Джейн Фийдър
Неочакваната годеница (23)

21

— О, мисля, че стигнахме сушата.

Фийби седна на койката си с наведена глава. Опитът от последната седмица я бе научил, че е доста опасно да прави непредпазливи движения, докато е на горната койка. Беше ранна утрин, ако се съди по розовата светлина, проникваща през илюминатора, и корабът не се движеше. Тя се бе събудила от дрънченето на веригата на котвата и от шума на палубата. Тичането и виковете бяха повече, отколкото през изминалите дни в морето.

— Катон? — повика го тя, когато не чу нищо откъм долната койка. Наведе се и погледна надолу. Койката му беше празна.

Фийби се извъртя и слезе внимателно по стълбичката, без да съзнава, че е изкривила уста в разочарована гримаса. След като на втория ден Катон бе преодолял морската болест, обикновено я събуждаше по начин, който караше кръвта й да пее. Но не и тази сутрин.

Тя се приближи към илюминатора и погледна навън. Бяха пристанали до някакъв кей, по който сновяха забързани моряци и хамали. Виждаше, че дори в този ранен час тук кипи трескава дейност, макар че полезрението й бе ограничено до мъничък участък от павирания кей и една тухлена сграда на няколко ярда по-нататък.

Когато чу вратата на каютата да се отваря, тя се обърна и рече:

— Пристигнахме.

— Обоснован извод — съгласи се Катон с лека усмивка.

Зад нея обаче Фийби долавяше нещо друго, което я караше да се чувства неспокойна. Той затвори вратата и каза:

— Седни, Фийби. Има нещо, което трябва да обсъдим.

Тя го погледна несигурно.

— Какво нещо?

— Седни.

Той положи ръце на раменете й и я натисна да седне на табуретката, после се облегна на затворената врата със скръстени ръце, а тъмните му очи се впиха изпитателно в лицето й.

Беше облечен небрежно, в риза и панталони, с разкопчан жакет, тъмната му коса бе разрошена от вятъра. Тънък слънчев лъч, проврял се през илюминатора, я караше да проблясва в златисто. Фийби се загледа в пулсиращата вена в основата на здравата му шия и почувства познатото трепване в корема. Тя понечи да се изправи, но той заговори и сериозният му глас я накара да остане на мястото си.

— Ще ти задам един въпрос и те моля много внимателно да помислиш, преди да ми отговориш.

Фийби преглътна; насоката на предстоящия разговор не й хареса.

— Ще ми дадеш ли честна дума, че когато сляза от кораба, няма да се опитваш да тръгнеш след мене?

Катон зададе въпроса с обикновения си хладнокръвен глас, но очите му останаха приковани към лицето й.

— Къде отиваш?

Катон отговори без колебание и това беше знак, че е започнал да разбира съпругата си.

— Трябва да ида в града да потърся един човек.

— Брайън Море ли?

— Не, не, наистина — поклати глава Катон.

— Но мислиш че е тук, така ли?

Катон сви рамене.

— Може би. Няма значение, но…

— Той е лош човек — каза Фийби разгорещено.

Катон се намръщи.

— Недостоен за доверие, с прекомерни амбиции — да.

— Той е зъл! — заяви Фийби. — Аз го знам и Мег го знае… и Оливия.

Въпросът на Катон като че ли бе отишъл на заден план. Тъкмо щеше да го повтори, когато Фийби изведнъж каза:

— Не можеш ли да го разсиновиш? Да го лишиш от наследство?

Катон още повече сви вежди. Въпросът засегна една тема, която според него бе твърде деликатна, за да се повдига. Той каза меко:

— Не съм мислил за това. Предполагах, че няма да е необходимо.

Фийби се изчерви до корена на косите. Задавайки въпроса, бе забравила за своята роля в ситуацията.

Когато видя смущението й, Катон съжали за забележката си. Беше достатъчно просветен да знае, че Фийби не е виновна за безплодието си; това беше само още една жестока шега на съдбата.

— Да не говорим сега за това, Фийби. Брайън в момента е най-малката ми грижа.

— Да — каза тихо Фийби.

— И така, ще ми дадеш ли честна дума, че ще останеш на кораба, докато се върна? — Гласът му отново стана хладен и рязък.

— Кога ще се върнеш?

Катон потисна нетърпението си. При Фийби мисловните процеси вървяха по свой собствен начин.

— Не знам точно. Трябва да намеря този човек… или да разбера какво е станало с него. Може още днес да открия нещо в „Черното лале“, но може да ми отнеме и седмица. А сега — обещаваш ли?

Фийби сведе поглед към ръцете в скута си. Започна да върти халката, отбелязвайки разсеяно, че кожата под нея е по-бяла от тази наоколо. Бе получила загар след пет дни на слънце и морски въздух.

Катон чакаше. Фийби мълчеше.

— Е, тази откровеност ти прави чест. Но се страхувам, че не ми оставяш избор.

Отдели се от вратата и посегна към ножницата, която бе окачил на една кука, забита в койката. Опаса тънката си талия с тежкия обкован колан и намести сабята. Взе пистолетите, затъкна ги в колана си и пъхна един нож в ботуша.

Фийби гледаше тези приготовления с разтуптяно сърце. И преди го беше виждала да се приготвя за бой, но това винаги я бе изпълвало със страх.

— Значи ще се биеш?

— Глупак ще бъда, ако не се приготвя за бой — отвърна той, намятайки късото си черно наметало.

Погледна към Фийби, която още седеше на табуретката, и каза, съзнавайки колко са непоследователни думите му:

— Няма защо да се страхуваш, Фийби.

— Няма ли? — В очите й се четеше безпокойство.

— Ще ти пратя известие довечера, ако се наложи да не се връщам — каза той и се обърна към вратата.

Отвори я и спря, хванал дръжката.

— Фийби, още веднъж ще те попитам. Даваш ли ми дума, че няма да се опитваш да напуснеш този кораб без мое позволение?

На устните й затрептя обещание, но тя знаеше, че е обещание, което няма да изпълни, Фийби замълча. Да се покаже недостойна за доверие не беше начинът, по който можеше да спечели съпруга си, както отдавна се бе убедила. Катон въздъхна.

— Добре, така да бъде.

Излезе и затвори вратата след себе си. Фийби чу как ключът изщрака в ключалката.

Тя скочи и изтича до илюминатора, фиксирайки с поглед тясното видимо пространство. Катон се появи там за кратко и се отдалечи бързо. Тя го гледа, докато го изгуби от очи.

Фийби остана при илюминатора, притиснала чело до стъклото, сякаш взирането можеше да го накара да се върне по-скоро. Погледът й се разфокусира от непрестанното люшкане и когато Брайън Море се появи в полезрението й, в първия момент тя не го забеляза. После възкликна, премига, сякаш за да махне паяжините от очите и мисълта си, и се втренчи в него.

Той ли беше наистина? Нямаше начин човек да не го познае. Облечен елегантно, както винаги, в тъмнозелено палто и панталони, с дантелени маншети и яка, той се насочваше към извехтялото тухлено здание в дъното на пристанището. Една врата чакаше отворена. Брайън спря, огледа се, после влезе с вид на човек, който знае какво прави.

Сърцето на Фийби заби силно. Той бе проследил Катон. И каквото и да казваше Катон, Брайън Море не беше дошъл в Ротердам от грижа за интересите на втория си баща. Катон беше някъде в града и Брайън беше по петите му. Споменът за злобата му накара кръвта на Фийби да замръзне. Катон можеше да смята, че Брайън не представлява заплаха, но на Фийби всичко й беше пределно ясно.

Тя се замята из каютата. „Черното лале“. Какво беше това? Къде се намираше? Приличаше й на име на кръчма. Облече се, заплитайки се в дрехите, после се заразхожда из тясното пространство между вратата и илюминатора, чудейки се как да излезе оттук.

Застана, отчаяно взряна в илюминатора, когато ключът щракна и вратата се отвори.

— Ето закуската. — Камериерът влезе с един поднос. — Капитанът рече, че лорд Гранвил наредил вие да стоите тук.

Той я изгледа любопитно, оставяйки подноса на масата.

Фийби започна трескаво да мисли. Имаше само един шанс. Момчето и преди й беше помогнало; може би щеше отново да успее, ако му предложи същото като преди.

— Знаеш ли къде е „Черното лале“? — запита тя.

— Това е кръчма… в града… близо до пристанището.

— Добре. Сега слушай, няма време за губене — натърти Фийби. — Ако оставиш вратата отключена, когато си тръгнеш, ще ти дам още две гвинеи.

Момчето зяпна.

— Не бива — каза то с половин глас.

— Никой няма да те обвини. — Фийби извади кесията изпод сламеника си. Измъкна две гвинеи и ги остави на масата до подноса. — Само трябва да си тръгнеш, да се направиш, че заключваш вратата, и да си вървиш по работата.

Монетите блеснаха на слънцето. Момчето не можеше да откъсне поглед от тях.

— Не бива — повтори то шепнешком.

— Уверявам те, че ако лорд Гранвил се разсърди, гневът му ще падне върху мене, а не върху тебе — изтъкна тя, опитвайки се да не издава колко е отчаяна. Времето летеше. — Той няма да се оплаче от тебе.

И тя побутна монетите към ръба на масата.

Момчето се колебаеше, премисляше. Наистина не беше имало неприятности, задето пусна лейди Гранвил на кораба. Капитанът не му се беше скарал, никой не го беше заподозрял, а лорд Гранвил и жена му, изглежда, се разбираха доста добре по време на пътуването.

Четири гвинеи — това беше невъобразимо богатство.

— Не знам…

— Дай ми назаем шапката и палтото си — каза Фийби и извади от кесията един соверен, слагайки го до гвинеите на масата. — Ще ти ги върна веднага щом си дойда. Трябва да намеря съпруга си, защото имам да му кажа нещо. Ако не му го кажа, ще се случи нещастие.

Сините й очи гледаха убедително и искрено, достатъчно, за да убедят и без това податливия камериер.

Той свали палтото и хвърли шапката си на масата.

— Наистина ли ги искате?

— Да, много ми трябват. — Фийби взе монетите и му ги подаде. — Вземи.

Той ги пъхна в джоба си и се запъти към вратата.

— Ще обърна ключа наполовина. Само трябва да бутнете.

— Нека опитам, преди да си тръгнеш.

Момчето затвори вратата и врътна леко ключа.

— Хайде — прошепна то през ключалката.

Фийби бутна вратата. Тя заяде, но после се отвори със скърцане.

— Великолепно — заяви тя. — Сега можеш да кажеш, че си заключил, без да излъжеш.

— Да — съгласи се той с лека сянка на съмнение. — Но все пак по-добре никой да не знае.

— Няма да разберат — увери го Фийби, затвори вратата и се вслуша в превъртането на ключа.

Устоя на изкушението да опита отново дали може да отвори вратата и се насочи към вътрешността на каютата.

Свали полата, блузата и жакета на костюма си за езда и се зарови в сандъка на Катон. Извади една негова риза и я облече с трескава бързина.

Прилепналите й панталони за езда изобщо не приличаха на обикновените мъжки панталони, но щяха да свършат работа. Ризата на Катон й стигаше до средата на бедрата и прикриваше много неща. Дрипавото, изпоцапано палто на камериера скриваше снежната й белота и изящния нагръдник. Тя нави ръкавите, за да скрие дантелените маншети, и върза в отвора на яката една от кърпите на Катон по достатъчно фриволен, според нея, начин.

Вместо да спусне панталоните над ботушите, тя ги напъха в тях, после сплете стегнато косата си. Забоде плитките на темето си и нахлупи мазната шапка на момчето. Без огледало нямаше представа дали в такъв вид може да мине по улиците на Ротердам, но във всеки случай беше сигурна, че никой няма да заподозре, че тя е лейди Гранвил, както и да изглежда.

Усети едновременно прилошаване и глад; глътна няколко лъжици овесена каша, надявайки се това да успокои стомаха й. После бутна вратата на каютата. Тя се отвори под натиска на рамото й и Фийби излезе в коридора.

Трябваше да намери Брайън и да го проследи. Това й се стори най-разумното, вместо да търси на сляпо „Черното лале“, където можеше и да се размине с Катон. Ако държи Брайън под око, със сигурност той ще я заведе до Катон. Не може да няма начин да предупреди Катон, преди Брайън да му е поднесъл някоя неприятна изненада.

Фийби прекоси каюткомпанията и излезе на палубата, опитвайки се да изглежда като човек, който има правото да бъде там и знае какво прави. На палубата цареше оживление, хората пренасяха товарите до каруците, чакащи на кея, търпеливите коне изпускаха облачета пара от муцуните си, а слънцето се бе изкачило доста високо, обещавайки хубав пролетен ден.

Тя погледна към задната палуба, но не видя нито капитана, нито помощника му.

В задната част на кораба имаше още едно подвижно мостче и Фийби се запъти натам, възнамерявайки да стигне до него отзад. Двама моряци, застанали на колене, стържеха дъските с големи парчета пемза, Фийби се промъкна покрай тях и те изгледаха с безразличие обувките, стъпващи по току-що измитите дъски.

Фийби скочи на кея и веднага се почувства по-уверена. Сега никой нямаше да я спре. Приближи се уверено към тухлената сграда. Наоколо си чуваше чужд гърлен говор и това я караше да се чувства несигурна. Дали Брайън говори фламандски? А Катон? Интересно, никога преди не си бе задавала този въпрос.

Вратата, където беше влязъл Брайън, беше открехната. Дали е още вътре? Тя не беше успяла да държи под око сградата през цялото време, възможно беше той да си е тръгнал. В такъв случай трябваше да потърси „Черното лале“.

Фийби се поколеба само за миг, преди да се вмъкне през полуотворената врата и да влезе в една слабо осветена квадратна стая, натъпкана с денкове. Това беше някакъв склад, осветяван само от няколко прозорчета без стъкла, разположени точно под тавана.

Тя се притисна към каменната стена и се заслуша, напрягайки ушите си, за да чуе дори най-слабия звук. И го чу — тихи гласове от дъното на склада.

От мястото си не можеше да различи думите, затова предпазливо се плъзна край стената, прикривайки се зад купчина денкове. Придвижи се полека напред, ориентирайки се по гласовете.

Гласовете станаха по-ясни, сега вече различи носовия изговор на Брайън Море. Той като че ли спореше с някого. Но говореше на английски.

Фийби спря на безопасно разстояние, и се сви зад някакви бали с памук, едва дишайки от напрежение. Една мишка притича по осеяния със сламки под и тя едва се въздържа да не извика.

— Искам четирима за този човек — казваше Брайън. — Познавам го добре, уверявам те.

— Другите агенти са с Йоханес и Карл — каза събеседникът му със силен акцент. — Добри са.

— Но не са достатъчно добри, за да се справят със Стрикланд — изсъска Брайън. — Този път ще хванем и Стрикланд, и агента. Без никакви грешки.

Другият само изсумтя и Брайън продължи с рязък, решителен глас:

— Гранвил е също толкова опасен, колкото и другият. Вземи Пийтър и елате двамата.

— Да видя какъв цвят имат парите ти.

— За тебе ще има десет гулдена, казах ти! — Брайън извиси ядосано глас. — Плащаш на хората каквото решиш, другото остава за тебе. Няма да задавам никакви въпроси.

— Да видя кесията — бе неотстъпчивият отговор.

— На кораба е. Да не мислиш, че съм толкова глупав, да тръгна на такава мисия с толкова пари в джоба? — запита ядосано Брайън.

— Петнайсет гулдена, половината сега, половината като свършим — каза другият след минута. — Ти донеси парите, аз отивам за останалите.

Фийби чу как Брайън задиша шумно, разгневен от внезапното ново изискване.

— Дванайсет — каза той. — Шест сега, шест после. Настъпи кратко мълчание, после другият мъж изсумтя отново и каза:

— Ела след един час.

Брайън се обърна и ботушите му заскърцаха на каменния под, докато напускаше сградата. Фийби се намести и зачака.

Ругаейки, Брайън се върна на корабчето, което го беше докарало по следите на втория му баща, но ругаеше по-скоро по навик. Дванайсет гулдена бяха доста повече от това, което бе склонен да плати, но си струваше да ги даде, ако успееше да осъществи подобен удар. Създаващият неприятности Уолтър Стрикланд елиминиран, Катон мъртъв, неговият доведен син с осигурено наследство, радващ се на благоволението на краля… О, да щеше да си струва…

Докато се качваше на борда на своето корабче, хвърли поглед към „Бялата дама“. Къде е Фийби? Беше я видял да се качва на борда в Харуич. Дали е останала? Дали и сега е под палубата на красивата тримачтова шхуна?

Щеше да разбере по-късно, когато Катон се наниже на върха на сабята му. Преди здрачаване всичко щеше да свърши. Това беше толкова сигурно, колкото и че слънцето ще залезе.

Присви студените си кафяви очички, докато отброяваше парите и ги пускаше в джобовете на панталоните си.

Не, дванайсет гулдена не бяха висока цена за цялата работа. Той побърза към склада.

Когато Брайън се върна, Фийби още седеше свита зад балите памук. В негово отсъствие бяха дошли още трима мъже, които говореха неразбираемо на фламандски. По интонацията си личеше, че водят оживен спор, но езикът беше толкова режещ и странен, че тя не беше сигурна дали правилно е изтълкувала тона му.

— Всички ли са тук? — запита Брайън, приближавайки се към групата. — Добре.

Ръкува се с новодошлите и каза:

— Гранвил първо ще отиде в „Черното лале“ да търси известия от Стрикланд.

— Стрикланд вече е там — каза единият от мъжете. Брайън се обърна към него.

— Откъде знаеш, Пийтер? Не е бил там вече три месеца.

Пийтер сви рамене.

— Значи е излязъл от скривалището си. Според моя източник са го видели в „Черното лале“.

— На кого да вярвам? — изсъска Брайън.

Настъпилото мълчание само по себе си беше отговор.

Брайън овладя гнева си. Това бяха наемни убийци, които работеха по собствени правила. Ако решаха, че не харесват него или работата, щяха да си тръгнат незабавно. А той имаше нужда от тях. Трябваше да може да им вярва, че ще му пазят гърба. Лоялността им беше право пропорционална на обещаното възнаграждение и според него им беше платил предостатъчно, но все пак не можеше да рискува да им се противопостави.

— Значи вероятно Стрикланд има някаква информация — изрече Брайън, сякаш нищо не се бе случило. — Достатъчно важна, за да си позволи да се появява пред очите на някого, който го следи.

— Такъв си е — отговори един от събеседниците му. — Седи скрит седмици наред, докато не намери нещо важно, после се показва като заек от дупка, само главата си подава. Така успя да изненада последните ни двама агенти. Стрикланд излиза да си поеме въздух, те се насочват към него и ние го хващаме.

— Този път ще хванем и двамата — заяви Брайън и се не сдържа да не добави: — Не разбирам защо, след като знаете толкова много за навиците на Стрикланд, все ви се изплъзва. Наградата за главата му, струва ми се, е достатъчно изкусителна.

— Хлъзгав е като жаба — изгрухтя Хайнрих. — Често сме го преследвали, но потъва в земята точно когато сме на една ръка разстояние от него.

— Да, но пък се обзалагам, че не е успял да прати нито едно съобщение — заяви първият. — Направихме земята да му пари под краката.

— Затова заслужавате поздравления — измърмори Брайън, но се взе в ръце. — Започваме в „Лалето“. Ако Стрикланд го няма там, Гранвил ще се опита да го открие.

Петимата мъже излязоха от склада и Фийби, след като се насили да изчака пет минути, докато се отдалечат достатъчно, излезе от скривалището си и побърза към вратата, за да не ги изпусне от очи.

Застана, премигвайки, под слънчевата светлина, огледа се, но не видя и следа от Брайън или от мъже, приличащи на убийци. Затова се насочи към човека, който надзираваше разтоварването на една каруца.

— „Черното лале“?

Той се намръщи, сякаш не я разбра, но когато тя повтори, той кимна и врътна палец към една тясна уличка, която водеше извън пристанището.

Фийби му благодари и хукна натам. Покривите на къщите от двете страни хвърляха сянка върху уличката, канавката на места преливаше, а калдъръмът беше толкова хлъзгав, че тя едва не се спъна.

Зави зад ъгъла и видя как далеч пред нея петимата мъже вървят спокойно, но целенасочено. Имаха вид на хора, тръгнали да изпълняват някаква задача, и не се тревожеха, че някой от обитателите на града може да застане срещу техните правила.

* * *

Катон се облегна на бара, обгърнал с една ръка чашата си с бира, а привидно ленивият му поглед обикаляше из тъмното помещение. Ниско надвисналите греди бяха почернели от пушека, сини пръстени тютюнев дим се издигаха тежко над главите на посетителите. В ранната утрин кръчмата беше сравнително тиха, но Катон знаеше, че го наблюдават множество очи.

Една прислужница сновеше насам-натам, вдигнала високо подноса с халбите, като сръчно избягваше тютюневите плюнки по пода. Във въздуха се носеше отвратителна воня на врящо зеле, застоял въздух и вкиснала бира.

Катон чакаше. Знаеше, че са го забелязали, и се надяваше, че някой, който има връзка с Уолтър Стрикланд, ще му съобщи, че е дошъл. Естествено, монетата си имаше и обратна страна. Не само приятелите, но и враговете можеше да забележат пристигането на един англичанин в града. Но трябваше да се остави да го видят, за да привлече вниманието на Стрикланд.

Би трябвало Стрикланд пръв да го забележи, помисли с надежда Катон, правейки знак да му донесат пълна чаша, докато дясната му ръка се свиваше инстинктивно около дръжката на сабята.

Кръчмарят, червендалест мъж с кисело и угрижено изражение, напълни отново чашата на Катон.

— Едно момче току-що дойде, сър — пошепна той. — Рече, че Ваша светлост сигурно ще иска да поговори с него.

Катон вдигна вежда:

— Така ли?

Кръчмарят сви рамене.

— Ваша светлост трябва да реши.

Катон изпи бирата си. Огледа се нехайно наоколо и видя едно малко момче, застанало на вратата. Остави празната чаша на бара, хвърли до нея една сребърна монета и тръгна към вратата. Мина покрай момчето и влезе в уличката.

Момчето тръгна след него, държейки се на разстояние, но без да изостава. Вървяха така в пълно мълчание, но когато стигнаха една пресечка, момчето дръпна палтото на Катон, посочвайки, че трябва да свият натам.

Питайки се дали не отива към някакъв капан, Катон последва детето. Не виждаше друго решение, освен да поеме риска. Обущари седяха пред праговете си. Неколцина вдигнаха глави, когато видяха елегантния джентълмен, и се спогледаха.

Момчето спря при най-крайната къща. Застана на прага, поглеждайки очаквателно към Катон.

Той порови в джобовете си и му даде една монета, питайки се с горчивина дали не плаща на примамката на някой убиец. Момчето я грабна и побягна така бързо, че Катон не можа да не се усмихне.

Той се огледа нагоре-надолу по улицата. Хората като че ли си гледаха работата, жените сновяха с метли и кошници, тупаха дюшеци от прозорците, водеха нескончаеми и неразбираеми разговори.

След миг колебание Катон прекрачи прага и влезе в тъмното. Трябваше му минута, за да свикне с полумрака след слънчевата светлина отвън. Видя тесен дълъг коридор, в далечния му край имаше една врата. Вдясно започваше стълба. Къщата беше тиха, но той знаеше, че не е сам.

Погледна към вратата зад себе си, очаквайки, че пътят за отстъпление може да е отрязан, но там нямаше никой, само петънце слънчева светлина на прага. Запъти се към стълбите и се качи бързо по гладките дървени стъпала, изтрити от годините употреба.

Стълбището свърши при една малка площадка. Катон видя две врати, едната леко открехната. Той я бутна. Стаята като че ли бе пуста. В огнището нямаше дърва, прозорчето беше без капаци. Той застана на прага и се вслуша напрегнато. После тихо притвори вратата и пусна тежкото резе, заключвайки се вътре. Ако имаше някаква опасност, нямаше да го изненада.

— Умен ход — разнесе се нечий глас.

Катон се извърна с извадена сабя, и видя срещу себе си един широкоплещест мъж в дрехи от домашно тъкан плат, който също държеше в едната си ръка гола сабя, а в другата — кама.

Катон разбра, че мъжът бе излязъл от камината.

— Стрикланд? — запита той спокойно, връщайки сабята в ножницата.

— Кой го търси?

— Катон, маркиз Гранвил.

— Е, наистина съм поласкан. — Уолтър Стрикланд на свой ред прибра сабята в ножницата и стисна ръката на Катон. — В последните няколко седмици не правех друго, освен да си пазя живота.

Той се изсмя късо и пъхна камата в пояса си.

— И ние така предположихме. Всички агенти, които изпращахме, изчезнаха. — Катон се приближи към прозореца и погледна към улицата. — Сигурна ли е тази къща?

— Не. Не ми е известно да има сигурни места — отговори Стрикланд. — Непрекъснато се местя. Имахте късмет, че ме намерихте днес. Довечера заминавам за Хага. Мисля да пращам съобщенията си оттам, напоследък Ротердам стана несигурен град.

— Чухте ли, че кралят отиде при шотландците? — Катон се дръпна от прозореца и се насочи към средата на стаята.

— Не — поклати глава Стрикланд. — Но това ще пусне лисицата в курника на Оранжкия крал.

Приближи се до високия шкаф, отвори го и извади бутилка с някаква светла течност.

— Хвойнова ракия — каза Стрикланд, отваряйки бутилката. — Национално питие на холандците. — Наля по малко в двете чаши. — Доста е силна, но съм виждал как придава смелост и на най-плахите.

Подаде едната чаша на Катон.

Той я изпи на един дъх и се намръщи.

— Ужасно нещо.

Стрикланд се засмя.

— Свиква се. — Напълни отново своята чаша и също я изпи на един дъх. — Значи кралят отишъл при шотландците, а?

Катон кимна и остави чашата си с лека гримаса.

— А аз съм пратен да ви прибера. Вашата работа тук свърши и смятаме, че има много да ни разказвате… подробности и мнения, които не могат да бъдат описвани в съобщенията.

— Да, предполагам — съгласи се Стрикланд. — Никак няма да съжаля, щом отново видя зелените поля на родния си дом. — И отново се изсмя късо. — Или по-скоро окървавените поля.

Изражението на Катон беше мрачно.

— Проля се много кръв, но краят наближава.

— Освен ако шотландците не застанат зад краля.

— Всичко е възможно — каза Катон.

— Но не е вероятно? — улови циничната нотка Стрикланд.

— Кралят никога не е бил съюзник, на когото може да се вярва. Но ще видим.

Катон отново се приближи към прозореца. Чувстваше се неловко, притеснен до суеверност от лекотата, с която бе изпълнил мисията си.

Нещо на улицата привлече вниманието му. Една фигура в невъзможно странни дрехи се бе вмъкнала в отсрещния вход. Но не нелепият вид на облеклото на момчето накара Катон да сбърчи вежди. Стори му се, че в това момче има нещо прекалено познато.