главата ми пулсираше като развален зъб, стомахът ми се повдигаше безпомощно от миризмата на въглеводорода.

Щях да припадна, и това щеше да ме погуби. Трябваше да помпам, докато пукна.

Усетих нечии ръце на раменете си, черните ръце на бармана.

— Влез вътре — каза той. — Почини си. Ще те замествам, докато се мръкне. Опитай се да поспиш.

Отстъпих му мястото си и му връчих маркуча.

Но сънят не идва.

Момичето се е проснало в ъгъла и спи, подложило под главата си покривка за маса. Сгърченото му лице не се отпуска дори в съня. Това е вечното, неостаряващо лице на войнишкото момиче. Скоро ще трябва да я събудя. Смрачава се, а барманът работи вече пет часа.

Камионите продължават да прииждат. Поглеждам през разбитата витрина — светлините на фаровете им се нижат в далечината и блещукат като кехлибари в сгъстяващия се мрак. Навярно върволицата им стига чак до бариерата, а може би и по-далеч.

Момичето ще трябва да се редува с нас — ще я науча да работи с помпата. Вероятно ще се противи, но в края на краищата ще се съгласи, защото иска да остане жива.

Барманът беше казал: Нима искаш да им станем роби? Те целят точно това. Нима искаш да прекараш остатъка от живота си в сменяне на бензинови филтри всеки път, когато някой от тях надуе клаксона?

Може би сега ще бъде по-лесно да се доберем до канавката, камионите са натъпкани плътно един до друг. Ще изтичаме през ливадите и блатата, където тежките машини ще затънат като мастодонти, и ще се върнем в пещерите.

Ще рисуваме с въглен: това е богът на Луната, това — дърво, а това — камион, който побеждава ловеца.

Уви, дори и това е невъзможно. Сега целият свят е асфалтиран, дори спортните площадки. А за полетата, блатата и непроходимите гори са изобретени танкове, бронирани всъдеходи, екипирани с лазери, мазери и терморадари. И постепенно машините ще превърнат нашия свят в свой.

Представям си как безкрайна върволица от камиони запълва с пясък блатото Окефеноки, булдозерите унищожават паркове и резервати, утъпкват земята и превръщат планетата в необятна равнина. Тогава пристигат господарите им.

Но те са само машини. Независимо от чудото, което ги е преобразило, от съзнанието за надмощие, което сме им дали, те не могат да се възпроизвеждат. След петдесет-шейсет години ще се превърнат в безобидни ръждясали корпуси, вкаменени останки, които ще бъдат замеряни с камъни и заплювани от свободните хора.

Притварям очи у си представям конвейерите в Детройт и в Диърборн, в Йънгстаун и Макинак, където работници монтират нови камиони. Хората дори нямат определено работно време — просто стоят до машините, докато рухнат и бъдат заменени от други.

Барманът започна да се олюлява — и той не е в първа младост. Ще трябва да събудя момичето.

На изток два самолета чертаят сребристи линии върху смрачаващото се небе.

Иска ми се да вярвам, че ги управляват хора.

Бележки

[1] Изображението на индийския бог Вишну така екзалтирало богомолците, че те се хвърляли под колесницата му — Б.пр. ↑