Джейн Фийдър
Неочакваната годеница (18)

16

Катон довърши съобщението и остана да седи загледан в тъмнината зад прозореца, барабанейки с пръсти по гладката полирана повърхност на бюрото си.

Какво искаше той?

Спокойствие? Тишина? Подреденото съществувание на един обикновен брак? Съпруга, която няма да се ръководи от съвестта си независимо от опасностите и от това, кого въвлича в тях?

Потърка очи с опакото на дланите. Просто не знаеше.

Изправи се внезапно и тръгна да търси Фийби.

Приемната беше празна, но погледът му падна върху разхвърляните по масата листове плътна хартия. Загледа се в драсканиците, осеяни с петна от мастило. Сигурно това са нейните живи картини, за които не спираше да говори, разбра той, вдигайки няколко страници.

Бележките по полетата бяха подробни и впечатляващи, с детайлни описания на костюмите, разположението, жестовете на актьорите. Той се зачете, обръщаше страниците, вземаше следващите и усети, че любопитството му се превръща в искрен интерес.

Потъна в сцената между младата Елизабет и Робърт Дъдли, граф Лестър. Беше любовна сцена. По едно време усети, че чете на глас богатите звучни реплики. Толкова бе погълнат от написаното, че не чу как вратата зад него се отваря.

— О, мила лейди, кралице нежна, бъди добра. Остани и нека гладният ми поглед се наслади на твоята красота. Мъчение е да отсъствам от твоето сърце. Вземи цялата ми любов, сърцето ми, душата ми и направи ги свои.

— Наистина, скъпи приятелю, една кралица би могла да вземе подобни дарове, без при това по-малко да обича. Не като суверен, а като жена, омаяна от любов, любов по-силна от позлатени кралски тронове.

Катон се обърна, когато чу нежния глас на Фийби да рецитира отговора на Глориана към нейния любим. Вгледа се в нея за миг, сякаш я виждаше за пръв път, застанала там на вратата, с ръка на дръжката. Очите й блестяха, бузите бяха поруменели, изражението й бе замечтано. Сякаш изживяваше изричаните думи, отнесена от фантастичния свят на своята пиеса.

Изведнъж замечтаният израз изчезна, блясъкът помръкна.

— Написах ролята на Дъдли за вас, милорд — каза тя, без да помръдне от вратата — Надявах се да ви убедя да я поемете, но разбирам, че е било глупаво. Знам, че нямате време за моите писания.

Думите, които бе изрекъл, още звучаха ясно в ума му. Спомни си разговорите по време на вечеря относно това, кой да играе Глориана. Спомни си как Оливия бе настоявала самата Фийби да вземе тази роля. Как тя сякаш бе отклонила предложението. Продължи да я гледа като някакво невъзможно откровение.

Фийби влезе в стаята и взе листовете от ръката му.

— Искали сте да говорите с мене, сър?

Катон с усилие се върна към действителността.

— Според мене някои неща е най-добре да се разискват насаме. — Отиде към вратата и я отвори. — Ще се качим горе; там има по-малка вероятност да ни обезпокоят.

Поведе я към спалнята и отново отвори вратата пред нея.

Това, което не може да се избегне, трябва да се посрещне, Фийби реши да не следва съвета на Брайън. Вместо да се държи дръзко, щеше да нападне първа.

Тя изрече с нисък, но твърд глас:

— Не мисля, че мога да живея с човек, който така да не ме харесва. Никога не мога да бъда като сестра си и следователно никога няма да бъда такава съпруга, каквато би ви задоволила. Мисля, че трябва да си отида оттук. Да се върна при баща си, ако склони да ме приеме. Или при Порция. Тя ще ме остави при себе си и… — Гласът й трепна, когато видя изражението му.

Катон я гледаше невярващо.

— Какво говориш? Казваш ми, че искаш да се махнеш от дома ми, да търсиш подслон… О, не говори нелепости, Фийби.

— Не мога да остана с вас — повтори упорито Фийби. — Вие смятате, че съм повлекана и лишена от привлекателност. Всичко, което правя, или ви оскърбява, или ви дразни. Искате да бъда нещо, каквото не съм. Не мога да се променя заради вас. Не харесвате това, което съм, но не знам как да бъда различна.

— Не че искам да бъдеш различна… не точно…

Катон усети, че търси думи, но Фийби помете плахите му възражения.

— Дори не знам дали искам да бъда различна — заяви тя. — Не мога да се опитвам да ви се харесвам, когато това означава да правя неща, които според мене не са правилни!

Тя се извърна с леко, но многозначително свиване на рамене.

— Фийби, ти си моя съпруга — каза Катон. — Няма да заминаваш.

— Не мисля, че това е достатъчно основание да остана на място, където не съм желана — избухна Фийби.

Катон бавно си пое дъх.

— Кога съм казал, че не те искам, Фийби?

— Не е нужно да го казваш. Показваш го съвсем ясно.

Катон прокара двете си ръце през косата си, после ги сключи на тила. Загледа се в тавана и между двамата се възцари тишина. После сведе очи и отпусна ръце. Приближи се към нея.

— Аз те искам — каза той.

Фийби усети ръцете му върху раменете си.

— Стой съвсем мирно — прошепна Катон в косата й. — Довери ми се. Имам да ти покажа нещо.

Ръцете му се плъзнаха по раменете й, пръстите му обхванаха тила й, започнаха да галят нежно ушите.

— Недей — протестира Фийби. — Става по-лошо. Не разбираш ли?

— Повярвай ми — каза той и тя долови в гласа му сурова нотка, една решителност, която я накара отново да замре.

— Ще те съблека — каза Катон с тих глас. — И не искам да правиш нищо, за да ми пречиш или да ми помагаш.

Пръстите му се озоваха при кукичките на гърба на раздърпаната и рокля. Ръцете му се плъзнаха по раменете й, докато сваляше дрехата. За миг спряха, обхващайки нежната извивка на рамото, където се свързваше с ръката. Тя почувства топлите му устни на тила си, докато езикът му си пробиваше път в непроходимите дебри на косата й.

По тялото й пробягна лека тръпка. Усети мозъка си натежал и глупав, неспособен да разбере какво става. Всичко това нямаше никаква връзка с нещата, които ставаха допреди малко.

Ръцете му отново се качиха на раменете, за да разкопчаят корсажа на ризата й. Той обхвана гърдите й в дланите си, галейки нежната им долна повърхност, докосвайки леко зърната с върха на пръстите си. Въпреки всичко Фийби усети как розовите връхчета се втвърдяват.

Погледна надолу, видя как тъмносините вени изпъкват под полупрозрачната сметанова кожа на гърдите й, докато той ги държеше нежно в дланите си. Забеляза колко големи и добре оформени са ръцете му, как мазолестите войнишки длани са доста по-бледи от загорялата горна повърхност. Бе забелязвала всичко това и преди, но никога с такава стряскаща яснота.

Той смъкна ризата от тялото й и тя остана гола, само с чорапи и обувки. Въпреки горящия в камината огън Фийби усети как кожата й настръхва, като че ли от студ. Подчини се на ръцете, стиснали талията й, които я побутнаха към огъня. Катон нежно я настани да седне на табуретката и коленичи, за да развърже жартиерите. Вдигна стъпалата й, за да свали обувките, после нави чорапите и ги свлече от краката й.

Тапицираната табуретка дращеше седалището и бедрата й, а огънят не топлеше гърба й. Още не можеше да разбере защо е всичко това, но умът й бе започнал да блуждае и тя осъзнаваше само физическите усещания, така отчетливи, че чак я болеше. Катон я изправи на крака.

— Затвори си очите — прошепна той.

И започна да я докосва така, както стоеше гола пред него. Фийби остана със затворени очи и се почувства като песъчинка, носена от вятъра, докато ръцете му се движеха по нея. Леките милувки идваха сякаш когато най-малко ги очакваше. Понякога имаше пауза и всяка чувствителна частичка от нея затаяваше дъх в очакване. После тя усещаше лекото докосване по врата, пръста, допрян до пулсиращата на шията й вена, мигновения допир до вътрешната извивка на лакътя й, до нежната плът на вътрешната повърхност на ръката й.

Сякаш нямаше част от нея да е останала недокосната, но милувките още не се доближаваха до скута й. Той сякаш отдаваше почести на тялото й само с ръцете си, без сексуалната настойчивост, която винаги бе участвала в страстното им любене. Фийби усети, че се унася в пурпурната мъглявина зад затворените си клепачи. Беше в тялото си и същевременно извън него. Всяко докосване увеличаваше чувството за нереалност, за откъсване от всичко веществено и приземено.

После устата му последва пътеката на ръцете. Той започна да целува там, където досега бе докосвал. И отново целувките идваха най-неочаквано на най-неочаквани места, и отново я нямаше настойчивата страст, отново съществуваше само това влюбено обожание.

Сякаш бе стояла цяла вечност така, със затворени очи, когато гой целуна клепачите й и каза нежно:

— Отвори очи, Спяща красавице.

Тя отвори очи, сякаш пробудена от опияняващ транс, и се вгледа в лицето му. Той се усмихваше, но тя никога преди не бе виждана такава усмивка в очите му. Бе изпълнена с нежност. Той погали бузата й, прокарвайки върха на палеца си по устните й.

— Сега, скъпа, ми кажи, че не те харесвам, че не те искам, че те намирам непривлекателна, че не ми доставяш никакво удоволствие.

Тялото на Фийби затрептя от спомена за ръцете му и устата му и тя разбра, че той не би могъл да направи подобни неща с нея, ако не я желае, ако не я иска такава, каквато е.

Катон обхвана лицето й в двете си ръце. И изрече сериозно:

— Ти си хубава, Фийби. Всеки инч от тебе е красив.

— Може би имам късмет, че у мене има толкова много инчове — каза Фийби с трепереща усмивка.

— Не бих искал да се лиша и от една унция от тебе — каза твърдо Катон.

Усмихна се и натисна с палец върха на носа й.

— Във всеки случай, съгласен съм, че ти си най-неспретнатото същество, което някога съм срещал. Никоя дреха, колкото и елегантна да изглежда, не може да се задържи в пълен ред на гърба ти и една минута. — И той вдигна въпросително вежда. — Но колкото и да е странно, това започна да ми харесва.

Катон отново я привлече към себе си и ръцете му се спуснаха по гърба й. Тя положи глава на гърдите му и облегна буза до сърцето му, вслушвайки се в равномерното му биене. Катон промълви меко в косата й:

— Езикът ми е студен и груб, Фийби, знам го. Бях незаслужено суров тази сутрин и ще се опитам това да не се повтаря. Но ми трябва твоето обещание, че в бъдеще ще идваш при мене още при първите признаци за някакви неприятности.

— Дойдох при тебе за Мег — напомни му Фийби, вдигайки глава от гърдите му, за да го погледне в лицето.

— Няма да те проваля втори път — обеща той тихо.

— Но човек трудно получава достъп до тебе — изтъкна Фийби.

— Е, това може би няма да се промени. — Гласът му изгуби досегашната си мекота. — Поне докато тази проклета война не свърши. И Кромуел с неговите въображаеми… — Той спря изведнъж. — Но това не бива да те тревожи.

Той почеса гърба й с нокътя на палеца си и погали хълбоците й с бърза нежна милувка.

— Нека оставим това зад гърба си, скъпа моя. Бързо се облечи. Отдавна е време да обядваме.

Фийби бе забравила, че е гола. Огледа се бързо с такъв изненадан вид, че Катон избухна в смях.

— Наистина съм убеден, че ако не ти бях напомнил, така и щеше да излезеш оттук без нищичко на гърба си — заяви той. — Побързай. — Обърна се към вратата. — Всички ни чакат за обед, а после трябва да се връщам в главния щаб.

— Няма ли да се върнеш довечера?

Тя не можа да прикрие разочарованието си.

— Не. Бягството на краля ще ни отнеме много часове.

И той излезе от стаята.

Фийби уви ръце около тялото си с конвулсивно движение. Кожата й изглеждаше по-топла, по-жива от обикновено, където я бе докосвал Катон. И в нея имаше едно вълшебно горещо място, сякаш запалена лампа.

Чуваше в главата си неговия глас, рецитиращ репликите на Дъдли… нейното творение, в което тя бе вложила толкова много от сърдечната си жажда… нейният собствен свят, където двамата любовници можеха да изразяват чувствата и желанията си без страх. Бе откликнала на неговата рецитация, без да помисли, думите излизаха така естествено от устата й. И за миг, само за миг бе помислила, че Катон живее в същия свят на мечтите.

* * *

Много по-късно, когато Катон бе заминал за главния щаб, Фийби отиде при Мег.

Стаята бе осветена от една свещ на масичката край леглото, но Мег лежеше будна, с побледняло лице.

— Как си? — Фийби седна на ръба на леглото и взе ръката й. Стори й се изтъняла, почти безплътна, пръстите бяха загубили обичайната си живост.

— Ще се оправя — каза Мег. Фийби стисна ръката й.

— Катон заповядал да бичуват „търсача на вещици“ за скитничество и изгонил викария.

— Жестоко — отбеляза Мег.

— След това, което ти сториха? — възкликна Фийби. Мег поклати глава.

— Отмъщението е мое, казва всевишният. — И се изсмя късо. — Не, не им съчувствам на тези двамата. Но ще съжалявам, ако отмъсти на селяните. Те не са виновни за невежеството си.

— Не са — съгласи се Фийби, макар че не можеше да отпъди от мисълта си представата за онези лица, изпълнени с омраза, които сякаш искаха да я смажат.

— Джайлс каза на вечеря, че е арестувал Бен от „Мечката“ и Гейбриъл Бенсън и утре сутрин ще да ги окове във вериги. Неговите хора разбрали, че те били подкокоросали останалите, но Катон каза, че е размислил, че вече стигало толкова насилие. Каза на Джайлс, че една нощ в затвора достатъчно ще им държи страх. Мисля, че това е правилно, нали?

— Да — отвърна Мег. — Да накажеш суеверието не е отговор. Трябва да се изкорени.

— Какво ще правиш сега?

— Ще се върна — каза Мег. — Ще правя каквото винаги съм правила.

— Ще можеш ли отново да помагаш на тези хора? — Фийби поклати глава и отвратено тръсна рамене. — Не мисля, че бих могла да се насиля да проговоря отново на някой от тях. Освен може би на баба Спруъл.

— Разбираемо е.

— Но ти ще продължиш ли да им помагаш?

— Ако мога отново да спечеля доверието им — да. Лекуването не е само билки и компреси, Фийби. Умът често пъти има нужда от лечение толкова, колкото и тялото. Ако мога да им покажа какво зло е суеверието, значи няма да съм си пропиляла времето.

— Ти си толкова добра жена — каза развълнувано Фийби. — Те не те заслужават.

— Какви ги измисляш — намръщи се Мег и затвори очи. — Уморена съм, Фийби.

— Ще те оставя да си поспиш. — Фийби се наведе и я целуна. Ще дойда пак утре сутрин.

Тя се върна в собствената си пуста спалня и погледна огромното празно легло. После грабна свещника и тръгна към спалнята на Оливия.

Оливия се размърда и каза сънено:

— Случило ли се е нещо?

— Нали не възразяваш да спя при тебе?

— Не, напротив. — Тя се надигна, седна в леглото и замига, за да прогони съня. — Радвам се, че ще имам к-компания. Всеки път, щом з-затворя очи, виждам онзи ужасен мъж с неговите игли.

— Знам. — Фийби се съблече и нахлузи нощницата си, а после се пъхна под завивките. — Питам се какво ли става сега, когато кралят избяга?

— Може би войната ще свърши. — Но Оливия не изглеждаше много убедена. — Д-дори не мога да си спомня кога е имало мир. А ти?

— И аз — каза Фийби. — Но веднъж Катон каза, че дори когато свърши, няма да е свършила. Каза, че в най-добрия случай щяло да бъде пирова победа.

— Какво е искал да каже?

— Не знам. Не поиска да ми обясни. Не му се говореше за това, което става в главния щаб. Накани се да каже нещо, но замълча. Защо не иска да споделя с мене тези неща?

Фийби се наведе да духне свещта и легна до Оливия.

— Това ме подлудява — измърмори тя.