Александър Мирер
Главното пладне (20)

Накъде да тръгне?

Степан искаше да се промъкне до района или до военната част, която бе недалеч от шосето. В два часа стигна до автобусната спирка. Нали не знаеше, че рейсовете на автобусите са отменени, че на осем километра от града има пост и не пуска никого. Разказаха му всичко това на спирката. Там възбудени хора шумяха, високо ридаеше жена в черна рокля. Върна се някакъв камион, пълен с хора, те се изсипаха долу с викове: „Върнаха ни! Милицията не пуска! Мостът е разрушен!“ Застанала на стълбите на автогарата, касиерката успокояваше хората. Един младеж попита Степан, като го взимаше за момиче:

— Накъде си тръгнала?

— В района, чичко.

Младежът кимна.

— На гости ли?

Стьопка не отричаше — на гости.

Пъхнал ръце в джобовете си, младежът пристъпваше от крак на крак и ядосано пушеше, без да сваля очи от касиерката. Беше висок, с антрацитеночерен перчем. Имаше интересна уста — извита като лунен сърп, така че изглеждаше като усмивка върху бледото му, злобно лице.

— Как се казваш?

— Малгоша — изтърси Стьопка, без да помисли, и заотстъпва, защото младежът сведе очи и промърмори:

— Виж ти, колко си пораснала. Не мога да те позная… — Той изплю угарката. — Я си върви в къщи.

Обърна широкия си гръб и се вклини в тълпата. След секунда антрацитената му глава вече блестеше настрани — седна на една пейка насред градинката и запуши.

Степан започна да се промъква към него, защото младежът му внушаваше доверие. И не беше от ония. Как беше познал ли? Много просто. Те с Малгоша никак не си приличат. Тя е мургава и тъмновежда, а Стьопка — рус и луничав. Човек от ония, който познава Малгоша, непременно би заподозрял нещо нередно, нали Рубченко-„Десантника“ беше предал белезите на Стьопка.

Но непознатия не го свърташе на едно място. Скочи, пак изплю угарката, промъкна се към касиерката и се разкрещя:

— Кога ще направят понтони, кажете точно! Кога? Извикали ли са сапьори?

— Аз съм дребна риба! — пищеше касиерката. — Аз не командувам сапьорите!

— А Берьозовое? — кресна перчемлията.

— Там е кално, кално е! — късаше си гласните струни касиерката. — Кално е, колите затъват!

— Рааазбрано — рече младежът и отново се скри в тълпата.

Степан се надигна на пръсти и видя до перчема му милиционерска фуражка. Младежът енергично се нахвърляше на милиционера. Веднага ги обгради купчина народ. Степан се качи на пейката. Дяволска работа! Рубченко бе успял да се преоблече в униформа. Перчемлията говореше с възкръсналия капитан!

Рубченко хвана младежа за десния лакът. Отстрани изглеждаше съвсем невинно: внимателен офицер от милицията обяснява положението на развълнуван гражданин. Да, изглежда, работата ставаше лоша — оня се хвана за сърцето… Още не беше успял да си свали ръката и Стьопка вече бе изчезнал, такива ми ти работи… Сега всичко бе въпрос на време — рано или късно ще си спомни за лъжливата Малгоша…

Напъха се в пролуката между павилиона „Зеленчуков пазар“ и празните сандъци. Часовникът на автогарата показваше два и петнадесет. Така мислеше, че чак косата му мърдаше. До неизвестния сигнал оставаха по-малко от шест часа. Дори по някакво чудо да успееше да се промъкне до района, до сигнала щеше да остане час, най-много час и половина. Това първо. Второ: Альошка и докторката може би са успели да се промъкнат. Те са с кола и даже с бластер. И трето, той, Стьопка Сизов, хукна към автогарата от страх, от чист страх. Изплаши се от онези, които бяха решили да се отърват от него.

Когато Стьопка започне да се съмнява в смелостта си, нищо не може да го спре. Сега вече знаеше, че няма да замине, даже да му изпратят персонален самолет. Има оръжие. Проникнал е в плановете им. Има сигурна маскировка и хич не му пука, че е сам и на никого не може да се довери!

— Не ми пука! — измърмори Стьопка. — Пък и на тях от мене още по-малко им пука. Ама че дяволска работа! Цяла ескадра на орбита…

Би-биип… — пропя автомобилен клаксон. Пресипнал глас извика:

— Карам до Синия Камък и до телескопа! Безплатно!

До телескопа ли? Стьопка хукна през градинката покрай децата с въженцата и се покатери в камиона — същия, който се бе върнал пред него на автогарата. Засвири вятърът, замяркаха се един след друг млекозаводът, втори микрорайон, училището, универмагът, пощата, синята табела на милицията, къщата със стрелбището. Степан седеше, притиснал куфарчето до гърдите си. Все пак здравата се беше оплел и простото решение, което се въртеше в главата му, се изплъзваше, както се изплъзва от ръцете парче сапун, паднало във вода.

Би-биип… — отново пропя клаксонът и Стьопка хвана решението. Сигнал! Сигнал в двадесет часа — насочващ — ескадра!

Тя чака на някаква орбита, ескадрата, пришълците са там, а тук не са истинските пришълци. Те трябва да подготвят плацдарм и в двадесет часа да изпратят сигнал от „насочващия“. Какво е това „насочващ“? Те самите казаха, че нямат свой „насочващ“. Използуват телескопа като „насочващ“. Нали нашият радиотелескоп не е обикновен, той и приема, и предава — разказваха ни, като бяхме там на екскурзия. Може да приема радиоизлъчвания от Космоса и може да управлява полета на космически кораби. Да ги насочва към целта. Насочващ, разбирате ли? Хипнотизираните действуват като преден десант и в двадесет часа ще изпратят на истинските пришълци сигнал: плацдармът е овладян. По лъча на нашия радиотелескоп лъжливите пришълци ще могат да насочат и хиляда кораба и те съвсем спокойно ще си кацат край нашето градче! Сега нямаме даже телефон, като в каменния век! Корабите ще си кацат и никой нищо няма да знае.

„Онези направо трепереха, като говореха за телескопа — мислеше си Степан. — Когато Петоъгълника каза: «Не взимаме свой насочващ», Китариста направо изкрещя… Те и Тугарино са го избрали заради телескопа…“

Над Степан се наведе някаква добродушна лелка, която носеше в една кошница писукащи пиленца, и попита:

— Момиченце, ти от тиф ли си боледувало? — Той не отговори, а тя високо се завайка: — Аз такава майка бих я пратила да чисти риба, а не деца да възпитава!…

Някой се засмя и попита защо пък да чисти риба, а лелката кудкудякаше, че момиченцето е остригано, бледо и си бърбори несвързано, а да чистиш риба не е като да възпитаваш деца. Оказа се, че забрадката на Малгоша се въргаляше на пода и лелката с пиленцата я завърза на главата на Стьопка „модерно“, под брадата — едва не го удуши.

— Хеликоптер, хеликоптер! — извика някой.

Наистина! От юг, откъм районния център бръмчеше зелено водно конче и Стьопка едва не падна от камиона, който бе забавил ход, за да може шофьорът и всички пътници да се полюбуват.

У-ру-ру! Хеликоптер, военен! Значи докторката и Альоха са се промъкнали и сега вече ще се сложи ред!

Забрави, че през Берьозовое биха могли да стигнат до районния център едва след половин час, и крещеше „у-ру-ру!“, докато хеликоптерът кацаше на совхозното пасище, издухвайки купчинките миналогодишен фий. Едва бе кацнал, когато от близката горичка се измъкна газката на градския съвет и плътно се приближи до хеликоптера под бавно въртящия се винт. Виждаше се как брезентовият покрив на газката се люлее; камионът със Стьопка минаваше съвсем наблизо до мястото на кацането.

От тумбестата кабина се измъкнаха двама — военен и цивилен. Двама местни ги посрещнаха между машините. Стьопка не можа да види посрещаните — пречеше му колата.

Добре виждаше пристигналите: майор, пристегнат в кръста, с едро, красиво лице, а цивилният — немного висок, с ефектна, блестяща, прошарена коса, в елегантен тъмносив костюм и с началническа осанка.

Всички се насладиха на срещата, камионът забибитка и за петдесети път през този безкраен ден Стьопка видя проклетия жест — с двете ръце за сърцето, — двама души, четири ръце…

Сви се в ъгъла си. Двама души, още двама. Изведнъж го обзе безнадеждно отчаяние. Всичко ставаше толкова лесно, толкова спокойно… Превземат ни без нито един изстрел. Екипажът на хеликоптера сигурно нищо не е забелязал: докараха пътниците, където им беше заповядано, и — бр-р-р! — забръмчаха обратно. Онези биха могли да завладеят и хеликоптера, но кой знае защо, не пожелаха. Смилиха се. От всички зрители само четиринадесетгодишното момче разбираше това. То пътуваше към телескопа и на коленете му имаше куфарче с два пистолета и стотина патрона към тях. Само това. Нищо друго.